Ричард Морган
Вариант 13 (24)

22.

Истанбулските офиси на КОЛИН бяха в европейската част на града, близо до площад „Таксим“, сред гора от еднотипни стъклени небостъргачи, обитавани предимно от банки. Минимална охрана и автоматизирана оръжейна система се грижеха нощем за сигурността на приземните етажи, където работата не спираше и след края на работния ден. Колониалната инициатива, както гласеше рекламното й мото, беше предприятие, над което слънцето никога не залязва. Никога не се знаеше къде и кога ще възникне проблем, изискващ будното й внимание и раздвижването на някой геополитически мускул. Така че постоянната готовност беше съществена част от фирмената култура. Севги, която свързваше площад „Таксим“ най-вече със смъртта на дядо си и на неговия брат, убити от свръхусърдни агенти на турските спецслужби, се отби в централата само колкото да вземе ключ-карти за един от служебните апартаменти в Кадъкьой от другата страна на Босфора. Достъп до всичко останало можеше при нужда да получи от инфоплочата си. Пък й разговорът със Стефан Неван не беше планиран като операция на КОЛИН.

„Колкото по-малко служебен авторитет надуши в теб, толкова по-добре — беше й казал Марсалис. — Неван е специален, той е един от малцината познати ми тринайски, които са в състояние да се сработят с външен авторитет. Успял е да пребори гнева си. Но това още не значи, че му е приятно да го притискат. Добре ще е да не ръчкаме с пръст този точно цирей.“

Същата лимузина, която ги беше чакала на летището, ги закара до каракьойския терминал, където през цялата нощ имаше фериботи до азиатската част на града. Севги само сви уморено рамене, когато шофьорът възрази, че това противоречало на протоколите за безопасност. Пътят с кола по моста нямаше да е по-кратък, отколкото ако останеха да изчакат ферибота, а и Севги имаше нужда да си прочисти малко главата. Не се беше натискала да идва тук, още по-малко в компанията на Марсалис. Започваше да се чуди дали все пак не бе трябвало да отстъпи и да се примири с пресконференцията.

Бяха я гледали по Нюингландската мрежа, докато следобедният суборбитален полет ги пренасяше от летище „Кенеди“ към срещуположната страна на земното кълбо. Нортън — сериозен и внушителен в елегантния си костюм. Телевизионните зрители и досега обръщаха повече внимание на широките рамене и хубавата коса, отколкото на казаното, а Том Нортън нямаше равен и в двете отношения. Наистина би могъл да се кандидатира успешно за изборен пост и да влезе в политиката, в това Севги беше убедена. Отбиваше въпросите с точната мярка патрицианска увереност и домашно чувство за хумор.

Дан Мередит от „Републиката днес“. Вярно ли е, че КОЛИН наема супермени в охраната си?

Не, Дан. Не само че не е вярно, но е и дълбоко погрешно като предположение. (Жест към цялата зала.) Мисля, че всички ние си даваме сметка как би изглеждал един супермен, ако имаше достатъчно глупави хора, които да създадат такъв.

Журналистите в залата зароптаха тихо. Нортън им даде няколко секунди, после продължи.

От генетична гледна точка суперменството, ако трябва да сме приблизително точни, е форма на аутизъм. Един супермен би бил доста некомпетентен бодигард, Дан. Не само че едва ли би разпознал признаците за враждебни намерения от страна на друг човек, но и навярно ще е твърде зает да брои патроните в пистолета си, за да стреля с тях по каквото и да било.

Смях. Камерата показа лицето на Мередит сред тълпата. Той изви устни в тънка усмивка и каза с щедра доза южняшка ирония:

Извинявай, Том. Дори да оставим настрана добре известния на всички ни факт, че китайците наистина са създали супераутисти за интерфейсните програми на н-джиновете си, аз нямах предвид това. Говорех за мъжагите вариант тринайсет, които повечето нормални американци биха нарекли „супермени“. Супермени като онзи, който е присъствал, както сами признахте, на днешното посегателство срещу живота на Алваро Ортис. Та въпросът ми беше наемате ли такива индивиди в охраната си?

Не, не наемаме.

Тогава…

Но Нортън вече беше вдигнал глава и оглеждаше тълпата, готов за следващия въпрос.

Сали Ашър, „Ню Йорк Таймс“. Казахте, че този вариант тринадесет, Карл Марсалис, работи за вас като консултант. Бихте ли ни казали за какво точно ви консултира?

