Ричард Морган
Вариант 13 (21)

19.

Когато пристигнаха ченгетата, Севги още трепереше. Незнайно защо я досрамя, когато дежурният детектив, строен тъмнокож мъж с костеливо лице, тръгна към нея, след като размени няколко думи с патрулния полицай. Увита в реанимационен шал и седнала при отворената задна врата на осакатената лимузина, докато екипът криминалисти събираше улики наоколо, тя се чувстваше като задушена в усмирителната риза на цивилния си статут. Нямаше начин детективът да не го забележи.

— Госпожо Ертекин?

Севги унило вдигна лице към него.

— Да, аз съм.

— Детектив Уилямсън — представи се той и отвори лявата си длан. Холографията на нюйоркската полиция грейна в синьо и златно върху кожата му като изгубено съкровище. — Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако сте в състояние да ми отговорите.

— Добре съм. — Беше взела дозата си синаптик под душа тази сутрин, но нямаше начин да подейства толкова бързо, дори на празен стомах. Затова потърси в тялото си конвенционални запаси на енергия и успя да се овладее донякъде. — Работила съм в полицията, нищо ми няма.

— Така ли? — Любезно и подозрително. Уилямсън не бързаше да се сприятеляват, но пък това не беше изненадващо.

— Да, единайсет години. Първо в Куинс, след това в „Убийства“ в центъра. — Успя да изпише на лицето си треперлива усмивка. — Вие сте от двадесет и осми участък, нали? Лари Касабиан още ли работи при вас?

— Да, доколкото знам. — Никаква топлота в думите му. Детективът кимна към Марсалис, който си седеше преспокойно на стъпалата пред кооперацията със затворническото си яке от щатския на Южна Флорида и гледаше как криминалистите обработват местопрестъплението, сякаш играят пиеса, поставена специално в негова чест. — Патрулният полицай ме уведоми какво сте му казали. Че онзи човек там е тринайска.

— Да. — Вече се проклинаше, че го е казала. — Такъв е.

— Ами… — започна детективът и се поколеба. — Някой уведомен ли е за това?

Севги въздъхна.

— Пристигнахме късно снощи. Той е технически консултант към сигурността на КОЛИН. Нямаше време да уведомим съответните служби.

— Добре. — Само дето очевидно не беше добре. От лицето на Уилямсън все така вееше хлад. — Сега ще си затворя очите, но така или иначе трябва да го регистрирате. Още днес, ако обичате. Той при вас ли е, ъъ… отседнал?

Намекът се хилеше гадно зад иначе съвсем обикновената фраза. Севги го усети като плесница. Като тирадата на собствения й баща, когато разбра за Етан. Усети как лицето й се вкаменява.

— Не, той не е, ъъ… отседнал при мен — изимитира думите на детектива. — Той е, ъъ, отседнал или по-точно ще бъде отседнал на място, определено от КОЛИН, веднага щом ни се удаде възможност да го уредим. Така че защо не зарежем временно тази шибана джизъслендска параноя? И да свършим малко неотложна полицейска работа? Какво ще кажете?

В очите на Уилямсън припламна гняв.

— Няма проблем, госпожо Ертекин. Полицейската работа понастоящем е да установим как така този ваш странен приятел е убил с голи ръце двама въоръжени мъже посред бял ден, без самият той да получи и драскотина. Е, може да ме гони параноята, но може и да се обажда добрият стар полицейски инстинкт, който ми шепне, че в цялата тази история има нещо гнило.

— Има вградено бионадграждане от марсиански тип. И от седемгодишен го обучават в бойни изкуства.

— Да, чувал съм за такива като него — изсумтя Уилямсън. — Гадни копелета до мозъка на костите, нали така? И според вас мъжете, които е убил, не са имали военна подготовка.

— А вие как мислите? — Севги потропа с ръка по обезобразената ламарина на купето. — Стига, Уилямсън, отворете си очите. Военна подготовка? Просто имаха пушкала, това е всичко.

— Да се сещате защо някой би пратил аматьори с магнитни пръскачки срещу висш служител на КОЛИН?

Севги само поклати глава. „Не бяха тук заради Ортис — помисли си с дълбоко вътрешно убеждение. — Той просто извади лош късмет. Искаха да убият Марсалис. Да го убият, преди да ни е дал нещо съществено срещу Мерин.“

Но нямаше причина да споделя всичко това с детектив Уилямсън.

— И сте казали на патрулния полицай, че не сте видели как точно е станало?

Тя поклати отново глава, този път по-категорично, усетила твърда почва под краката си.

— Така е, почти нищо не видях. Лежах по очи…

— Където той ви е съборил, така ли?

— Да, точно така. — Тежестта на тялото му върху нейното. — Ако не го беше направил, сега вероятно щях да съм мъртва.

