Ричард Морган
Вариант 13 (25)

23.

На азиатския бряг, където Европа беше само трептящи светлинки от другата страна на водата, тя се напи и му разказа останалото.

Не беше съвсем сигурен за причината — може да беше страничен резултат от алкохола, може да беше и търсен резултат. Така или иначе, се оказа различно от очакванията му. Видял беше как устата й се свива болезнено след внезапно признатата загуба, разпознал беше рана, която нямаше да заздравее в обозримото бъдеще. Слязоха мълчаливо от ферибота, понесли със себе си споделено мълчание, което отнемаше остротата на външните звуци. Същият мехур от тишина остана с тях и по нанагорнището на стръмните улички, по които вървяха според указателната холограма на ключплочката чак до лъкатушещия булевард „Мода Кадеси“ и кооперацията със служебни апартаменти на КОЛИН. Сградата се намираше в жилищен квартал, който отдавна беше потънал в сън, и не срещнаха жива душа по пътя.

Във всичко това имаше някакво странно, потайно чувство за освобождение и убежище. Тихо, тихо, все по-нагоре и по-далеч от светлините на фериботния пристан, покрай спуснатите кепенци на кварталното пазарче и тъмните прозорци на един спящ свят, водени от мъждивата светлинка в дланта на Ертекин, която хвърляше синкави отблясъци по лицето й. Когато стигнаха, тя отвори входната врата с излишна предпазливост и се качиха по стълбите, вместо да будят машинарията на асансьорите. В апартамента — отдавна необитаван, ако се съдеше по студения въздух с дъх на застояло — влязоха право в кухнята, все така, без да говорят, и завариха на кухненския плот отворена, но почти недокосната бутилка турска анасонова ракия.

— Я налей — сърдито каза Ертекин.

Той се разтърси за подходящи чаши и ги откри в един шкаф, докато Ертекин пълнеше кана вода от чешмата. Карл наля чашите наполовина с плътната прозрачната течност, а тя ги допълни от каната. Завихрен млечнобял облак изпълни чашите при смесването на водата с алкохола. Ертекин грабна едната и я пресуши на един дъх. Остави я и го погледна очаквателно. Той наля нова доза, тя я допълни с вода. Този път само отпи и отнесе чашата в самотния хлад на хола. Той взе бутилката, каната и своята чаша и тръгна след нея.

Бяха на последния етаж и големият панорамен прозорец разкриваше чудесна гледка. Осветлението в хола беше приглушено и погледът стигаше с лекота чак до затвореното между Черно и Бяло Мраморно море и насечения от минарета хоризонт на европейския бряг. Като гледаше всичко това, Карл изпита внезапното, нереално усещане, че оставя нещо зад себе си, сякаш двата бряга незнайно как и защо се раздалечаваха. Седяха в меките кресла от изкуствена кожа — обърнати към прозореца, а не едно към друго — и пиеха. Големи кораби дремеха закотвени във водите на Мармара и чакаха реда си да минат през Босфора. Пилотните им светлинки примигваха и се местеха.

Бяха преполовили бутилката, когато тя започна да говори.

 

 

— Не беше планирано, това мога да ти кажа.

— Знаела си кой е той?

— Вече знаех, да. — Тя въздъхна, някак пресекливо, но не пролича въздишката да й е донесла облекчение. — Нормално би било да прекратим бременността, нали? Предвид на рисковете. Всъщност не знам защо не го направихме. Сигурно… сигурно и двамата сме започнали да се мислим за недосегаеми. Етан си беше такъв от самото начало, като всяка тринайска. Държеше се така, сякаш куршумите не могат да го застигнат. Излъчваше се на вълни от него, тази самоувереност.

Тонът й се промени, неясен гняв нахлу в гласа й.