Съжалявам, Сали, но за момента не мога да направя това. Мога само да кажа, че няма нищо общо с трагичните събития от този следобед. Господин Марсалис случайно се оказа на мястото на нападението и направи онова, което всеки добър гражданин би направил при наличие на възможност.

Всеки добър граждани с оръжие подръка — може би.

— Гласът на Ашър звучеше спокойно, почти небрежно. — Господин Марсалис въоръжен ли беше?

Нортън се поколеба за миг. Дилемата му се виждаше с просто око — информацията вече беше изтекла, гърмеше по всички медии. Снимки и документални кадри от местопрестъплението, разкази на очевидци, навярно и от патолабораторията се бяха разприказвали. Един Бог знаеше каква част от истината вече е излязла на бял свят и Нортън не искаше да го хванат в лъжа. От друга страна обаче…

Не. Господин Марсалис не е бил въоръжен.

Тихо, но набиращо сила жужене откъм репортерите. Ако не друго, всички бяха видели надупчената от куршуми лимузина.

Как би могъл един човек, един обикновен човек, да…

Пак Мередит, с висок и изтънял от усилието да надвика другите глас, преди Нортън да го пресече с категоричен жест и да даде думата на журналист в другия край на залата. Камерата не показа лицето на Мередит, но Севги с огромно задоволство си представи яда и смущението на джизъслендеца.

Господин Нортън, вярно ли е… Извинете, Ейлийн Лан от „Ръбът днес“. Вярно ли е, господин Нортън, че персоналът на КОЛИН преминава обучение на Марс в непознати за широката общественост бойни техники?

Не, не е вярно.

Тогава как бихте коментирали казаното от един очевидец на днешните събития? — Лин вдигна високо микрокодер и от устройството ясно се чу мъжки глас: „Този тип беше като шибана вършачка. Това съм го виждал в сериала за марсианския Съвършен бой, казва се «таниндо». Не го преподават на Земята, било твърде опасно и не можело обикновени хора да го учат, защото…“

Микрокордерът се изключи, но Лин продължи да го държи над главата си като един вид предизвикателство. Нортън се опря с една ръка на катедрата и се усмихна широко.

Е, аз не съм от най-върлите фенове на Съвършения бой — учтив смях откъм публиката, — и следователно не бих могъл да коментирам компетентно казаното от вашия очевидец. Действително съществува марсианска бойна дисциплина, наречена „таниндо“, но тя няма нищо общо с КОЛИН. Таниндо е възникнало спонтанно от съществуващите бойни изкуства като реакция на по-ниската марсианска гравитация. В буквален превод от японски означава „Пътят на новака“, защото на Марс, както едва ли има нужда да ви напомням, всички ние сме новаци. На други места е познато като „летящия бой“, а на езика кечуа — моля да извините произношението ми — като „писи лласа оканакюи“. Господин Марсалис е бил на Марс и нищо чудно да е овладял този боен стил там, но обективно погледнато, бойни техники, съобразени с ниската марсианска гравитация, едва ли са чак толкова опасни и дори полезни тук, на Земята.

„Освен ако не си нечовешки силен и бърз“ — довърши наум Севги. Погледът й се плъзна настрани от портативния екран към Марсалис, който спеше в седалката до нея. Малко преди да тръгнат, Нортън беше изровил отнякъде петдесет милилитра бетамиелин от най-висока проба и Марсалис беше задрямал още в залата за заминаващи на летище „Кенеди“. Другите чакащи го попоглеждаха любопитно, но никой не каза нищо. Като се изключи доволното сумтене, когато хлоридът подейства, друг коментар Марсалис не беше направил, но веднага щом се настаниха на местата си, затвори очи и на черното му лице цъфна красива бяла усмивка. Малко по-късно заспа.

Бонита Ханити, „Добро утро, Юг“. Не смятате ли, че с освобождаването на осъден престъпник от изправителна институция във Флорида КОЛИН нарушава основополагащия принцип на американското правораздаване?

Ново жужене, в голямата си част — враждебно. Републиканските журналисти бяха малцинство в залата за пресконференции, а пресата в Съюза все така носеше като почетен медал на гърдите си спомена за делото „Линдли срещу Агенцията за национална сигурност“. Новоизлюпените репортери бързо попиваха легендата, ветераните в занаята обожаваха да разказват военни истории отпреди отцепването и говореха за републиканските си колеги презрително или в най-добрия случай със самодоволно съжаление. Нортън добре познаваше този факт и яхна майсторски вълната.

