Ричард Морган
Вариант 13 (31)

29.

От пръстите му още лъхаше солената миризма на Севги Ертекин. Карл седеше, подпрял брадичка на палеца си, в джипа на КОЛИН, зяпаше разсеяно пейзажа и чакаше Манко Бамбарен. Миризмата всъщност беше единствената светла искрица в иначе отровното му настроение. Часовата разлика и сбиването с Неван го настигаха като бесни кучета. Беше си купил два ката нови дрехи чрез хотелската мрежа за услуги, не ги хареса, когато пристигнаха, но нямаше нерви да ги връща и да поръчва нови. Бяха черни, здрави — точно като мен, помисли си с горчивина той — и с превъзходно качество. Последно поколение разсекретена материя на „Марстех“, дрехи, наскоро станали достъпни за най-богатата обществена прослойка след усилена реклама, включваща славословията на глобални знаменитости и бивши служители на „Марстех“. Карл ги намираше за ужасни, но засега трябваше да му свършат работа.

Воден от свирепото си настроение обаче реши да запази затворническото яке с надпис „С(т)игма“.

— Закъснява — каза тя иззад волана на джипа.

— Естествено, че ще закъснее. Прави се на важен.

Тревните тераси на Саксайхуаман се издигаха върху стени от масивен изгладен камък, тъмен под жаркото бяло небе. Толкова късно през деня руините бяха почти празни и липсата на хора придаваше призрачност на крепостните стени. Тук-там се мотаеше по някой окъснял турист, но мащабът на построеното от инките укрепление, дори в този му запуснат вид, превръщаше хората в джуджета. Смалени по този начин, неколцина местни в традиционни носии стояха в края на комплекса, главно жени и деца — наглеждаха накичени с панделки лами и чакаха някой желаещ да си направи снимка с тях срещу заплащане. Изпъкваха като малки цветни петънца на фона на тъмния камък.

Карл не за пръв път виждаше Саксайхуаман, но както винаги бе изпълнен с благоговение. Каменните блокове бяха издялани и огладени, но сякаш нямаше и два с еднакви размери, като ехо на сгърбените и гигантски естествени каменни образувания наоколо. Назъбените линии между блоковете привличаха погледа като детайли в картина. Можеше просто да си седиш и да ги гледаш до забрава — той сведе поглед към часовника си, — което всъщност правеха от доста време.

— И мястото ли е избрал, за да си предаде важност? — попита Ертекин и кимна към стените пред тях. — Земята на предците ми, нещо от този сорт?

— Може би.

— Но ти не мислиш така?

Карл я изгледа косо.

— Това ли казах?

— Така прозвуча.

Той отново впери взор в каменната стена. Видя призрака на Неван, който му се ухили със счупен нос и окървавено лице, бледо на болничното осветление. „Чувствата са си твои, марсианецо. Въргаляй се в тях както си искаш.“

Направи усилие.

— Може и да си права — призна. — Манко наистина си пада по високопарните фрази, освен това е сериозно впечатлен от самия себе си. Така че, да, може би наистина е решил да ни вземе акъла с културата на народа си.

Ертекин кимна.

— И аз това си помислих.

Още десетина минути минаха изнервящо бавно. Карл тъкмо се чудеше дали да не слезе да се разтъпче, когато черен брониран рейнджроувър прекоси паркинга от спечена пръст на път към тяхната кола. Прозорци от тъмно стъкло, лъскави извити калници, противогранатна периферия почти до земята. Карл избута встрани отвлечените си размисли. Умората от часовата разлика отстъпи пред притока на адреналин.

— Започва се.

Рейнджроувърът наби рязко спирачки и една от вратите на черното му туловище се открехна. Манко Бамбарен слезе, наконтен с костюм в пясъчен цвят и в компанията на две от бавачките си, издокарани със скъпарски тъмни очила също като неговите. Не се виждаха оръжия, но нямаше и нужда. Стойката на горилите му и отразяващите слънцето очила бяха достатъчна заплаха сами по себе си, напълно в традицията на Южна Америка. Карл беше виждал същото по улиците на целия континент, от Буенос Айрес до Богота. Огледалните стъкла на мястото на очите върху лицата на Бамбарен и бавачките му говореха за същата власт и сурова сила, която се излъчваше от лъскавите бронирани флангове на рейнджроувъра. Отражението ти отскачаше от огледалните очила, сякаш за да ти внуши, че ти е отказан достъп и че нямаш никакво значение за очите зад стъклената преграда.

