Ричард Морган
Вариант 13 (20)

18.

Силен хлориден бодеж го изтръгна от съня — лявата ръка го болеше чак до костта и го беше избила студена пот. Беше се свил инстинктивно и в гърлото му напираше тихо скимтене. Обучението на леля Читра по управление на болката, превърнало се в императив, белязан дълбоко в съзнанието му, се включи автоматично. Приеми болката, дишай, дишай, докато я овладееш, и не издавай нито звук, по дяволите. Преглътна и се обърна на другата страна.

Спомни си, че е в дома на Севги Ертекин, и се отпусна. Скимтенето се откъсна от устата му като нисък стон.

Стаята беше пълна с почти нефилтрирана светлина на прозорците имаше вариполарни завеси, но някой беше забравил да ги затъмни. Според часовника му беше малко след девет. Изпъшка и раздвижи пръстите на лявата си ръка, прогони постепенно болката. Мрежата, по причини, които все още убягваха на биолабораториите на „Марстех“, „помнеше“ травмите от стари наранявания и понякога претоварваше системата в съответните части на тялото. Нямаше проблем, ако зареждаш редовно и качествено системата — най-много да почувстваш затопляне и лек сърбеж на мястото на старите рани. Но при боклуците, които купуваше от Луи през последните няколко месеца, невромускулният интерфейс сигурно съвсем се беше раздрънкал. А с тази си ръка веднъж беше спрял саудитско бойно куче. Генномодифициран хибрид, истинско чудовище, бледо като призрак: появи се изневиделица от пустинната нощ и скочи с ръмжене към гърлото му. Събори го по гръб, зъбите му се забиха до кокал, и дори след като уби проклетото чудовище, минаха почти пет минути, докато разчекнат захапката му и го махнат от него.

Наостри слух за някакви звуци в апартамента, но не чу нищо. Ертекин явно още спеше. Колкото до самия него, със сигурност нямаше да заспи пак, а вратата си беше все така заключена. Обмисли набързо ситуацията, после стана, нахлузи си панталоните и тръгна към кухнята. Кратък преглед на шкафовете му осигури кафе за еспресо машината в ъгъла. „Робуста смес Олимпус Монс — директно от генните лаборатории на Марстех!“ Да бе, как ли не! Позволи си една кисела усмивка, нагласи машината за две дълги кафета и отиде да вземе мляко от хладилника.

Имаше две отворени кутии „ЛонгЛайф“. По тежестта им прецени, че едната е пълна почти до половината, а другата е почти празна. Някакъв импулс го накара да приближи нос до разкъсаните картонени опаковки. Смръщи се отвратено и ги изля една след друга в мивката. Съдържанието на по-празната от двете кутии вече се беше сгъстило и се изсипа на лигави бели съсиреци. Карл поклати глава и пусна силно водата да ги отмие.

— Със Зули ще си паснете като дупе и гащи — измърмори и се върна да потърси неразпечатано мляко.

— С кого говориш?

Той се обърна с нова кутия в ръка. Миризмата на кафе вече изпълваше кухнята и или това, или шумът от ровичкането му в шкафовете бе събудил Ертекин. Беше застанала на прага на кухнята, с подпухнали очи и рошава коса, навлякла огромна избеляла тениска с логото на нюйоркската полиция, с което облеклото й се изчерпваше, поне доколкото той успя да прецени. Физиономията й не вещаеше нищо добро.

— Пея си — каза той. — Сам. Направих кафе.

— Виждам, не съм сляпа.

Той вдигна вежда.

— Личи си.

Тя го изгледа продължително и безстрастно, после му обърна гръб. Тениската примамливо погали задника й и дългите й бедра.

— Колко е часът?

— Някъде девет и половина.

— Майната ти, Марсалис. — Гласът й се отдалечи към спалнята. — Ти да не страдаш от безсъние бе?

