Ричард Морган
Вариант 13 (15)

13.

— Защо трябваше да го пребиваш, по дяволите?

Той сви рамене. Вече беше захвърлил затворническата куртка, събул си беше обувките и чорапите и пясъкът на плажа топлеше приятно стъпалата му. Нощният въздух галеше врата и голите му ръце като коприна.

— Нямаше основателна причина да не го правя.

— Сериозно? — Ертекин не си беше събули обувките, затова пък явно беше решила да зареже учтивата форма. — Ако не друго, поне щяхме да сме си у дома тази нощ, вместо на това бунище. За това не се ли сети?

Жестът й обхвана ниското възвишение отзад, комуникационната кула, а зад нея, като чудовищен пастир, безкрайната висина на нанокулата Перес. Конструкцията й беше в голямата си част неосветена, но червените навигационни светлинки примигваха в зашеметителен синхрон и привличаха неустоимо погледа нагоре чак до облачната покривка, в която се губеха.

— Бунището си е ваше — каза той.

— На лизинг е.

— И това сигурно ви къса сърцата. Представете си само — КОЛИН да зависи от местно захранване. Направо не знам как още не сте свалили правителството. Като в Боливия през деветдесетте, сещаш се.

Тя го стрелна с поглед, който вече му беше познат. Преполовил пътя към гнева, но сдържан от нещо друго. У друга тринайска би го разчел като резултат от обучение в социална пригодност. Тук обаче не беше сигурен какво означава. Само едно беше ясно. Нещо опъваше нервите на Севги Ертекин още откакто го беше видяла за пръв път.

— Марсалис, късно е — каза тя. — Нямам намерение да се карам с тебе за нещо, което КОЛИН били направили десет години преди да започна работа при тях. Причината да сме тук, в това бунище, е, че си допуснал прехвалените ти способности на тринайска да излязат от контрол, и това ни коства още шест шибани часа преговори и разговори по телефона. Така че не си насилвай късмета. Малко ми трябва да те пратя обратно в затвора и без да ме дразниш допълнително.

Той се ухили.

— Лъжеш.

— Така ли мислиш? Директорът искаше да отнесе въпроса до Талахаси и да чака решение от комисията по тежките престъпления. С най-голямо удоволствие би те затворил, докато бюрократичната машина на тукашното правораздаване предъвче случая.

— Аз пък си мислех, че с радост се е отървал от мен.

— Грешил си. Директор Парис е бивш морски пехотинец. — Севги пак го стрелна с поглед. — Точно като Уилбринк.

— Уил кой?

— Да бе. Забрави.

Не знаеше каква част от истината му казва. Вярно, нещата се позатегнаха, след като видяха какво е направил с Дудек. Взводът за бърза намеса за една бройка да го зашемети на място. Остана три часа в сумрака и амонячната миризма на аварийните килии, предвидени за употреба при бунт на затворниците, после го изведоха, ескортираха го набързо до административната сграда, а после пак толкова набързо го отведоха обратно, навярно като резултат на противоречащи си заповеди от по-висока инстанция. Минаха още два часа, докато го измъкнат окончателно от килията, но тогава вече беше тъмно и в административния блок бяха останали само чистачките и нощната охрана.

Нортън и Ертекин сновяха напред-назад, влизаха и излизаха от офиси, които той така и не видя отвътре. Почти не поглеждаха към него. Охраната се смени. По едно време някакъв служител дойде да го снима, след което си тръгна със снимката, без да каже и дума.

Карл имаше усещането, че е попаднал в средата на бавна река. Когато най-сетне приключиха, подписа документите, които му връчиха, облече собствените си дрехи и с мисълта, че в Ню Йорк ще е студено, си изпроси затворническо яке от един сънен чиновник. Якето беше в избеляло от носене черно, сам по себе си нелош цвят, но на единия ръкав имаше оранжев кант, а на гърба — логото и името на „Сигма“ в същия крещящ оттенък. Като при повечето носени дрехи тук, някой самозван шегаджия беше вмъкнал с блажна боя буквата „т“ след „С“-то. Карл попогледна творението, сви рамене и взе якето. От полицията в Маями бяха конфискували личните му вещи от хотела, след като го арестуваха, и едва ли щеше ги види някога пак. От АГЛОН, изглежда, още преговаряха за връщането на „Хааг“-а и мунициите към него. Въпрос на принцип и на гордост. Никой не мислеше сериозно, че могат да победят. Напъха ръце в якето, нави на руло късата лента с лични вещи, която вървеше с дрехите му от арестуването, и си тръгна.

