Роджър Зелазни
Донърджак (20)

14.

— Четири дни! Можем ли да ги спрем само за четири дни?

Маймуната висеше на опашката си от един черешов клон, който едва я удържаше. Калтрис разработи програма, за да подсили дънера, и Дуби необезпокоявано продължи да се люлее.

— Имаме ли друг избор, Дуби? — попита Рийз Джордан.

— Според юдейско-християнската традиция цялата земя е създадена за седем дни — прибави Дезмънд Дръм. — Повечето хора вярват, че Вирту се е появила само за няколко часа. Благодарение на забавения времеви поток на Калтрис разполагаме с повече време, за да обмислим плановете си.

— Това означава да престанем да хленчим и да се захванем за работа. Джей протегна ръка и потупа маймуната!

— Ясно. Ще ми дадеш ли банан?

Облечена в нови черни джинси, бяла тениска с надпис „Джинджър Роджърс правеше точно като Фред Астер, но наопаки и на високи токчета“ и сандали, господарката на Дълбоките поля седеше на скалата край потока. От любезност към Калтрис това й проявление не излъчваше лъчистата мъглявина. Всъщност спокойно можеха да я вземат за бледа жена с доста обикновени кавказки черти, ако не бе властността й и боязливата почит, с която се отнасяха към нея всички.

— Всъщност, Дуби, имаме всички основания да смятаме, че ще успеем да спрем прехвърлянето — въпросът е как да сведем до минимум жертвите от наша страна. Разполагаме с изключителни ресурси и като се замислите, опитът за прехвърляне изглежда направо невероятен. Във Вирту такива неща могат да променят резултата. Нещо повече, мислих за въздействието на нашата победа в Дълбоките поля върху техните планове и съм убедена, че загубата на Антей ще им нанесе тежък удар.

— Бихте ли обяснили защо, госпожо? — попита Алис. — Той беше могъщ, но ми се стори доста глупав.

— Така е, но ако ме беше победил и вземеше царството ми, щеше да получи всичките ми познания и възможности. А за да ви обясня защо е важно това, позволете ми да се отклоня към неща, които някои, но не всички от събралите се тук знаете.

— Естествено — продължи тя — опитът за прехвърляне е най-важният елемент от поредица действия, които ще бъдат координирани с него. Войските, които събират Небебог, Моребог и в по-малка степен Земея, няма да бъдат прехвърлени във Верите. Те ще се сблъскат във Вирту. Нещо повече, Небебог е божествената сила зад Църквата на Елиш.

— Йерофантът ли? — попита Алис.

— Не. — На устните на господарката на ентропията плъзна едва забележима усмивка. — Това е друго създание. Небебог обаче осигури на Йерофанта силата и съюзниците. Целта му е да, си осигури плацдарм във Верите, докато във Вирту силите му се сражават с тези на Моребог. Ако всичко мине според плана му, вече няма да има Върховна троица, а Върховна двоица.

Джей се намръщи.

— Щом е толкова могъщ, защо му е да дели властта си със Земея?

— Заради Антей. Според плана Земея трябваше да контролира сина си и по този начин да владее силите на Дълбоките поля. Както двамата с Алис със сигурност знаете, Великите създават повечето от войските си в собственото си въображение. След като Антей властва над Дълбоките Поля, тези войски могат да останат недосегаеми за лъчистата мъглявина. По този начин на създателя им няма да му се налага да ги възкресява и ще може да насочи вниманието си другаде.

— Но като дойдохме да ви спасим — с видимо задоволство каза Джей, — ние просто не го допуснахме.

— Точно така.

Дезмънд Дръм енергично потърка ръце.

— Това отлично се вписва във всичко останало, което научихме. Предполагам, че Небебог вече не вярва както по-рано на Земея…

— Да й вярва ли! — измърмори Дуби и още по-силно се залюля.

— … и че тя е заела второстепенна позиция.

— Още е прекалено рано да сме сигурни — отвърна Смъртта, — а и аз не познавам Върховните на Меру толкова добре, колкото ми се иска… макар че бързо наваксвам.

Усмивката й напомняше на череп.

— Казахте, че според вас ще победим — напомни й Алис. — Как? Макар и сам, Небебог продължава да е ужасно могъщ.

— А и защо се безпокоите за жертвите? — попита Рийз Джордан. Ученият продължаваше да се чувства малко нервен в присъствието на принцип, който толкова време се бе опитвал да избягва. — Те няма ли само да обогатят вашите Поля?

— В някои случаи, да — Смъртта плъзна поглед по Трантоу, Дуби и Мизар, — макар че съдбата на онези от Верите е по-проблематична. От чисто практична гледна точка всеки план, който изразходва ограничените, но ценни ресурси, е глупав. Не мога да възкреся онези, които загинат, и нямам желание да оставя Небебог да спечели играта. Това обаче са по-простите причини. Благодарност. Приятелство. Когато се нуждаех от помощ, събралите се тук ми помогнаха. Не бих ги пожертвала с лека ръка.

Рийз кимна.

— Моите извинения, но трябваше да зная.

— Вече знаеш. Да продължим с въпроса за тактиката. Даже без Антей Небебог и Земея разполагат с ужасяващи ресурси. Ще ни трябва съюзник от тяхната величина.

— Има само един — каза Джей, — и едва ли имате предвид Моребог! Та той отвлече майка ми!

— Така е. И все пак имам предвид тъкмо него.

— Не!

— Джей — рече Трантоу, — тя има право. Видя какво ми причини един от по-нисшите слуги на Земея. Ако нямаме равностойни съюзници, всичките ни усилия във Вирту предварително ще са обречени.

Макар да продължаваше вътрешно да кипи, Джей се овладя и остави господарката на Дълбоките поля да продължи.

— Можем да се свържем с Моребог чрез Скорост, куриера на боговете. Имам основания да смятам, че той ще убеди Моребог да координира действията си с нашите. Тъй като Скорост е едно от по-висшите божества, аз не мога лично да се срещна с него — за разлика от Земея, той не е нарушил правата ми. Ето защо ще се наложи да го направи някой от вас — най-добре обитател на Верите, защото ако ви нападне, виртобразът ви може да се програмира така, че да преведе раната като отзоваване от сайта.

Настъпи мълчание, после заговори Дръм:

— Хайде да решим този въпрос след като уточним кой какво ще прави. Двамата с Линк сериозно проучихме елишитите. В съчетание с информацията за устройството на Банса това ми дава всички основания да смятам, че прехвърлянето съдържа хардуерен елемент. Ако го саботираме, можем да спрем и самото прехвърляне.

— Или да го забавим — отвърна господарката на Дълбоките поля. — Някои от божествата са придобили симбионти, чиито виртспособности им позволяват да излъчат самото божество.

