Ричард Морган
Вариант 13 (13)

11.

В крайна сметка се случи в параклиса, точно както беше очаквал. В затвори като този нямаше много места без постоянно наблюдение, но във Флорида към превъзпитанието се подхождаше на принципите на вярата, което означаваше, че всеки човек има гарантирано право на молитва в усамотение по всяко време освен нощем, когато всички врати се заключваха автоматично. Без охранителни камери, без надзирателите да ти висят на главата. Теорията сигурно гласеше, че в Божия дом няма нужда да те наблюдават служителите на затвора, защото вместо тях го прави Бог. Само дето никой не забелязваше, че Бог не се справя със задачата. За трите месеца, откакто го прехвърлиха тук от Маями, в сумрачната арена на параклиса се бяха състояли пет-шест кървави представления. Две завършиха със смъртоносни наранявания.

Карл стигна до заключението, че или затворническата администрация на някакво ниво поощрява сбиванията, или пък е подложена на силен натиск отгоре да прикрива инцидентите, за да не се стигне до разследвания и проверки. Така или иначе, всичко се свеждаше до едно. Никой не искаше да променя системата, никой не искаше да чува за неприятности. Корпорация „Сигма“, като се позоваваше на религиозния си статут, успешно заобикаляше повечето немощни административни напъни за контрол от страна на Конфедеративната република, а разгорещените речи на конгресно ниво препикаваха останалите. Труповете се изнасяха тихомълком, увити в прилепващо черно фолио.

„К’во да ти кажа, негро, требе да се уповаваш на Бога — ухили се Гватемалеца, когато Карл отиде при него да си вземе самоделката. Кимна към малкия олтар с газена лампа, който си беше спретнал на една лавица в ъгъла, макар че зад треперливия пламък се кипреше не Бог, а чернокожата Дева от Гваделупа. — Той и губернаторът се тъй приказва на хората, че Бог ни е зад гърба. Ма няма лошо да са подсигуриш, нал тъй.“

Самоделката беше резултат от същия прагматизъм, който лъхаше и от думите на Гватемалеца. Някой беше взел монофилното острие на резбарски трион и чрез разтапяне беше залепил нагъсто по долната му част цветни пластмасови мъниста, за да направи шарена грапава дръжка. Цялото нещо нямаше и двайсет сантиметра дължина, а мънистата бяха подбрани така, че по повърхността им да не остават пръстови отпечатъци. Това, разбира се, не ти решаваше проблема с генетичния материал, но Гватемалеца си разбираше от работата и се беше погрижил да намаже ръцете на клиента си с течност от шишенцето, което стоеше на рафтчето с Девата. За кратко високотехнологичната смрад на модифицирани молекули надделя над уютната смесица от стари пръдни и тамян в килията, докато Карл втриваше течността в кожата си, после летливите компоненти се изпариха и по дланите му остана само слабо усещане за хлад. През следващите три до четири часа всяка кожна клетка, която се отделеше от ръцете му, щеше да е безполезна като улика. Тази странна смесица от висока и ниска технология пробуди неприятен спомен. Как се движи екипиран до зъби сред нощните коптори на Каракас. Центърът на града се простира под него като купа, пълна със звезди, а той тъне в сенките на слабо осветени улици, стоплян от мисълта за добре подбраното оръжие и онова, което то може да направи.

Разбира се, монофилното острие щеше рано или късно да се вреже в пластмасата и да разхлаби спойката между мънистата. Но много преди това да стане, самоделката щеше да пропадне през решетката на някоя вентилационна шахта в сутерена. Като много от нещата в Щатската изправителна институция на Южна Флорида (в партньорство с холдингова компания „Сигма“), и тя беше само краткосрочна опция.

Беше и скъпа освен това.

Седемнайсет, толкова беше поискал Гватемалеца. Харесваше достатъчно Карл, за да добави и обяснение. „Мойто момче Дани си рискува задника долу в работилницата, докат сглоби нещо таквоз. После аз ти го пазя. Мажа ти ръцете. Преценям кога да ти го предам. Пълно обслужване кат т’ва не е евтино, мой човек“. Карл само погледна черното лице с лъскава кожа, вдигна рамене и кимна. В щатския затвор на Южна Флорида расовата солидарност беше на почит, но нямаше смисъл да настоява излишно. Освен това имаше исканите седемнайсет. В интерес на истината, имаше цели двайсет двайсетмилилитрови капсули ендорфин, които в затвора служеха за контрабандна валута с неизменно висок курс. Нямаше значение, че след две седмици щяха да му трябват като разменно средство срещу каквато там долнопробна стока решеше да му пробута този път Луи Химика. Нямаше значение, че след няколко часа на самия него сигурно щяха да му трябват ендорфини за раните. „Мисли в краткосрочен план“. В краткосрочен план му трябваше самоделката. За другото щеше да се притеснява по-късно, ако и когато му останеше време.

