Ричард Морган
Вариант 13 (17)

15.

Размяната на кодове най-после завърши.

Севги се почувства изтръгната от настоящата реалност, отдалечена от нея като малко дете, което майка му нежно, но категорично отвежда от телевизионния екран. Виртуалните гнезда в местния клон на КОЛИН бяха доста раздрънкани, излязло от употреба армейско оборудване на трийсетина години с изцяло затворени звуконепроницаеми клетки, и сега в мъртвешката им застиналост се усещаше тих звънтеж, който резонираше сякаш дълбоко в корема й. Водена от навика, тя започна да се настройва на вълната на звънтежа. Внимателно пренасочване към новия фокус. „Виж това, виж това“. Цветовете над нея се завихриха в значение, което й убягваше сякаш на косъм. Звънтежът беше пулсът на сърцето й, трепетът на кръвта по вените и артериите, осъзнаване на клетъчно ниво. Вихърът от цветове постепенно замря и се отдръпна като разтопена филмова лента, от онези старите, целулоидните. Замести го стандартният пустинен формат.

Огледа се. Марсалис го нямаше.

— Добър ден, госпожо.

Интерфейсът на анжелинската полиция беше с външността на красив чернокож патрулен полицай на двайсет и малко, обозначителните му знаци намигаха под смущаващо нетоплещото аризонско слънце. Материята на лятната му униформа с къси ръкави изглеждаше съвсем като истинска, същото важеше и за съвършената му обветрена кожа. Мускулите изпъкваха като въжета по ръцете му и издуваха ризата на раменете. Севги кисело си помисли, че е като излязъл от началните кадри на порнофилм, преди дрехите да се разхвърчат. Предположи, че са подбрали този образ с идеята да внушат доверие и уважение към символите на анжелинските сили за опазване на реда, но самата тя с мъка сдържаше поруменялото си кикотене.

„Добре де, поне не е поредната шибана свръхкучка с идеални пропорции.“

Всъщност притокът на кръв май не се ограничаваше само до лицето й.

— Хъм аз чакам…

— Свой колега. — Интерфейсът кимна. — На път е, но отнема известно време. Мога ли да видя пълномощното ви?

Севги вдигна отворена длан и проследи с поглед развиващото се кълбо от синкав машинен код. При допира си със земята „преждата“ припукваше и изчезваше като вода в суха пръст. Въпреки синия цвят на Севги й се догади леко, сякаш гледаше как собствената й кръв изтича от срязана вена на китката. Или така поне си беше представяла, че ще изглежда, когато…

„Я престани!“

— Благодаря, госпожо. Можете да продължите. — Познатите й инфодомове се появиха пред нея. Интерфейсът отстъпи встрани, като знак за новия статут на Севги. — Колегата ви също.

Не беше забелязала. Марсалис се материализираше до нея. Докато го гледаше как се уплътнява, Севги загуби всякакъв интерес към патрулния полицай. Привличането се криеше в недостатъците — в бръчките по лицето, в бледия гладък белег като от изгаряне на дясната ръка, в едва забележимите прошарени кичури в косата му. В начина, по който устата му се кривна вдясно при вида на патрулния полицай. В начина, по който обемаше пространството, сякаш препречваше вход към някъде другаде. В начина…

Защо изобщо беше решил да дойде с нея във виртуалната лаборатория?

— Забави се — каза тя по-остро, отколкото беше възнамерявала.

Той сви рамене.

— Сърди се на гените. Тринайските имат висока резистентност срещу хипнотични техники. В „Орел“ познавах момчета, които не можеха да използват виртуален формат, без предварително да са седирани. Ще идем ли да видим какво имат за Тони?

Интерфейсът ги поведе през пясъка към най-близкия инфодом. Във въздуха отстрани висеше син холографски надпис. „Първично местопрестъпление“. Този дом си имаше врата, което не беше обичайна практика. Патрулният полицай издърпа черното желязно резе и бутна вратата от грубо одялани дъски. В пълен контраст, от другата й страна имаше антре в превзет градски стил.