Дръм хвърли поглед към Алис. И двамата си спомняха деня, в който ги беше нападнал крилатият бик.

— Устройствата могат да са на две места — каза Джей. — На Меру и в Калифорния, където ще се проведе Празникът. И в цялата суматоха едва не забравих, че те са свързани помежду си.

Той бързо им разказа за влизането си във фабриката и как при прехвърлянето се е озовал на строителната площадка в Калифорния. Накрая заключи:

— Най-добре е да се върна на Меру — Пиринчения павиан ще ме откара дотам — и да проверя на място. Ако оборудването е във Вирту, ще се справя с него там. Ако е във Верите, мога да се прехвърля и да види какво ще успея да направя.

Дуби въздъхна.

— След като знаем, че можеш да ме прехвърляш през интерфейса, Джей, аз ще дойда с теб.

— А аз — изръмжа Мизар — мога да проследявам и да се бия… заедно… с теб. Мога… да преминавам през… сайтовете.

— И аз ще дойда, Джей.

Всички се завъртяха към Алис Хазърд.

— Трогнат съм, Алис — като се опитваше да се държи любезно, каза момчето, — но в случая важното е да можеш да пресичаш интерфейса в двете посоки. Мизар поема огромен риск. Определено не можем да помолим Пиринчения павиан постоянно да е около нас, за да те прехвърля.

— И отзоваването — прибави Рийз — може да не действа от Меру. Там е доста високо и не попада в обсега на прехвърлящите бази данни.

— Вярно е — потвърди господарката на ентропията. — Дръм едва успя да се отзове от Дълбоките поля, при това само защото аз подсилих сигнала му. Както са се убедили много наемници и екита, навлизането в некартираните пространства на Вирту може да завърши със смърт или осакатяване.

Алис самодоволно се усмихна.

— Но аз мога да правя същото като Джей. Мога да пресичам интерфейса.

— Какво! — възкликна той.

Отгоре се разнесе смехът на Дуби.

— Нали ти казах да не я подценяваш, Джей!

— След като се запознах с Амбри, на няколко пъти усещах, че мога да се прехвърля — поясни Алис. — Сигурно са ми направили нещо, за да съм в състояние да стигна до Земята зад Северния вятър — беше много странно пътуване.

— Активиране на летаргична програма — измърмори Рийз. — Напомня ми за онова, което Джон ми разказа за първото им пътуване с Ейрадис от Дълбоките поля.

Всички погледнаха към него. Смъртта мълчаливо кимна в знак на съгласие.

— Не обръщай внимание на стареца и продължавай, мила — каза ученият.

— Е, аз никога не се бях прехвърляла във Вирту с истинското си тяло и не бях убедена, че мога да го направя без чужда помощ. Когато Джей спомена за лунния портал, разбрах, че това е съвършената възможност. Тогава опитах и разбрах, че го мога, Джей.

— Можеше да се озовеш насред уличното движение!

— Спомни си, че това изобщо не ти попречи да изпитваш възможностите си, Джей — засмя се Рийз. — Предполагам, че няма да успееш да вразумиш момичето повече, отколкото навремето аз теб.

— Така че мога да отида с Джей — заключи Алис. — Мога да шпионирам и ако той ми помогне, както на Дуби, ще съм при него, ако се наложи да продължи проучването във Верите.

— Не трябва да се излагаш на такава опасност!

Алис му отвърна само с леден поглед. Дръм се изкиска, а Джей се изчерви, защото осъзна, че отново се държи с момичето като с прог-героиня.

Дуби го сръга с лакът.

— И тя идва с нас, нали, Джей?

— Хм, да.

Алис се усмихна. Смъртта се обърна към Дръм.

— Това означава, че ти ще трябва да се срещнеш със Скорост. Съгласен ли си?

— Естествено. — Детективът постави ръка на сърцето си. — И тъй, макар че вървя през мрачната долина, аз не се боя от злото, защото Смъртта е на моя страна.

— Не мога да съм до теб, но ще ти дам известна информация, която да използваш в подходящ момент.

— Чудесно. Но искам да кажа нещо: според мен на Джей, Дуби и Алис ще им е по-лесно, ако всичко в Калифорния не върви според плановете на елшите.

— Само не нов бунт! — отвърна Джей. — Предишният може и донякъде да компрометира елшите, но пострадаха невинни хора.

— Онова, което имам предвид, няма да предизвика бунт… поне не мисля — каза Дръм, погледна Алис и поясни: — Имам предвид нашия клиент.

На лицето на момичето плъзна дяволита усмивка.

— О, да! Страхотно!

Детективът се обърна към обърканите си приятели.

— Какво ще кажете, ако се появи Артър Идън?

— Авторът на „Произход и развитие на една популярна религия“, онзи, който от толкова много години е в черния списък на елшите ли? — ухили се Джей. — О, чудесно!

— Когато си свърша работата във Вирту — продължи Дръм, — ще отида на Празника и ще направя каквото мога, за да поразмърдам тълпата.

— Ще трябва да координираме действията си — отвърна Джей, — но смятам, че идеята е отлична.

— Моята роля — каза господарката на Дълбоките поля — ще е тук във Вирту — налага се да се справя с някои натрапници. Ако Трантоу и Фекда се присъединят към силите на Моребог, когато Дръм го убеди, че е в негов интерес да се съюзи с нас, ще имаме и генерали.

Отново мълчание.

— Няма смисъл да мислим за по-нататък — отвърна Дръм. — Когато господарката на ентропията ми определи среща със Скорост, ще разбера дали ще успеем Да си осигурим съюзник. После ще разговарям с Идън.

— Може би — рече Джей — ще е най-добре двамата с Алис да се поупражняваме в пресичането на интерфейса. Не ми се ще в последния момент да открием, че не можем да се прехвърляме.

Извинението бе съшито с бели конци и момчето го съзнаваше, но Алис се усмихна и леко го плесна по ръката.

— Направо горя от нетърпение!

Смъртта ги огледа един по един и каза:

— И не забравяйте да си починете и да се нахраните. Вие не сте ииони, няма да получите и от подсладените заряди, с които Върховните дават сили на слугите си.

Те благодариха на Калтрис и си тръгнаха. Смъртта също стана. Рийз Джордан я спря.

— Напоследък не съм особено силен, госпожо, но всеки получи своята роля. Мога ли и аз да помогна с нещо? Силите ме напускат, но може би вие ще сте в състояние да…

Господарката на Дълбоките поля бавно поклати глава. Рийз пребледня. Калтрис се издигна от водата.

— Господарке?

— Смъртта идва за всички — каза й господарката на ентропията. — Рийз Джордан е живял повече от другите и триковете, които правиш тук с времето, още повече го приближават към края му.

— Ще видя ли лъчистата мъглявина? — с пресеклив глас попита Рийз.