„Мисли в краткосрочен план.“

Фактът, че все по-често се хващаше да разсъждава като другите тук, беше една от най-депресиращите характеристики на живота в затвора. Съдърланд би го нарекъл адаптивно поведение. Като това, че мастурбира в компанията на евтино порно — не веднъж и не два пъти, откакто изправителната система на Флорида го беше уловила в лепкавата си прегръдка. Установил беше, че най-добрата тактика в случая е просто да не мисли за всичко това.

Така че излезе от килията на Гватемалеца и тръгна спокойно по централната пътека на крило Б, присвил леко дясната си ръка. Хладното монофилно острие под ръкава му бавно се затопляше от допира до кожата. Сиви подпорни греди от нановъглерод се издигаха от двете му страни: поддържаха трите нива на галериите и релсите на големите наблюдателни камери. Покривът на крилото беше извит и прозрачен и светлината на късния следобед се лееше свободно в притихналото помещение. Повечето от постоянните обитатели бяха навън, работеха към някой от партньорските проекти и изплащаха дълга си към обществото чрез робуване в оковите на корпоративната „Сигма“. Малцината останали в крило Б висяха по перилата на галериите поединично или по двойки, или стояха на малки групи в коридора. Разговорите секваха с приближаването му, очи се извръщаха след него. Откъм най-ниската галерия вдясно един побелял ветеран с голяма присъда, казваше се Андрюс, се наведе да го погледне и кимна едва забележимо. Изведнъж, въпреки слънчевата светлина, на Карл му стана студено.

Не беше заради предстоящия бой. С помощта на самоделката щеше лесно да се справи с Дудек. Арийците или не поддържаха сериозни връзки с външния свят, или не си бяха подготвили добре домашното, защото за Карл Марсалис знаеха само, че говори странно за негър, че са го прехвърлили от Маями заради някаква вратичка в закона, свързана с чуждите граждани, и че на четиридесет и една е стар. Сигурно си мислеха, че е нещо като терорист, следователно чужденец и страхливец, комуто всичко се поднася на тепсия. И съвсем определено вярваха, че който и да е тъпият негър, атлетичният и покрит с татуировки двайсет и няколко годишен Джак Дудек ще му скъса гъза като едното нищо. Крайно време беше да му дадат урок, да му внушат малко респект.

Не беше заради боя. А заради прокрадващото се усещане за капан, който върви в комплект с него.

Три месеца в този новопостроен корпоративен лайнарник, преди това пет седмици в строго охранявания затвор на Маями. Без процес, без освобождаване под гаранция. Датите за гледане на молбата му за съдебно изслушване се отлагаха постоянно, отказаха му адвокат. Официалните запитвания и дипломатическият натиск от АГЛОН оставаха без отговор, изобщо краят не му се виждаше. Направо усещаше как времето му изтича, все едно е кръв, която блика от рана в тялото му. Уж се провеждало разследване, за което никой не желаеше да говори, но Карл знаеше, че всичко е заради Каракас и смъртта на Ричард Уилбринк. Това трябваше да е. Отношенията между ООН и Републиката открай време не бяха добри, но нямаше начин щатската прокуратура на Флорида да удържа дипломатически натиск от подобен мащаб заради нищо и никакъв арест от нравствения отдел на полицията, който и без това смърдеше на капан от сто километра. Не, очевидно при обработката на документите му, след като агентите от отдела за борба със зародишните убийства го задържаха в центъра на Маями, системата го бе свързала с нещо много по-сериозно. Напаснали бяха някои неща, дали в Лангли, във Вашингтон или в друг център за секретни операции по на юг, и звярът на националната сигурност се беше събудил. Призрачните агенции търсеха разплата, студено, скрито отмъщение за смъртта на един от своите; Карл Марсалис щеше да послужи за нагледен пример и докато организираха необходимия за тази цел правен театър, той щеше да остане на сигурно място в републикански затвор. И ако днес видеше сметката на Джак Дудек, което определено смяташе да направи, щяха да го върнат на строг режим и да си осигурят идеален претекст за ново и значително удължаване на престоя му в затвора, може би и допълнителна присъда дори. Неведнъж през последния месец се беше събуждал, обзет от паника, останал без дъх и напълно убеден, че никога няма да излезе оттук. Започваше да прилича на предчувствие.

