Роджър Зелазни
Донърджак (17)

11.

Сейджак откъсна главата на дребна маймунка с големи умолителни очи и весело опръска Окро с кръвта, която шуртеше от шията й. Другият дрезгаво зави от радост, без изобщо да престава ентусиазирано да изнасилва някакво напомнящо на крава стадно създание. По-късно този спомен щеше да направи вечерята им още по-вкусна.

Завладяването на тази територия едва ли можеше да се удостои с думата „битка“. Идеята за проектирането на сайта бе заета от детски сериал и изобилстваше от припкащи агънца, игриви теленца и закръглени плюшени мечета. До появата на Народа на Сейджак ширналите се гори и покрити с пъстри цветя ливади бяха изпълнени с песните на безброй птици и бъбренето на прелестни маймунки.

По хълмчетата и в долинките тичаха дечица, които се учеха на доброта, грижовност и обич. След като макар и за кратко присъстваха на нападението на клана на Сейджак, повечето от тях седмици наред щяха да посещават психолозите си.

В един от сънищата на Сейджак Голямата Бетси му беше наредила да доведе народа си тук и му бе дала ключа за интерфейса, защитаващ сайта. При спомена за този сън Вождът на вождовете се възбуди, но реши, че би дошъл тук и без момичето на сънищата му да му се пусне — това място беше забавно!

Малките на Народа се радваха на обичливите местни обитатели също толкова, колкото и човешките деца — но по различен начин. Сейджак прекъсна една група, която теглеше на различни страни врещящо агънце.

— Ти — посочи той един от ужасените малчугани, — върви да доведеш Дортак, Билгад и другите вождове. Кажи им, че Сейджак иска да дойдат веднага.

Хлапето се втурна да изпълни заповедта и остави Сейджак по средата на кръг от изпълнени с благоговение и възхита очи. Засрамен, той хвана куцащото агънце, което се опитваше да избяга, здраво стисна предните и задните му крака, разчекна го и се засмя:

— Коледна бисквита.

После остави малките да доразкъсат играчката си и отиде при по-нисшите вождове.

— Хубаво място, Сейджак — каза един от тях.

Другите бързо замърмориха в знак на съгласие. Всички знаеха как постъпва с недоволните. Отначало това бе необходимо — например, когато за пръв път се бяха сражавали рамо до рамо с донтите на Мъгъл. Напоследък дори най-силните се надпреварваха да го славословят.

— Хубаво място. Здравословно за малките. Много храна. Мислите ли, че съм ви довел тук само заради това?

Повечето сведоха очи към краката си. Все още най-интелигентен от водачите на другите кланове, Отлаг прехапа устни и замислено се изплю.

— Великият Сейджак винаги има дълбоки мисли.

Сейджак удари с ръка по земята.

— Вярно е. Всеки от вас ще избере двамата най-силни от клана си. После се върнете при мен. Ще отидем на друго място. Ще вземем разни неща. И пак ще дойдем тук. Ясно?

Всички кимнаха. Сейджак знаеше, че повечето не са разбрали нищо. Ако трябваше да се замисли за плана си, щеше да е принуден да признае, че и самият той не го разбира изцяло. Голямата Бетси му бе наредила да дойде тук, да превземе този сайт и да го използва като база, за да нападне друг.

„Даже твоите могъщи воини ще се затруднят да проникнат през нормалните точки на достъп — беше казала тя. — Но просто ще влезете през задния вход. В това ви бива, нали?“

И толкова предизвикателно бе завъртяла задника си, че Сейджак едва не забрави да слуша, но после се насили да внимава. Голямата Бетси искаше да съберат арсенал от оръжия, по-мощни от простото мачете — оръжия като онези на екитата и наемниците: ХФ-палки, пистолети и пушки.

Идеята му се стори невероятно забавна, въпреки че подсъзнателно се зачуди каква ще е следващата им цел. Какво можеше да е толкова голямо, че грубата сила и острите режещи пръчки, служили им добре до този момент, да не са достатъчни?