Карл слезе от джипа.

— Идвам с теб — бързо каза Ертекин.

— Както искаш. Но имай предвид, че разговорът ще се води на кечуа.

Тръгна към рейнджроувъра, като в движение потисна излишния прилив на готовност откъм мрежата. Смяташе да притисне Бамбарен, но не вярваше, че ще се стигне до физическа разправа, колкото и да го блазнеше представата как набива парчетата от счупените очила в очите на надутите им собственици, как изтръгва крайник на по-едрия от двамата телохранители и…

„Стига, Карл. Дай да го отложим засега, става ли?“

Спря на една ръка разстояние от боса на фамилията.

— Здрасти, Манко. Благодаря, че дойде. Макар че можеше да оставиш децата у дома.

— Черни човеко — излая Манко и вирна брадичка. — Хубаво палтенце си имаш. Джизъслендска направа?

Карл кимна.

— Щатския на Южна Флорида.

— Така си и помислих. Един братовчед имаше съвсем същото.

Карл вдигна ръка към ревера на якето „С(т)игма“.

— Да, всеки момент ще го включат в колекциите на висшата мода.

— Аз пък разбрах — разговорливо откликна босът на фамилията, — че в Джизъсленд вече е на мода. Там имало най-много затворници на глава от населението, така се говори. Водиш си дупе и цици, виждам. Коя е мацката?

Карл се обърна небрежно и видя, че Ертекин също е слязла от джипа, но не го е последвала. Тя разбра, че е привлякла вниманието им, облегна се на джипа точно до логото на КОЛИН и пъхна ръце в джобовете си. Движението разтвори якето й, колкото да се види каишката на презраменния й кобур. Беше си сложила очилата.

Карл сдържа усмивката си.

— Не е просто дупе и цици, приятел е.

— Тринайска с приятели. — Веждите на Бамбарен се вдигнаха над извивката на очилата. — Истински подвиг от твоя страна.

— Адаптираме се към обстоятелствата. Искаш ли да се поразходим?

Манко Бамбарен кимна към охраната си, двете горили се поотпуснаха и отвориха пространство около шефа си. Той направи няколко крачки към каменните зидове. Карл го настигна и тръгна до него. Видя как босът на фамилията поглежда косо зад очилата към джипа и Ертекин, застанала небрежно на пост.

— Значи вече работиш за КОЛИН?

— С КОЛИН. — Този път Карл пусна усмивката си. — Работя с КОЛИН. Имаме общо начинание. Ти най-добре знаеш.

— В смисъл?

— В смисъл, че си си създал собствена бизнес ниша благодарение на мирното си съвместно съществуване с Инициативата, при това отношенията ви процъфтяват, ако съдя по казаното от Грета.

Бамбарен поклати глава.

— Не вярвам Грета Юргенс да е обсъждала с теб деловите ми отношения.

— За обсъждане, не е обсъждала, само се опита да ме сплаши, с тях. Намекна ми, че си се сдобил с влиятелни приятели, които държиш изкъсо.

— Ти за това ли искаше да говорим?

— Не. Искам да говорим за Стефан Неван.

— За Неван? — Челото на тайта се набръчка. — Какво по-точно?

— Преди три години се е опитал да те убеди в ползите от евентуално сътрудничество помежду ви. Искам да знам докъде точно се е стигнало.

Бамбарен спря и го погледна. Карл беше забравил колко е нисък всъщност. Осезаемата сила, която се излъчваше от личността на мафиотския бос, засенчваше физическите му недостатъци.

— Докъде се е стигнало? Черни човеко, та аз ти поднесох Неван на тепсия. Колко далеч се е стигнало според теб?

— Поднесе ми го, за да избегнеш по-големите неприятности, които аз можех да създам на бизнеса ти в лагерите. Това още не означава, че той не ти е предложил нищо ценно.

Манко свали очилата си. Въпреки ослепителния блясък на тукашното небе очите му почти не се присвиха.

— Стефан Неван дойде тук, за да спазари нещастния си извратен животец. Нямаше нито приятели, нито съюзници сред нас. Нямаше за продан нищо, което аз можех да използвам.

— Но можеше и да измисли нещо полезно, ако разполагаше с време.

— Не мога да си позволя лукса да работя с евентуалности. Защо не зададеш тези въпроси на самия Неван?