Заключи страха, преточи го грижливо в гняв и го закали. Спря пред изхода на крило Б и вдигна лице към лазера. Синята светлина облиза чертите му, машината се консултира със записите си в реално време и вратата се отвори. Той влезе. Параклисът беше в петдесетметровия коридор вляво, на половината път до кухненските складове в дъното. Охранителната система щеше да го следи през първите двайсет и пет метра, докато влезеше през двойните врати от генномодифицирано тиково дърво с внушителна резба — и само дотам. Карл усети как мрежата се събужда и минава в режим на готовност, колеблива и стържеща заради калпавите хлориди на Луи.

„Добре, Джаки-глупаки. Давай да почваме.“

Вратите на параклиса се отвориха леко още при първия допир, плъзнаха се безшумно на хидравличните си панти и му разкриха две еднакви редици пейки за богомолците, също от модифициран тик. Мебелите приличаха на островчета върху блестящия под от синтезно стъкло. Вътрешният архитектурен релеф се гънеше скромна по подобие на съвременните църкви. Ъгловати издутини изпълняваха ролята на парапет около олтара и на катедрата за проповеди. В пространството между парапета и първата редица пейки стоеше Джак Дудек в компанията на друг, още по-едър ариец. И двамата бяха със сините фирмени комбинезони на затвора, смъкнати до кръста и пристегнати там с ръкавите. Отдолу бяха със сиви впити потници. Трети тип с бръсната глава и яко телосложение, облечен по същия начин, се надигна между две редици скамейки вдясно. Дъвчеше дъвка.

— Здрасти, негро — високо каза Дудек.

Марсалис кимна.

— Довел си си помощници, гледам.

— Не ми трябват помощници, за да си отрежа парче от задника ти, пич, Марти и Рой само ще гледат някой да не ни прекъсне.

— Така си е, негро. — Онзи с дъвката излезе на пътеката, ухилен до уши — чак очичките му се бяха смалили наполовина — и очевидно адски доволен от силното натъртване върху обидата. Карл овладя гнева си и си представи как изважда очите му с палци.

„Сдържай гнева си, момче.“

Много беше депресиращо — пак същото усещане за отслабващ контрол върху собствените му реакции. През последните четири месеца можеше съвсем точно да проследи промяната в отношението си към старомодните расови епитети, които все още се използваха широко в Републиката. Негро. Първите няколко пъти го смути и му се стори някак чудато и старовремско — като да ти хвърлят ръкавица в лицето, за да те предизвикат на дуел. С времето започна да го усеща като словесно заплюване, каквото си и беше всъщност. Фактът, че чернокожите затворници се обръщаха помежду си със същата дума, не намаляваше гнева му, който бавно набираше сила. Тяхното беше проява на защитен механизъм, развил се на местна почва, а Карл не беше местен. Майната им на тъпите републиканци и маймунското им общество, ако питаха него.

„Сдържай гнева си.“

Онзи с дъвката тръгна застрашително към него по пътечката между пейките. Карл се измести към първия десен ред и зачака, улови погледа на приближаващия се ариец, дебнеше в очите му знак за начало на екшъна. Ако този щеше да се включва в боя, най-добрата стратегия на Карл беше ритник в глезена и удар с лакът, в брадичката, отляво. Не смяташе да разваля изненадата за Дудек, като вади самоделката твърде рано.

Но онзи удържа дадената от Дудек дума. Подмина го с презрително сумтене и застана на пост до вратата. Карл тръгна по пътечката между пейките. Мрежата я чувстваше като възбуда, като свирене на кофти спирачки. Не беше най-доброто, но и грубата сила щеше да свърши работа. Подмина последните пейки и се изправи срещу Дудек. Деляха ги пет метра синтезно стъкло. Вдигна небрежно лявата си ръка, за да отклони вниманието на Дудек от дясната, и със задоволство видя, че погледът на противника му инстинктивно проследява движението.