— Само онези от Вирту виждат лъчистата мъглявина — отвърна Смъртта. — Банса я видя, Донърджак не. Не зная как ще е при теб.

— Не казвайте на Джей — рече ученият. — И без това съвсем скоро ще научи.

— Добре.

— Тогава доскоро.

— Искрено се надявам, Рийз Джордан.

С тези думи Смъртта си тръгна. Старецът стисна ръката на Калтрис.

— Ще почакаш ли заедно с мен?

Тя му отговори с водни капки, които може би бяха сълзи, а може би просто дъжд.

 

 

— Здрасти, мамо.

— Алис, колко се радвам, че си жива и здрава! Кога ще се прибереш?

— Още не съм свършила. Моля те, предай извиненията ми на баба и дядо, но няма да успея да дойда на Празника.

— Ако е заради онзи младеж, можеш да доведеш и него.

— Не, няма такова нещо.

— Тогава защо се изчерви?

— Мамо! Говоря сериозно. Искам да те помоля за една услуга, която навярно ще помогне и на Амбри.

— Слушам те.

Джей д’Арси Донърджак обикаляше по коридорите на замъка Донърджак. Искаше му се да чуе воя на банши. Знаеше, че не е възможно, разбира се, но си позволяваше да помечтае. Отвори полупразната бутилка скоч, наля малко в една чинийка и я остави на перваза на прозореца.

Разнесе се дрънчене на вериги, призрачният кръстоносец се появи и с наслада вдиша аромата на уискито.

— Значи си успял да се върнеш невредим.

— Да, момко, всички успяхме, освен твоята госпожа майка.

— В такъв случай онези, които изчезваха от бойното поле…

— Бяха прогонени, но не и унищожени. Ти имаше право, че мъртвите не могат лесно да бъдат убити. Обаче успяхме да ти помогнем малко, нали, млади господарю?

— Да.

— Тогава вземи да похапнеш и да поспиш, момко. Тази битка е спечелена, но следващата още не е започнала.

 

 

Бен Куинан с изненада чу, че на вратата на колибата му се чука. За миг си помисли дали да не остави чукането без отговор, но появата на гости беше толкова неочаквана, че отиде да отвори.

Грубото лице на русия мъж, който стоеше навън, бе любезно, но иначе безизразно. Той протегна ръка и му подаде визитната си картичка.

— Господин Куинан, аз съм Дезмънд Дръм. Дали бихме могли да поговорим?

Куинан запремигва, после погледна визитката. На нея пишеше: „Дезмънд Дръм, частен детектив“. Отдолу беше надраскано на ръка: „Наистина бихте желали да разговаряме“.

— Заповядайте, господин Дръм.

— Благодаря. — Детективът го последва вътре и застана вляво от огнището. — Чудесно място. Могат ли да ни подслушват?

— Не.

— Даже вашият genius loci ли?

— Да.

— Добре. Не бих искал да ви изгонят.

За какво става дума, господин Дръм?

— Дойдох да ви помоля да ми уредите среща с Моребог.

— Какво? Защо смятате, че мога да ви помогна?

— Защото всъщност сте Скорост — куриерът на Върховните на Меру.

— Знаете много за жител на Верите.

— Държа си ушите отворени.

— Даже да съм онзи, който казвате, защо да ви уреждам такава среща?

— Поради няколко причини. Първо, това ви е работата. Второ, Моребог ще иска да ме изслуша. И трето, Небебог би се заинтересувал от вашата колебливост. Разбрах, че напоследък бил доста докачлив.

— Наистина си държиш ушите отворени, Дезмънд Дръм. Кажи ми, как ще съобщиш на Небебог за поведението ми, щом имаш нужда от мен, за да се свържеш с Моребог?

— Имам приятелка на някои по-ниски места… много ниски места. Тя би могла да предаде съобщението.

— Аха.

Бен Куинан се замисли за нещата, които беше чул напоследък: за битката в Дълбоките поля, за нападението на Меру, за изчезването или преобразяваното на Банса.

— Моребог ще иска да знае за какво се отнася срещата.

— За съюз между него и онези, които представлявам, с цел противопоставяне на амбициите на Небебог.

— Доста си откровен. Откъде знаеш, че няма да те издам на Небебог?

— Имам приятели, нали ви казах. Разбрах, че божествата, които нарушат принципните си роли в космическия порядък, бързо могат да се окажат развенчани — и уязвими.

— Аха.

Кратка пауза за размисъл. (Само в това проявление. Другите аспекти продължиха да разнасят съобщения, да координират продажбата на билети за Празника и да инструктират подчинените. Почти пълното вездесъщие беше нещо наистина сложно.)

— Дезмънд Дръм, предай на онези, които представляваш, че ще отнеса посланието. Ще изчакаш ли отговора?

— Да, естествено. Разбрах, че божествата могат да действат доста бързо.

— И защо мислиш, че Моребог ще се съгласи?

— Защото Празникът е след три реални дни и според букмейкърите тогава Небебог има адски големи шансове да стане най-висш.

— Аха. Почакай, ще се върна.

Проблясък златиста светлина. Куриерът изчезна и остави пред очите на Дръм танцуващи точици. Детективът се облегна на стената и стисна клепачи. Нямаше нужда пак да бъде заслепен, когато богът се върнеше, а и беше много уморен.

— Моребог ще те приеме. — Завръщането на Куинан бе абсолютно безшумно. — Ако ме хванеш за ръка, ще те заведа при него.

— Благодаря.

Проблясък златиста светлина. Озоваха се в нещо, което приличаше на гигантска раковина на морското дъно. Във водата плуваха риби с огромни усти и фосфоресциращи тела. Моребог се надигна от единия край на раковината, проявен като сепия с очи, големи колкото юмруците на Дръм. Преобразил се в риба с дълго тяло, Куинан се плъзна сред многобройните пипала на Върховния бог.

— Господарю — поклони се детективът.

— Носиш ми предложение от господарката на Дълбоките ПОЛЯ.

— Не съм казвал такова нещо, но да, господарката на Дълбоките поля е една от онези, които представлявам.

— Една ли? Та тя винаги е била самотница.

— И все още е такава, но докато настоящата криза продължава, тя се съюзи с онези, които се противопоставят на опита за прехвърляне.

— Тогава защо идваш при мен? Аз не се противопоставям на идеята за прехвърлянето. Придвижването между Вирту и Верите би трябвало да е двупосочно.

— Но е почти сигурно, че така Небебог ще получи превес.

— Ти обиждаш моята находчивост.

— Значи не се интересувате от този съюз, така ли?

— Имам свои планове.

Дръм беше информиран, че Моребог може да не съзнава в каква опасност се намира. Онези, които са били първи, често изобщо не се замислят, че е възможно да бъде другояче. В този случай убеждението нямаше да помогне, но Смъртта му бе дала друго оръжие.