Шум на пусната вода, после някаква врата се затръшна и го заглуши. Внезапен и неканен образ се пръкна в главата му. Севги Ертекин си съблича тениската и влиза под душа, вдигнала ръце под брадичката си, топлите струи я обливат, гърдите й — полускрити и притиснати от ръцете й, и…

Ухили се криво и наби спирачките на въображението си, преди да е стигнало до слабините. И без това кафето беше готово. Силно и с каймак, ароматът му рязко го върна към прашните сглобяеми мехури на лагер Хуари. Зловещият сърбеж по кожата му от слънце, екранирано от изкуствена атмосфера, едва наскоро сгъстила се достатъчно, за да става за дишане; особеното притегляне на марсианската гравитация, хлабавата хватка на една планета, която не го разпознаваше като един от своите и не схващаше за какво й е притрябвал. Кафе в алуминиеви флакони, хрущящ под стъпките прах и Съдърланд до рамото му: говори ли, говори с басовия си глас като познати до болка обороти на тежка заводска машина. „Тук нищо не е с човешки мащаби. Достатъчно е да заслониш очи и да се огледаш“. И ето ги зашеметяващите висоти на масива Верн, сами по себе си достатъчно потвърждение на думите му. Отпи от кафето и вдигна изненадано вежди. Онова за „истинските генни лаборатории на Марстех“ май беше вярно. Мразеше, когато реалността потвърждава дразнещите хвалби на рекламата.

Наля още една голяма чаша и я остави да изстива на кухненския плот. Пада й се на Ертекин. Взе си своята, отиде в хола и погледна към пазарчето долу. Не познаваше добре града, а тази му част още по-малко, но кооперацията на Ертекин беше от стандартните нанотехнологични ъпгрейди и той реши, че площадчето сигурно е било част от същото преустройство. Притежаваше смътно органичния дизайн на ранното наностроителство. В югоизточната част на Лондон имаше квартали, които изглеждаха по подобен начин. Сгради в саксия — просто ги изливаш и след това ги гледаш как растат.

Чу я да излиза от спалнята, чу я в кухнята. А после я усети в хола, при себе си — стоеше зад гърба му и го гледаше. Изкашля се, сигурно да го предупреди за присъствието си. Той се обърна и я видя в другия край на стаята, облечена и сресана, хванала чашата с две ръце. Вдигна я в неопределен жест.

— Благодаря. — Отклони очи за миг, после пак го погледна. — Аз… Сутрин не съм в най-добрата си форма.

— Нямай грижа. — После добави напосоки, колкото да запълни мълчанието: — Може да се тълкува като знак за величие. И Фелипе Суза се е събуждал в мрачно настроение, ако може да се вярва на биографите му.

Проблясък на усмивка от нейна страна.

— Така ли?

— Да. Всичките му открития в молекулярната динамика са направени нощем. Прочетох биографията му веднага щом се върнах на Земята. Стори ми се редно. Та книгата твърдеше, че когато започнал работа за УНАМ, отказал да води лекции преди обяд. Сигурно е било страхотно да имаш такъв преподавател, нали?

— Не и за теб.

— Е, със структурата на основните кръгли молекули мога да се справя, но от всичко по-сложно ми се завива свят, така че…

— Не, имах предвид ранното ставане. — Тя пак махна леко с чашата, този път само с една ръка. — Едва ли си падаш по…

— О, това ли? — Той сви рамене. — Заради обучението е. Някои навици не се губят никога.

След последните му думи тишината зейна отново. Разговорът стържеше и засядаше в плитките води на нейното упорстващо смущение. Карл затърси нещо, с което да го оттласне от брега. Нещо, което му беше минало през ума снощи, когато най-сетне се беше унесъл в сън.

— Знаеш ли, мислех си за нещо. Прегледали сте записите на бордовия джин на „Хоркан“, нали? Още през юни, когато е започнало всичко това.

— Да. — Каза го с лекичко удвояване на съгласната и въпросителна интонация. Хареса му как прозвуча. Зачуди се как да продължи по-нататък.

— И на кого възложихте задачата? На вътрешен екип?

Тя поклати глава.

— Съмнявам се. Ние получихме готовите транскрипти. Извличането сигурно са го възложили на някое генийче от факултета по машинни интерфейси на Масачузетския технологичен. Обикновено те поемат поддръжката на н-джиновете ни. Защо, мислиш, че може да са пропуснали нещо?

— Винаги има такава възможност.

Последното му спечели скептичен поглед.

— Нещо, което те са пропуснали, а ти ще хванеш?

— Добре де, не точно да са пропуснали нещо. — Отпи от кафето. Махна с ръка. — Просто нещо, което не са се сетили да потърсят, защото аз не съм бил част от картинката тогава. Някаква връзка между мен и Мерин. Някаква съпоставка.

— Връзка? Нали каза, че не го познаваш.