Тази мисъл бързо се изпари от ума му, както и повечето други неща. Сейджак знаеше, че могъществото, славата и безсмъртието се постигат с действие, не с разсъждения. Като следваше наставленията на Голямата Бетси, той беше станал по-прочут дори от Карак. И определено щеше да продължи да я слуша.

 

 

Нито в тази реалност, нито в която и да било друга съществуваше създание като Пиринчения павиан. Понесъл в локомотива си Джей Донърджак, който бе нахлупил бащиното си машинистко кепе, и кучето и маймуната на Смъртта, приклекнали до момчето, влакът профучаваше през виртуални декори, смущаваше безброй ииони и ужасяваше онези обитатели на Верите, които продължаваха сляпо да вярват в илюзията, че Вирту съществува единствено за тяхно развлечение и удобство.

Неизвестна на пътниците на влака (както и на самия влак, който обаче нямаше да се впечатли особено, даже да знаеше), тази илюзия бързо се разсейваше. От сайтовете постоянно се получаваха съобщения за неканени проявления. Мършави вампири нахлули на заседание на борда на директорите на „Гълф енд Ийстърн“, ужасявайки трезвите бизнесмени и оставяйки по стените драсканици на език, който никой не можел да преведе. Щастливата земя на Моли Мийпър била нападната от похотливи хищни проги, които много напомняли на огромни горили.

Динозаврите в ДиноДисни внезапно се нахвърлили един срещу друг (и срещу всеки, който им се изпречил на пътя), унищожили основния сайт и изкарали от строя genius loci, което довело до загубата на милиони. Някои говореха, че поне двайсетина от по-големите чудовища били забелязани да изчезват през интерфейса. Никой не знаеше нищо за местонахождението им, така че последното се смяташе за слух. Хората масово отменяха резервациите си за виртваканции и задръстваха терминалите на туристическите агенции.

Засилваше се движението единствено към виртуалните сайтове, които бяха свързани с Църквата на Елиш. Не един посетител беше чуван да казва: „Изглежда, че те знаят повече за Вирту. Няма да е зле човек да е в техния лагер, ако започнат да се случват разни неща.“ За какви неща става дума обикновено не се уточняваше, но всички знаеха, че се има предвид обещаното прехвърляне на боговете, чудесата и присъединяването, което щяло да последва.

Пътниците на Пиринчения павиан не знаеха нищо за това, но нямаше да се изненадат, ако научеха. Макар че цялостната картина не им бе известна, имаха достатъчно информация, за да разбират, че са надвиснали лоши неща. Онова, което ги изненада обаче, беше проявилият се край току-що положените релси сигнален стълб с вдигнат флаг.

— Някой чака влак, Джей — съобщи Пиринчения павиан. — Не мога да се сетя такова нещо да се е случвало през всичките години, откакто обикалям по линията. Искаш ли да спра?

Джей се замисли.

— Естествено, може господарката на изгубените в последния момент да е решила да ни съобщи още нещо. А ако някой иска да обере влака, съмнявам се, че е способен да те затрудни.

Отговорът на Павиана беше груб и смътно надменен. Той профуча през Долината на царете, похода на Александър срещу Персия, обреченото селище на Титан и пожара в Атланта и спря на гара, която приличаше на Юниън Стейшън във Вашингтон.

— По същия начин ли създаваш гарите, по който полагаш и релсите си? — попита Джей, докато влакът намаляваше скоростта.

— Не и тази. Тя е от вашингтонския сайт, превъплъщение от деветнайсети век. Изглежда гот, нали?

— Естествено. Но къде са нашите пътници?

— Щом са открили начин да пратят сигнал по моята линия, ще ни намерят. Отпусни се и се помъчи да измислиш какво да им кажеш.