— Господарката на Дълбоките поля ми нареди да ви предам следното: „Ако не се съгласиш на този съюз, Моребог, няма да имам основание да ти простя за нахлуването в моето царство. Вече зная кои двама ми откраднаха устройството на Банса. Фактът, че впоследствие си бил измамен, ме кара да се отнасям към теб с известно съчувствие. Предлагам ти по-добра възможност за отмъщение. Ако откажеш, знай, че мястото ти на Меру вече не е недостъпно за мен. И аз ще дойда.“

Дръм зачака реакцията на Моребог, но никога не го бяха учили да разчита израженията на сепии. Посланието на Смъртта беше предизвикателство, а не обещание за незабавна гибел. Моребог все още се намираше под закрилата на своята божественост — думите на господарката на ентропията само му напомняха, че вече не е в пълна безопасност.

За Дръм, човек, който постоянно се сблъскваше със смъртни опасности и който някой ден със сигурност щеше да умре, тази заплаха бе зловеща. За Моребог, безсмъртен, който никога не се беше замислял за собствения си край, тя очевидно бе ужасяваща.

— Навярно ще успеем да се разберем. Кажи ми какво искат Смъртта и нейните съюзници.

Детективът му изложи плана и очерта ролята на Моребог в него. Докато говореше, пипалата на сепията възбудено помръдваха. Превърналият се в риба Куинан доплува по-близо до него.

„Успях — помисли си Дръм. — Само се надявам да не са толкова тежки, че да преобърнат лодката.“

 

 

Рандал Келси гледаше към развълнувания човешки поток, изсипващ се на онова, което допреди по-малко от седмица представляваше гола строителна площадка. Само два от зикуратите бяха истински сгради. Другите два бяха кухи макети. Единият от тях обаче имаше по-здрава носеща конструкция и на върха му Келси бе скрил даденото му от Бен Куинан прехвърлящо устройство.

Макети или не, зикуратите изглеждаха чудесно. Пълзящият жасмин, тропическите храсти и рози напомняха за вавилонските висящи градини. Бяха изкупили целия запас от хибискуси на фирмата, която им достави цветята, и сега червените, жълти, розови и бели фунийки пълзяха от саксии, наредени по стъпалата на псевдозикуратите. Колибрите вече ги бяха открили и прибавяха ярките си багри към декора.

Зрителите се настаниха на седалките пред двата макета. Между двете завършени сгради минаваше широк път — по него щеше да мине процесията към откритата храмова платформа, от която щеше да се ръководи церемонията.

Келси се радваше, че не е достатъчно високо в йерархията, за да му бъде отредено място на платформата. За да позволят на публиката да следи церемонията, там не бяха поставили дори навес. За сметка на това неговият пост на върха на зикурата предвидливо беше снабден (по негово нареждане) с двуметров хибискус, който все пак хвърляше някаква сянка. Не бе много, но Келси се благодареше и на това. Празникът в Калифорния обещаваше да е още по-горещ, отколкото онзи в Ню Йорк.

Копнееше за чаша от ледените плодови напитки, които продавачите предлагаха на публиката (по предложение на Ауд Араф — спокойната тълпа се контролира по-лесно), но такива неща се смятаха за недостойни. Онези от Вирту забравяха, че издръжливостта на хората не е безгранична (докато в същото време настояваха да бъдат задоволени собствените им нужди). Накрая стигнаха до компромис в скиптъра на всеки от жреците да бъде скрита малка бутилка с вода.

Келси отпи. Водата вече беше топла и имаше вкус на пластмаса. Той въздъхна. Този път поне нямаше глупави балони. Ако боговете повеляха, всичко щеше да е мирно, организирано и внушително.

Ако боговете повеляха.

Богове!

 

 

Нито в тази реалност, нито никоя друга съществуваше създание като Пиринчения павиан и след като накара влака да обещае, че този път ще се приближат до Меру без много шум, Джей изпитваше известно облекчение. Под трезвата си, рационална външност, която бе показвал пред света, баща му, реши той, трябва да си беше падал малко лекомислен. Иначе защо би дал на Пиринчения павиан такъв ексхибиционистки характер?

Но влакът бе интелигентен и (обикновено) благоразумен. Той се беше съгласил, че един и същ номер едва ли ще успее повторно и че боговете най-малкото ще пратят някого да провери района на преминаването му. Ако наистина бяха започнали да изпадат в параноя, те можеха просто да се опитат да го унищожат. Това навярно щеше да се окаже трудно, но щеше да доведе до тежки последствия за Джей, Алис, Дуби и Мизар.

И така, Пиринчения павиан избра път, който му позволи съвсем малко да проникне през интерфейса, и групата се изсипа в ярко огрените тревисти равнини в подножието на първичната планина. Както предварително се бяха уговорили, Мизар незабавно се отправи на разузнаване, като пълзеше ниско сред високата трева.

— Получавам клаустрофобия — измърмори Дуби. — Маймуните не са програмирани да се мъкнат по земята. Всичките ми инстинкти пищят, че някой ягуар само чака да ме схруска.

— Тихо — рече Джей. — Качи се на раменете ми, ако това ще ти помогне, но пази тишина.

Минутите изтичаха. Алис си погледна часовника.

— Ако това нещо все още показва реално време, празникът на елшите би трябвало вече да започне.

— Спокойно — с повече увереност, отколкото изпитваше, отвърна Джей. — Според сценария, който открадна Дръм, преди истинското начало ще има много молитви и химни.

Зачакаха. Нервите им бавно се обтягаха, докато си представяха какво може да се е случило с Мизар. Във въображението си Джей вече виждаше как разглобяват на съставни части приятеля му от детинство и се възхищаваше на хладнокръвието, с което Алис проверяваше снаряжението си. Тя, от своя страна, се чудеше какво би могла да постигне с ХФ-пистолет срещу някое божество и се удивляваше на спокойната бдителност на Джей. Дуби дъвчеше опашката си и си мислеше за ягуари и лъвове.

Съвсем тихо прошумоляване на трева предизвести завръщането на Мизар’. Той приклекна пред момчето и Джей включи в инфосистемата му електронен бележник. Като чешеше хрътката между клепналите уши, той обърна бележника така, че Алис и Дуби също да могат да четат.

— Изглежда, че изходният пункт е на източния склон — каза Джей. — Трябваше да се досетим, че няма да използват фабриката. Надявам се, че поне прехвърлящите координати не са много по-различни.

— Така или иначе — отвърна Алис, — трябва да се приближим и да поогледаме. Навярно бихме могли да се скрием зад ей онази червеникава скала.

— Мога… да ви преведа… по таен път — изхриптя Мизар.