— А забременееш ли, биологията си казва думата, шепне ти, внушава ти, убеждава те, че няма по-хубаво от това, че то е логичната следваща стъпка, че е правилно. Не се притесняваш как ще се справиш, просто вярваш, че ще се справиш някак, и това ти е достатъчно. Спираш да се виниш за пропуснатата по невнимание ваксинация или че не си накарала партньора си да се напръска преди секс, че си била достатъчно тъпа и слаба и си позволила на биологията да вземе връх над разума ти, защото същата тази шибана биология сега ти казва, че всичко ще е наред, а способността ти да мислиш критично просто ти махва за довиждане и излиза на разходка. Казваш си, че в Съюза законите за генетична тайна са по-силни отвсякъде другаде на Земята и че правораздаването все така ще се движи в правилната посока. Казваш си, че докато детето в корема ти порасне достатъчно, за да имат тези неща значение за него, вече ще е различно, хората няма да изпадат в паника при мисълта за разводняване на расата и генетично модифицирани чудовища, че Спогодбите и ловът на вещици ще са останали в миналото. А в редките моменти, когато съзреш безумието на тези доводи и съмнението те обземе, е, тогава си казваш, какво пък толкова, и двамата сте ченгета, и двамата сте служители на нюйоркската полиция. И двамата сте от онези, които налагат закона, така че кой ще е тоя, дето ще дойде да тропа точно на вашата врата? Казваш си, че си част от огромно семейство, което винаги ще ти пази гърба.

— В полицията ли се запозна с Етан?

Горчива усмивка.

— Къде другаде? Ченгетата рядко водят активен светски живот. Така де, защо ти е да се занимаваш с цивилни? Те или ни мразят и в червата, или не могат да живеят без нас, според случая. На кого му е притрябвало да ходи по срещи и да плаща нечие пиене само за да си навлече личностно разстройство за благодарност? Така че се лепваш за голямото си приемно семейство и в повечето случаи друго не ти трябва. — Тя сви рамене. — Предполагам, че това е била една от причините Етан да постъпи в полицията. Искаше да се отдалечи максимално от миналото си, а нюйоркската полиция може да е един много уютен малък свят със затворен цикъл на производство, ако това искаш. Все едно да отидеш на Марс.

— Не съвсем. От полицията винаги можеш да си тръгнеш.

Тя махна с ръката, в която държеше чашата, и разля малко.

— Е, винаги можеш да спечелиш лотарията „Билет за вкъщи“.

— Да бе.

— Както и да е. С Етан се запознахме на купона за пенсионирането на моя началник. Етан тъкмо го бяха произвели в детектив и беше в настроение да празнува. Висок, здрав, от километър се виждаше колко се гордее със себе си. От онези неща, дето като ги погледнеш, веднага ти се приисква да им разкъсаш опаковката и да видиш какво се крие зад целия този мъжкарски самоконтрол. И аз реших да надзърна.

— И какво стана? Разкъса ли му опаковката?

— Питаш дали се чукахме същата вечер?

— Всъщност не. Но…

— Да, чукахме се. Заварката стана от пръв поглед. Ей така. — Тя щракна с пръсти, но нещо не й се получи и звук не се чу. Намръщи се и пробва отново. Щрак. — Ей така. След има-няма две седмици вече държахме свои вещи от първа необходимост в жилището на другия. Той беше излизал с една руса кучка, тип мажоретка, от инфоотдела в централния участък, аз пък имах нещо с един тип, който държеше бар в Куинс. Още живеех там, така и не бях намерила време и сили да се преместя от другата страна на реката, след като започнах работа в „Убийства“. А и бях свикнала с квартала. Така или иначе, аз зарязах своя тип с бара, Етан заряза мажоретката. — Ново смръщване. — При него се получи малко неприятно, но така или иначе, след месец той дойде да живее при мен.

— Беше ли ти казал какъв е?

— Тогава още не беше. Тоест… — Махна отново, този път по-внимателно. — Не че ме е лъгал или нещо такова. Просто не ми каза, а и кой би се сетил да попита? Тринайските са прибрани на сигурно място, нали? В резерватите, на Марс. Не се разхождат по улиците като теб и мен. И определено не се разхождат с полицейски значки, нали така?

— Като цяло — да.

— Да. — Тя впери поглед в чашата си. — Не знам дали изобщо щеше да ми каже. Но една вечер се появи друга тринайска, попита за него под друго име и той нямаше друг избор освен да ми каже всичко.

— Онзи какво искаше?

Тя изкриви отвратено устни.

— Какво да иска? С Етан били в един и същи поборнически взвод, спуснали ги в някакво забутано кьоше на Централна Азия през осемдесетте. Боби някой си, но използваше името Киган. Още не се бил покрил, когато започнало интернирането, не искал да ходи на Марс, затова го въдворили в Симарон. Избягал, крил се известно време в Джизъсленд, докато не се свързал с някакви мошеници, които му уредили прехвърляне в Съюза. От две години бил в града, преди да се появи на прага ни. Изкарвал си прехраната както дойде. За лош късмет видял Етан да излиза от една корейска закусвалня във Флашинг и го проследил до нас.