Карл се ухили.

— Направих го. И той се опита да ме убие.

Бамбарен хвърли поглед към прясно залепената рана на ръката на Карл. После сви рамене, сложи си очилата и бавно продължи напред.

— Това още не значи, че е искал да скрие нещо — каза след малко. — На негово място сигурно и аз бих се опитал да те убия.

— Вярвам ти.

Стигнаха до стената. Карл вдигна ръка и я плъзна по гладката тъмна повърхност на напаснатите камъни, всеки с размера на малка кола. Движението му беше някак инстинктивно; ръбовете на отделните блокове се извиваха навътре и се срещаха с плътно, органично изящество, което му навяваше мисли за женска плът, за кръгли гърди и за меката спойка между бедрата. Изкушението да прокараш ръце по зида беше неустоимо, дланите те сърбяха от желание да галиш и обгръщаш.

Предците на Манко Бамбарен бяха сглобили този пъзел от масивни и съвършено споени блокове с помощта на елементарни оръдия на труда — бронзови, дървени и каменни — и с нищо друго.

— Не твърдя, че самият ти си проявил интерес към плановете на Неван — направи тактическа отстъпка Карл. „Макар че ако не е било така, защо се е обърнал точно към теб?“ — Ти не си единственият тайта тук все пак. Може би някой друг е съзрял потенциал в плана му.

Бамбарен направи още няколко мълчаливи крачки.

— Фамилиите споделят обща неприязън към твоя вид, Марсалис. И ти го знаеш.

— Да. Споделяте и сантиментална привързаност към кръвното родство, но това не ви спря да воювате помежду си през цялото лято на и трета, нито да сключите сделки с Лима след това. Стига, Манко, бизнесът си е бизнес и тук не е по-различно от другаде. Етническият аргумент със сигурност е като беден роднина в сравнение с икономическите интереси.

— Е, едва ли можем да говорим за етнически проблем, когато става въпрос за тринайски — студено отвърна Манко. — По-скоро е междувидова пропаст.

Карл се изсмя.

— О, обиждаш ме, Манко. Направо сърцето ми кърви.

— Но главното е, че не виждам как сътрудничеството с твоя вид може да има реално икономическо приложение, както за мен, така и за другите тайта.

— От нас стават чудесни чудовища.

Бамбарен сви рамене.

— Човешката раса си има достатъчно чудовища и без вас. Никога не е имало нужда да изобретяваме нови.

— Да, като pistakos, нали? Чух, че си прибегнал и до този коз.

Остър поглед от страна на Бамбарен.

— Чул си го? От кого?

— От Неван.

— Нали каза, че се е опитал да те убие?

— Е, да, но първо си поприказвахме. Каза ми, че се е кандидатирал за питомен pietaco при теб с перспективата да привлече и други тринайски за същия номер. Да ти сформира нещо като елитен взвод от генетични чудовища. Това говори ли ти нещо?

— Не. — Манко сякаш се замисли върху нещо. — Неван говореше много. Имаше планове за какво ли не. Как да модернизираме изготвянето на фалшиви документи за самоличност, как да си осигурим по-голямо влияние в лагерите, как да подобрим системата си за безопасност. След известно време просто спрях да го слушам.

Карл кимна.

— Но не го прогони.

Бамбарен разпери ръце.

— Той дойде при мен като всички други избягали тринайски преди него — за документи и нова самоличност. А това отнема време, ако искаш да го свършиш както трябва. Ние не работим на конвейер като онези по крайбрежието. В този смисъл — да, не го изгоних. Сега, като се питам как успя да се задържи покрай мен толкова време, отговорът ми убягва. Умееше да бъде полезен за разни дребни неща, в това нямаше равен.

Карл се замисли за военноплеменните вождове и политическите пионки в Централна Азия и Близкия изток, които се бяха възползвали от желанието на Неван да бъде полезен, без да си дават сметка, че като експерт по подривната дейност именно той ги е манипулирал умело на полето на геополитическата мозайка. „Неспособност да бъде разбрана социалната взаимозависимост на емоционално ниво — както беше установил Якобсен — и следователно липса на емоционалните задръжки, необходими за вписването в изтъканата от същите тези взаимни зависимости социална структура“. Но Карл не познаваше и един вариант тринайсет, който да е прочел тези редове, без да се гътне от смях. „Разбираме ние, и още как“ — беше казал на Зули в една пиянска нощ. А после започна да изрежда на пръсти. „Национализъм. Принадлежност към племето. Политика. Религия. Шибаният футбол, за Бога!“ Крачеше из хола й, бесен, като затворено в клетка животно. „Кой не би разбрал една толкова опростена динамика? Не ние, а вие не разбирате какво движи машинките ви на шибаното емоционално ниво.“

По-късно, натиснат от ужасен махмурлук, се беше извинил. Дължеше й твърде много, за да я натоварва с такова количество генетична истина.