— Казвам се Кранстън — уведоми ги интерфейсът и отстъпи, за да им направи път. — Ако имате нужда от помощта ми, моля да ме повикате. Жертвата е в трапезарията. Втората врата вляво. Можете да докосвате и премествате всичко, но ако искате промените да се запазят, ще трябва да се консултирате с мен.

Откриха Тони Монтес на пода в трапезарията недалеч от кървавото петно на стената. Беше се свила при падането и сега лежеше на една страна, с извърната глава, така че разкашканата изходна рана се виждаше съвсем ясно. Крайниците й се бяха оплели, сякаш нямаха кости, краката й бяха боси. Потрепващите бели очертания около трупа я изолираха символично от дома й, сякаш програмата всеки момент щеше да я извади от картинката. Докато се приближаваха, над тялото в спретнати холографски кутийки се появи допълнителна информация. Травми, час на смъртта. Вероятна причина за по-леките наранявания. Възраст, пол, раса. Генетични характеристики.

— Мразя го това — възкликна Севги, колкото да каже нещо. — Уж трябва да те улесни, а само ти отвлича вниманието от онова, което искаш да видиш.

— Сигурно може да се изключи.

— Да. — Не понечи да повика Кранстън. — Когато започнах работа в полицията, нюйоркското управление провеждаше тестове с виртуална опция, която ти позволява да говориш с трупа.

— Боже Господи, и чия откачена идея е това? — Ала въпросът му прозвуча някак разсеяно. Марсалис коленичи до тялото и свъси вежди.

— Не знам. На някой инфоманиак сигурно, с твърде много свободно време и изобилие от творчески напъни. Уж с цел да се предотврати загубата на чувствителност. Да напомня на разследващите, че трупът доскоро е бил живо човешко същество.

— Да бе. — Той взе едната ръка на мъртвата жена, с леко присвита нагоре длан, като чашка, и я повдигна нежно. На пръв поглед изглеждаше, че гали пръстите й.

Севги коленичи до него.

— Вече се използваха моделите, с които връщаш жертвата на заден ход от момента на смъртта и я разхождаш през вероятната последователност на събитията. Така че крачката може и да не е била чак толкова голяма.

Той се обърна да я погледне и лицето му изведнъж се озова съвсем близо до нейното.

— Можем ли да го направим тук?

— Искаш ли?

Поредното свиване на рамене.

— Не бързаме за никъде, нали?

— Добре. Кранстън?

Интерфейсът се материализира без особен драматизъм в другия край на стаята, като химически проявена снимка с използваната през миналото хилядолетие технология, която им бяха демонстрирали на един семинар.

— С какво мога да ви помогна?

Севги стана и махна с ръка.

— Можеш ли да ни пуснеш събитийния модел? Само последните няколко минути.

— Няма проблем. Ще трябва да минете в съседната стая, защото, изглежда, е започнало там. Ще включа системата ей сега. Звук искате ли?

Севги често беше гледала подобни възстановки, затова поклати отрицателно глава.

— Не, само движенията.

— Добре. Последвайте ме, ако обичате.

Нервите й съвсем се опънаха, когато патрулният полицай мина директно през стената. Севги и Марсалис предпочетоха по-конвенционалния път през вратата. Кранстън вече ги чакаше. Щом влязоха, небето зад прозорците рязко потъмня, а пердетата се плъзнаха наполовина като ефект в евтин филм на ужасите. Тони Монтес, все още жива и здрава, влезе в ролята на призрака — въплъти се бавно в центъра на стаята, с еспадрили в зелено и кремаво: отиваха си с цвета на полата и блузата й. Гримът й не беше размазан, лицето й изглеждаше неестествено спокойно.

На крачка от нея системата скицира извършителя.