— Познал го е? Аз пък помислих, че…

— Да, Етан си беше направил козметична операция в щатите на Ръба, но корекциите не били значителни и онзи тип го познал. Все повтаряше, че въпросът не бил в лицето, а в начина, по който Етан се движел, говорел. Както и да е, бързо разбрал, че Етан е ченге, и решил, че сигурно използва работата си за прикритие и като източник на информация, с която да изнудва когото трябва. Не беше в състояние… — Тя стисна гневно юмрук: — По-скоро Не искаше да повярва, че Етан е спечелил значката си на детектив по трудния начин. „Ние не правим така нещата“, все това повтаряше. „Ти си тринайска, човече. Не си някакво шибано преживно.“

Стрелна го с поглед.

— Така ни наричате, нали? Преживни. Говеда.

— Чувал съм да използват тези думи.

— Да. Та на този Киган му беше трудно да повярва, че Етан е предпочел да се присъедини към говедата. Но след като най-после го прие, стана още по-лошо. От негова гледна точка съществуваха само две възможности. Или Етан използвал полицията за собствени незаконни облаги и Киган искаше също да бръкне в кацата с меда, или наистина се е отказал от същността си на тринайска в полза на стадото, в който случай… — Тя сви рамене. — Ами, значи може да го цака като всяко друго преживно, нали така? Да го дои до дупка.

Тишина изпълни стаята. Севги отпи. Големите кораби все така чакаха търпеливо реда си.

— И какво стана? — попита накрая Карл.

Тя отклони поглед.

— Мисля, че и сам можеш да се досетиш.

— Етан е разрешил проблема.

— Киган идваше у нас все по-често. — Гласът й звучеше механично, по-безизразно и от шума на евтина машина. — Държеше се, все едно той командва парада. Държеше се като шибана карикатура на тринайска от някой евтин джизъслендски филм на ужасите. А когато Етан го нямаше, се държеше така, все едно притежава и мен.

— Ти каза ли за това на Етан?

— Нямаше нужда. Той знаеше какво става. Освен това, Марсалис, аз мога и сама да се грижа за себе си, уверявам те. Оня гадняр нямаше никакъв шанс.

Замълча, подбираше думите си.

— Само че Киган не можеше да бъде спрян. Можеш да го държиш на разстояние, и толкова. Като да хвърляш камъни по зло куче. Хвърлиш камък и кучето отстъпва. Спреш ли да хвърляш, идва и пак започва да ти се зъби. Истината е, че има само един начин да спреш тринайска, нали?

Той вдигна рамене.

— Това поне ни внушават евтините филми на ужасите.

— Да. А ние не можехме да си позволим излишно внимание. Смърт при съмнителни обстоятелства, възможно участие на полицейски служител: от вътрешния отдел щяха да довтасат на секундата. Щеше да има аутопсия, навярно и генно сканиране, при което генната модификация щеше да изскочи. И ето ти голямо разследване. Киган го знаеше и не виждаше причина да се бои от нас. Както казах, по един или друг начин щеше да ни дои до откат.

— Докато?

Тя кимна.

— Докато един ден не се прибрах и не заварих Етан да гори дрехи в двора. Повече не видяхме Киган. С Етан не говорехме за това, нямаше и нужда. Ръбът на лявата му длан беше насинен. Кокалчетата му бяха ожулени, по гърлото му имаше следи от пръсти. — Бегла, уморена усмивка. — А къщата беше необичайно чиста. Подовете измити, банята свети като на реклама, всички повърхности — обработени с наносмукачка. Не беше чистил така преди, не го и повтори.

Още тишина. Ертекин допи чашата си и посегна към пода да вземе шишето. Погледна Карл и вдигна бутилката към него.

— Искаш ли?

— Благодаря, този път ще пасувам.

Тя си наля нова доза — с не съвсем координирани движения. После зарея поглед към корабите в далечината, стиснала чашата, без да отпива.