Бамбарен продължаваше:

— … не мога да кажа, но ако плановете му са включвали този идиотизъм за генетичен pistaco, значи е бил глупак. Не ти трябват истински чудовища, за да плашиш хората. Точно обратното. Истинските чудовища винаги те разочароват. Невидимата заплаха, мълвата, това е много по-голяма сила.

Заля го внезапен прилив на презрение към мъжа, който вървеше до него; блъвнал пламък, събуден от фитила на незабравен гняв.

— Да, в добавка към някое и друго назидание, нали? По някоя показна екзекуция на селски площад, колкото да им държи влага.

Бамбарен, изглежда, долови промяната в тона му. Спря отново, обърна се към черния човек и го изгледа със стиснати устни. Движението му се предаде безжично назад към паркираните автомобили. С периферното си зрение Карл видя как двете бавачки настръхнаха. Не видя дали и Ертекин е реагирала, но геометричната матрица се очерта за секунда в главата му — траекториите на изстрелите от рейнджроувъра към него, от джипа към рейнджроувъра и обратно, кратката траектория на собствената му лява ръка към гърлото на Манко Бамбарен, докато посяга с дясната към дрехите му и го завърта в ролята на жив щит — и всичко това наложено като виртуален ефект в яркочервени линии с разстоянията в метри и с квадратурата на терена, който няма как да покрие, преди бавачките да са извадили каквито там високотехнологични оръжия криеха под кожените си якета; налагаше се да разчита, че Ертекин ще успее да свали и двамата навреме…

Мислено я видя как пада, заради численото превъзходство на конкуренцията или защото се е забавила твърде много…

— Спокойно, Манко — тихо каза той. — Не ти се умира днес, нали? В такова гадно време?

Горната устна на Бамбарен се повдигна, зъбите му се оголиха. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Мислиш, че можеш да ме убиеш ли, изрод нещастен?

— Знам, че мога. — Държеше ръцете си ниско, незаплашително. С отворени длани. Мрежата тиктакаше в него като обратно броене. — Не знам кой ще надвие след това, но за теб вече ще е без значение, гарантирам ти.

Мигът увисна. Тих вятър душеше край масивното каменно укрепление зад гърба му. Карл не отделяше поглед от огледалните очила на Манко. Видя в тях движението на сивите облаци в небето, като сбогуване, като загуба.

„О, мамка му…“

Босът на фамилията си пое шумно дъх.

Отпусна юмруци.

Сведе поглед и Карл изгуби отражението на сивите облаци; вместо това гледаше собствения си двоен образ в огледалните стъкла.

Мигът, вече отминал, отпраши на пета скорост. Мрежата го усети и намали напрежението.

Бамбарен се засмя. Смехът прокънтя насилен и неуверен, отразен в каменния пъзел до тях.

— Ти си глупак, черни човеко — дрезгаво каза той. — Точно както Неван беше глупак преди теб. Мислиш, че ми се налага да пускам слухове за пистакосите? Мислиш, че ми трябва армия от чудовища, истински или въображаеми, за да поддържам реда? Хората го правят вместо мен, обикновените хора.

Махна с ръка, но жестът му беше вял. Обърна се към огромните каменни стени. Гневът му беше изтънял до нещо по-всеобхватно и уморено.