— Не мога — отвърна Джей, облегна се назад и опъна крака върху контролното табло. В Пиринчения павиан имаше нещо, което караше човек да се държи арогантно. — Не зная кои са.

Дуби внимателно разглеждаше навалицата.

— Струва ми се, че повечето от тези хора не ни виждат.

— Скенерите ми показват, че това са обикновени проги — отвърна Пиринчения павиан. — Нещо като подвижен тапет. Реагират само ако се появи посетител или по-сложен прог. Странно… Не виждам туристи.

— И аз… не… надушвам — прибави Мизар.

— Може би този сайт просто не е популярен в момента — предположи Джей, като свали крака и се огледа наоколо.

— Възможно е.

В този момент от една от арките се появиха три фигури. Едната, по-слаба и гъвкава, с тъмна коса, очевидно принадлежеше на жена, въпреки архаичната й и груба тъмнозелена униформа. Втората бе на едър мъж. Третата можеше да е или на крехък младеж, или на доста мъжествена млада жена. И тримата не бяха облечени в тон с декора.

— Това трябва да са нашите хора — отбеляза Дуби.

— Да — съгласи се Джей. — Двамата ми се струват познати… Чакайте тук!

Той скочи и бързо се спусна по стълбата на перона.

— Дезмънд Дръм и Линк Крейн! — каза Джей. — Какво, по дя… Какво правите тук?

Дръм леко го дръпна за ухото.

— Чакаме влака. По-точно този влак. По дяволите, Вирджиния, ти каза, че влакът бил странен, но изобщо не очаквах такава ужасия. Страхотен е!

Вирджиния Талънт внимателно наблюдаваше Джей, доближила ръка до ХФ-пистолета си.

— Дръм, Алис, познавате ли този младеж?

— Нещо такова — отвърна Алис. — Когато го срещнахме, той се казваше Джейсън Макдугал. Според нас истинското му име е Джон д’Арси Донърджак Младши.

Джей я зяпна.

— Откъде…

— Опитах се да се свържа с теб и да ти благодаря за помощта по време на бунта. В Шотландия нямаше човек с това име и описание. Наех Дръм да открие кой си.

— Помощ по време на бунт ли? — попита Вирджиния.

— На празника в Сентръл Парк — поясни Алис. — Тогава Джей се прояви страхотно. Не очаквах да го открия в този влак, но в крайна сметка може би е логично. Според онова, което ни казаха майка ми и Маркон, баща му е бил Инженера.

Джей долови уважението в гласа й.

— И за това ли знаеш?

— Съвсем наскоро открих, че собственият ми баща е Гайдаря — и още цял куп неща — почти отбранително отвърна Алис.

— Гайдаря, Учителя, Онзи, който очаква — каза Джей, — и Уорън Банса, който е бил приятел и колега на баща ми. Започва да става странно.

Дуби подаде глава през прозореца на локомотива.

— За какво всъщност ви е влакът?

Вирджиния Талънт беше живяла прекалено дълго във Вирту, за да се изненада от говореща маймуна.

— За да отидем на планината Меру.

— Мисля, че е най-добре да се качвате — бавно каза Джей. — Не съм сигурен, че трябва да разговаряме за такива неща на открито. Павиане, ще заведа гостите ни във вагон-ресторанта. Повикай ме, ако ти трябвам за нещо.

— Ясно, Джей. — От комина се издигна пара, после се разнесе протяжен вой. — Всички да се качват!

Във вагон-ресторанта хапнаха обичайните сандвичи и разказаха за различните си задачи. Дръм и Алис изразиха известна почуда от Дуби и особено от Мизар, но във Вирту необикновеното е нещо нормално и скоро разговаряха така, сякаш цял живот са познавали кучето, направено от всевъзможни части, и маймуната, не успяла да се хване за поредния клон.

— Подозренията на Маркон определено изглеждат основателни — каза Вирджиния, след като свършиха с историите си. — Митовете и легендите започват да придобиват някаква нова форма. Може би настъпва краят на Вирту и нейните обитатели.