— Значи ги е видял да идват?

— Не знам. Защо не го попитате?

Уилямсън кимна.

— Ще стигнем и до това. В момента питам вас.

— И аз ви отговорих, че не знам.

Кратка, напрегната пауза. Уилямсън почна пак:

— Казали сте на колегата, че нападателите са били трима. Или просто сте повторили думите на вашия странен приятел ей там?

— Не. Видях един да отпрашва към булеварда. — Тя посочи прибраните в прозрачни вакуумиращи чували трупове на мъжете, които Марсалис беше убил. Ролерите им се виждаха съвсем ясно през дебелия найлон. — И мога да броя.

— Можете ли да го опишете?

— Облечен в черно. Със скиорска маска.

Уилямсън въздъхна.

— Добре. Да ми кажете нещо за другия?

И махна към третия чувал на тротоара. Бледото, опръскано с кръв лице на бодигарда ги зяпаше с широко отворени очи през найлона. Наложило се бе да го претърколят по гръб, за да измъкнат Ортис изпод него и да го качат в линейката.

Севги сви рамене.

— От охраната е.

— Познавате ли го?

— Не. Не е от моя отдел. — И внезапно загря защо Уилямсън е толкова изнервен. На теория тук се разпореждаше нюйоркското управление, но тя лесно можеше да се позове на закона за Колониалната инициатива и да си присвои юрисдикцията. В мисълта за реалната власт, с която разполага, имаше нещо нечисто. И примамливо.

Уилямсън отиде до мъртвия бодигард. Взря се в лицето му.

— Значи този човек е прикрил Ортис с тялото си, така ли?

— Мисля, че е очевидно.

— Да, това му е работата. А вашият странен приятел ей там…

— Ще престанете ли да го наричате така, по дяволите!

Думите й й спечелиха замислен поглед. Детективът тръгна към лимузината.

— Добре. Служителят от охраната прикрива Ортис с тялото си. Вашият генномодифициран приятел ей там прикрива вас. Някаква представа защо е постъпил така?

Севги поклати отегчено глава.

— Ами попитайте го.

— Ще го попитам. Макар че тринайските не се славят с особена откровеност. — Уилямсън направи многозначителна пауза. — Нито с жертвоготовност. Трябва да е имал някаква друга причина.

Севги го изгледа гадно и си помисли — сигурно защото синаптикът най-сетне започваше да действа, — че би могла като нищо да му пръсне главата, ако имаше оръжие. Вместо това се изправи и приближи лице до неговото.

— Разговорът ни току-що приключи, детектив.

— Не мисля, че…

— Казах, че разговорът ни приключи. — Със сигурност беше от синаптика. Водеше я гневът, но самочувствието се дължеше на дрогата. Уилямсън беше с една глава по-висок от нея, но тя стоеше наперено на сантиметри от него, все едно беше с телесна броня. Сякаш последните четиридесет минути се бяха случили на някой друг. Реанимационният шал се беше свлякъл в краката й. — Охотно бих си общувала с някой, който не споделя неандерталските ви разбирания. Но повече няма да си губя времето с вас.

— Това е разследване на убийст…

— Да, в момента е точно това. Искате ли да ви демонстрирам колко бързо мога да го превърна в разследване на КОЛИН?

Той стисна зъби, но не каза нищо.

— Спестете ми нахалството си, детектив, и може да си задържите разследването. В противен случай ще се позова на закона КОЛИН, а вие ще трябва да се приберете при началниците си в двадесет и осми участък и да ги уведомите, че са си изгубили юрисдикцията.

Смътно чувство на вина я погъделичка иззад пелената на синаптика, докато гледаше как Уилямсън се предава неохотно, вина, породена от съпричастието на дългогодишната работа от другата страна на барикадата.

Смаза ядно вината и тръгна през улицата към Марсалис.

 

 

КОЛИН се появи в скромен състав на сцената само след десетина минути. Брониран транспортьор се дотътри кротко насред пазарчето: отваряше си път през множеството с помощта на слаб звуков импулс с дължина на вълната под границата на човешкия слух, който успешно се използваше при борба с масови безредици и от който Севги я заболяха зъбите още отдалече. Не се беше обаждала на Нортън, значи някой друг беше разпоредил операцията, след като се бе разчуло за Ортис. Полицията беше държала на разстояние акредитираните медийни екипи и независимите оператори, но така или иначе новината със сигурност гърмеше по всички канали.

Транспортьорът спря в края на отцепения район, демонстрирайки небрежно зачитане — или незачитане, според гледната точка — към полицейските бариери, опънати около местопрестъплението. Единият брониран калник пресече яркожълтия лъч и включи алармата. Униформени полицаи хукнаха моментално натам.

— Елегантно — отбеляза Марсалис.