Какво да ви кажа, Бонита… На ваше място не бих намесвал правораздаването в това уравнение. Както се вижда от информационните дискове, които получихте, господин Марсалис е прекарал четири месеца в затвора, без да са му били повдигнати каквито и да било обвинения. Възниква и въпросът за първоначалния му арест, без съмнение постановка — не, оставете ме да довърша, ако обичате, — и за несъмнено съмнителните методи, използвани от полицията на Маями. Да не говорим, че щатските и федералните закони в Републиката относно прекъсването на бременността са в противоречие на отдавна възприетите от ООН принципи за човешките права.

Приглушено мърморене на места, другаде — единични ръкопляскания. Нортън изчака със сериозна физиономия шума да утихне и продължи безкомпромисно:

И ако питате за моето мнение, то е, че КОЛИН се погрижи да освободи един човек, който почти сигурно е невинен и с когото щатът Флорида и без това не знаеше какво да прави. Да, Ейлийн, виждам, че имаш нов въпрос.

Имаше и още, разбира се. Ханити, Мередит и други двама джизъслендски репортери се опитаха да разровят миналите подвизи на Марсалис и най-вече смъртните случаи в лагера „Хоркан Гарод“. За щастие не намесиха казуса Уилбринк. Нортън отбиваше предпазливо и любезно ударите, не изключи напълно джизъслендските репортери от диалога, но много по-често даваше думата на техни колеги от Съюза, мъже и жени, които познаваше и от които не очакваше удари под кръста. Севги се прозина и зачака с нетърпение края на пресконференцията. На седалката до нея обектът на цялото това внимание спеше като бебе.

Самата тя нямаше шанс да заспи — синаптикът изключваше тази вероятност. Два часа по-късно, когато се тръшна на една от евтините пластмасови седалки в чакалнята на пристана и заоглежда малцината пътници с професионална подозрителност, все още кипеше от енергия. Чакалнята не предлагаше никакви удобства извън крайно необходимите, отвсякъде ставаше течение, осветлението се състоеше от примигващи халогенни лампи по тавана и призрачното сияние на рекламните пана отстрани: включваха се и се изключваха с пълна липса на синхрон. „Ефес Екстра! Джип качество! Работете на Марс!“ Тъмните панели в рекламната редица приличаха на дълги сиви надгробни плочи, окачени на стените от гофрирана ламарина.

През отворените странични врати боядисаната в бяло палуба на пристаналия ферибот приличаше на отрязък от друга епоха. По-съвременните членове на разнородния истанбулски воден транспорт имаха ъгловат, някак пластмасов вид, напълно в хармония с предназначението им на плаващи автобуси, които превозваха човешкия си товар от единия на другия бряг, и нищо повече. Ала високите и широки мостици, изгърбените комини и дългите корпуси на старите кораби по курса Каракьой — Кадъкьой навяваха мисли за далечни места и за една епоха, когато пътуването все още е могло да означава и бягство.

Марсалис се върна, приключил обиколката по пристана. По времето на дядо й сигурно биха го зяпали заради цвета на кожата, но сега не привличаше повече внимание от неколцината африканци, които чакаха на пристана, и двамата, които стояха в работни облекла на палубата на ферибота. Никой не му хвърли повече от разсеян поглед, а и това се дължеше по-скоро на едрата му фигура, и яркооранжевия надпис на затворническото му яке.

— Непременно ли трябва да го носиш това? — с раздразнение попита Севги.

Той сви рамене.

— Студено е.

— Още на летището ти предложих да ти купя нещо друго.

— Благодаря, но предпочитам сам да си купувам дрехите.

— Защо не си купи тогава?

Клаксони проглушиха затвореното пространство на чакалнята. Лазерна стрелка на портативен панел грейна ярко, сочеше към изходите за Кадъкьой. Двамата мъже на ферибота спуснаха мостчетата и пътниците се насочиха без бързане към кораба.