— Легендите разказват, че Онзи, който очаква ще участва в края или промяната на Вирту — напомни й Джей. — Мисля, че е по-голяма опасността за Верите. Поради някаква причина боговете на Меру са решили да се опитат да я присъединят. Това ще промени Вирту, но ще означава край за Верите — поне такава, каквато ни е позната.

— А нашето участие във всичко това? — попита Алис.

— Не съм сигурен — призна Джей. — Господарката на ентропията ми възложи конкретна задача. Ти искаш да откриеш баща си. Въпросът е дали искаме да се съюзим.

— Струва ми се, че би било разумно — каза Дръм. — Ние с Алис не знаем нищо за този аспект на Вирту, но сме майстори да се озоваваме там, където не ни искат, и да откриваме чуждите тайни. Ти и спътниците ти познавате Вирту, Вирджиния също. Заедно ще се справим по-добре.

— И ако в някой момент се наложи да се разделим — прибави Вирджиния, — пак ще можем да го направим.

— А после? — попита Джей. — Детето на Земея, което изсмуква силите от сайта на Маркон, наистина ме тревожи.

— Мен също — тихо отвърна Вирджиния. — Готова съм на всичко, за да го унищожа преди то да е унищожило Маркон.

Алис кимна.

— Бройте и мен.

— И мен — присъедини се Дръм. — Може да не съм теолог, но не ми харесва идеята за Смърт, която е под чехъла на господстваща богиня. Намирисва ми на големи неприятности.

— Не се обиждайте — прекъсна ги Дуби, — но дайте да разглеждаме проблемите един по един. Някой има ли представа какво ще правим, след като слезем от влака при планината Меру? Никога не съм бил там, но всички легенди разказват, че била многопластова.

Джей сви рамене.

— Не зная какво ще правим и нямаме достатъчно информация, за да измислим план. Ще решаваме, когато стигнем. Още колко време остава, Павиане?

— Достатъчно, за да разгледате оръжейната ми — каза влакът. — Джей Ди не възнамеряваше да слиза от локомотива, но за всеки случай сме подготвени.

— Чудесно — съгласи се Джей. — Къде е тя?

— В съседния вагон. Виждаш ли колко те улеснявам?

Смехът на Пиринчения павиан ги следваше, докато влизаха в оръжейната. Вирджиния и Дръм започнаха да преглеждат съдържанието й и питаха всеки от групата с какво оръжие може да борави.

— Малко е странно пак да се срещнем по този начин — срамежливо каза Джей на Алис.

— Зная — отвърна тя, забила поглед в десния си крак, — а също и да разберем, че бащите ни са се познавали. На това ли му казват „съдба“?

— Винаги съм вярвал в свободната воля, но сега наистина ми се струва така.

— Да, на мен също.

— Майка ти сигурно ужасно се страхува за Амбри, щом ти е позволила да дойдеш да го търсиш.

— Да, но знае, че не бих си останала на топло вкъщи, докато тя се опитва да му помогне сама.

— Но те е пуснала сама.

— Не съм сама. Дръм е с мен. И мама е учен — тя разбира, че е най-добре да остави работата на онези, които имат повече опит.

— Да. Чудя се какво ли щеше да се случи с мен, ако баща ми беше изпълнил обещанието си и ме беше дал на господарката на Дълбоките поля.

— Сега нямаше да си такъв, какъвто си — практично отвърна Алис. — Баща ти е имал право, когато е казал, че животът те кара да оценяваш нещата. Дълбоките поля наистина са интересно място, но ми се струва, че ако беше израснал там, нямаше да станеш истински човек.

Джей кимна.

— Наистина би било странно отвсякъде да те заобикалят резервни части. Радвам се, че татко е постъпил така. Благодарен съм му, че ми е дал възможност сам да направя избора си.

