Ричард Морган
Вариант 13 (27)

25.

Утрото дойде, прошарено от звуците на уличното движение по Мода Кадеси и от детска врява. Ярка, коса слънчева светлина по стената на стаята, в която беше легнал, и неохотното заключение, че точно под прозореца му има училищно игрище. Измъкна се от леглото и тръгна да търси банята, като междувременно се натъкна на похъркващата Ертекин. Спеше просната по гръб с полуотворена уста, дългокрака и великолепно неелегантна в избелялата тениска с логото на нюйоркската полиция, увъртяла се в чаршафите, едната й ръка обгърнала възглавницата. Той поспря да се възхити на гледката, после си тръгна на пръсти, откри банята и се зае да изпразни пълния си до пръсване мехур. Слаб махмурлук ръчкаше ръждиво слепоочията му. Очаквал, беше да е много по-зле. Пъхна глава под чешмата.

Остави Ертекин да спи, отиде в кухнята и откри поостарял модел мениджър-покупки, вграден до панела на отоплителната система. Поръча хляб и гевреци, понеже не знаеше кое предпочита Ертекин, мляко и някои други дреболии. Намери в един шкаф неотворен пакет кафе — земна реколта, немодифицирано — и кафеварка средиземноморски тип на кухненския плот. Включи котлона, сложи кафеварката и тя тъкмо започваше да гъргори обещаващо, когато доставката на поръчаните за закуска продукти оповести със звън пристигането си при входната врата долу. Карл отвори по домофона, прие продуктите, после намери един видеотелефон и го занесе на кухненската маса. Взе един геврек, наля си кафе и се зае да открие Стефан Неван.

Отне му известно време.

Дежурният офицер в централното управление на лагерите за въдворяване му беше непознат, не можеше да използва и положението си в АГЛОН, защото личните му оперативни кодове бяха изтекли преди половин година. Не помогна много и позоваването на приятели. Успя все пак да си уреди прехвърляне към един от офицерите в самия лагер — Батал Явуз, стар приятел, който очевидно си заработваше по нещо допълнително с извънреден труд. Свърза се с лагера, но му казаха, че Батал е излязъл на патрулна обиколка и не отговаря на радиото си. Жената, с която разговаряше, можела само да предаде съобщение, ако желаел да остави такова. Какво да…

— Просто му кажете, че е гадно развратно копеле и че една голяма лоша тринайска ще долети и ще му открадне жената, ако не ми си обади.

Лицето на екрана се изчерви.

— Едва ли точно…

— Не, сериозно. Това е съобщението. Благодаря.

Звуци откъм коридора. Карл прекъсна разговора и отхапа от геврека. Откри, че устата му сама се е извила в неканена усмивка, и побърза да я прогони. Ертекин влезе в банята, после се върна в спалнята — поне доколкото можеше да се съди по звуците — и за миг Карл си помисли, че е решила да си легне пак. После откъм коридора пак се чуха стъпки. Той се наведе назад на стола си да я види през вратата на кухнята. — Чудеше се дали още е с онази тениска. Разсеяно отбеляза, че махмурлукът му е на път окончателно да изчезне.

Беше се облякла. Косата й стърчеше несресана, лицето й се беше зачервило — сигурно се беше плискала със студена вода; беше и здравата намусено.

— Добрутро. Наспа ли се?

Тя изсумтя, после събра сили да попита:

— Какво правиш?

— Работя. — Посочи телефона. — Чакам да ми се обадят във връзка с Неван. Защо, ти какво си помисли? Че ще ти избягам веднага щом алкохолното опиянение те извади от строя? Понеже съм вероломно и егоистично копеле с разбъзикани гени?

— Не ме е извадило от строя никакво опиянение.

— Да бе, значи си си изпуснала чашата, докато си давала почивка на уморените си очи. Така или иначе, реших, че си приключила с пиенето, затова отидох да си легна. Как ти е главата?

Погледът й беше достатъчно красноречив.

— В кафеварката има още кафе, но сигурно е изстинало. Мога да…

Телефонът изчурулика. Карл вдигна вежда и натисна копчето. Ертекин тръгна към кафеварката, а той сведе очи към екрана. Образът се появи зърнест и с известно закъснение заради прехвърлянето. Широк ъгъл към пустинен пейзаж, гледан през напластени с прах предно и странично стъкло на високопроходим патрулен джип. Батал Явуз зад волана, пълното му лице изопнато в невярваща физиономия.

— Карл? Няма начин да си ти бе, човек!

— Очевидно има.