„Майната им на аксесоарите, Карл. Важното е, че си на път към дома.“

Нортън, намусен, не се отдели от него по целия път до сълзата под наем на паркинга, отвори задната врата и я затвори веднага щом Карл се намести на седалката. Ертекин излезе от административния блок няколко минути по-късно, каза тихо нещо на партньора си и седна зад волана. Щом Нортън се настани до нея, тя запали двигателя и изведе на ръчно управление колата през портите на затвора. Нито един от двамата не му продума.

Колкото до директор Парис, той изобщо не се появи.

Едва бяха излезли на магистралата, а Нортън вече говореше по телефона със суборбиталния терминал на Маями. Както можеше да се очаква, толкова късно нямаше нито един полет в северна посока.

— Хотел? — попита той Ертекин.

Тя поклати глава.

— Парис е побеснял. Не искам утре да ни събудят със заповед за обиск само защото се е обадил на някое приятелче в Талахаси. Трябва да се доберем до своя територия.

Нортън пак захапа телефона. След два часа минаха през строго охраняваната порта на обслужващия нанокулата комплекс. Високи огради пресичаха равнинния терен, бдителни мъже и жени в униформи патрулираха в сумрака. Заради шлемовете със система за нощно виждане приличаха на инсектоидни извънземни от нискобюджетно театрално представление. Логото на КОЛИН се виждаше тук-там — по ръкавите, значките, баретите. Наистина се бяха озовали на своя територия. Напрежението се отцеждаше почти видимо от двамата му спасители.

Сега, застанал на плажа с пясък между пръстите и със собствените си дрехи на гърба за пръв път от четири месеца, Карл на свой ред изпитваше облекчение, не много по-различно от тяхното. Застигна го внезапно откровение за собствения му хал, за вдървените от непосилно напрежение мускули на душата му и за смътната уплаха от отпускането, бавно и предпазливо, на малки крачки. Случвало се беше и преди — мостикът на „Фелипе Суза“, който оживя изведнъж, приел позивните на приближаващия се спасителен кораб; онази едничка стъпка от елеваторната платформа на нанокулата Хокинг на твърда земя и нормалната земна гравитация, която едва не го събори; таксито, което го свали в Хампстед, и новата табелка на Зули, към която вдигна поглед, а после погледна табелата на улицата, защото не можеше да повярва, че наистина е пристигнал, току-виж не е разбрал правилно указанията й… а после я видя да застава до огромния панорамен прозорец, с широка усмивка само за него, едва видима през клоните на дървото. Онова приплъзване в корема, което ти казва, че всичко е наред, че вече можеш да се отпуснеш.

— Кажи ми нещо, Ертекин. — Думите излязоха от устата му като издишан дим, начало на разговор без задръжки. Не го интересуваше особено какво мисли тя или какво ще му отговори, стигаше му, че може да говори с някого, без думите му да предизвикат сбиване. — Работиш за КОЛИН от две години, нали?

— От две и половина.

— И кой е началникът? Ти или Нортън?

Пак онзи поглед, но в по-лек вариант. Сигурно беше доловила липсата на защитни стени в тона му.

— Нещата не стоят така.

— Сериозно? А как стоят? — Той махна с ръка. — Стига, Ертекин. Просто си говорим. На плажа сме, за Бога.

Бегла усмивка, но той остана с убеждението, че не е предназначена за него. Отново махна с ръка.

— Хайде.

— Добре. Ще ти кажа. — Ти поклати глава. — Един през нощта е, а той иска да си говорим за фирмена политика. Начинът, по който, работим, е следният. Нортън е акредитиран следовател на КОЛИН при екстрени ситуации. Занимава се с това вече десетина години и повече, започнал е при тях веднага след като е завършил специална програма за прилагане на закона към някакъв колеж в горните щати. Извадил е късмет — в КОЛИН плащат доста над средното, а през повечето време работата не е свързана с особен риск. Основно антикорупционни операции, разследване на схеми за присвояване на корпоративна собственост от страна на местни правителства, нарушени лицензи на марсианска технология, такива неща.