Двамата замълчаха. Чувстваха се неловко, въпреки че се харесваха. На известно разстояние от тях Вирджиния и Дръм връчваха на. Дуби ХФ-пистолет.

— Джей? — каза Алис. — Наистина ли можеш да пресичаш интерфейса между Вирту и Верите без кушетка?

— Аха. Обаче не зная как става.

— Откакто спомена за това, исках да те попитам…

Прекъсна ги острият вой на Пиринчения павиан.

— Планината Меру на хоризонта, момчета и момичета! Елате да я видите преди да съм блъвнал дим и фойерверки, за да скрия пристигането ви.

Всички побързаха да отидат до прозорците. Под неестествено яркото слънце Меру самотно се издигаше сред безкрайната равнина. Сняг покриваше най-високите й хребети, местата, където се говореше, че живеели Върховните трима. На пръв поглед планината изглеждаше необитаема, но Когато Пиринчения павиан се приближи, можеха да зърнат движение по склоновете и в подножието й.

— Аз… си спомням… това… място — разтреперан изръмжа Мизар. — Ярка светлина и много… болка. Падах… цяла… вечност.

— Искаш ли да останеш във влака? — попита Джей й коленичи до странната хрътка.

— Искам да ги изпохапя! — отвърна Мизар.

— Много решителна позиция — отбеляза Дръм и подаде на Джей малък пакет. — Тук има някои основни неща — нож, въже, бинокъл, аптечка. Само Вирджиния може да използва по-мощни оръжия. Запомнете, тези ХФ-пистолети не са като във виртприключенията. В един момент мунициите им свършват.

Джей кимна в знак на благодарност и се зае да подрежда снаряжението си. Забеляза, че Алис прави същото. Отново бе заприличала на момче. Вирджиния стискаше устни. Нищо чудно — любимият й умираше заради коварството на богинята и тя бе дошла на прага й. В много отношения младата жена — повече от всички тях — разбираше рисковете, които поемаха, защото се беше срещала и разговаряла с проявление на един от Върховните трима.

— На завоя ще намаля скоростта и ще блъвна дим и огън — съобщи Пиринчения павиан, — а после бързо ще се разкарам. Минавал съм оттук един-два пъти. Ако внимаваш и се криеш, никой не ти обръща внимание.

— Надявам се — измърмори Дуби.

— Намалявам скоростта… — каза Пиринчения павиан.

Пътниците се струпаха край вратите. Изригнаха фойерверки и димки. Очите на Джей се замъглиха, някой от другите се закашля.

— Намалявам скоростта…

Нямаше какво друго да правят, освен да чакат. Влакът сам щеше, да отвори вратите в най-подходящия момент. Последваха още фойерверки, този път от онези, които избухват във въздуха като пъстри цветя.

— Надявам се, че няма да привлече вниманието на всички от Меру — тихо каза Алис.

— Вече е прекалено късно — отвърна Дръм. — Приготви се за скок, хлапе.

— Намалявам скоростта… Ще отворя вратите на три. Едно, две, три!

Земята продължаваше да се движи, но вече не приличаше на еднообразен лилав килим. Вирджиния скочи, без да се колебае, падна и ловко се претърколи. Дръм бе почти също толкова бърз.

Алис погледна Джей. Лицето й беше бледо и момчето предположи, че неговото е същото. Пиринчения павиан бавно започна да набира скорост. Ако не скочеха незабавно, нямаше да могат да преминат през интерфейса… Двамата намериха смелост в страха на другия и едновременно се хвърлиха навън. Понесъл Дуби на гърба си, Мизар ги последва.

— За миг си помислих, че ще оставите нас с Вирджиния да се правим на герои — широко усмихнат каза Дръм. — Радвам се, че решихте да се присъедините към нас.

Все още задъхани, Алис и Джей едва успяха да се усмихнат, докато се изправяха.

— Сега накъде? — попита Дуби.