— Е, птича курешко. Се’а к’во, шъ ми попееш ли? — проточи като в джизъслендско комедийно шоу. — Югът пак шъ съ надигне.

— Югът отдавна се е надигнал, негро — изръмжа едрият ариец до Дудек. — Конфедеративната република е Америката на белия човек.

Карл го стрелна с поглед.

— Да, и като гледам, много добре ви се е получило.

Едрият ариец настръхна и понечи да тръгне напред. Дудек вдигна ръка и го спря, без да отклонява поглед от Карл.

— Няма нужда, Лий — каза тихо. — Този нещастник…

— Джак! — Съсклив затворнически шепот откъм вратата, придружен от трескави жестове. — Джак! Идват пазачи.

Промяната, която настъпи, беше почти комична. В рамките на няколко секунди двамата арийци пред Карл се метнаха на първата редица пейки и сведоха молитвено бръснатите си глави. Онзи при вратата се мушна два реда по-назад и направи същото. Карл изсумтя наум и седна на първия ред, но от другата страна на пътеката. Мрежата напираше за освобождение, тласък след тласък. Карл сведе глава, като наблюдаваше с периферното си зрение двамата мъже в съседство и се опитваше да овладее дишането си. Ако пазачите подминеха параклиса, без да влязат, боят щеше да продължи по план, само дето Рой щеше да се е успокоил и шансовете повторно да го вбеси до необходимата степен щяха да са изгубени. Планът му беше да размъти мозъка на едрия ариец, колкото онзи да се замотае в краката на Дудек, след което Карл да се възползва от объркването и да намушка и двамата със самоделката. Сега обаче…

Стъпки, в дъното на параклиса.

— Марсалис.

„По дяволите!“

Обърна се. Трима служители, двама от дневната смяна на крило Б, Фолц и Гарсия, въоръжени със зашеметители, оглеждаха пейките с отработено спокойствие. Другия Карл не го познаваше. Не беше въоръжен, телефонната щипка в ухото и покрай челюстта му изглеждаше съвсем нова и неупотребявана. Бял, над четиридесетте. Карл реши, че е от администрацията, най-вероятно на висок пост. Косата му беше прошарена, а лицето набраздено като на работохолик на средна възраст, но в очите му липсваше лаконичната бдителност на редовите надзиратели. Фактът, че Карл не го познаваше, не означаваше кой знае какво — щатският на Южна Флорида беше голям затвор, — но покрай дипломатическата престрелка от последните месеци поне десетина пъти го бяха викали в администрацията, а той беше добър физиономист. Този тип определено го виждаше за пръв път.

— К’во правиш тука, Марсалис? — Челюстите на Фолц се трудеха в неуморен ритъм върху дъвката в устата му. — И ти ли си станал набожен бе?

Въпросът беше реторичен и не изискваше отговор. Гарсия и Фолц бяха стари кучета и знаеха какво става в параклиса. Фолц насочи поглед към Дудек и Лий и кимна, не на тях, а на някакви свои си мисли.

— Намираме расова хармония в общението с Бога, а, момчета?

Арийците на първата скамейка мълчаха като риби. А при вратата Гарсия само дето не беше наврял приклада на карабината си в ухото на третия.

— Достатъчно — излая непознатият. — Марсалис, викат те в администрацията.

Слабоват пристъп на надежда. Срещите с Андрицки, представителя на АГЛОН, бяха във вторниците, през седмица, малко преди обяд. Да се появи някой толкова късно през седмицата, при това без предупреждение, беше знак за някакъв напредък. Трябваше да е. Някой някъде беше намерил ключа към републиканската крепост от ксенофобия и измислен морал.

Малко натиск в правилната посока щеше да отвори портите и целият дипломатически и законов процес щеше да се отпуши и да продължи нормално. А Карл Марсалис щеше най-сетне да се махне от този шибан затвор и да си иде вкъщи.

„Да бе, надявай се!“ Отпусна внимателно самоделката и тя се изсули от ръкава му и легна безшумно на пейката до него. Бутна я с пръсти назад към облегалката и се изправи, а тя остана там, невидима за всички, включително за арийците, които нямаха пряка видимост към мястото, където седеше. Седемнайсет, спомни си и го побиха тръпки. Нямаше с какво да купи нова, ако привикването в администрацията не оправдаеше надеждите му и го пратеха обратно в крило Б при Дудек и дружинката му. С или без мрежа, ако не разполагаше с оръжие, най-вероятно щеше да пострада.