Водена от детските си спомени, Севги тръгна покрай дясното перило към най-външната пейка близо до кърмата, седна и вдигна крака на най-долната пречка на парапета. Усети тремора на двигателите през метала. Миризмата на моторно масло и мокри въжета я върна във времето. Мурад роши с ръка косата й; тя стои до него при парапета и се надига на пръсти, за да види над най-горната му пречка. Меките ритми на турския език избутват английския от главата й. Сблъсъкът с цял един свят, който преди това е виждала само на снимки, град, толкова различен от Ню Йорк, място, което не й е дом, но означава нещо жизненоважно за родителите й — долавяше го по това как се оглеждат с широко отворени очи, по оживлението в гласовете им, по това как се държат за ръцете. Истанбул я беше шокирал до мозъка на костите, когато беше на четири, и при всяко следващо идване й въздействаше по същия начин.

Марсалис седна до нея и изкопира стойката й. Парапетът изтрака под краката му.

— Сега вече якето наистина ще ми е от полза — бодро каза той. — Ще видиш.

Боботенето на двигателите набра сила, превърна се в рев и кърмата на ферибота се издигна върху могила от разпенена вода. Хората от екипажа си подвикваха високо, прибираха въжетата и разстоянието между ферибота и пристана бързо се увеличи. Корабът се разклати силно, после пое по стабилен курс през тъмната вода. Каракьой остана назад, превърна се в гирлянда от светлинки в нощта. Студен морски бриз шибна лицето на Севги и развя косата й. Градът се разтвори наоколо й, окъпани в цветни светлинки мостове и назъбен от ниски сгради хоризонт, всичко това плаващо върху течна чернота, опръскана със сигналните светлинки на други кораби. Тя пое дълбоко въздух, решена да задържи илюзорното, чувство за началото на дълго пътешествие.

Марсалис се наведе към нея. Повиши глас да надвика комбинирания рев на двигателите и вятъра.

— Когато бях тук за последно, забавиха всички суборбитални полети, нещо във връзка със заплаха за сигурността. Само че аз го разбрах чак след като напуснах хотела и трябваше да убия няколко часа, преди да тръгна за летището. — Ухили се широко. — Познай какво правих — просто се возих с фериботите напред-назад, докато не стана време да тръгна. Едва не си изпуснах шибания полет. Тук сред водата и гледката наоколо, сещаш се. Все едно бягаш или нещо такова.

Тя го погледна, дълбоко развълнувана от ехото на собствените си чувства в думите му. Той свъси чело.

— Какво? Да не те хваща, морска болест?

Тя поклати глава. Побърза да каже нещо, колкото да запълни мълчанието:

— Ти защо се върна, Марсалис? На Земята?

— Ами… — Поредната широка усмивка. — Спечелих лотарията. Би било доста глупаво да не си взема наградата.

— Сериозно те питам. — Каза го ожесточено, в борба с вятъра между тях. — Знам, че да се живее там не е леко, но тринайските, с които съм говорила за това, до един се прехласваха от самата идея за Марс. Бягство в нови, неопитомени територии, място, където да създадеш нещо свое.

— Нещата не стоят точно така.

— Знам. Но това не им пречеше да го вярват. — Плъзна поглед по водната шир. — Всички те се стремят натам, нали? Онези, които ти залавяш. Единствената им цел е да се доберат до лагерите и оттам до еднопосочен билет за марсианската мечта. Някъде, където ще бъдат желани и ценени заради силата им. Не прибирани и държани зад ограда като стадо говеда.

— Повечето се опитват да стигнат до лагерите, така е.

— Питал ли си се някога защо АГЛОН просто не ги остави да избягат, да се намърдат контрабандно в някое криогнездо и да им се махнат от главата?

Той сви рамене.

— Ами, най-вече защото Спогодбите го забраняват. Агенцията съществува с основната цел всички генномодифицирани индивиди на Земята да бъдат регистрирани и наблюдавани според степента на риск, който представляват за обществото, а в случая с вариант тринайсет това означава интерниране. Започнем ли да си затваряме очите за един или друг беглец само защото се надяваме, че ще се разкарат на Марс, много скоро някои от тях ще решат, че вместо да прекосяват космоса могат да се окопаят някъде на Земята и дори да се размножават. А това би върнало цялата шибана човешка раса към паниката отпреди Мюнхенското споразумение.

— Говориш сякаш не си един от тях — каза тя с нарастващо обвинение в гласа. — Сякаш си различен.

— Различен съм.

„Точно като Етан, точно като него, мамка му!“ Пламъчето на отчаянието й се издължи и разгоря. Гласът й прозвуча кухо дори в собствените й уши.