— На разузнаване — отвърна Вирджиния. — Ние с Мизар. Той ще тръгне на север, аз на юг. Вие чакайте тук и наблюдавайте склоновете на планината с бинокли. Скицирайте каквото можете.

— Ясно — съгласи се Джей, облекчен, че разполагат с ценния й опит. — Колко време ще се бавиш?

— Ще се опитам да се върна след половин час — каза Вирджиния. — Би трябвало да ми е достатъчно, за да покрия доста голям район. Същото се отнася за Мизар.

Хрътката кимна и премигна с червеното и зеленото си око.

— Ако… ме хванат… ще започна… да вия.

— Аз не мога да вия — рече Вирджиния, — но ако не се върна, ще трябва да приемете, че ми се е случило най-лошото. Твърди се, че противниците ни са всезнаещи. Не можем да сме сигурни дали е така.

— Късмет — извика им Алис.

Джей извади бинокъла и започна да наблюдава планината.

— Ако някой от вас има нещо за чертане, мога да нахвърлям доста точна карта.

Дръм му даде електронен бележник и писалка. Джей ги взе с любезно кимване. После се зае да гледа и да скицира онова, което, вижда.

 

 

— Не можеш да се появиш с това! — възрази Небебог. — Ще провалиш целия Празник!

И. И. Айлс подръпна топчестия си червен клоунски нос и се ухили на Великия бог.

— Нали каза, че ми трябва нещо по-различно от обичайните ми дрехи? Реших, че това ще е подходящо.

— Имах предвид жречески одежди, шумерска пола, дори официално кимоно или смокинг, но не и клоунски костюм.

Йерофантът на Църквата на Елиш (по последни преброявания вече една от четирите основни религиозни традиции във Верите — макар и само ако всички християнски секти се смятаха за едно) се възхищаваше на облеклото си в огромното огледало.

— Това е сатен, а мотивите са бродирани. Дантелата на шията е истинска (или поне ще е такава във Верите). А шапката е просто прелест.

— НЕ! — Думата бе придружена от тътен на гръмотевица.

— И какво ще направиш? Ще ме взривиш ли? Ако си мислиш, че тази форма ми е единствената, трябва да си по-побъркан от мен, стари приятелю.

— Ти вече не си незаменим.

— Но съм гаден, Небебог, и съм оставил някои записи на различни места. Ако се появят и Верите научи, че Църквата на Елиш е само голям фокус…

— Но ти проповядваше истината!

— Какво значение има това?

Последва продължително мълчание. Гръмотевиците стихнаха.

— Може би имаш право. Но няма да носиш клоунския костюм.

— Тогава ще поговоря с Първожреца за облекло в шумерски стил — за обективния наблюдател то изглежда почти също толкова смешно.

— Защо постоянно трябва да се подиграваш?

— Това ми е работата, част от древна и почитана традиция — също толкова древна и уважавана, колкото боговете на небето и морето, и почти толкова стара, колкото майките земи.

Небебог присви очи (днес бурно сиви).

— Намекваш, че се смяташ за бог ли, нещастен иион?

И. И. Айлс се оригна, покри шкембето си с ръце и измъкна от въздуха бутилка бира. После се обгърна със златисто сияние.

— Както добре ти е известно, Небебог, няма значение какво мисля аз. Важното е какво мислят тълпите.

Блясъкът на ореола му продължи да се усилва, докато накрая можеше да го гледат само божествени очи.

— И много от тях мислят точно така. Може би някой ден ще ти дойда на гости на Меру. Сигурно ще се изненадаш колко нависоко по склоновете мога да се изкача.

Той пресуши бирата си и остави бутилката на масата.

— Трябва да се срещна с Първожреца за онази работа с облеклото, приятел. По-късно пак ще се видим.

Йерофантът изчезна с проблясък златиста светлина и от него остана само ехото от мощното му оригване. Небебог се замисли за онова, което току-що беше научил. После оттегли присъствието си по далеч не толкова зрелищен начин.