— Огледай се. Някога това е било противоземетръсен град, построен в чест на боговете и като средище на фестивали и игри в прослава на живота. После дошли испанците и го разпокъсали на парчета, за да построят от каменните му блокове църкви, които се събаряли при най-лекия трус. Изклали толкова много от моя народ в битката за това място, че земята била застлана с труповете им, а кондорите седмици наред пирували с останките им. Испанците изтипосали осем от същите тези кондори върху герба на града в чест на победата си, тоест на разлагащите се трупове. Другаде испанските войници откъсвали сукалчета от майчината гръд и ги хвърляли живи на бойните си кучета или ги хващали за стъпалата и смазвали главичките им в най-близката скала. И не е нужно ти да ми казваш какво се е случило с чудовищата след това. Те не били демони, нито генетично модифицирани изроди като теб. Били хора. Обикновени хора. Ние — моят народ — сме измислили пистакосите, за да си обясним делата на тези обикновени хора, и продължаваме да измисляме същите истории, за да скрием от самите себе си истината, че именно обикновените хора се държат като демони, когато не могат другояче да постигнат желаното. Аз не пускам слухове за пистако, черни човеко, защото лъжата за пистакосите отдавна е пуснала корени в душите на всички ни й при нужда възкръсва отново без насърчение от моя страна.

Карл хвърли поглед назад към двамата телохранители и рейнджроувъра. Бяха се успокоили отново, стояха със скромно скръстени ръце на височината на кръста и усърдно се правеха, че не го забелязват. Или пък, хрумна му после, просто се опитваха да надвият Севги Ертекин в борбата с погледи.

— Значи — небрежно подхвърли той — онези две бойни кучета при колата ти имат много испанска кръв в жилите, така ли?

Бамбарен си пое дъх през зъби. Но нямаше да хапе, засега поне. Тихият съскащ звук принадлежеше на човек, който все още контролира гнева си.

— Затова ли дойде, черни човеко, за да ме обиждаш цял следобед?

— Дойдох, тайта, за да получа от теб ясни отговори. И речите ти за минали, жестокости няма да променят това.

— Отричаш…

— Отричам грижливо култивирания ти расов гняв, да. Ти си един шибан престъпник, Манко. Говориш като поет, но хората ти са се превърнали в нарицателно за жестокост от Куско до Копакабана и историите, които се разказват за теб по улиците, ме навеждат на мисълта, че лично имаш грижата за обучението им. Не по-различно от това на испанските бойни кучета, които толкова възмущават нежната ти душа.

— Хората трябва да ме уважават.

— Да, и аз това казах. Също като кучетата. Вие, хората, сте толкова предсказуеми.

Устата на Бамбарен се разтегна в грозна усмивка.

— Ти пък какво знаеш за това, черни човеко? Какво знаеш за човешкия живот в гетата? За борбата какво знаеш? Израснал си в някой лъскав комплекс на проект „Поборник“, гледали са те като писано яйце, давали са ти всичко, което…

— Аз съм британец, Манко. Британец. Ние нямахме проект „Поборник“.

— Няма значение. Ти. — Лицето на Бамбарен се разкриви. — Неван. Всички вие. Всички вие сте отгледани по един и същи начин. С неограничени разходи. Всичките сте се родили в малкия си привилегирован свят, защитен не по-зле от наетите утроби, в които сте се развили, сукали сте от платеното мляко и майчинската обич на колонизирани жени, които са били твърде бедни, за да си позволят собствени деца…

— Върви по дяволите, Манко.

Но ругатнята излетя от устата му твърде бързо, за да е отиграният дразнител, който употребяваше при подобни случаи, гласът му беше твърде ясен и нащърбен от неканения спомен за Марисол. И Манко се усмихна доволно, доловил промяната с безпогрешния си гангстерски усет.

— А. Сигурно си си мислел, че те е обичала заради теб самия? Какъв ли шок си изпитал, когато…

— Казах да вървиш по дяволите и не ме карай да повтарям. — Сега тонът се получи добре. — Не сме тук да обсъждаме семейната ми история.

Само че тайта Манко беше израснал сред постоянните сбивания в копторите на Куско и знаеше кога ножът, е потънал до кокал. Наведе се към него и каза с тих, мазен, разяждащ глас:

— Да, малката стоманена каравана за инструктаж, мъжете в униформа, ужасната истина. Какъв шок. Да разбереш, че истинската ти майка е продала своята половина от гените ти за пари, че им е позволила да те вземат, след като е свършила своята работа, а после онази, другата жена, също срещу пари, е изпълнявала нейната роля четиринайсет години, а после, в същия онзи ден, си е тръгнала като затворник, излежал присъдата си. Сигурно не ти е било много приятно, а, изрод нещастен?