— Значи няма голям опит в серийните убийства.

— Да. Когато нещата загрубеят, обикновено наемат опитни хора от частни военни подизпълнители като „ЕксОп“ или „Ламбъртс“. Когато проблемите са от законов характер, работят с местната полиция. Така се появих аз на сцената. От нюйоркския отдел „Убийства“ ме пратиха като офицер за свръзка при два случая на лицензионни престъпления с марсианска технология, при които имаше убити служители на КОЛИН. Харесаха ме, а на Нортън му предстоеше повишение и му трябваше човек с опит в мръсната работа, така че… — Тя сви рамене. — Предложиха ми да постъпя при тях. Заплатата е страхотна. И аз приех.

— Но Нортън все пак е по-старши?

Ертекин въздъхна. Плъзна поглед към морето и не отговори.

— Какво?

— Тринайски. Всички сте побъркани на тема йерархия. Кой е шефът? Кой е по-старши? Над кого трябва да доминирам? Всеки детектив, с когото съм работила в един кабинет, задължително…

Млъкна насред изречението.

В първия миг Карл си помисли, че е видяла Нортън да идва към тях. Мрежата изскърца ръждиво. Той обхвана с поглед плажа и не видя нищо. Очите му се върнаха на лицето й. Тя все така гледаше към океана.

— Задължително какво?

— Няма значение — хладно каза тя. — Да, Нортън е по-старши от мен. Нортън познава КОЛИН като петте си пръста. Но не е ченге, а аз съм.

— Значи се съобразява с теб?

— Просто работим заедно, на принципа на съдействието. — Заряза океана и го погледна в очите. — За теб тази идея е странна, знам. Истината е, че Нортън няма нужда да се доказва.

— „И има гъста, гъста коса“, нали?

Стихът очевидно не й говореше нищо. Явно беше твърде млада, за да си спомня „Сърдития млад и мъжете“. Карл имаше последния им албум, защото… ами защото всички прехвърлили четиридесетте го имаха, парчето беше оглавило три пъти поред класациите веднага щом се появи на пазара. Но по онова време Ертекин сигурно още бе ходила права под масата. Самият той беше твърде млад, за да приеме спокойно новината, че Сърдития млад си е пръснал мозъка по апаратурата на някакво звукозаписно студио. „Да оплескаш пейзажа“. Колко на място. Любител на черния хумор и хладнокръвно небрежен по лондонски до самия край. Понякога се чудеше дали Сърдития млад си е давал сметка какво ще стане с продажбите на „Да оплескаш пейзажа“, когато е налапал дулото на осколочната карабина онзи следобед, ухилил се е на озвучителя и е натиснал спусъка. И дали е започвал да се досеща, когато е писал заглавното парче и текста към него една година по-рано.

— Какво общо има косата му?

— Е, това неговото едва ли може да мине за типично мъжко оплешивяване, не мислиш ли?

— Едва ли… — започна неразбиращо тя, после схвана. — О, я стига! Говориш глупости. Ти да не би да имаш типично мъжко оплешивяване, Марсалис?

— Не. Но аз не съм човек.

Това я стресна като изстрел с „Хааг“. Дори на слабото сияние от лампите покрай асфалтовото шосе отзад се видя как погледът й изстина. Когато заговори, гласът й беше също толкова студен:

— Цитираш ли някого?

— Ами… да. — Засмя се, най-вече защото беше толкова хубаво да стои тук на плажа с ръце в джобовете и стъпала, заровени в пясъка. — Твоите хора, като за начало.

Тя вдигна вежда.

— Моите хора?

— Да. Ти си туркиня, нали? Севги. Което повече или по-малко означава, че си мюсюлманка. Не слушаш ли какво казват вашите брадати вождове за тези като мен?

— За твоя информация — каза тя, — последният имам, когото слушах, беше жена. Нямаше брада, уверявам те.

Карл сви рамене.

— Може. Аз черпя информацията си от глобалната медия. Ислямът, Ватиканът, джизъслендските баптисти. Всичките пеят в един глас.