Надеждата се срина внезапно в корема му, превърнала се в гадно отчаяние и растящ безсмислен гняв.

„Реджи Барне, да се задавиш дано с респиратора си.“

Тръгна по пътеката между скамейките към тримата офицери. Дудек се обърна след него. Карл го видя с периферното си зрение и извъртя глава да го погледне в очите. Видя в тях глада и жаждата за кръв и се постара да ги посрещне с каменно безразличие. Но вътре в себе си откри, че адски му е писнало от младостта и яростта на тоя тип. От омразата, която лъхаше не само от Дудек и нему подобните, а от самите стени на затвора, сякаш заведенията като щатския на Южна Флорида бяха жлези в политическото, тяло на Републиката, жлези, които изпускаха омраза като един вид естествена секреция, трупаха я в запас, а после я изпомпваха в кръвообращението на нацията, за да разяжда и да търси жертви.

— Гледай напред и смирено, Дудек — каза Фолц, усетил прехвърчалите искри. Гласът му тежеше от ирония. — Молитви не се казват така, момче.

Карл не погледна назад да види дали Дудек се е подчинил на нареждането. Не беше нужно. Нямаше никакво значение накъде гледа Дудек. Карл усещаше омразата му с гърба си, тя го подпираше като огромен мек балон, който се издува и изпълва молитвения дом почти докрай. Затворническа харта, основана на вярата. Всеки се моли на собствения си бог, а богът на Дудек беше бял като полимерен стиропор за опаковки.

Гласът на Съдърланд, дълбок и развеселен, като мед, който насипват с черпак в главата му.

„Омразата не е нещо ново, момче. Нужна им е така, както им е нужен въздух, който да дишат. Без нея ще се разпаднат. Тринайските са просто най-новата закачалка, на която да я увесят.“

„И от това трябва да ми стане по-добре, така ли?“

Съдърланд само бе вдигнал рамене.

„Само да те подготви, нищо повече. Ти какво очакваше?“

 

 

Надеждата и отчаянието се бореха за надмощие в стомаха му по целия път от крило Б, през двора и до административната сграда. Жегата го натисна като топъл и влажен пешкир. Отразената в облачната покривка светлина го бодеше в очите. Той примижа и погледна нагоре за някакви знаци. На покрива на сградата нямаше хеликоптер, което означаваше, че не са пристигнали високопоставени посетители от Талахаси или Вашингтон. Нищо не се виждаше и в сивкавото небе, нищо особено не се чуваше откъм паркинга от другата страна на яката двойна ограда. Нямаше трескава журналистическа активност, нямаше бусове със сателитни антени. Преди два месеца, малко след като го прехвърлиха тук, Андрицки беше подшушнал това-онова на пресата с надеждата да предизвика достатъчно обществено възмущение, което да ускори благоприятния изход от ситуацията. Тактиката му, уви, беше дала неочакван резултат — медиите на Републиката съсредоточиха вниманието си най-вече върху статута на Карл като таен агент на АГЛОН и смъртта на Габриела в лагера „Гарод Хоркан“. Връзката му с ООН, полезен лост във всяка друга точка на света, тук само наливаше масло в отдавнашната параноя, която Вашингтон грижливо насаждаше след отцепването, а и преди него. Не помагаше и фактът, че цветът на кожата му провокираше най-дълбоките атавистични страхове на Републиката. Сервиран от смехотворно старомодната и силно манипулативна телевизионна помия, която тук минаваше за национално новинарско покритие, Карл се оказа просто поредната доза в услуга на един режим, който от сто и петдесет години умело боравеше с възможностите на информационното затъмнение. Черен, задържан, опасен.