— Добре — рече Джей. — Да вървим.

Иззад скалата спокойно можеха да наблюдават оживената дейност. Четири големи зикурата бяха разположени приблизително под формата на ромб. По средата имаше малка кръгла платформа.

— Нещо в разположението ми се струва познато — прошепна Алис. — Сетих се! Това е умален макет на декора за празника в Калифорния.

Джей отвори файла в електронния си бележник и го сравни.

— Имаш право. Основното движение тук е между сградите по ръбовете на ромба — онези, които съответстват на двата зикурата в краищата на пътя в Калифорния.

— Засилена… охрана — отбеляза Мизар. — И на земята… и отгоре.

Над главите им прелетя крилат лъв и сянката му за миг се плъзна по тях. Те се притиснаха към скалата.

— Как мислите, дали има нещо вярно в теорията, че обитателите на Вирту се затрудняват да възприемат образи от Верите — замислено рече Алис.

— Надявам се, че просто не са внимателни — отвърна Дуби. — Аз не съм от Верите — поне така ми се струва.

— Мизар определено не е — прибави Джей, — макар че има дарба да се прикрива.

Известно време продължиха да наблюдават в мълчание. Край квадратните сгради обикаляха фигури, облечени във вавилонски роби и поли. Понякога се разнасяха остри заповеди, които не можеха да разберат. В сградите влизаха и излизаха хора — особено в една.

— Напомня ми за сцена преди представление — отбеляза Алис. — Готови са, но не правят почти нищо, просто чакат.

Джей, който никога не бе гледал представление, само изсумтя.

— Ама защо всички са облечени еднакво! — оплака се Дуби. — Не мога да разбера дали онези, които излизат, са същите, които влизат — но пък, от друга страна, за мен всички хора изглеждат еднакво.

И се изкиска. Джей леко го плесна.

— И аз не мога да ги различавам — каза момчето. — А ти, Мизар?

— Миришат еднакво… но… прекалено са далеч… за да съм убеден.

— Едно е сигурно — рече Алис. — Няма да можем да се промъкнем там. Не само заради всички тези хора, но и заради лъвовете, биковете и всичките странни чудовища.

— Няма спор — съгласи се Джей. — Ще се наложи да чакаме Артър Идън да разкрие самоличността си. Ако това предизвика достатъчно смут, ще направим нещо тук. В противен случай ще се прехвърлим и ще се надяваме.

 

 

Дезмънд Дръм отпиваше от ледената си лимонада и изпитваше съчувствие към елишитите под жаркото слънце. Носеше широка памучна риза, широкопола сламена шапка и сандали. Местата, за които бе купил билети, се намираха под мрежест навес и въпреки това му беше горещо. Жреците сигурно направо се пържеха.

Той разгледа с бинокъла си публиката и откри Артър Идън. Ако не знаеше къде е мястото му, нямаше да го познае под сложната маскировка.

Когато остави бинокъла, по средата на платформата се беше изправил висок внушителен мъж с коремни мускули, излезли направо от някой комикс (но съвсем истински) и с костюм, блестящ под безмилостните слънчеви лъчи. Тълпата реагира на вдигнатите му ръце и утихна. От зикуратите се надигна натрапчив напев.

Дръм усети, че костите му започват да вибрират, и се зачуди дали тук не използват свръхзвукови честоти. Съмняваше се, че човешки глас е в състояние да издаде такова внушително трептене. Хитър номер. Определено не вярваше в догмите на Църквата на Елиш, но въпреки това изпита страхопочитание.

Средата на платформата, където стоеше Първожрецът, започна да се издига. Детективът одобрително кимна на находчивото техническо изпълнение. Скоро издигащият се подиум се превърна в коничен пиедестал, около който се бяха подредили другите жреци.

Когато напевът заглъхна, Първожрецът бавно спусна ръце. Дръм усети, че сърцето му засяда в гърлото. Това бе моментът, който трябваше да използва Идън. Дали щеше да се престраши?

След края на песента настана тишина — онова напрегнато мълчание, когато публиката очаква да й покажат дали е подходящо да започне да ръкопляска. И точно тогава прозвуча самотен, дълбок мъжки глас, който ясно се чуваше навсякъде.

— Глупости! — каза Артър Идън. — Идиотии! О, представлението е чудесно, признавам го, но ако половината от онези дами и господа там горе вярват в онова, което пеят, да не се казвам Артър Идън!

За миг настана смаяно мълчание, после се разнесе шепот:

— Идън? Идън?

— Посмял е!

— Той написа онази книга… нали знаеш, книгата, която толкова ги разяри. Защо е тук?

— Сега ще става каквото ще става!

Дръм положи всички усилия да допринесе за хаоса, като знаеше, че наетите от него хора правят същото по всички трибуни. С това целяха да принудят елишите да обърнат внимание на суматохата, вместо да продължат с церемонията (докато междувременно тихо придружаваха Идън навън към кой знае каква съдба).

Получи се. Жреците се събраха, за да се посъветват. Церемонията беше отложена.

 

 

— Успяха! — триумфално прошепна Алис и стисна ръката на Джей.

— Да, струва ми се — отвърна той.

През последните няколко минути бяха наблюдавали как спокойно организираното очакване се бе превърнало в хаоса на разрушен мравуняк. Групи облечени в тържествени роби фигури заобикаляха и разпитваха всеки човек (или създание), появил се от миниатюрните зикурати.

— За съжаление суматохата вместо да ни помогне, ще ни попречи да се приближим — каза Алис. — Мисля, че нямаме никакъв шанс.

— Остава да се прехвърлим — съгласи се Джей’. — И да се надяваме, че няма да се озовем на прекалено открито място. Дай ми ръка, Алис Дуби, качи се на гърба ми. Мизар…

— Аз… тръгвам — тъжно изхриптя хрътката. — Пазете се.

— Естествено — обеща Джей. — Доскоро.

Стиснал тънките, леко влажни пръсти на Алис, той се съсредоточи върху прехвърлянето от Вирту във Верите. Тъй като всъщност никога не беше знаел как го прави, нямаше представа откъде е разбрал, че процесът е по-различен от предишния път на Меру и от многобройните упражнения с Алис.

Усети хлад, не неприятен, но определено това не бе слънчевият калифорнийски ден, който очакваше. Заобикаляше го мрак, толкова пълен, че не можеше да види момичето, макар да усещаше дланта му в ръката си. И в този мрак проблесна светлина.

Отначало си помисли, че източникът й е един, после видя, че идва от многобройни осветени точки, разположени в рамка. Те леко се издигаха и спускаха, докато се приближаваха към тях, което го накара да ги вземе за фенери на носа на кораб. И тогава разбра, че светлината се излъчва от кристално-платинено устройство, поставено на рамото на мъж, който куцаше с левия си крак. Белег разполовяваше лицето му, но не изкривяваше приветливата усмивка, с която се обърна към тях.