Мъжки силует, със стандартни черти и стандартна телесна маса като от анатомична рисунка в учебник по биология, всичко това скицирано в лъскаво черно. Ала скицираното създание дишаше. И не само дишаше, а изведнъж скочи към Тони Монтес и я удари жестоко с юмрук. Тя залитна мълчаливо назад, загуби равновесие и падна на дивана. Едната еспадрила се изхлузи от крака й, литна абсурдно високо и падна в другия край на стаята. Черната фигура стисна Монтес за гърлото и я удари в лицето. И другата еспадрила се изхлузи. Монтес се изправи с мъка; черната фигура я наблюдаваше със спокойствието на робот. После направи крачка към нея и я удари с юмрук в гърдите. Тя залитна към пердетата, падна, после пак се изправи. Посегна да му издере лицето и за награда получи силен шамар с опакото на ръката, който я запрати в другия край на стаята. Удари си гърба в ръба на отворената към коридора врата. Падна и този път не се опита да стане.

Черната фигура тръгна към нея.

— На този етап — обясни интерфейсът — моделът смята, че убиецът е принудил Монтес да отиде в другата стая, изправил я е до стената и я е застрелял в главата. Системата все още работи върху причините за смяната на тактиката. Може би се е притеснил, че някой ще види убийството през прозореца, който гледа към улицата.

Черната фигура се наведе над Монтес, хвана я за косата и я изправи на крака. Изви едната й ръка зад гърба и я повлече към вратата към трапезарията. На прага двете фигури застинаха като в жива картина.

— Ще желаете ли да се преместите в другата стая, за да проследите последния етап от възстановката?

Севги погледна Марсалис. Той поклати глава.

— Не. Изключи я.

Монтес и нейният скициран в черно убиец избледняха и изчезнаха. Марсалис мина през освободеното от виртуалните фигури място и Севги остана сама в предната стая. Когато го последва през прага, го завари коленичил до трупа, както преди. Този път четеше данните в кутийките.

— Хареса ли си нещо? — Това беше стара шега сред следователите от отдел „Убийства“, черен хумор от мястото на престъплението. Излезе от устата й, преди да се е усетила.

Той вдигна очи и плъзна поглед из стаята.

— Искам да видя предишни данни.

Тя примигна.

— Предишни данни за какво?

— За нея. — Той посочи трупа на пода. — За Монтес.

— Марсалис, тя е била обикновена домакиня, по дяволите! — Даде си сметка, че се ядосва на самата себе си и на лекотата, с която беше превключила на стария полицейски режим. Овладя се. — Майка на две деца, която живее в скъпо предградие и продава недвижими имоти на половин работен ден. За какви данни говориш?

Той се поколеба. Стана и пак огледа стаята, сякаш не можеше да проумее как Монтес се е сдобила с такова обзавеждане.

— Марсалис?

Той се обърна към нея.

— Ако тази жена е била агент по недвижими имоти, аз съм шибана бонобо. Искаш ли да излезем малко на чист въздух?

Тя вдигна вежда.

— Във виртуална среда?

— Изразих се образно. Все Трябва да има съвещателно ниво някъде в програмата. Какво ще кажеш да идем там?

 

 

Съвещателното ниво беше второ качество, откъдето и да го погледнеш. Помещаваше се на билото на скалисто плато, до което се стигаше от всяка точка на виртуалната среда чрез подаване на гласов код, който научиха от Кранстън. Системата ги прехвърли моментално, без осезаемо чувство за преместване, и изведнъж се озоваха високо в пустинята с панорамна гледка към инфодомовете в равнината долу. Анжелинските детективи бяха добавяли по нещо от себе си с годините и сега платото беше осеяно с любими кресла с различна тапицерия, две меки постелки за гимнастика, хамак, опънат между две дебели стоманени куки, забити във фрагменти от тухлена стена, които висяха неподвижно във въздуха; още един хамак, този път опънат по-конвенционално между две палми с реални размери; маса за билярд, и накрая, колкото и да беше странно, полегнал настрани старовремски мотоциклет със забита в резервоара брадва.