— Не го познавам. Стига, Ертекин, ти си ченге. Все трябва да знаеш нещо за теорията на комплексността. За социалните мрежи.

Тя сви рамене.

— Знам нещичко. В курсовете по демодинамика ни обясниха основните постулати. Интуицията „Ярошанко“, Чен и Дъглас, Рабани. Назад, чак до Уотс и Строгац, всичките онези простотии за малкия свят на глобалните мрежи. И какво? Озовеш ли се реално на улицата, теорията на демодинамиката ти върши кажи-речи толкова работа, колкото поезия в бардак.

Той успя да устиска усмивката си.

— Може и така да е. Но малкият свят на глобалните мрежи е полезна теория. А обществото на тринайските на Марс е един много малък свят. Като самия Марс. Не познавам Мерин лично, но бас ловя, че може да бъде открита връзка помежду ни с отклонение две степени, може и по-малко. А ако такава връзка съществува, то кой би могъл да я открие по-добре от н-джин?

— Прав си. Защо обаче питаш конкретно за този на „Хоркан?“

— Защото той е последният, имал контакт с Мерин. Логично е именно…

Тиха камбанка откъм вратата.

Ертекин си погледна механично часовника. Очите й се присвиха объркано.

— Том май наистина не смее да ни остави сами — спокойно каза Карл.

Объркването изчезна, заменено от пренебрежение, което той прецени като изфабрикувано. Ертекин отиде до вратата и вдигна слушалката на гласовата уредба.

— Да?

Очите й се разшириха. Тя кимна, каза „да“ още няколко пъти, вече без въпросителната, после затвори. Погледна Карл. Лицето й беше намръщено по всички правила на изкуството. Той не можа да прецени дали е притеснена, ядосана, или и двете.

— Ортис — каза тя. — Долу е.

— Каква чест! Винаги ли посреща лично новоназначените служители? — Успя да прикрие изненадата си.

— Не знам за такъв случай, поне откакто аз работя за него.

— Значи причината трябва да е в мен.

Надявал се бе да прозвучи небрежно и с много ирония. Само че някъде през последните четири месеца беше изгубил това си умение. Тежестта на казаното не му убягна, не убягна и на Ертекин.

— Да. — Тя го погледна. — Причината трябва да е в теб.

 

 

Беше виждал Ортис, но шефът на КОЛИН едва ли го помнеше. И двете им срещи бяха преди години, и двете в изкуствената и неискрена атмосфера на дипломатически посещения, а Карл беше само един от няколкото агенти по залавяне на тринайски сред тълпата служители на Агенцията, които си чакаха реда да стиснат ръката на шефа. Второто Мюнхенско споразумение още беше в бъдещето, носеха се слухове, че КОЛИН ще се върне на масата за преговори, за да подпише договора, с всичките му клаузи този път, и всички много внимаваха в картинката. По онова време — помнеше го смътно, защото това му беше последна грижа тогава — Ортис все още беше новак, наскоро нает политически съветник, направил успешна политическа кариера в щатите на Ръба и далеч от сегашното си високопоставено положение в КОЛИН. Беше забравил подробностите, помнеше само прошарена коса и силен слънчев загар, плюс стройна фигура на танцьор, нетипична за годините на мъж, доста попрехвърлил четирийсетака. Леко дръпнати сериозни кафяви очи, които може да му бяха наследство от филипински предтеча или от биоскулптиране, целящо да внуши на гласоподавателите именно това. Приятна усмивка.

От своя страна, по онова време Карл беше зает да се наслаждава на новопридобитата си анонимност. Медийният шум около пътуването му до Земята и драматичните събития на борда на „Фелипе Суза“ беше заглъхнал предната година, а жадната за знаменитости рекламна машина, при липса на всякакви опити от негова страна да подклажда интереса й, се беше отегчила от него и се беше насочила към поредната си жертва. Вярно, беше се измъкнал жив и що-годе нормален от заседнал в дълбокия космос кораб, но какво друго беше направил напоследък? АГЛОН пазеше ревниво вътрешните си дела и беше пасивна по отегчително бюрократичен начин, нищо общо с шумно рекламираната дейност на други организации, която мрежите обичаха толкова много. А и не липсваха и други случаи от висок обществен интерес. Като подрастващия син на някакво африканско кралско семейство, който си разиграваше коня на европейска сцена, демонстрираше екстразомния си капацитет в един от колежите на Кеймбридж и лъскавата си чернолика хубост в нощните клубове на Лондон. Семейство Банистър пък беше получило гражданство в Съюза въпреки общественото недоволство. Една таитянска филмова звезда се омъжваше. И така нататък. Незаспиващото медийно око се беше насочило другаде и Карл чувстваше отсъствието му като неочакван заслон от свирепия пек на марсианското слънце.