Засега това изглеждаше повече от, достатъчно за целите на Републиката. Нито „Сигма“, нито правораздавателните органи на щата Флорида бяха сметнали за нужно да разгласят подробностите за генетичния статут на Карл — за което той им беше съответно благодарен, защото в затвора противното би било равносилно на смъртна присъда. Пред килията му щеше да се нареди опашка от млади мъже като Дудек, само че без ограничение откъм раса и религия, всичките изпълнени с неясна, но решителна омраза и нетърпеливи да си премерят силите с чудовището. Нямаше представа защо задържат информацията, която със сигурност вече бяха получили. В крайна сметка не беше тайна какъв е и няколко елементарни въпроса в лагера „Гарод Хоркан“, проверка в общите регистри на АГЛОН или дори бегъл преглед на репортажите по случая „Фелипе Суза“ отпреди осем години биха извадили истината на повърхността. Стигнал бе до заключението, че джизъслендските медии са дали на заден, че са размахали послушно опашка пред властите, но още не можеше да проумее защо. Може би пазеха тази информация в резерв, като един вид последен коз срещу ООН, или пък се опасяваха от масовата паника, която би могла да настъпи, стигне ли до обществеността истината за генетичния му статут. Или пък някой бавен като охлюв процес на съгласуване между отделните служби още не беше завършил и когато това станеше, въпросните служби щяха да получат своето възмездие за Уилбринк в лицето на дългата опашка от въоръжени със самоделки сърдити млади мъже.

Ако дотогава Карл не се беше махнал оттук.

Надежда. Отчаяние. Махалото джуркаше стомаха му. Минаха през стоманените решетки и сложната система за сигурност на административната сграда, която включваше обискиране — ръчно и чрез машинно сканиране. Гъгниви заповедни гласове и груби делови ръце. Фолц си тръгна — остави на Гарсия и непознатия да придружат поверения им затворник по дрънчащите метални стъпала до втория етаж и през тежката врата, зад която се простираха тишината и дебелите килими на административните офиси. Изведнъж стана по-хладно и потта по кожата му засъхна. Облицовани стени, корпоративното лого — и на „Сигма“ и на Щатския затвор на Южна Флорида, — нацвъкано дискретно и повсеместно в приглушени тонове, наситеното синьо и яркото оранжево на затворническите униформи тук беше избелено до пастелни отсенки. От време на време мека камбанка откъм някое бюро оповестяваше, че инфо-интерфейсът е приключил поставената задача. Карл усети как сетивата му настръхват от рязката промяна. Жена с пола мина покрай него, истинска жена, не холопорнографска конфекция. Не беше млада, поне на четирийсет беше, но красива посвоему, и с тяло, което наистина се движеше под дрехите. Дори усети миризмата й, когато се разминаха — ухание на жена и на тежък мускусен парфюм, който му беше смътно познат. Спомените от живота извън затвора го връхлетяха внезапно и дръпнаха някаква струна в основата на гръбнака му.

— Насам — каза служителят, когото Карл не познаваше, и посочи. — Четвърта съвещателна.

Сърцето му падна като камък в стомаха. Значи беше Андрицки. Четвърта съвещателна зала всъщност беше миниатюрна стаичка с един прозорец и малка продълговата маса, около която можеха да седнат най-много трима души и в която определено нямаше място за високопоставена компания от представители на щатската прокуратура или на ООН. Нищо важно не можеше да се случи в Четвърта съвещателна. Чакаше го един час с Андрицки, най-много да обсъдят нова редакция на молбата му за преразглеждане, а после щяха да го върнат в крило Б. Яко се беше прецакал.

„Сдържай се, по дяволите!“

Вдиша дълбоко, примири се с новите данни и се зае да картографира ситуацията. Ситуационният дзен на Съдърланд. Не псувай, не мрънкай, виж какво става и се подготви. Ставаше това, че зад вратата на Четвърта съвещателна най-вероятно го чакаше Андрицки с напъните си да го утешава и окуражава, които не успяваха да скрият докрай егоистичното му облекчение, че не е на негово място. Ставаше това, че му предстоеше един час безсмислен бюрократичен монолог, накъсан от паузи на неудобство и трудно сдържан гняв, породен от пълното шибано безсилие на АГЛОН в тоя лайнарник Джизъсленд. Ставаше това, че…

Не беше Андрицки.

Карл се закова пред отворената врата. Ситуационният дзен на Съдърланд го напусна, като изписани листове, изпуснати в кладенец, или като чайки, яхнали вятъра. С него си замина и гневът.

— Добър ден, господин Марсалис. — Бял мъж, висок и елегантен, със сиво-син микропорест костюм, който му легна превъзходно, когато стана и заобиколи масата с протегната ръка. — Аз съм Том Нортън от Ню Йорк. Благодаря ви, господа, засега това е всичко. Ще ви звънна, когато сме готови да тръгнем.