И в този миг го заля — смъртоносната ярост, черната приливна вълна, пулсираща в тилната част на мозъка му като тихо припукване, като поглед отстрани. Много по-трудна за удържане от хладнокръвните пресмятания преди малко — абсолютната увереност, че смъртта на Манко Бамбарен е на една ръка разстояние. Нямаше изкусност в това да забиеш палци в очите на гангстерския бос и да натиснеш, докато стигнеш до мозъка, нямаше изкусност в това да раззинеш челюсти и да забиеш зъбите си до…

„Ако допуснем да ни ръководи онова, в което са ни обучили — каза Съдърланд, нейде отдалеч през прибоя на гнева му, — значи не сме нищо повече и нищо по-добро от оръжието, в което са искали да ни превърнат. Оставим ли се на лимбичното си програмиране, от друга страна, всеки предубеден, роден от омраза страх, който хората изпитват към нас, ще се превърне в истина. Трябва да търсим друг, трети път. Трябва да мислим ясно.“

Карл се усмихна и прибра грижливо гнева си, като любимо оръжие, което връщаш в калъфа му.

— Хайде да не се занимаваме с моите чувства точно сега — каза кротко. — Я кажи, как се погаждаш с марсианските си братовчеди?

Надявал се беше да изненада Манко с този въпрос и явно успя, ако се съдеше по изражението му. Бамбарен примигна, сякаш Карл го беше попитал къде е отдавна изгубеното съкровище на инките.

— За какво говориш?

Карл сви рамене.

— Зададох ти съвсем простичък въпрос, не мислиш ли? Поддържаш ли редовни контакти с марсианските камори?

Бамбарен разпери ръце. Челото му се набръчка от раздразнение.

— Никой не говори с онези на Марс. Знаеш го.

— Щяхте да си говорите, ако ти беше от полза.

— Те изгориха този мост още през седемдесет и четвърта. Но и без това сега би било безсмислено. Няма начин да се заобиколи карантината на нанокулите.

„Напротив, има. Не си ли чул? Просто разбъзикваш жичките на корабния н-джин, пъхваш се в резервно криогнездо — винаги може да изядеш предишния му обитател, ако си гладен — и се пльосваш в Тихия океан с оцелелите след навлизането в атмосферата модули. Нищо работа.“

— Не смяташ ли, че е доста безсмислено да се води война въпреки карантините? При пространства от междупланетен мащаб?

— Точно ти няма как да го разбереш.

Карл се ухили.

— Омразата си намира път, а? Старата история с deuda de sangre? Кръвният дълг?

Босът на фамилията заразглежда земята пред краката си.

— Ти наистина ли си дошъл чак в Куско, за да си говорим за безчестието на марсианците?

— Не точно. Интересува ме, дали ти и колегите ти знаете нещо за активизиране от тяхна страна.

Пак онова мимолетно раздразнение по лицето на Манко.

— Активизиране на какво, черни човеко? Ние сме във война. Това е положението, факт. И докато развитието на технологиите не ни предостави нов начин да водим тази война, ситуацията ще остане непроменена.

— Или докато някой в КОЛИН не ти задлъжнее достатъчно, за да се добереш до нанокулите.

Манко погледна многозначително към джипа, с който беше пристигнал Карл, и каза сериозно:

— КОЛИН е факт от живота. Всички ние рано или късно се приспособяваме към реалностите.

 

 

— Да бе, адски поетично.

Севги караше по лъкатушното шосе към Куско, вземаше завоите с демонстративна небрежност, макар вече да навлизаха в града. Марсалис беше хванал дръжката над вратата си явно с надежда да убие малко друсането.

— Трябва да признаеш, че има известно основание.

— Не съм казала, че няма. Искам само да знам какво успя да измъкнеш от него освен евтината поетика. Нещо, което да оправдае идването ни дотук.

Марсалис не каза нищо. Тя го стрелна с поглед. Джипът моментално поднесе към насрещното платно при поредната серпантина и се озова право срещу тежък автовоз. Прилоша й, изби я пот от внезапния приток на адреналин. Но реакциите й се бавеха — още беше като пияна след разминалата се на косъм престрелка с хората на Бамбарен. Завъртя рязко волана, джипът се изтегли от пътя на автовоза и предните му гуми облизаха бордюра. Предупредителният клаксон на автоматичния транспорт проглуши ушите им, докато машината се точеше бавно покрай тях. Хората на тротоара стояха и зяпаха. Мъжът до нея все така мълчеше.

— Е?

— Какво „е“? Мисля, че ще е по-добре да гледаш пътя.