— И за теб няма значение, че към тях се отнасят така?

Той пак вдигна рамене.

— Носят последствията на собствените си решения, Ертекин. Можели са да заминат за Марс, когато КОЛИН им даде зелена светлина след Мюнхен. Предпочели са да останат. Можели са да уредят живота си в резерватите. Предпочели са да избягат. А когато аз ги открия, могат да се предадат.

Болезнен, накъсан спомен за надупчения от куршуми труп на Етан върху стоманената маса. Повикали я бяха да извърши разпознаването; трепереща, изстинала от шока.

— Възможност за избор, казваш — изръмжа тя. — И всеки възможен избор е равносилен на унижение. Да плюеш на свободата си, да паднеш по гръб и да правиш каквото ти се казва. Ти дяволски добре знаеш що за избор е това за една тринайска.

— Това е изборът, който направих аз — спокойно отвърна той.

— Да бе. — Тя отклони отвратено поглед. — Прав си, знаеш ли. Ти наистина си различен.

— Да. По-умен съм.

Друг ферибот се размина с техния на стотина метра разстояние, отправил се в обратната посока. Обзе я необяснимо привличане към островчето от светлинки и обрамчената в прозоречни рамки топлинка, към фигурките, които се движеха вътре. После глупостта на ситуацията я шамароса като морския вятър. Току зад нея, зад рамото й буквално, бяха прозорците на не по-различен пристан от светлина и топлина, а тя им беше обърнала гръб.

„Да, така е много по-добре, Сев. Обръщай гръб. Стой на студа и зяпай през водата към шибаното непостижимо, докато вятърът го отнася надалеч.“

„Шибана идиотка!“

— Значи е паднал в бой?

Тя се обърна рязко да го погледне.

— Кой?

— Тринайската, с когото си имала връзка. — Същото меко спокойствие в гласа му. — Каза ми, че е мъртъв, а професията ми те изпълва с гняв. Изглежда логично приятелят ти да е загинал заради някой като мен.

— Не — каза тя със свито гърло. — Не като теб.

— Добре де, не като мен.

Той зачака, остави темата да увисне помежду им като мрака и шума на нощния вятър.

Тя стисна зъби.

— Изпратиха специалните части — каза накрая. — Цял отряд, десетина души. Не, повече. С телесни брони и автоматични оръжия срещу сам човек в собствения му дом. Те…

Наложи се да спре и да преглътне.

— Не бях там. Беше сутринта, вече бях тръгнала за работа. Той се беше върнал от нощна смяна. Някой от отдела му се обадил, че идват, по-късно проследиха обаждането до телефон в централния участък. Той…

— Бил е ченге?

— Да, беше ченге. — Тя махна безпомощно с ръка. — Добро ченге. Работеше чисто, колегите знаеха, че винаги могат да разчитат на него. Повишиха го в детектив за рекордно време. Никога нищо нередно не беше направил!

— Освен че е фалшифицирал документите си за самоличност, очевидно.

— Да. Осигурил си документи на гражданин на Ръба още преди да започне интернирането. Казваше, че виждал накъде отиват нещата. Купил си изцяло нова самоличност в Анжелинското свободно пристанище, живял няколко години по Западното крайбрежие за по-голяма достоверност, после кандидатствал официално за гражданство в Съюза. По онова време все още не тествали кандидатите за вариант тринайсет, а след като стъпил официално на съюзна територия, законът за запазване на личната генотипна информация го защитавал от самоцелни проверки.

— Идеален начин да изчезнеш.

— Така ли? — Тя го погледна с тъжна усмивка. — Това е професионалното ти мнение?

— Да. Сигурно е бил умен тип.

— Умен беше. Както казва Якобсен: „социопатна склонност в комплект с опасни нива на сурова интелигентност“. Нали затова затваряме тринайските в лагери.

— Не. Затваряме ги, защото останалата част от човешката раса се страхува от тях. А общество от уплашени хора е нещо взривоопасно. Струва си да затвориш различните, за да избегнеш взрива.

Тя го изгледа, търсеше признаци на ирония по лицето му. Не можа да прецени дали има такива.

— Казваше се Етан — каза накрая. — Етан Конрад. Беше на трийсет и шест.

Другият ферибот вече почти не се виждаше, изгубен сред тъмната вода и светлините по европейския бряг. Тя си пое дълбоко дъх.

— А аз бях бременна в шестия месец.