Беше много тихо, само вятърът свиреше в скалите под тях. Толкова тихо, че с малко въображение и ако напрегнеш слух, сигурно би могъл да чуеш недоловимия статичен шум на инфосистемите, които поддържаха в средата. Карл се взира известно време в домовете долу, но не се вслушваше за несъществуващи шумове, а премисляше видяното. Инфодомовете изглеждаха някак много далеч и това май беше добре. Тук нямаше нищо, което да заслужава повече от повърхностен интерес. Чудеше се колко най-малко може да каже на Ертекин и колко точно съдействие трябва да изиграе, за да държи полицейския й инстинкт в състояние на дрямка.

— Виж — каза накрая. — Борбата, която са моделирали тук и която видяхме долу, е пълна глупост. Монтес не е била жертва, тя се е борила докрай. При това е знаела как да се бори. Затова е останала толкова рано без еспадрили. Не са паднали случайно от краката й, сама ги е изритала, за да се бие по-добре.

— И на какво основаваш тези си изводи?

— Отначало на инстинкт. — Вдигна ръка, за да спре протестите й. — Ертекин, тук не става въпрос за някакъв умопомрачен сериен убиец. Мерин отива чак в Свободното пристанище, за да убие конкретна жена. Трябва да има нещо, което я прави специална.

— Може и така да е. Но това още не доказва, че е била специалист по бойни изкуства.

— Да. Но ръцете й го доказват. — Той вдигна собствените си ръце с длани към лицето, пръстите свити наполовина в юмрук. — Напряко на кокалчетата й има вградена костна сплав, усеща се през кожата. Вероятно калцикрит. Това е бойна технология.

— Или част от поддържащ режим по време на менопауза.

— На четиридесет и четири?

Ертекин поклати упорито глава.

— Снощи прегледах досието й и там няма нищо за обучение в бойни техники. А и идеята ти изобщо не се връзва с генетичния материал, открит под ноктите й. Наистина ли мислиш, че човек с професионална бойна подготовка ще си прави труда да дере противника си?

— Не. Мисля, че го е направила чак след като се е отказала от борбата. Когато е взела решение, че ще го остави да я убие.

— Защо ще…

Карл видя как Ертекин сама стигна до извода — челото й се изглади, а очите й леко се разшириха. На светлината на виртуалното аризонско слънце забеляза, че ирисите й са с цвят на пръскан кехлибар.

— Знаела е, че ще намерим негови клетки под ноктите й — каза тя.

— Да. — Той сведе свъсен поглед към инфодомовете долу. — Тони си е направила труда да ни събере доказателствен материал. Замисли се върху това. Имаме жена, която знае, че след малко ще умре. Само минути преди смъртта си прави планове как да повлече посмъртно убиеца си. Е, това вече е или нечовешки силна воля, или обучение. Или по малко от двете.

Постояха известно време в мълчание. Той погледна косо към нея и видя как вятърът прилепва косата й към линията на челюстта. Нищо и никакво движение, почти несъществуващо всъщност, но нещо в него пробуди сърбеж ниско в корема му. Изглежда, и тя долови нещо, защото се обърна и го хвана, че я гледа. Карл пое в пълна мяра озарената от слънцето сила на тигровите й очи, после тя побърза да отклони поглед.

— Генният анализ отхвърля наличие на подобрения — каза тя. — Само стандартният хромозомен набор, двайсет и три двойки, без аномалии.

— Не съм твърдял обратното. — Той въздъхна. — Това е шибаният проблем в наши дни. Появи ли се нещо изключително у човек, веднага отваряме каталога с подобренията да му открием серийния номер. Трябва да е нещо, наблъскано в екстразом, някаква генна модификация. Никой не си задава въпроса дали пък не се касае за добрата стара наследственост плюс тренировки и обучение.

— Защото в наши дни най-често е другото.