— Цялото лято бяхме на нокти — продължи тихо. — Чакахме да видим какво ще стане. Познавах много ченгета от Куинс, нали работех там, преди да ме преместят в центъра, и постепенно поднових контактите си с тях, ходех от време на време в участъка да видя дали няма подадено заявление за изчезнал човек, дали не са открили неидентифициран труп или нещо такова. Редовно следяхме линковете на нюйоркската полиция с бюлетините на АГЛОН за издирвани лица. Киган така и не се появи там. Етан реши, че сте го минали по графата пълни загубеняци, които сами ще си изкопаят гроба, ако им оставите малко време, и затова не си струва да го издирвате.

Карл поклати глава.

— Не, тъпаците ние ги обичаме. Лесно е да ги откриеш, а това печели добра репутация на Агенцията. Ако вашият човек не е бил в бюлетините, значи онзи, който му е помогнал да избяга от Симарон, е намерил начин да покрие информацията за бягството му. Или пък компанията, спечелила договора за управление на лагера по онова време, е смела този компрометиращ факт под килима, за да не си разваля статистиката. Системата за контрол в Симарон е крайно неефективна дори по джизъслендските стандарти и ако на подизпълнителя му е предстояло подновяване на договора… Какво да ти кажа. — Той разпери ръце. — Всеки въдворен в резервата знае, че най-доброто време за бягство е точно преди търга. Знаят, че корпорацията, която в момента държи договора за управление на лагера, ще направи и невъзможното да изстиска максимална ефективност от зле платените си служители и в резултат напрежението ще се повиши до опасни нива. Знаят също, че ако точно в този момент успееш да избягаш, няма да има издирване в национален мащаб, защото въпросната корпорация не може да си позволи лошата реклама. Така стават половината бягства.

— Шибаният Джизъсленд — завалено изруга Ертекин.

Карл махна лениво с ръка.

— Е, аз не се оплаквам. Иначе ще остана без работа. И между другото, Джизъсленд не е единственото място със занижен контрол във въдворителните лагери.

— Така е. Но само там се гордеят с това. — Впери замъглен поглед в чашата си. — Толкова време мина, а на моменти ми се струва, че просто не може да е истина.

— Кое?

— Отцепването. Онова, което Америка причини сама на себе си. Така де — тя махна енергично, този път с ръката без чашата, — модерния свят нали ние го изобретихме, мамка му. Ние го моделирахме, в рамките на цял един континент, обгрижвахме го, докато не заработи гладко, а после го продадохме на останалия свят. Кредитните карти, масовият въздушен транспорт, глобалният инфопоток. Космическите полети. Нанотехнологиите. Ние създадохме всичко това. А после позволихме на банда неандерталци, идиоти с библии в ръце, да разкъсат всичко това на парчета! Как е възможно това, Марсалис?

— Не питай мен. Било е преди моето време.

— Искам да кажа, че… — Тя не го слушаше, не го и поглеждаше. Ръката й се свиваше и отпускаше, малкият й юмрук танцуваше из въздуха. — Ако китайците, или индийците, да речем, ни бяха изтласкали от кормилото, това сигурно бих могла да го приема. Всяка култура рано или късно бива изместена от друга. Винаги се появява някой по-умен и по-млад. Само че ние си го направихме сами, по дяволите! Позволихме утайката на собственото ни общество, тъпите лумпени, изпълнени с омраза, страх и болна амбиция, да ни блъснат в шибаната пропаст.

— Ти живееш в Съюза, Севги. Той трудно би минал за пропаст, не мислиш ли?

— Нали точно в това е въпросът, мамка му! Точно това са искали, винаги. Да се отделят от Севера, Марсалис. Да се отцепят. Да си имат своя собствена кална локва от невежество, в която да се търкалят доволно. Отне им двеста шибани години, но накрая получиха онова, което искаха.

— Стига. Нали загубиха щатите по Ръба. Това е, колко, една трета от американския брутен вътрешен продукт? — Не разбираше защо спори толкова разпалено с нея. Познаваше материята като всеки, който работи за АГЛОН, но не беше експерт. Не му и пукаше освен това. — А ако се съди по последните слухове от Чикаго, скоро може да се простят и с езерния район. Да не забравяме и Аризона…

— Да бе, точно така. — Тя изсумтя и потъна още по-дълбоко в стола си. — Шибаната Аризона.

— Говори се, че ще поискат официално присъединяване към Ръба.