Слязоха на улицата. Студът го удари през тънката материя на якето „С(т)игма“, което си беше изпросил във Флорида.

Ортис ги чакаше от другата страна, облегнат на служебната лимузина. Беше с невзрачно черно палто и пиеше кафе, купено от близката будка. Холографското лого в черно и жълто примигваше слабовато на ясната зимна светлина по сергиите на пазарчето, същото лого се кипреше и върху картонената чашка в ръката на Ортис. Над чашата се вдигаше пара и се срещаше с парата от дъха му в студения въздух, когато я вдигаше към устните си. Един бодигард стоеше малко встрани, зает да не се набива на очи и да се прави на небрежен; очите му оглеждаха фасадата зад тъмните очила.

Щом ги видя, Ортис остави кафето върху покрива на лимузината и когато Карл го наближи, направи крачка напред и му протегна ръка. Без да мигне дори, без знак, че очаква вътрешната мобилизация, която се изписваше по лицата на хората, когато се ръкуваха с него, след като знаеха какъв е. Вместо това върху слабото му загоряло лице цъфна ведра усмивка, която свали петилетки от иначе сериозното му излъчване.

— Господин Марсалис. Радвам се да се видим пак. Доста време мина — може и да не помните, но сме се виждали в Брюксел.

— Пролетта на и трета — каза Марсалис, като се опита да прикрие изненадата си. — Помня.

Ортис се намръщи театрално.

— Каква каша беше тогава, а? Две коренно противоположни становища, които упорито се отдалечаваха, вместо да се сближават. Направо не е за вярване, че изобщо си направихме труда да водим преговори.

Карл сви рамене.

— Говоренето по принцип е лесната част. Прави добро впечатление и не струва нищо.

— Да, съвсем вярно. — Ортис смени темата с полираната лекота на професионален политик. — Госпожо Ертекин. Дано ми простите, че се натрапих така. Том Нортън ми каза, че ще идвате, и реших, че ще е добре да ви осигуря ескорт след всички преживени неприятности. И понеже така или иначе минавах наблизо…

„Реши, че не е за изпускане възможността да впишеш в баланса си дребна услуга към служител на ООН. Или пък да позяпаш на воля една тринайска.“

Но въпреки сарказма си откри, че му е трудно да изпита неприязън към Ортис. Може да беше заради спокойното ръкостискане и усмивката, или пък заради контраста с последните четири месеца в Републиката. Обърна се да провери реакцията на Ертекин, да види дали ще разчете нещо по лицето й. В тигровите й очи и…

… нещо невидимо разсича въздуха между тях.

Карл се задейства, преди да е осъзнал причината за реакцията си.

… нещо черно се стрелна в периферното му зрение…

Връхлетя върху Ертекин, събори я и я натисна на паважа. Посегна да извади оръжие, каквото нямаше. Над главата му въздухът избухна в съскаща ярост.

„Магнитен огън.“

Първото, което чу ясно, беше как купето на лимузината отива по дяволите — звук като внезапно излял се проливен дъжд. Някой извика, после изохка от болка. Някакви хора падаха зад него. Писъци. Той лежеше върху Ертекин, натискаше я и се оглеждаше трескаво за…

Ето ги!

От другата страна на пазарчето, отвъд писъците и паниката на хората — три приклекнали черни силуета, характерното полюляване на скейтъри. Държаха късите електромагнитни пръскачки ниско пред слабините си и сърфираха през тълпата. Отваряха си път с рамене — хората от двете им страни залитаха и падаха като покосени. Мрежата представяше движенията им на забавен каданс. С подхранена от хлоридите яснота той моментално закова вниманието си върху водещия скейтър — стойката му се промени, миг по-късно той вдигна дулото на пръскачката, очите му се разшириха още повече в бледия процеп на черната скиорска маска. Деляха ги най-много шест метра — този път нямаше да пропусне мишената си.

Карл улови погледа му, изръмжа и се отлепи от паважа.