— Не знаеш за какво говориш.

— О, ама извини ме, моля те. — Улови изскубналото се крайче на темперамента си и го подпъхна на мястото му. „Днес излезе от затвора, приятел. Утре ще се махнеш и от Републиката, Вдругиден ще летиш към дома. Така че просто потърпи и се усмихвай“. Усмихна се чинно. — Доста добре знам за какво говоря, Ертекин. Все пак аз живея в кожата си, нали? В същата кожа бях и през деветдесет и трета, когато „Якобсен“ влезе в сила. И ако случайно си мислиш, че става въпрос за самосъжалението на пенсиониран войник — не е това. Не говорим само за тринайските. Когато шахуда превзеха Дубай, с очите си видях таитянски бонобоси да висят изкормени пред бардаците, в които са работили по договор. Обикновените курви само ги бяха изнасилили и жигосали.

— Шахуда не са…

— Да, да. Шахуда не са представителна извадка на общественото мнение. Чувал съм го. Точно както „Гладиус Деи“ не говорели от името на всички миролюбиви католици, и както цялата банда джизъслендски телевизионни проповедници нямали нищо общо с християнството. Всичко е само едно огромно недоразумение. Кланетата и слепите предразсъдъци се дължат единствено на това, че някой не си е прочел рекламните брошури.

— Говориш за фанатизирани малцинст…

— Виж, Ертекин. — Засмя се и установи, че този път смехът му е искрен. — Истината е, че всъщност не ми пука. Тази вечер аз съм свободен човек, стоя бос на пясъка и така нататък. Щом искаш да демонстрираш солидарност с групата или да спасиш останките от патриархалната си религиозна система, давай. Навремето и аз вярвах в някакви тъпотии. Защо при теб да е различно?

— Нямам намерение да обсъждам вярата си с теб.

— Хубаво. Не го прави тогава.

Стояха на пясъка и слушаха тишината. Прибоят се разбиваше в риф недалеч от брега. По-наблизо кротки вълни се пенеха в сумрака и ритъмът им изпълваше нощта с монотонен бял шум.

— Как разбра, че съм туркиня? — попита тя накрая. Той вдигна рамене.

— Често съм ходил в Турция. Имах една преводачка, казваше се Севги.

— Какво си правил в Турция?

— А ти какво мислиш?

— Лагерите?

Той се намръщи.

— Да, стандартната европейска политика. Щом нещо е гадно или неудобно, паркирай го в Източна Турция. Така ще е достатъчно далеч, за да не разваля настроението на големите клечки, и безопасно далече, ако някой успее да се измъкне без разрешение. Което така или иначе се случва достатъчно често, за да отскачам дотам два пъти годишно. Ти от източната част ли си?

— Не, от Ню Йорк съм.

— Аха. — Той кимна. — Извинявай. Имах предвид…

Млъкна, когато погледът й се стрелна покрай него към горната част на плажа. Обърна се на свой ред, макар че изостреното му чувство за чуждо присъствие вече го беше уведомило за приближаването на Нортън, този път наистина. Ето го и него, слизаше към тях и очевидно им носеше цял куп лоши новини.

 

 

— Тони Монтес. На четиридесет и четири, майка на две деца. — Образите на големия екран в съвещателната зала се сменяха, Нортън не спираше и за миг. Хубава латиноамериканка, снимка от лична карта, лице със силно изразени черти, понатежало малко от възрастта, тъмна коса с червеникави оттенъци, подстригана късо и с вкус. Щрак. Труп с грозно разкривени крайници и разкъсани дрехи, очертан с бялото на криминалистите върху дървен под. — Застреляна в дома си в Свободното пристанище Анжелин тази вечер. — Щрак. Снимка от моргата в едър план. Разкъсана уста, размазан грим, очите — подути и почернели от налягането на изстрел в главата. Входната рана зееше като кратер в челото й. Щрак. — Децата били на тренировка по плуване с баща си. Къщата е хубава, включена в кварталната охранителна мрежа с предплатен ъпгрейд за следващите три години. Мерин или се е вмъкнал с помощта на някакво свръхмодерно оборудване, или Тони сама го е пуснала. — Щрак. Снимки в близък план на различни участъци от тялото. Насинен хълбок и увиснала гърда. — Имало е борба и Мерин направо я е пребил. Две от ребрата й са счупени, охлузвания и натъртвания има кажи-речи по цялото й тяло. Лицето го видяхте. Кървавите следи също са в изобилие, криминалистите са взели проби от дивана в другата стая, както и от стените. — Щрак. Червени петна по кремава мазилка. — Повечето е нейна. Този тип май наистина е бил в настроение да се забавлява.