Тя удари с длан бутона за активиране на автопилота и пусна волана. Навигационната система на джипа оцвети в сини светлинки таблото и оповести с камбанка присъствието си.

— Моля определете крайната точка. — Пак съвършените модулации на шибаната Ейжа Бадауи.

— Градският център — процеди Севги. Бяха отишли на срещата право от летището и още не се бяха настанили в хотел. Тя овладя гласа си и се обърна към мъжа на съседната седалка. — Марсалис, ти може и да не си забелязал, защото ме остави да се оправям сама, но горе едва не се стигна до престрелка.

— Знам.

— Хубаво. Нямам нищо против да поемам рискове, но искам да знам защо ги поемам. Така че бъди така добър да ме осведомиш какво ти се върти в главата, преди някой наистина да ни застреля.

Той кимна, по-скоро на себе си, реши тя.

— Бамбарен е чист — неохотно каза той. — Така мисля.

— Но има и друго?

Той въздъхна.

— Не знам. Виж, подхвърлих му за марсианската връзка и той не реагира. Или по-скоро ме изгледа така, сякаш изведнъж съм му заговорил на китайски. Все още са във война и мога да заложа всичките си доходи за миналата година, че никой тук не е видял или чул нещо, което да промени това. Мисля, че Манко не знае нищо за пътуването на Мерин към дома.

— Но?

— Но е на нокти. Както сама каза, едва не се изпозастреляхме горе. Последния път, когато се видях с Манко Бамбарен, току-що му бях взривил пълен със стока камион, убил бях една от мутрите му и го заплаших, че това няма да е краят, ако не получа каквото искам. А той се развълнува почти колкото камънаците горе. Сега само исках да му задам няколко въпроса, а той едва не уби всички ни. В това няма никакъв смисъл, по дяволите.

Тя изсумтя. Прекрасно познаваше усещането, гъдела, вбесяващото чувство, че нещо не се връзва. Беше от онези неща, които те държат буден цяла нощ и приковават мислите ти през деня, заради които зяпаш втренчено монитора, сякаш можеш да пробиеш с поглед дупка в тормозещите те данни, докато кафето ти изстива забравено на бюрото. Иде ти да дръпнеш хлабавата нишка на уликата, пък ако ще и да се скъса.

— И какво смяташ да направиш по въпроса? — попита го.

Той зарея поглед през страничния прозорец.

— Може би ще е най-добре да поговорим с Грета Юргенс. Наближава й времето за сън, а тогава хиберноидите не са в най-добрата си форма. Може да изпусне нещо.

— Тя е в Арекипа, нали?

— Да. Ако пътуваме цялата нощ, утре сутринта ще сме там.

— И няма да сме в по-добра форма от Юргенс, когато пристигнем. Не, благодаря. Тази нощ ще спя в легло.

Марсалис сви рамене.

— Както искаш. Но ако тръгнем с кола, ще им изчезнем от полезрението. Няма да се учудя, ако Манко прати някой на летището да провери закъде излитаме. И ако разбере, че отиваме в Арекипа… е, не е нужно да си гений, за да се сетиш какво сме намислили.

— Смяташ, че ще прибегне до сила, за да предотврати срещата ни с Юргенс? Въпреки че сме акредитирани представители на КОЛИН?

— Не знам. Преди два часа бих казал не. Ти беше там, когато близнаците с огледалните очила се изнервиха. Какво си помисли тогава?

Дълга пауза. Севги се върна мислено към въпросната случка. Също като при реакцията отпреди няколко минути, когато избегнаха на косъм катастрофата, и тогава я беше избила внезапна пот при вида на настръхналите телохранители, свръхдозата адреналин беше свила на топка вътрешностите й и мускулите по вътрешната страна на ръцете. Само с цената на съзнателно усилие беше удържала ръката си далеч от пистолета; обзел я беше силен страх, страх, че инстинктите й са ръждясали от липса на употреба, че не може да разчита на преценката си, че няма да е достатъчно бърза или че ще избърза излишно.

Въздъхна.

— Да, добре, мамка му. — Потъна назад в седалката и удари ядно с лакът в тапицерията. — Слава на Аллах, че тъпите седалки се свалят назад.

После повиши леко глас и каза на джипа:

— Корекция на курса. Междуградски, Арекипа.

Мониторите на таблото оживяха.

— Пътуването ще продължи до ранните часове утре сутринта — хладно й отвърна Ейжа Бадауи.

— Да бе, благодаря за информацията.