— Марсалис, това е Аризона. Ако ще правят нещо, то ще е да обявят своя си независима република. Ти сериозно ли мислиш, че Джизъсленд ще позволи на Аризона или на Езерните щати да се отцепят така, както се отцепи Североизтокът? Веднага ще им пратят националната гвардия.

Понеже не му пукаше — нали така? — той не каза нищо и разговорът рязко замря. Последва дълга пауза. И двамата зяпаха корабите.

— Извинявай — измърмори тя след малко.

— Зарежи. Разказваше ми за Киган. Ослушвали сте се дали няма да открият трупа му.

— Да. Ами… — Тя отпи от питието си. — Няма много за разказване. Нищо не се чу. Дойде септември и започнахме да се отпускаме. Сигурно затова и забременях. Не че е станало точно тогава, просто така се започна. Тогава се зароди онази наша самоувереност. Спряхме да се тревожим, живеехме си, все едно нищо не ни заплашва, все едно Етан си е най-обикновен човек, като всички други. Има-няма година така и тряс, изненадка. — Тя се усмихна вяло. — Биология в действие.

— И те са ти го отнели.

Усмивката й изчезна безследно.

— Да. Законите на Съюза наистина са прогресивни, но не чак толкова. Не се допуска поколение, заченато от вариант тринайсет, а евентуалният ембрионален генетичен материал следва да бъде унищожен. Наех адвокати да оспорят закона, позовахме се на морален прецедент по случаи отпреди отцепването, касаещи насилствено прекъсване на напреднала бременност, правото на живот и така нататък. Минаха почти пет години оттогава, а делото още се гледа. Обжалване, отхвърляне, възражения, контраобжалване. Но истината е, че губим. АГЛОН разполага с неограничени средства, а адвокатите им са по-добри от моите.

— Ситуация, която прави заплатата в КОЛИН още по-привлекателна, предполагам.

— Да. — Изражението й се втвърди. — Ситуация, която прави работата за компания, която не дава и пукната пара за шибаната АГЛОН, изключително привлекателна.

— Не ме гледай така. Аз съм наемник.

— Да. Само че именно някой като теб в представителството на АГЛОН към общината вдигна мерника на Етан и прати специалните части вкъщи. Някой като теб нареди да извадят нероденото ми бебе и да го пъхнат в криогнездо, докато АГЛОН не спечели делото и правото да го убие.

Гласът й пресекна. Тя заби нос в чашата си. И повече не погледна към него.

Карл не се опита да я освободи от бодливия гняв, с който се беше оградила, защото му се струваше, че той й е нужен. Не посочи и очевидните недостатъци в теорията й.

„Реално погледнато, Севги — не каза той, — едва ли е бил някой като мен, защото, първо, аз съм кажи-речи единствен по рода си. Доколкото знам, има само четирима лицензирани тринайски освен мен, които работят за АГЛОН, и нито един от тях — в представителство на Агенцията.

И което е по-важно, Севги Ертекин, ако някой като мен беше тръгнал по следите на Етан Конрад, щеше да се появи лично. Нямаше да прехвърли мръсната работа на преживните от специалните части и да гледа отстрани като шибан овчар, който си наглежда стадото.

Такъв като мен би го убил лично.“

Вместо да каже всичко това, седеше мълчаливо и гледаше как Ертекин се плъзга по нанадолнището от гневно мълчание към пиянска сънливост. Внезапно си даде сметка къде се намира, обзе го остро, почти болезнено усещане за тъмния апартамент в сцепения на две град, за далечните светлинки и за заспалата жена, само на една ръка разстояние, но свила се на топка с гръб към него, за тишината…

„Хей, Марсалис. К’во става?“

… за шибаната приливна тишина, като талази от черна вода, за процеждащото се мълчание и за Елена Агиере, която се е върнала и тихо му говори…

„Помниш ли «Фелипе Суза»? Звезди и тихи празни коридори, и сънуващи лица на сигурно място зад прозорчетата, които те обричат да си сам. Онова тихо жужене, което издавах в ямките на ушите ти, как се приближавах зад гърба ти и ти шепнех. Мислеше, че съм си отишла, нали? Абсурд. Намерих те там, сред звездите, Марсалис, и винаги ще те намирам. Ти и аз, Марсалис. Ти и аз.“

… и корабите, пуснали котва в тихите води, чакащи.