— Не е нужно да ми напомняш, по дяволите. Само някой да спечели нещо, камерите се включват и моментално се почва с рекламата на някоя от безбройните генноформатиращи компании. — Той вдигна ръце в имитация на благодарствена реч. — „Искам само да кажа, че нямаше да постигна това без добрите хора от «Решения Амино». Без тях нямаше да успея!“ Еба си тъпанарщините!

И без да поглежда Ертекин, знаеше, че тя го гледа с вдигнати вежди.

— Какво?

— Нищо. Просто звучи странно от твоята уста, това е.

— Аха, само защото съм тринайска, трябва да харесвам платеното превъзходство, с което живеем. Виж какво, Ертекин, и аз нямах избор, също като теб. Никой не ми е ръгнал изкуствена хромозома ин витро. Имам двайсет и три двойки хромозоми точно като теб и информацията, която носят, ме прави такъв, какъвто съм. Нещастници като мен не разполагат с опцията да се отърват от модификациите по желание. Няма спринцовка с дезактивираща секвенция, която да ми боднат в задника и да стана безопасен материал за разплод.

— Именно поради което — тихо каза тя, — мислех, че от твоя гледна точка екстразомите са крачка напред. Поне за следващото поколение.

За миг го затисна набралата инерция тежест на безсмисления му гняв, дънеше напред-назад в гърдите му като боксова круша, която никой не си е направил труда да спре. Образи от последните четири пропилени месеца се заредиха безредно в главата му.

Прогони ги.

— Въпросната гледна точка нещо ми идва нанагорно в момента. Но нека се придържаме към Монтес, искаш ли? Едно мога да ти гарантирам — имала е боен опит или най-малкото е била обучавана в бойни техники. Ако нищо такова не излиза в досието й, значи по някаква причина е намерила за нужно да го скрие. Няма да е първата, заселила се в Анжелинското свободно пристанище с чисто нова самоличност. Няма да е и първата, омъжила се за човек, който не знае нищо за миналото й, така че и да говориш със съпруга й, най-вероятно ще е загуба на време.

— Да. Обикновено така става.

— Колко големи са децата?

— На четири и на седем.

— От него ли са?

— Не знам. — Ертекин вдигна ръка и направи жест, който й даде достъп до операционната система. Изтегли инфосвитък — излъчващ меко сияние текст, изписан във въздуха като послание от някой ангел. Запрехвърля страниците с деликатни движения на средния и безимения пръст, с показалеца държеше свитъка отворен. — Да. Първото раждане е регистрирано в Републиката, изглежда, са се преместили в Свободното пристанище малко след това. Второто дете е родено тук.

— Значи и тя е от Републиката.

— Така изглежда, да. Мислиш ли, че има отношение към станалото?

— Възможно е. — Карл се поколеба в опит да облече и останалото в думи, смътните прозрения, които беше получил, докато гледаше възстановката на убийството. — Има нещо друго. Децата са били очевидната принуда, причината Монтес да преклони глава.

Ертекин махна с отвращение с ръка.

— Това вече го каза.

— Да, но правилният въпрос е защо му е повярвала. Можел е да я убие, а после да изчака и да убие и другите от семейството й. Защо е повярвала, че той ще удържи на думата си?

— Мислиш, че една майка, поставена в подобна ситуация, има избор? Мислиш, че…

— Ертекин, цялото й поведение е било поредица от съзнателни решения. Помниш генетичния материал под ноктите, нали? Тук не става въпрос за цивилен, а за компетентен професионалист, който извършва поредица от изключително хладнокръвни и много трудни пресмятания. И една от тези сметки е била да се довери на човека, който я е застрелял в главата. Какво ти говори това?

Тя се намръщи и отговори неохотно:

— Че го е познавала.

Карл кимна.

— Да. И то добре. Достатъчно добре, за да е сигурна, че ще удържи на думата си. Въпросът е къде и как твоята домакиня от предградията, майка на две деца и агент по недвижими имоти на половин работен ден, се е сдобила с такива приятели?

Отиде и се изтегна в един от хамаците, докато тя размишляваше над въпроса му.