— Изнасилена ли е? — попита Карл.

Щрак.

— Не. Няма следи от сексуално насилие.

— Също като при другите — тихо каза Севги. — Балтимор, Топика, онова лайняно градче в Оклахома, как беше. Лоум Спрингс? Все същото, когато убива жена. Каквото и да го движи, няма нищо общо със секса.

Щрак.

— Силоум Спрингс — поправи я Нортън. — Лайняно градче в Арканзас, ако трябва да сме точни. Точно отвъд границата, не помниш ли?

— Не, не помня. — Ертекин, изглежда, съжали за реакцията си и гласът й прозвуча по-кротко: — Включихме се по мрежата, Том. А това едва ли е най-добрият начин да опознаеш едно място.

Нортън сви рамене.

— Но достатъчен, за да решиш, че градчето е лайняно?

— О, престани! Нали е в Джизъсленд, а това стига. — Ертекин разтърка едното си око и кимна към огромния екран на стената. — Защо са маркирали тази?

Поредицата снимки беше спряла на друг участък от кремавата стена — кръв и тъкан с неравни очертания като картинка от психологическия тест на Роршах. Мъничък червен триъгълник примигваше в ъгъла на екрана.

— А, да. Анжелинската полиция се е затруднила с тази подробност. — Нортън набра команда на инфоплочата на масата. Встрани от снимката на екрана се появиха данни от разследването на криминалистите. — Когато най-накрая я застрелял, жената е стояла права в съседната стая. Високоскоростен електромагнитен куршум, който минал през главата й и се забил в стената отзад. Ъгълът води до заключението, че той е стоял пред нея. Точно това е притеснило колегите ти от Анжелин, Севги. Не се връзва. Ако беше посрещнала смъртта на колене, след като не е имала повече сили да се съпротивлява — да, това би било приемливо. Но да застане права пред дулото, след като толкова упорито се е борила за живота си… Просто не се връзва.

— Напротив, връзва се. — Карл замълча за миг, подлагаше на тест интуицията си и високоволтовите кабели, по които протичаше. Познаваше формата й, така както ръката му познаваше дръжката на „Хааг“-а. — Предала се е, защото той я е заплашил с нещо много по-лошо.

— По-лошо от това да я пребие до смърт? — В очите на Нортън прозираше студен гняв. Карл не можа да прецени дали гневът е насочен и към него, или само към Мерин. — Би ли споделил какво по-точно ще да е било това?

— Децата — тихо каза Ертекин.

Той кимна.

— Да, и съпругът сигурно, но заплахата да убие децата й е решила въпроса. Възползвал се е от генетичното й програмиране. Казал й е, че ще чака, докато децата се приберат.

— Няма как да го знаеш — каза Нортън все така гневно.

— Няма, така е. Но не виждам друго логично обяснение. Вмъкнал се е през защитите на къщата. Или Монтес го е познавала и го е пуснала, или той е изкормил софтуера, което означава, че е наблюдавал къщата достатъчно дълго, за да опознае системите, следователно е знаел, че жертвата му има деца и че те скоро ще се върнат. Това е бил козът му, лостът за натиск, и той го е използвал.

Видя ги как се спогледаха.

— Това обяснява нещата, но само донякъде — каза Ертекин, повече на себе си, отколкото на него или Нортън. — Всъщност само променя донякъде основния въпрос. Ако е бил готов да използва такава заплаха, защо не го е направил от самото начало? Защо си е направил труда да я мята из стаята?

Карл поклати глава.

— Не знам. Но лично на мен изстрелът в главата ми прилича на екзекуция. Побоят трябва да е бил нещо друго.

— Разпит? Мислиш, че е искал да изтръгне някаква информация?

