Ричард Морган
Вариант 13 (18)

16.

Когато излязоха от виртуалната среда, завариха Нортън да ги чака.

Севги примигна, докато мозъкът й бързо превключваше на нормален режим, и го видя да я наблюдава през стъкления люк, вграден в похлупака на гнездото. Беше почти като да гледаш към някого под водата. Тя натисна освобождаващия бутон отстрани и се надигна на лакти, докато похлупакът се вдигаше.

— Някакъв напредък? — Чу собствения си глас все едно ушите й бяха заглъхнали.

Нортън кимна.

— Да. От бавната разновидност.

— Ще се приберем ли най-после у дома?

— Довечера може би. Никълсън е впрегнал и Рот в задачата и по всичко личи, че се готви сериозен дипломатически скандал. — Усмихна се криво. — Рот настоява за тежковъоръжен моторизиран ескорт до международното летище на Маями и придружаващи изтребители, докато не напуснем въздушното пространство на Републиката. Истината е, че просто иска да им натрие носа.

— Такава си е нашата Андреа. — Севги се измъкна от гнездото и се изправи неуверено, замаяна от престоя във виртуалната лаборатория и липсата на синаптик. И като напук я изпълни благодарност към Андреа Уокър Рот и мощните дипломатически мускули на КОЛИН. Всъщност не харесваше Рот, както не харесваше и останалите от политическия отдел, знаеше, че Рот не е по-добра от тях, че е предимно и най-вече брокер на власт и влияние, но…

„Но понякога, Сев, е добре батальоните да са на твоя страна.“

— Според мен истинският натиск идва от Ортис. — Нортън махна към другото гнездо, от което се измъкваше Марсалис. — Наближават номинациите за генерален секретар и така нататък. През следващите осем месеца ще гледа всячески да угажда на ООН. С малко късмет и попътен вятър от догодина може той да ти е шеф, Марсалис.

Чернокожият мъж се ухили.

— Не на мен. Аз съм на свободна практика, забрави ли?

— Така или иначе, най-вече от него зависи дали ще прекараме още една нощ тук, или не. В този щат има много подизпълнители по проекти на КОЛИН. Плюс доста чувствителни лидери на бизнес общността, които не биха искали да се мъти водата. На тази струна ще свири Ортис, докато Рот загрява телефоните до Вашингтон. — Нортън разпери ръце и се обърна към Севги. — Предполагам, че ще трябва да изчакаме, докато се мръкне. Ще си налягаме парцалите, и толкова.

Марсалис примижа и предпазливо раздвижи едното си рамо.

— Има ли ти нещо? — попита Севги.

Той я погледна за миг, сякаш преценяваше нивото на искрена загриженост в гласа й:

— Да. Резултат от четири месеца на долнокачествен бетамиелин хлорид.

— Уф! — изсумтя Нортън.

Марсалис раздвижи експериментално дясната си ръка, така както го правят алпинистите — длан върху основата на врата и лакът високо до главата. И пак се намръщи.

— Едва ли ви се намира нещо подръка, нали?

Нортън поклати глава.

— Нищичко. Пътникопотокът през тази кула напоследък е сведен до минимум. Поради липса на клиенти с мрежа, липсват и необходимите за поддръжката й продукти. Ще издържиш ли, докато стигнем в Ню Йорк?

— Мога да издържа кажи-речи вечно. Просто предпочитам да не го правя, стига за вас да е без значение. Малко е, хм, неприятно.

— Ще ти намерим някакви болкоуспокояващи — обеща Севги. — Трябваше да кажеш още снощи.

— Пропуснах.

— Виж, все пак ще проверя дали нямат нещо в запас — каза Нортън. — Току-виж открият нещичко в прахоляка из складовете.

— Благодаря. — Марсалис премести поглед от единия служител на КОЛИН към другия, после кимна към вратата на в-залата. — Ще ида да се поразходя. Ако ви потрябвам, на плажа съм.

Нортън го изчака да излезе и възкликна:

— Какво? Ако ни потрябвал? Той на нас? Аз ли нещо бъркам, или в момента той е този, който иска нещо от нас?

Севги потисна усмивката ся.

— Той е тринайска, Том. Какво ще правиш?

— Ами първото, което ми хрумва, е да не се претрепвам да му търся бетамиелина.

— Той каза вълшебната думичка. По-точно следващата де.

— Да — неохотно кимна Нортън. — Каза я, вярно.

Поколеба си и Севги разбра какво ще каже още преди да си е отворил устата, И незнайно защо го каза вместо него:

— Етан, нали?

— Виж, знам, че не обичаш да…

Тя поклати глава.