По-късно щеше да се пита дали е било заради погледа, заради звука, който издаде, или заради осигурената му от мрежата допълнителна скорост, но някое от тези неща или всичките заедно му спасиха живота. Може би по лицето на онзи се беше изписала смесица от погнуса й страх, когато Карл се хвърли към него, но заради маската трудно можеше да се прецени. Така или иначе, Карл вече връхлиташе върху него. Три — преброй ги, една! две! три! — широки стъпки и порция светкавични хватки таниндо. Ръбът на лявата му ръка се заби под брадичката на водещия скейтър, дясната само добави височина и векторно завъртане. Паднаха един върху друг. Пръскачката се търкулна на паважа. Карл се надигна и заудря скейтъра в лицето и гърлото.

Другите двама си знаеха работата. Дясното крило прескочи боричкащите се на пътя му тела, приземи се леко върху колелцата и продължи напред. Карл забеляза всичко това смътно, защото беше твърде зает да убива водещия скейтър. Другото крило се опита да изпълни същата маневра, но я оплеска, понеже закачи с единия ролер рамото на Карл при скока. Политна с главата напред, почти грациозно, удари се в паважа и се претърколи. Падането му беше контролирано, така че до секунда-две пак щеше да е на крака. Мрежата нижеше миговете като мъниста. Карл заби още веднъж лакът в лицето на своя човек и той изведнъж се отпусна под него. Докато катурналият се скейтър ставаше от земята, Карл се хвърли към пръскачката на водача им. Хвана я несръчно, с лявата ръка, пролази настрани, за да си осигури линия за обстрел, и стреля.

Магнитният заряд издаде звук като вряща вода, докато излизаше от дулото. Нямаше откат — слава Богу! — нямаше нужда и да се прицелва особено, изстрелът беше почти от упор. Карл лежеше в неудобна позиция и гледаше как куршумите се забиват в мишената. Скейтърът пак залитна напред, но този път без грам изящество. Срина се по лице, крайниците му се сгърчиха — и повече не помръдна.

Празният зареждащ механизъм на електромагнитната пушка изкашля и млъкна.

Разнообразни звуци стигнаха до съзнанието му — викове и истеричен плач. Стиснат в стегите на мрежата, Карл ги чуваше като през дълга тръба. Изправи се предпазливо, защото на клетъчно ниво още не беше убеден, че третият скейтър няма да се върне. Захвърли празното оръжие и отиде при мъртвото крило. Клекна и взе пръскачката му. Провери механично заряда — почти разсеяно, защото караше на автопилот, — и се огледа.

Лимузината можеха спокойно да я отпишат — черното й купе беше надупчено от попаденията на магнитния огън. Прозорците бяха пробити на двайсетина места и около всяка дупчица имаше млечнобяла паяжина от пукнатини. Колкото и да беше невероятно, чашата с кафе си стоеше там, където я беше оставил Ортис, и вдигаше необезпокоявано пара. Ала самият Ортис и телохранителят му лежаха на земята, един върху друг и съвсем неподвижни — изглежда, бодигардът се беше опитал да събори шефа си и да го прикрие с тялото си. Кръвта, която се събираше на локва по паважа около тях, навеждаше на мисълта, че не е успял. И други хора лежаха по улицата, клиенти и продавачи, попаднали под дъжда на магнитния огън. Ертекин се беше надигнала на колене и се оглеждаше замаяно. Смуглата й кожа беше пожълтяла от шока.

— Оправих двама — прегракнало каза Карл, докато й помагаше да се изправи. — Третият си тръгна твърде бързо. Съжалявам.

Тя вдигна празен поглед към него.

— Ертекин. — Той щракна с пръсти пред лицето й. — Добре ли си? Ранена ли си? Кажи нещо, Ертекин.

Тя тръсна глава и отблъсна ръката му.

— Добре съм. — Гласът й прозвуча като тих грак и тя се закашля. — Добре съм. Трябва да повикаме… линейка. Тези хора трябва да…

Млъкна и пак тръсна глава.

— Кой? Ти видя ли…

— Не. — Карл погледна в посоката, където беше изчезнал последният скейтър. Усещаше, че е стигнал до решение, което го сковаваше. — Не видях. Но след като дойде колата на касапите, няма да е зле да ме заведеш в централата на КОЛИН, да се хванем на работа и да разберем.