Карл обмисли въпроса й, вперил невиждащ поглед в границата между светлината на екрана и потъналата в сенки стена. Спомените се гърчеха като преплетени на кълбо влечуги… тази жена май, ръчкаше паметта му всеки път, когато си отвореше шибаната уста. Когато още бяха в затвора — „Минал ли ви е през ума подобен вариант?“ — беше събудила спомените му за коридорите на „Фелипе Суза“ и студената неотвратимост на собствените му мисли, докато чакаше да го спасят. И сега пак. Горещата миниатюрна стая в къща на безименна техеранска уличка. Кръпки слънчева светлина по пода, сянката на зарешетения прозорец. Стара пот и леката миризма на изгорена плът. Писъци от дъното на коридора. Кръв по юмрука му.

— Не. Има по-умни начини да получиш информация.

— Какво тогава? — настоя Нортън. — Просто садизъм? Или е някакъв вид проявление на суперменски синдром? Генетично оправдана бруталност?

Карл го изгледа. Нортън не сведе очи. Карл сви рамене и каза:

— Може да е било ярост. По някаква причина може просто да е загубил контрол.

Ертекин смръщи вежди.

— Добре де. Но после — какво? Изведнъж се е успокоил и я е екзекутирал, просто така?

— Може би.

— Лично аз не виждам никаква логика — заяви Нортън.

Карл отново сви рамене, този път, с леко пренебрежение.

— Защо трябва да има логика?

— Това пък какво означава?

— Означава, Нортън, че на биохимично ниво ти не си като Мерин. Нито ти, нито Ертекин. На нивото на лимбичната система, през амигдалата и в орбитофронталния кортекс на Мерин протичат стотици биохимични процеси, които при вас просто ги няма. — Намерението му беше да обясни всичко това спокойно и безпристрастно — обучението в социална пригодност беше отстранило вродената агресивност от речта му и езика на тялото. Но въпреки това досадата в собствения му глас го учуди сериозно и той довърши набързо: — Разбира се, че всичко това няма да ти говори нищо. Действията на този тип са ти напълно непонятни.

Тишина в слабо осветената съвещателна зала. Карл усещаше погледа на Ертекин като докосване. Сведе поглед към ръцете си.

— Казахте, че е убил още двайсетина освен тази жена.

— Седемнайсет са потвърдени, генетичен материал от Мерин е открит на местопрестъпленията — каза Нортън. — Още четири, за които не сме толкова сигурни. Това не включва хората, които е убил и изял на борда на „Хоркан“.

— Имате ли карта на убийствата? Къде е бил Мерин?

Не вдигна глава, но усети как двамата отново се спогледаха.

— Имаме — каза Нортън.

Защрака по клавиатурата на инфоплочата и образът с кръвта на Тони Монтес изчезна. На негово място изникна карта на континентална Северна Америка, прорязана от магистрали и яркочервената граница между щатите на Ръба и територията на Съюза. Имаше седемнайсет черни квадратчета и четири сиви, всеки в комплект с голяма колкото нокът снимка на жертвата. Карл стана и отиде при стената, за да погледне екрана отблизо. На снимката в Свободно пристанище Анжелин Тони Монтес беше щастливо засмяна, косата й — фризирана като за парти, роклята — с голи рамене. Той докосна леко образа и отдолу се появи подробна информация с дребен шрифт. Майка, съпруга, агент по недвижими имоти. Труп.

Плъзна поглед по другите снимки, пръснати по картата като белези от акне. Макар и на различни хора, те си приличаха по едно — повечето не бяха портретни снимки, а от онези, случайно направените, които улавят най-пълноценно живота. Само две от снимките бяха холоизображения от лични карти, останалите бяха уловили усмивки и намигания към камерата, плътно изрязани, за да се отстранят роднините и приятелите, попаднали в кадъра. Лицата бяха на хора от различна раса и на различна възраст, от средата на трийсетте до един почти седемдесетгодишен дядо. Женени, неженени, с и без деца. Професиите варираха от специалисти по инфосистеми до обикновени работници.

Нямаха нищо общо помежду си, освен континента, на който живееха, и факта, че бяха мъртви.