Последва наелектризирана тишина. Не му беше трудно да си представи разменените зад гърба му погледи. Гарсия се изкашля.

— Този затворник лежи за тежко престъпление, сър. Няма как да го оставим насаме с вас, процедурата го забранява.

— Хм, интересно. — Тонът на Нортън беше все така любезен, но с нова, студена жилка, пръкнала се отнякъде. — Според информацията, с която разполагам, господин Марсалис е задържан в окръг Дейд по недоказано обвинение за нарушаване на нравствеността. Случаят му дори не е минал на предварително слушане в съда.

— Не можем да ви оставим сами, такива са правилата — настоя Гарсия.

— Моля, седнете, господин Марсалис. — Нортън гледаше покрай него към Гарсия и другия служител от администрацията. Изражението му беше изстинало съвсем. Той извади телефон от джоба на сакото си, въведе няколко цифри с палец и го вдигна до ухото си. — Ало? Да, обажда се Том Нортън. Бихте ли ме свързали с директора? Благодаря.

Кратка пауза. Карл седна. На масата имаше тънка черна инфоплоча, открехната под дискретен ъгъл. Нямаше лого, което беше върховният израз на борбата между търговските марки, най-горното стъпало, златният медал, с други думи — Марстех. Около нея имаше твърди носители — непознати за Карл формуляри. Плъзна поглед по текста на обратно… думата „освобождаване“ изскочи от страницата и го срита право в сърцето. Нортън го удостои с лека разсеяна усмивка.

— Здравейте, директор Парис. Да, имам нужда от малко съдействие. Не, не, нищо сериозно. Просто имам известни разногласия относно правилата и процедурите с един от вашите служители. Бихте ли… А, благодаря ви, това ще е идеално. — И подаде телефона на Гарсия. — Директорът иска да говори с вас.

Гарсия взе телефона, все едно можеше да го ухапе, и го вдигна предпазливо до ухото си. Не се чу какво му каза Парис, защото телефонът беше от хубавите и предавателният конус прилепваше плътно. Но лицето на Гарсия почервеня като домат. Очите му се местеха от Карл към Нортън и обратно, сякаш двамата бяха парченца от пъзел, които не си пасват. На няколко пъти се опита да каже: „Да, но…“, обаче всеки път млъкваше като попарен. Ясно беше, че Парис не е в настроение за дебати. Когато Гарсия най-сетне успя да се включи активно в разговора, репликите му се сведоха до едно сдъвкано: „Да, сър“, с което разговорът приключи. Нортън протегна ръка да си вземе телефона, но Гарсия, все така изчервен до уши, го метна твърде ниско. Апаратът падна на масата почти без звук и се плъзна на няма и пет сантиметра. Много добър телефон значи. Гарсия го изгледа ядно, сякаш не можеше да повярва, че въпреки старанието му телефонът не е паднал на пода. Нортън го взе и го прибра в джоба си.

— Благодаря.

Гарсия постоя още миг, останал без думи, втренчил поглед в Нортън. Другият служител му измърмори нещо, сложи ръка на рамото му и то побутна към вратата, но Гарсия се отърси от ръката му и посочи с пръст Карл.

— Този човек е опасен. Ако не го разбирате, значи си заслужавате всичко, което може да ви се случи.

Колегата му го изведе от стаята и затвори вратата.

Нортън изчака още миг, после седна до Карл. Светлосините му очи прехвърлиха мост през делящото ги разстояние. От усмивката нямаше и следа.

— Така — каза Нортън. — Вие опасен човек ли сте, господин Марсалис?

— Кой се интересува?

Свиване на раменете.

— В интерес на истината — никой. Въпросът ми беше реторичен. Получихме достъп до досието ви. Да речем, че сте достатъчно опасен, за да ни свършите работа. Но ми е интересно да разбера вие какво мислите по въпроса.

Карл го гледаше.

— Лежали ли сте някога в затвора?

— За щастие, не. Но дори и да бях, едва ли би могло да се сравнява с преживяното от вас тук. Аз не съм гражданин на Конфедеративната република.

Лека следа от презрение оцвети последните две думи. Карл реши да се пробва.

— Канадец ли сте?

Нортън изкриви едното ъгълче на устата си.

— От Северноатлантическия съюз съм. Тук съм от името на Колониалната инициатива на западните нации, господин Марсалис. С предложение за работа.