Предната врата на мястото до водача се открехна и Том Нортън се изправи на стъпенката и плъзна поглед по местопрестъплението. Дори от разстояние Севги видя, че е страшно пребледнял.

— Сев?

— Тук съм. — Тя му махна от стъпалата пред кооперацията и Нортън я видя, отвори по-широко вратата, слезе и я затвори. Каза няколко кратки думи на униформените, които стояха на пътя му, размаха им портфейла със значките и картите си и те го пуснаха да мине. Някой отиде да изключи алармата за нарушаване на периметъра и улицата отново потъна в тишина. Транспортьорът се плъзна няколко метра назад и зачака като елегантен танк, какъвто всъщност беше. Водачът така и не се показа.

— Доста показно — отбеляза Севги, щом Нортън дойде при тях.

— Кажи го на Ортис — изсумтя той.

— Той добре ли е?

— В какъв смисъл? Жив е, ако това имаш предвид. Вързали са го към най-добрите животоподдържащи апарати във „Вейл Корнел“. Половината му органи са отишли на кино, но вече му отглеждат нови. Семейството му е уведомено. — Нортън гледаше труповете във вакуумните чували, сякаш всеки момент ще повърне. — Защо изобщо е дошъл тук, Сев?

Тя поклати глава.

— Мисля, че дойде, за да види мен — каза Марсалис и се изправи за пръв път след нападението. Прозина се широко.

Нортън го изгледа с неприязън.

— Всичко се върти около теб, така ли?

— От полицията са го нарочили, Том — каза Сев, колкото да разсее напрежението. — Детективът, който води разследването, почти не попита за Ортис. Интересуваше го само защо разхождаме нерегистрирана тринайска из града.

— Аха. — Нортън сбърчи вежди, съсредоточен върху новата задача. — Как се казва детективът?

— Уилямсън. От двадесет и осми участък.

— Ще говоря с него.

— Вече се погрижих за това. Друго имах предвид. Според мен ще е по-добре, ако ги оставим да си мислят, че нападението е било насочено срещу Ортис.

— А според теб не е било срещу Ортис, така ли? — Нортън примигна объркано и махна към един от мъртвите нападатели. — Това са скейтъри, Сев. Проследили са лимузината дотук, стандартна гангстерска процедура. Всяка година стават по десетина такива убийства. Какво друго може да е?

Севги кимна към Марсалис.

— О, я стига! Не може да говориш сериозно, Сев. В града сме от няма и един ден. Никой не знае, че сме тук.

— Твоята версия също е лишена от смисъл, Том. Тези типове бяха от уличния контингент. Наемници от най-прост вид. Каква работа имат да се целят в голяма клечка като Ортис? Той толкова отдавна обитава горните етажи, че няма да познае уличен гангстер дори онзи да го захапе отзад.

— Само че май точно това стана — безучастно отбеляза Марсалис.

Нортън го изгледа студено. Севги побърза да се намеси.

— Виж, който и да е бил мишената, вече вдигнахме твърде много шум около себе си във Флорида. Нека не повтаряме същото и тук. Помоли ченгетата да забравят, че има замесена тринайска, най-вече за пред медиите. Нека им представят Марсалис като служител от сигурността на КОЛИН, направил чудеса от храброст, служител, чиято самоличност трябва да бъде запазена в тайна, за да си върши все така добре работата.

— Да бе — кисело каза Нортън. — Доста встрани от истината, че е опасен социопат, който все още не ни е свършил никаква работа.

— Том…

Марсалис се ухили. Беше по-скоро мускулен спазъм, отколкото израз на някаква емоция.

— Е, все пак аз спасих живота на партньорката ти, а не ти. Това не се ли брои?

— Както аз го виждам, си спасил собствената си кожа, плюс някои случайно възникнали ползи. Севги, този Уилямсън може и да се запъне за Марсалис, така че ще е най-добре да отведем и двама ви оттук.

— Виж, това вече е добра идея.

Гласът на Марсалис уж звучеше дружелюбно, но някаква нотка на дисонанс накара Севги да обърне глава към него. Спомни си как беше погледнал след избягалия нападател, спомни си и особения му тон, когато каза, че след като дойде колата на касапите, няма да е зле да го заведе в централата на КОЛИН, та да се хванат на работа. Имаше някаква окончателност в тона му, като в тишината след единичен изстрел. И Севги изведнъж се уплаши за Том Нортън с неговото насмешливо пренебрежение. И побърза да каже:

— На мен също ми звучи добре. Том, можем ли да се включим в н-джина на „Хоркан“ от КОЛИН? Чрез директен интерфейс?

Нортън я погледна въпросително, после погледна Марсалис, после пак нея. Накрая вдигна рамене.