Насочи вниманието си към Западното крайбрежие. Нортън набра нещо на инфоплочата и районът на Залива се наложи в голям мащаб върху основната карта. Мястото, където „Гордостта на Хоркан“ беше паднал в океана, беше маркирано с голям квадрат близо до брега в комплект с единадесет имена и лица едно под друго встрани от квадрата. Още четири червени кутийки близо до Сан Франциско и Оукланд. Карл се загледа в последната група с усещането, че нещо не се връзва. Смръщи чело, докосна маркерите и се зачете в дребния шрифт.

Датите.

— Да, така е. — Ертекин се приближи зад гърба му. Карл я подуши, преди да я чуе. — Върнал се е. „Гордостта на Хоркан“ пада в океана и същия ден той извършва две убийства. После незнайно как минава границата с Републиката. Следващата му спирка е Ван Хорн в Тексас, на деветнайсети юни. Еди Танака, застрелян пред един бордей на Десета междущатска. След което се връща в Залива, близо четири месеца по-късно, на втори октомври. Какво ти подсказва това?

— Забравил си е портфейла?

— Браво. Знаех си аз, че с право сме те наели.

Карл се извърна и я погледна укорително. Нещо се случи с линията на устата й. Той вдиша леко с надеждата да улови отново миризмата й.

— Мерин работи с непълни данни. Не знам как се е сдобил със списъка на жертвите си, но явно не е разполагал с всички имена в началото. Защо му е било да се прехвърля в Джизъсленд през юни, щом е трябвало да се върне по същия път и да убие този тип, ъъ, Уитлок, по-късно. А сега и Монтес, в Анжелинското свободно пристанище. От Залива до там е съвсем близо, няма и гранични проверки. Явно избира целите си в движение.

— Да. И ние стигнахме до същото заключение. — Ертекин бавно отстъпи и спря до стола на Нортън. — Ако Джаспър Уитлок водеше живот подобен на Еди Танака, сигурно би могъл да ме убедиш, че Мерин не го е открил първия път и затова се е наложило да се върне по-късно. Само че Уитлок е бил брокер на медицински услуги. С напълно законен собствен бизнес, почтен гражданин, стълб на общността. Не е човек, когото е трудно да откриеш. Мерин го е застрелял в собствения му офис, както си е седял зад бюрото. Следователно през юни Мерин още не е знаел, че трябва да го убие. Разбрал е за това по-късно.

— Въпросът е откъде? — Карл гледаше картата и пръснатите по нея черни маркери. — Минава границата, за да види сметката на Танака, после отива чак в Тексас. Някакви признаци, че е отишъл там, за да търси информация?

— Не. Танака е бил мошеник на дребно, нищо повече. Наркотици, незаконни аборти. От време на време по някой контрабандно доставен орган за трансплантация.

Нортън вдигна очи от инфоплочата. Лицето му беше безизразно.

— На практика джизъслендски вариант на брокер на медицински услуги.

— Ами…

Ертекин свъси вежди и каза:

— Вече проучихме тази връзка. Танака не е бил официално регистриран в медицинския бизнес, нито в Републиката, нито другаде. По професия е бил специалист по биологични заплахи…

— Ловец на плъхове — допълни Нортън.

— Последните две години е бил безработен, изкарвал си е прехраната главно като сутеньор в района на Ел Пасо и на изток. Преди това се е занимавал със същото в Хюстън. Смятаме, че точно покрай това е влязъл в бизнеса с незаконните аборти. В тях има много повече хляб, отколкото в…

— В лова на плъхове — довърши Карл и кимна замислено. — Като гледам картата, имаме Югоизточен Тексас, Северен Тексас, Западна Оклахома, после две убийства в Колорадо, едно непотвърдено в Айова, едно сигурно и едно непотвърдено в Канзас, Мичиган, две в Илинойс, непотвърдено в Южна Каролина, непотвърдено в Мериленд, Луизиана, Джорджия и Северна Флорида. Открихте ли някаква връзка между жертвите? Колкото и дребна да е?

Физиономията на Ертекин беше достатъчно красноречива. И тя като него гледаше картата и пръснатите по нея лица на мъртвите.

— Ако се опрем на онова, което знаем, Мерин може да ги е подбирал и по телефонния указател — изсумтя Нортън.