— Нали те държаха в някакъв джизъслендски затвор. Ди Палма ни каза. Настъпил си бил някого по мазола и щели да те държат за неопределено време без официално предявени обвинения. Как успя да се измъкнеш?

— Аз от Марс се измъкнах, Батал. Сериозно ли мислеше, че онези нещастници в Джизъсленд ще ме увардят?

— Де да знам. Те са натрупали богат опит в задържането за неопределено време. Шибани варвари.

От другата страна на масата Севги Ертекин изсумтя.

Карл й метна въпросителен поглед. Тя само сви рамене и отпи от кафето си.

— И по какъв повод си в Истанбул? При нас ли ще идваш?

— Едва ли ще ми остане време, Батал. Надявах се обаче, че ти ще можеш да ми направиш една услуга.

 

 

Когато затвори, Ертекин още седеше сгърбена на стола от другата страна на масата и май се опитваше да пробие дупка с поглед в дъното на чашата си. Той я изгледа любопитно.

— За какво беше това?

— Кое?

Той изимитира сумтенето й.

— Това.

— А, да. Просто ми стана смешно турчин да обижда някого на варварство.

— Е, човекът говореше за Джизъсленд.

— Няма значение. — Тя изправи гръб. — Виж, Марсалис, баща ми неслучайно е напуснал тази страна. Неговият баща и чичо му загинали на онзи шибан площад само защото военната клика изведнъж решила, че свободата на словото е започнала да излиза от контрол. Вие, шибаните европейци, се имате за нещо по-така със светската си власт и мекото си управление, и шибаните си възмекички специални сили, за които никой не иска да говори. Но в крайна сметка…

— В крайна сметка — прекъсна я той малко грубо, защото Батал му беше приятел, а той нямаше много приятели, — Турция все още е непокътната. И тук си имаха фаза на религиозната психоза и проблем с побеснели патриоти-догматици. Но успяха да преодолеят кризата. Онези от тях, които останаха в страната си, вместо да се окопаят във фундаменталистки идиотизъм или просто да избягат в някое уютно пристанище от другата страна на океана. В крайна сметка те промениха нещата и опазиха страната си цяла.

— Да, с цената на щедро и също толкова съмнително финансиране от страна на заинтересовани европейски сили, както чувам.

— Което не обезсилва факта, че Джизъсленд си е едно варварско общество, с което ти нямаш нищо общо, така че какъв, по дяволите, ти е проблемът?

Тя на свой ред го изгледа гневно. Карл въздъхна.

— Виж. И мен ме боли главата, ясно? Защо не поговориш с Батал, когато дойде тук? Каквото знам за местната история, го знам от него. Преди да се премести на тази работа, е преподавал в един затвор, така че познава материята. Докторската му дисертация е върху подобията между Турция и старите Съединени щати. Оказва се, че приликите са повече, отколкото се виждат с просто око. Поговори с него.

— Мислиш, че ще дойде тук?

— Ако Неван дойде, някой ще трябва да го ескортира. А не вярвам Батал да пропусне намалението и да се види с аверите си от истанбулските кафенета за чужда сметка. Да, ще дойде.

Ертекин изсумтя пак.

— Ако Неван дойде.

— Нямай грижа за Неван. Дори само фактът, че го моля за помощ, е напълно достатъчен. Направо ще си умре от кеф.

— Или пък ще те отреже и пак ще си умре от кеф.

— Възможно е. Но ще дойде тук, за да го направи лично. Лице в лице, за да се наслади на физиономията ми. Освен това Карл разпери ръце и я удостои с крива усмивка — едва ли ще има друга възможност през следващите десетина години да се измъкне за малко от лагера.

Тя кимна бавно, като човек, който обмисля някаква нова идея. Все така забила поглед в кафето. Обзе го внезапното и неприятно усещане, че въпросната идея няма много общо с казаното от него.

— От друга страна — каза Ертекин, — няма основателна причина да идват тук. Спокойно можем ние да отидем при тях, нали? — Вдигна рязко поглед и го закова на лицето му. — В лагера.

Стреляше слепешката, но уцели.

— Да, бихме могли — отговори той, достатъчно спокойно. — Но и двамата ни мъчи махмурлук, а и на мен гледката тук ми харесва. Така че защо да се разкарваме дотам, когато може той да дойде при нас?

Тя стана от масата и го погледна отвисоко.

— Да бе.

За миг Карл си помисли, че ще задълбае в темата, но тя само се усмихна, кимна още веднъж и го остави да си седи в кухнята сам, ако не се броеше компанията на спомените му за лагера и мъжете, които беше върнал там.

Още седеше на масата, когато Неван се обади.