— Добре дошли пред портите на Сътворението — поздрави ги Учителя. — Предупредих ви, че ще се срещнем тук.

— Можете ли да предсказвате бъдещето? — попита Джей.

— Не, но мога да отклонявам пътниците, които се нуждаят от помощта ми — или онези, от чиято помощ се нуждая аз. Малко съм объркан кое от двете е по-точно.

— Ти Амбри ли си? — попита Алис.

Учителя поклати глава.

— Не, скъпа, макар че пазя някои от спомените му и познавам теб и спътниците ти.

— Значи той си е отишъл завинаги, така ли?

— Това все още предстои да се разбере. Много зависи от събитията през следващите няколко часа.

Той остави устройството на земята и започна да свързва една от жиците. Когато свърши, около една трета от кристалите сияеха в рубиненочервено. Останалите бяха прозрачнобели.

— Ето, готово е. Ако натиснете този лост… — Учителя показа орнаментиран бронзов ключ, — полето ще се включи.

— Какво поле? — попита Джей. — Не разбирам, господине.

— Поле, което ще заглуши прехвърлящите излъчватели, предназначени да поддържат целостта на онези на Меру по време на прехвърлянето.

— О!

— Не се безпокой за детайлите, Джей Донърджак. Както обичаше да казва баща ти, „Има ли значение защо работи, щом работи?“

— За мен има.

— Съжалявам, но не мога да ти го обясня по-подробно. Просто не ти е известна терминологията. Е, ще отнесете ли това на Празника в Калифорния? За да действа ефикасно, машината трябва да бъде поставена приблизително на равнището на прехвърлящите излъчватели.

— А къде са те? — попита Алис.

— Доколкото разбрах, са монтирани на най-горния етаж на зикуратите в двата края на пътя.

— Щом знаеш толкова много — грубо каза Дуби, — защо сам не си го занесеш?

Учителя повдигна вежди и изгледа мършавата черна маймуна.

— Защото не мога да пресичам интерфейса между Вирту и Верите. А устройството не може да се постави на Меру. Боговете или техните слуги ще го открият, а в собственото си царство те са прекалено могъщи.

Джей погледна Алис. Тя кимна.

— Добре, ще го вземем, при това, честно казано, с удоволствие. Изобщо не ми допадаше идеята да се опитваме да влезем в някой от зикуратите и да вършеем с лостове.

— Благодаря ти, Джей Донърджак.

Алис се прокашля.

— Може ли да ви задам един въпрос, господине?

— Да.

— Какво щяхте да направите, ако двамата с Джей не бяхме дошли? Каква полза щеше да има от това устройство, ако нямаше кой да го пренесе през интерфейса?

— Това са два въпроса — отново се усмихна Учителя. Изглеждаше в чудесно настроение. — Но доколкото мога, ще отговоря и на двата. Не вярвам, че щях да създам тази машина, ако не знаех за вашите способности. Едно от имената ми е Онзи, който очаква. В известен смисъл аз очаквах вас.

— Това ли е причината да се родим? — попита Джей.

— Не, ни най-малко. В твоя случай много по-голяма отговорност за това носи Смъртта — ако изобщо трябва да се търси друг отговорен освен родителите ти. Алис е изцяло дело на майка си и на баща си.

Джей изглеждаше така, като че ли искаше да зададе още много въпроси, на Алис поклати глава и леко го докосна по ръката.

— Не сега, Джей. Въпреки че това място изглежда безвременно, часовникът ми настоява, че минутите текат. Във Верите елшите вече сигурно са овладели тълпите. Не бива да закъсняваме.

— Да. Джей прехапа устни, сякаш по този начин можеше да сдържи въпросите си. — Благодаря ви, господине.

— Няма защо, младежо. И тъй като ви отклоних от пътя ви, ще направя всичко възможно, за да ви насоча обратно.

Джей се наведе и взе странното устройство на Учителя. Алис вдигна ръка, сякаш за да го спре.

— Не, аз ще го нося. То е удивително леко.

— Така и трябва — отвърна Учителя, — за да стигне там, закъдето се е запътило. Желая ви късмет.

 

 

Йерофантът подаде на Бел Мардук бутилка бира. Богът поправи митрата си, вдигна бутилката и я пресуши на една глътка.

— Още колко трябва да чакаме? — изръмжа той.

Докато Църквата на Елиш започваше ритуалите си, Бел Мардук беше насочен към по-нисш район на Вирту със суверенни права над някои от средните склонове на Меру. Придобил сили от маната, извлечена от съвременните му поклонници, сега той се държеше също толкова арогантно, колкото и в най-великите дни от древната си еволюция. Като бог на закона, Мардук си спомняше задълженията си и рядко се отнасяше прекалено надменно с ииона, който му бе разкрил този път към могъществото. Днес обаче беше отегчен и сприхав. Величествената му поява и маната, която очакваше от нея, се бавеха.

И. И. Айлс знаеше, че не трябва да дразни сприхавия огнедишащ бог, затова запази за себе си първите три-четири резки отговора, които му дойдоха наум. Вместо това подаде на Бел Мардук нова бира.

— Би трябвало да е съвсем скоро. Ще ни дадат знак, когато тълпата е готова и реколтата си струва да се пожъне.

— Най-добре да не пускат първо Ищар.

— Няма, разбира се. Тя ще се появи след теб.

И. И. Айлс лично се беше погрижил за това. Мардук вече бе банален — сексапилната богиня щеше да се появи на кориците на всички вестници по света, особено пък с костюма, който й бяха приготвили.

Той се ухили в похотливо очакване. Богът взе изражението му за убеденост, че всичко е под контрол, и се успокои.

Вратата на помещението, в което Айлс беше устроил гримьорната, се отвори. Появи се облеченият като храмов прислужник Бен Куинан и се поклони.

— Започнаха с по-нисшите божества, о, велики Мардук. Моля двамата с Йерофанта да заемете местата си, както репетирахме.

— Убих Тиамат без тренировки, дребно създание — отвърна Бел Мардук и блъвна мъничко огън. — Няма нужда да ми напомняш.

Куинан побърза да се отдръпне, за да направи път на бога. Йерофантът го последва, намигна на Бен и му подхвърли нещо. Куинан го хвана.

— Не приемай фалшиви монети, хлапе.

После отмина, оставяйки след себе си бирени изпарения. Куинан погледна шепата си. Там лежеше фалшива монета.

 

 

След разговора с Учителя Джей, Алис и Дуби се озоваха в основата на зикурат, обвит в хибискус и пълзящи растения. Макар че бяха на известно разстояние от публиката, спокойно можеха да видят докъде е стигнал Празникът.