 

 

Сладък женски глас пееше тиха приспивна песничка. Genius loci я чу и в същото време долови пращенето на лъчистата мъглявина, явление, за което не се съобщаваше често, защото повечето видели лъчистата мъглявина не оставаха живи достатъчно време, за да усетят сухото й копринено докосване.

— Нани, нани, бебе сред върхарите, вятърът люлката люлее. Клонът ще се счупи, люлката ще падне, бебето ще падне, всичко ще пропадне.

Ей го Джак Джак Джак Донърджак,

люли, люли, бебе, нани, нани, бебе. Щом ми се събудиш, Маркон ще умре!

Genius loci заговори с гласа на вода, клокочеща по скали:

— Защо ми се подиграваш, Земея? Зная, че съм загубил. Сключих лоша сделка с теб и това ще означава краят ми.

Земея се засмя.

— И го направи, за да защитиш една от Верите, която в крайна сметка те изостави. Не се ли чувстваш глупак!

— Вирджиния не ме е изоставила!

— Не я усещам в сайта. Няма я, Маркон. Тя те е оставила да умреш сам — сам и без приятели.

В безсилното си състояние Маркон не реагира на подигравката.

— Няма я. Да. Аз съм сам. Ти ме изигра.

— Аз мога да се държа мило, Маркон. Искаш ли да свършиш още сега? Обикновено не нося смъртта, но когато родя детето си, ти ще умреш. Искаш ли мъките ти да свършат?

Маркон знаеше, че изборът не е негов, че Земея просто се забавлява, като му дава илюзията за свобода.

— Край — каза той и заплака за своите страшнокотки, за своите гронхи, за своите стадни мишки, за гъстите дървета, за сложната система от подземни реки, за тайните пещери, пълни с блестящи кристали, които не бе виждал никой, дори любимата му Вирджиния.

— Край ли? — повтори Земея. — Предаваш ли се?

— Нямам избор — едва успя да отвърне той. — Ти няма да се откажеш от това твое дете. Ти роди Смъртта и сега аз трябва да бъда изгубен в Дълбоките поля.

— Може би не в Дълбоките поля — замислено рече Земея, — защото рожбата ми все още не е господар там, макар че ще стане, съвсем скоро.

Маркон изключи интерфейса, който го отделяше от съседите му, и прати страшнокотките, стадните мишки и всички други с крака и криле да избягат. После призова силен вятър и се опита да пренесе семенните проги на къдравата върба, папратта, ангелските сълзи и всички други растения из просторите на Вирту. Нещо можеше да оцелее и след него.

Макар че се бе навела на саркофага с нейната зародишна Смърт, Земея усети изтичането на материал, изправи се и гневно каза:

— Няма да стане така!

Богинята отметна глава и гъстата й зелена коса се спусна до земята. После нададе ужасен вик, едновременно квинтесенция и пародия на страданието на всяка жена, изпитвала родилни мъки. Щитът на саркофага изчезна. Проблесна ярка жълта светлина.

Сайтът на Маркон засия в чисто бяло, докато Земея изтриваше безбройните програми и насочваше енергията им към фигурата, която се появяваше от ковчега. После настъпи мрак, абсолютната чернота, която не познава нито цвят, нито живот, нито потенциал. Маркон вече го нямаше.

Земея генерира зеленикаво сияние и разгледа скритото под качулка нещо, обвито в лъчиста мъглявина, което сега се издигаше над земята до нея.

— Навярно е малко преждевременно, но за тази работа е предостатъчно, струва ми се. Хайде, сине.

Нещото се понесе след нея. Земея отново надигна в песен сладкия си, прелестен глас:

Люли, люли, бебе. Събуди се, бебе. Вирджиния ще плаче!

Хаосът, Хаосът…

(О, скъпи мои седморъки ангели)

Хаосът, Хаосът е

ужасен.