— Няма значение, Том. Аз… Може би наистина съм твърде докачлива на някои теми. Но може би е време. Нали? Канеше се да попиташ за Етан. Дали и той е бил такъв.

Кратка пауза.

— Беше ли?

Севги въздъхна, изпробваше мислено стегите на самоконтрола си. Дишането й беше малко неравномерно, но иначе… „Майната му, Сев, минаха четири години, все някога трябва да…“

„Да какво?“

„Трябва ти… нещо, Сев. Някакво шибано нещо, това ти трябва.“

Нова въздишка. Жест към вратата, през която току-що беше излязъл Марсалис.

— Етан беше… просто различен човек, Том. Не беше само генетичния си код, не беше просто натъпкана с химикали тринайска и изработена по поръчка лимбична система. Той…

Нов безпомощен жест.

— Дали виждам прилики? Да. Дали и Етан излъчваше това… отношение в стил „що не ми срежеш гърлото да видиш дали ми пука“? Да. Дали и Етан караше всеки друг нормален мъж в стаята да настръхва, така както ти настръхваш в присъствието на Марсалис? Да. Значи ли това, че…

— Сев, аз изобщо не…

— Настръхваш, Том. — Тя разпери ръце и пусна на свобода усмивката, която беше спряла преди малко. — Настръхваш. Те за това са били създадени в крайна сметка, вродено им е. А твоята реакция — и тя ти е вродена. Само че ти си резултат от еволюцията на стотици хиляди поколения, а те са продукт на няма и стотина години наука. По-бързо менажиране на системата, това е всичко.

— Това какво беше, цитат от рекламна брошура на проект „Поборник“?

Севги поклати глава и продължи, все така с усмивка:

— Не. Етан го казваше често. Виж, нали ме попита дали Етан и този тип си приличат. Откъде да знам? Етан ставаше половин час преди мен всяка сутрин и правеше прясно смляно кафе за двама ни. Дали Марсалис би направил такова нещо? Кой знае.

— Има начин да се разбере — с равен глас подхвърли Нортън.

Усмивката на Севги се стопи и тя вдигна предупредително пръст.

— Това дори не го подхващай.

— Извинявай. — Само дето не прозвуча много искрено. Усмивка трептеше в ъгълчетата на устата му. — Трябва да прескоча до Пето авеню и да си оправя чувството за хумор.

— Правилно си разбрал.

Той изведнъж стана сериозен.

— Виж, просто съм любопитен. И при двамата са налице някои много сериозни генетични модификации.

— И какво от това? Твоите родители са модифицирали един и същ изходен генетичен материал в чест на теб и на брат ти още в началото на проект „Нортън“. Означава ли това, че двамата си приличате?

Нортън сви устни.

— Едва ли.

— Тогава защо приемаш, че само защото Етан и Марсалис имат еднакъв набор от някои основни генетични характеристики, това би довело до подобие и в характерите им? Не можеш да поставяш знак за равенство между тях само защото и двамата са вариант тринайсет, точно както не можеш да ги поставяш под един знаменател само защото… и аз не знам, само защото и двамата са чернокожи, да речем.

— О, стига, Сев. Бъди малко по-сериозна, ако обичаш. Тук става въпрос за сериозна генетична тенденция, а не за цвят на кожата.

— Сериозна съм, уверявам те.

— Не, не си. Стреляш слепешката и го знаеш. Аналогията ти не струва.

— За теб може би, Том. Но ако излезеш през портала, ще видиш нещо съвсем друго. Все същите жестоки предразсъдъци, старомодни като всичко друго в Джизъсленд.

Нортън я изгледа ядосано. В тона му се промъкна укорителна нотка.

— Ти пък позволяваш на типичното за Съюза тесногръдие да вземе връх.

— Така ли мислиш? — Не искаше да се ядосва толкова, но гневът се издуваше в гърдите й и тя не откриваше начин да го потисне. Гласът й изтъня от беснеещия му пулс. — Знаеш ли, Етан си направи труда да издири сурогатната си майка. Оказа се, че е уважаван университетски преподавател в Сиатъл, но иначе била от тук.

— От Флорида?

— Не, не от Флорида. — Севги махна с раздразнение.

— От Луизиана, Мисисипи, нещо такова. От Джизъсленд във всеки случай. Отраснала в южните Съединени щати преди отцепването.

Нортън сви рамене.

— Доколкото знам, това не е нещо необичайно. По онова време повечето сурогатни майки са били набирани от пояса на бедността. Евтина суровина, пресни яйцеклетки за бързи пари, нали така?