— Това е началото на втория химн в чест на Мардук — каза Джей. — По дяволите! Приказвах прекалено много.

— Мисля, че би трябвало да се тревожим за по-важни неща, Джей — обади се Алис. Гледаше в небето.

Той проследи погледа й и мъчително преглътна, когато видя кръжащите над главите им два крилати бика. В момента, в който го забелязаха, те свиха криле й се понесоха като соколи надолу към тях — нещо, което не би трябвало да е възможно за същества с техните размери.

— Мамка му! — извика Джей.

Дуби вече пъргаво се беше покатерил на първото стъпало на зикурата. Алис притисна гръб към камъка и се прицели с ХФ-пистолета си.

— Джей, подай ми ръка и ще ти помогна! — каза маймуната.

— И тази проклета машина… Вземи я, Дуби. Занеси я на върха и натисни ключа. Двамата е Алис ще задържим биковете.

— Аз ли?

Момчето пъхна устройството в ръцете на маймуната.

— Тръгвай. Съвсем лека е, само е обемиста.

— Аз ли? — изписка Дуби, но машината започна да се издига.

Джей откачи от колана си въже с кука накрая, вдигна глава и видя, че маймуната мъкне устройството нагоре.

— Надявам се, че това нещо ще издържи тежестта ми — измърмори той, докато закрепваше куката за едно от по-високите стъпала и се издърпваше нагоре.

Ако някой си бе направил труда да погледне към задната стена на западния зикурат, щеше да види удивителна битка. Младо момиче стреляше с ХФ-пистолет срещу два крилати бика. Те бяха принудени да кацнат на земята, където големината им ги поставяше в неизгодно положение, тъй като любимата им атака очевидно се състоеше от приземяване върху жертвата с намерението да я смачкат. Сега обаче биковете отстъпиха с прибрани към хълбоците си криле и наведоха глави, готови да нападнат.

— Алис! — извика Джей. — Хвани се.

Той й хвърли края на здраво закрепеното въже. Момичето пъхна пистолета в пояса си и го остави да я изтегли при себе си. Обелената кожа и одраният лакът не бяха нищо в сравнение с алтернативата да посрещне атаката на биковете. Двамата чуха пропукването на стената на псевдозикурата.

— Точна стрелба — задъхано я похвали Джей. — Мисля, че барабаните са заглушили шума ни.

— Къде е Дуби?

— Горе с устройството. Казах му, че ще го прикриваме.

— Добре.

Алис посочи с ръка. От изкуствената гора от хибискус, която скриваше основата на трибуната, излизаха лъвове. Но не ленивите, сънливи същества, които можеха да се видят в зоопарковете или на сафари, а хищните лъвове, които вавилонските царе бяха ловували с такава наслада, че бяха заповядали да увековечат подвизите им на камък.

— Тези зверове могат да се катерят — каза Джей и се заизкачва нагоре.

Алис обаче не успя да му отговори. Разнесе се мощен гръмотевичен тътен, последван от камбани, звънци, хлопки, гонгове, барабани и пискливи флейти. Огромна сянка скри слънцето?

— Мамка му — отново измърмори Джей. — Бел Мардук.

Първата гръмотевица накара лъвовете да се присвият, но те бързо се окопитиха и откриха най-лесния път към Джей и Алис.

— Давай, Дуби! — извика момчето. — Няма време!

Отговорът на маймуната почти не се чу, но по откъслечните думи двамата можеха да заключат, че е нещо нецензурно.

— ХФ-пистолетът ще подейства ли на лъв? — попита Алис, докато се катереха след Дуби.

— Нямам представа. Зависи дали са от Вирту, или от Верите.

Джей хвърли една от саксиите с хибискус по първата лъвица. Беше се прицелил добре, но огромната котка отърси пръстта и цветчетата от главата си и продължи да се изкачва след тях. Алис последва примера му и улучи по плещите един черногрив лъв.

— Надявам се, че никой не ни забелязва — каза тя.

— Съмнявам се, че биха ни обърнали внимание — отвърна Джей. — Само погледни нагоре.

Алис вдигна очи. Небесата бяха изпълнени с богове и чудовища.

На върха на северния зикурат стоеше Бел Мардук. Невероятно красива тъмнокоса жена приемаше почитта на тълпата от юг. И двете фигури бяха огромни, но във въздуха летяха създания с по-реалистични размери, някои яхнали крилати коне, други разперили ангелски криле.

Повечето бяха поразително красиви и облечени в одежди, напомнящи тези на елишитските жреци. Сред тях изпъкваше фигурата на човек с голямо шкембе, бутилка бира в едната ръка и пура в другата. На пъстро шнурче на шията му висяха яркооранжеви слънчеви очила. Той очевидно се смееше, макар че виковете на тълпата и гръмката музика го заглушаваха.

— Джей — каза Алис, — на източния зикурат става нещо.

— Страхотно! — Той ритна един от лъвовете по носа. — Ами Дуби?

— Почти е стигнал.

Алис запрати поредната саксия срещу лъвовете. Чудеше се защо двамата с Джей не са взели повече оръжия, но си напомни, че бяха решили да не го правят, за да не излагат на опасност невинни хора. И все пак й се искаше да има поне флакон сълзотворен газ.

— Къде ли е охраната на елшите? — извика Джей.

— Мисля, че тези лъвове са точно това — отвърна Алис.

— Мамка му!

 

 

Прехвърлянето завърши. След хилядолетия боговете и богините на Шумер, Вавилон и Асирия отново дишаха въздуха на света, над който някога бяха властвали. Дори някои от тях да останаха разочаровани от замърсяването или от факта, че поклонниците им излъчват весела възбуда, вместо благоговение, те запазиха мислите си за себе си.

После от изток засия ярка светлина, светлина, която засенчи дори слънцето. И от сърцето на този блясък се появи могъща фигура. Този път тълпата закрещя от страх (особено онези на източните трибуни), защото онова, което се извиси над тях, бе огромен многоглав дракон.

— Тиамат! — изрева Бел Мардук и от устните му блъвна огън.

Драконът нададе предизвикателен вик, остър писък като от десетки нахвърлящи се върху жертвата си птеродактили.

По-нисшите богове се отдръпнаха от пътя му и се насочиха на север или юг. Неколцина от тях забравиха предупрежденията, че западният зикурат не може да издържи на значителна тежест, и кацнаха върху стъпалата му, което накара сградата да се разтърси и от нея се посипаха парчета мазилка.

От сиянието на многоглавия дракон се появяваха по-дребни създания: малки дракони с големината на лимузини, безформени манти, които се носеха във въздуха, сепии, които изстрелваха от телата си реактивни струи.