— Сигурно бихме могли. Но за какъв дявол? От МТИ вече ни пратиха записите. — Обърна се към Марсалис. — Имаме ги на файл в службата. Можеш да ги прегледаш, ако искаш.

— Ама не искам. — Марсалис се усмихваше мило. При вида на тази усмивка по гръбнака на Севги плъзнаха студени тръпки. — Искам да говоря с н-джина на „Хоркан“.

Нортън застина.

— Значи изведнъж стана експерт по психиката на изкуствените интелекти, така ли?

— Не, експерт съм по откриването и убиването на тринайски. Поради което ме наехте. Помниш ли?

— Помня, бъди спокоен. А ти не мислиш ли, че тези твои безценни способности ще са…

— Том!

— … ще са по-полезни в анализа на престъпленията, които се опитваме да прекратим?

Чернокожият мъж продължаваше да се усмихва. Стоеше си спокойно… точно извън обсега на Нортън, внезапно си даде сметка тя.

— Не, не мисля.

— Том, престани. Какво ти става, по дя…

— Ще ти кажа какво ми става, Сев. Става ми това, че…

Характерен звук — издаден от човек, който кашля многозначително. Двамата млъкнаха едновременно и се обърнаха да погледнат Марсалис.

— Вие не разбирате — тихо каза той.

Млъкнаха и двамата. Призивът да си отварят ушите тегнеше зад думите му като изречена на глас заповед.

— Вие не разбирате какво имате насреща си. — Усмивката се върна за миг, сякаш смушкана от някакъв спомен. — Мислите си, че щом Мерин е убил двадесетина души, значи е сериен убиец, само че в по-друг мащаб. Изобщо не става въпрос за това. Серийните убийци са хора повредени. Ти го знаеш, Севги. Том може и да не го знае, но ти го знаеш. Те оставят следа, оставят улики и накрая полицията ги хваща. Защото в крайна сметка, съзнателно или не, те искат да бъдат хванати. Предумишленото убийство е антисоциален акт и е нещо изключително трудно, почти невъзможно за повечето хора. Нужни са специални обстоятелства, било от лично, било от социално естество, за да се задейства тази способност. Но това важи за вас, хората. Не за мен, не за Мерин, не за друга тринайска. Ние не сме като вас. Ние сме гадните. Ние сме склонните към насилие заточеници, вълците единаци, които вие, останалите, сте прогонили и постепенно сте изкоренили от генотипа на расата по времето, когато отглеждането на зърнени култури и уседналият начин на живот са станали популярни. Ние не притежаваме социален контекст, нямаме нужда от него. Едно трябва да разберете — на Мерин му няма нищо. Той не е луд. Не убива, защото като дете е получил психическа травма, нито защото оприличава жертвите си на някаква лишена от човешки облик, сегрегирана, външна за собственото му племе група. Той чисто и просто привежда в изпълнение някакъв свой план и фактът, че този план включва убийства, е елементарна подробност. И няма начин да го хванете… освен ако аз не ви помогна. Нортън поклати глава.

— Казваш, че Мерин не е луд? Ако беше с нас на борда на „Хоркан“, друго щеше да приказваш. Не си видял онова, което видяхме ние.

— Знам, че е използвал другите пътници за храна.

— Не. Той не просто ги е използвал за храна, Марсалис. Разкъсвал ги е, изваждал им е очите и е разхвърлил парчета месо из цялото пътническо отделение. Това е направил. — Нортън вдиша дълбоко. — Щом държиш да наричаш това план, давай. За мен обаче си е чисто и просто лудост.

Марсалис не реагира видимо, но Севги все пак усети, че новите подробности около касапницата на борда на кораба са го сварили неподготвен.

— Е, ще трябва да ми покажете снимковия материал от „Хоркан“ — каза той. — Но продължавам да мисля, че за всяко негово действие е имало конкретна причина.

Нортън се ухили безмилостно.

— Имало е, разбира се. Седем месеца сам в дълбокия космос и за първо, второ и трето само човешко… При такива обстоятелства и аз бих откачил.

— Не е достатъчно.

— Така твърдиш ти. Хрумвало ли ти е, че може и да грешиш? Че Мерин може наистина да е откачил? Може би тринайските не са чак толкова различни от другите хора, колкото си мислим.

Последното извика кисела усмивка на лицето на Марсалис.

— Благодаря ти за солидарността, Том. Интересна идея, но лично аз не държа да бъда асимилиран. Тринайските не са като другите хора, дори не са „хора“ в нормалния смисъл на думата, и Мерин няма да е първото изключение от правилото. Вие мерите действията му с човешки аршин и в това е голямата ви грешка. Между другото, мен ме наехте, за да ви спретна негов профил, нали така? Крайно време е да се хванем на работа, като започнем с последното живо същество, което го е видяло. Та ще ми позволите ли да говоря с н-джина на „Хоркан“, или не?