— Да, но тя извадила повече късмет. Договорила се с някаква клиника на Западния бряг да ползват яйцеклетките й срещу достатъчно пари, за да се установи в Сиатъл и да учи. Работата е там, че аз придружих Етан, когато отиде да се види с нея. — Севги знаеше, че гледа безжизнено в една точка, но нищо не можеше да направи по въпроса. Онова тогава беше последното им пътуване заедно. — Разказа ни доста неща. Няма да повярваш какво е преживяла, най-вече заради шибания цвят на кожата си. И това е било само преди едно поколение.

— Говориш за Джизъсленд, Сев.

— О, сега кой се държи високомерно, като гражданин на Съюза?

— Добре. — За пръв път в гласа на Нортън изби гняв.

— Виж, Сев, ако не искаш да говориш за това, хубаво, нямам нищо против. Но гледай да решиш искаш ли, или не. Аз просто се опитвам да разбера нещо за нашия новоизлюпен приятел.

Севги въздъхна.

— Не, не това правиш, Том. Не е в това въпросът.

— Не е ли? Значи сега си и телепатка на всичкото отгоре?

Тя се усмихна уморено.

— Не е нужно. Просто съм свикнала с това. От времето, когато бях с Етан. Не става въпрос за Марсалис. А за мен.

— Брей, телепатка, че и скромна при това. — Но тя долови колебанието му под подигравателните думи. Сви рамене.

— Както искаш, Том. Може още да не си го осъзнал, може би не искаш да го осъзнаеш. Но онова, което наистина те гложди, не е Марсалис сам по себе си, а Марсалис и аз. Как ще реагирам на присъствието му, как вече реагирам на присъствието му.

Нортън я гледа дълго. Толкова дълго, че Севги се зачуди дали просто няма да й обърне гръб и да си тръгне. После той на свой ред сви рамене. И каза тихо:

— Добре. И как реагираш на присъствието му, Сев?

 

 

Нортън позна — за прибирането им вкъщи, ако не за друго. Докато получат зелена улица, денят превали, а когато и това стана, тълпите още обсаждаха портата. Някой беше монтирал покрай шосето големи преносими лазерни панели, част от тях включени към автомобилни акумулатори, други — захранвани от собствени енергийни клетки. Гледани от кулата, приличаха на чудата картинна галерия на открито, с малки групи хора пред всеки панел и други, които се разхождаха насам-натам. С падането на нощта и закъснялата поява, на три патрулни сълзи на щатската полиция скандирането беше утихнало. Полицаите просто бяха паркирали между другите коли и дори да полагаха някакви усилия в посока контрол над тълпата, по нищо не личеше. Колкото до медиите, те очевидно се бяха омели.

— Виждал съм го това — каза постовият на кулата, строен латиноамериканец, току-що застъпил на смяна. — Щатските гледат да ги разкарат овреме, за да няма документални кадри, ако ситуацията се сговни. И в случай, че ситуацията наистина се сговни, на следващата сутрин всички пускат един и същ цензуриран материал. Талахаси има уговорка с почти всички мрежи, привилегирован достъп до правораздавателната система и така нататък. Никой не смее да наруши правилата.

— Да — избоботи Марсалис. — Отговорна журналистика. Колко ще ми липсва това.

Нощният вятър откъм океана беше студен и миришеше на сол. Севги усети как поредният повей раздвижва кичур коса покрай лицето й, в същия миг усети и гъдела на полицейския си инстинкт. Устоя на желанието да го погледне, овладя и гласа си.

— Ще ти липсва? Защо, къде отиваш?

За разлика от нея, той се обърна да я погледне. Тя го стрелна изпод вежди и погледите им се сблъскаха.

— В Ню Йорк, къде другаде? — спокойно каза той. — На територията на Северноатлантическия съюз, гордия дом на свободната американска преса.

Тя пак го погледна и този път не отклони очи.

— Нарочно ли се опитваш да ме вбесиш, Марсалис?

— Не бе, просто цитирам туристическите справочници. Съюзът е единственото място, където казусът Линдли срещу Националната служба за сигурност все още е в сила, нали така? Даже и статуята на Линдли още си стои на Батъри Парк, с гравиран в основата надпис „Защитница на истината“. Паметниците й в Републиката отдавна са махнати, поне където аз съм ходил.

Севги реши да не се заяжда повече, потисна временно и полицейския си гъдел или по-скоро го избута на заден план за по-късен анализ. Колкото до другото, не беше сигурна дали в гласа му наистина се е прокраднала ирония, или е плод на собственото й въображение. Беше достатъчно раздразнителна в момента, за да вижда несъществуващи неща, може би и той беше достатъчно раздразнителен, за да вложи ирония в думите си. Не беше в настроение да се занимава с това. След целодневното чакане никой от тях не страдаше от излишък на добро настроение.