Божествата на Шумер и Вавилон чуха, че Ищар надава боен вик, и отново се издигнаха в небето, забравили за Празника и виждащи в ужасените хора само подходяща публика за първата им епична битка на епохата след прехвърлянето.

Бел Мардук замахна с ръка, за да удари Тиамат. Драконът предизвикателно изпищя.

Сгушена под особено добре подредени саксии с орлови нокти и хибискус, една мършава черна маймуна натисна бронзов ключ. В първия ужасен миг не се случи нищо. После рубинените кристали засияха като въглени, а белите като звезди. Разнесе се вибриращо бръмчене и всички, които го чуха, божествени или смъртни, хора или животни, бяха принудени да запушат уши.

На кристалния екран се изписа: „ПРЕХВЪРЛЯНЕТО ОТМЕНЕНО“. Когато посмя да погледне, Дуби видя, че това е самата истина.

 

 

Донтът Трантоу стоеше до Смъртта в равнината под Меру и гледаше как боговете се изсипват обратно от мястото на прехвърлянето. Облечена в броня от кости и ръжда, господарката на ентропията беше яхнала коня, на който толкова бе завидял Джей Донърджак. Хрътката Мизар клечеше в краката му и душеше ветровете.

След като вече нямаше нужда да поддържат вавилонската и шумерската фасада, много от божествата захвърляха костюмите си и се преобразяваха във фантастични образи от всички митове и легенди във Верите. Някои като Бел Мардук и Ищар останаха такива, каквито бяха, защото това беше действителната им същност.

— Джей и Алис са успели. — Никой не би могъл да си представи господарката на Дълбоките поля радостна, но нещо в дълбокия й глас оставяше такова впечатление. — И обитателите на Вирту се връщат на своята планина, за да се борят за преимущество като в някогашните дни. Сега събраните войски ще се срещнат, както през хилядолетията след Великия потоп.

— Ами ти? — попита Трантоу.

— Както винаги, моите Поля ще се обогатят. Аз съм тук, за да уредя някои сметки.

Пред очите им огромни птици се биеха с дракони, китове поглъщаха танкове, дървета бомбардираха елфи с жълъди.

С помътнели от видения и умора очи Сейджак поведе Народа срещу орда ледени плужеци. Някакъв донт, който можеше да е Мъгъл, изкореняваше дънери и ги мяташе срещу глутница страшновълци. Парацелз и Сид обикаляха с линейка на Червения кръст и помагаха на онези проги, които божествените им генерали бяха сметнали за прекалено незначителни, за да ги поправят.

— Къде ще търсиш жертвата си? — попита Трантоу.

— Няма нужда да я търся — отвърна господарката на ентропията. — Накрая винаги съм на подходящото място. Мизар, отстъпи около метър наляво.

Хрътката се подчини и се отдръпна точно в момента, в който Джей Донърджак, Алис Хазърд и Дуби се появиха на предишното й място. Господарката на изгубените си позволи лека усмивка.

— Добре се справи, Джей — каза тя. — Защо се връщаш тук?

— Двамата с Алис — отвърна той — търсим изчезналите си родители.

— Ти ми помогна, Алис, и аз съм ти длъжница — рече Смъртта. — Предпочитам веднага да изплатя дълга си, за да не ми бъде поискан по-късно. След като изпълни ролите си на Учителя и Онзи, който очаква, твоят баща отново стана Гайдаря и като такъв, се сражава със своя легион.

И господарката на Дълбоките поля с едно-единствено светкавично движение скочи, от коня.

— Двамата с Джей можете да вземете жребеца ми и да потърсите Гайдаря. Той ще ви пази с моята аура, докато не решите да вземете участие в битката.

— Ами майка ми… Ейрадис? — попита Джей.

— Наблюдавай небето — загадъчно отвърна Смъртта. — Нека Дуби остане с мен и Трантоу. Обещавам да не му причиня зло.

Двете деца на Вирту и Верите яхнаха коня и се понесоха към вихъра на боя.

— Не мога да разбера кой побеждава — рече Алис и в гласа й прозвуча нещо от Линк Крейн. — Дори не мога да кажа кой е на наша страна! Радвам се, че не се налага да отразявам тази война.

Жребецът на Смъртта ги отнесе до мястото, където писъкът на гайдата се издигаше над рева на сражението. Откриха Амбри да стои над свой паднал другар. Със зачервени бузи, той мощно надуваше гайдата. Когато се приближиха, падналият воин изчезна и мигове по-късно се появи невредим и отново готов за бой.

— Нямам друг избор — каза Алис. — Нека се приближим до него.

— Какво ще правиш?

— Ще го прехвърля със себе си във Верите. Това е единственото място, на което Небебог не може да го използва за пионка.

— Ще успееш ли?

— Поне ще опитам.

Преди Джей да има възможност да възрази тя скочи на земята.

— Алис!

Момичето се затича и когато стигна до Улфър Мартин д’Амбри, той като че ли предусети намерението й, спря да свири и й подаде ръка. Обгърна ги сияние, но преди Алис да успее да извърши прехвърлянето, нещо засенчи слънцето.

Джей погледна нагоре и видя Алиот, черната пеперуда, отново възвърнала гигантските си размери. На гърба й седеше Небебог с разкривено от ярост лице. В дланта му трептеше кълбовидна мълния.

Богът вдигна ръка, за да запрати мълнията срещу бягащия Гайдар, но изведнъж от бойното поле се издигна стройна, изящна фигура с драконови криле и по-скоро заплува, отколкото полетя във въздуха. Ейрадис замахна с меча от вятър и обсидиан към корема на Алиот.

— Не! — извика Джей.

От блясъка на кълбовидната мълния в очите му бликнаха сълзи, сълзи, които замъглиха зрението му, докато траеше двубоят между ангела на изгубената надежда и Алиот, могъщата пеперуда, божественият жребец. Когато Джей разтърка очи, крилатата русалка вече я нямаше — от нея бе останала само огромна пустота в сърцето му. По земята се посипаха късчета лъчиста мъглявина, прашец от крилете на пеперудата. Небебог, Алис и Улфър Мартин д’Амбри не се виждаха никъде.

— Какво се случи? — изхълца Джей.

— Те се унищожиха един друг — разнесе се бащиният му глас от гривната. — Не успях да разбера какво се е случило с Алис и Гайдаря. Може да са били убити от Небебог или да са успели да избягат.

— Толкова си безстрастен…

— Аз съм просто иион.

Момчето се наведе над шията на коня. Жребецът се понесе по утихващото бойно поле и късчетата лъчиста мъглявина се отдръпнаха пред него. Щом се върнаха при Смъртта, все още ридаещият Джей промълви стихчето, което беше научил като съвсем малък:

— Пеперудке, пеперудке,

долети при мен,

че самотен съм без теб.

Този път нищо не отговори на зова му.