Премести се в другия край на кулата и погледна надолу. В дъното на комплекса, скрита отчасти зад масивната конструкция на нанокулата, пистата за кацане грееше в зелено, очертана от маркиращи светлинни. Голямото разстояние създаваше илюзията, че примигват, като въглени, раздухвани от океанския вятър. От КОЛИН бяха осигурили чартърен полет, плосколинеен, така че се налагаше да изчакат още малко, но самолетът беше на път и само след няколко часа щяха да си бъдат у дома. Почти усещаше допира на любимите си памучни чаршафи.

За Марсалис можеше да се тревожи и по-късно.

След няколко минути той си тръгна, без да каже нищо, стъпките му закънтяха по металната стълба. Севги го гледаше как се отдалечава в светлика на наземното осветление — пак отиваше към плажа. Небрежна походка, почти ленива дори, ако не беше военната стойка, която прозираше във всяко негово движение. Не погледна назад. Скоро мракът на плажната ивица го погълна. Севги се намръщи.

„Има време. Ще се тревожиш за това по-късно, Сев.“

Насочи мислите си в по-неутрална посока и се загледа към светлинките.

И сякаш по нейна команда самолетът на КОЛИН се появи от облачната покривка, обточен със своите си обозначителни светлинни. Целуна пистата, безшумно заради разстоянието, и бавно уби скоростта като обсипана със скъпоценни камъчета сянка.

Севги се прозя и тръгна да си вземе нещата.

По време на полета задряма и сънува статуята на Линдли. Мурад стоеше до нея под студената светлина на зимно слънце — както когато тя беше на единайсет, макар че в съня си беше вече голяма — и сочеше издълбания в основата на статуята надпис. „Има само един начин да се скриеш от неудобната истина и този начин е да потънеш в невежество. Аз не държа на удобството и няма да търся убежище от истината. За мен е важно да знам.“

„Виждаш ли — каза й Мурад. — И една жена като нея стига.“

Но когато Севги вдигна поглед, вместо статуята на постамента стоеше черният силует на убиеца от възстановката във виртуалната лаборатория — и скочи към нея с вдигнат юмрук.

Тя отскочи, блокира удара и успя да го сграбчи за китката. Китката се хлъзгаше в хватката й и едва сега Севги видя, че ръката му завършва не с юмрук, а с отлята от метал гръцка театрална маска. Докато се боричкаше с черната фигура, светкавичната логика на сънищата й подсказа, че противникът иска да притисне маската към лицето й и успее ли, тя никога няма да може да я свали.

В другия край на парка млада майка буташе бебешка количка. Две хлапета клечаха в тревата и водеха въздушна битка с изтребители в ярки цветове, пръстите им се движеха трескаво по бутоните на дистанционните, главите им се въртяха безумно зад непрозрачните визьори на виртуалните шлемове. Собствената й битка стана по-бавна, все едно се давеше в кал. Виртуалният убиец беше по-силен от нея, но се биеше глупаво. Всеки неин ходи печелеше време, но тя така и не успяваше да го нарани, да се изскубне.

Маската вече хвърляше сянка върху лицето й.

„Направих всичко, което можах“ — уморено каза Мурад и на Севги й се искаше да извика, но не можеше. Беше й трудно да диша, болеше я гърлото. Баща й се отдалечаваше от нея, вървеше през парка към парапета и водата. Трябваше да извърне глава, за да не го изгуби от поглед. Би извикала подире му, но гърлото я болеше ужасно, а и без това знаеше, че няма да има полза. Започна да губи желанието си за борба, усещаше предвестниците на окончателното си изчерпване. Дори слънцето ставаше студено. Бореше се механично, горчиво, а над нея маската…

Самолетът се люшна и я събуди.

Някой беше намалил осветлението и салонът тънеше в сумрак. Тя се наведе към прозореца и погледна навън. Кули от кристална светлина се плъзгаха зад стъклото, обсипани с червени навигационни маркери. А после дългото тъмно отсъствие на Ист Ривър, нанизала мостове като скъпоценни пръстени, надянати на тънък и леко изкривен пръст. Севги въздъхна и се отпусна в седалката.

„У дома“. За добро или зло.

Самолетът пое по прав курс. Марсалис се появи откъм предната секция, сигурно на път към тоалетната. Кимна й на минаване.

— Добре ли спа?

Тя сви рамене и излъга.