Роджър Зелазни
Донърджак (14)

8.

За огромна изненада на Джей, когато стигнаха до гарата, Пиринчения павиан ги очакваше. Лъскав, оставящ впечатление за невероятна скорост, макар и неподвижен, той стоеше на релсите и от комина му лениво се издигаха валма дим. Когато ги видя, вечната усмивка на маймунското му лице стана още по-широка. Влакът се изкиска и блъвна жълто-зелени и люляковолилави искри.

— Значи ти си синът на Инженера — вместо поздрав рече той. — Не мога да кажа, че бих те познал навсякъде, но в теб има достатъчно от стария Джей Ди, за да няма никакво съмнение, че си онзи, който твърдят, че си.

Джей, който беше разчитал да разполага с известно време на гарата, за да подготви речта си, не можеше да измисли какво да отвърне.

— Наистина ли? Кой твърди? „Джей Ди“ ли си наричал баща ми?

— Как да отговоря на всичките ти въпроси? — все още добродушно попита Пиринчения павиан. — Чакай да видим: да, ти наистина имаш известна прилика с баща си. Някои, които са познавали стария Джей Ди, говореха за теб още откакто започна да щапукаш из Вирту и отбелязваха, че си от рода Донърджак — макар мнозина да нямаха представа, че си му син. Аз обаче го знаех, защото бях с него, когато Джей Ди се би със Смъртта за твоята свобода.

— И си го наричал „Джей Ди“ — повтори Джей, очарован от това непочтително отношение към баща му, личност, представяна му като герой, като гений, дори като трагическа фигура, но никога като обикновен човек, който може да има прякор.

— Да, и той не възразяваше, въпреки че навярно даже Инженера би се поколебал да възрази на такъв като мен.

Пиринчения павиан подчерта последните си думи, като изстреля безброй фойерверки, разцъфтели в небето като огромен букет от синьо-сребристи хризантеми.

— Откъде знаеше, че ще дойда тук? — попита Джей.

— Ами къде другаде биха могли да отидат момче и маймуна, яхнали най-древния донт, водени от спомен, любопитство и куче, създадено от господарката на ентропията?

— Мизар е бил създаден от Смъртта!

— Да, и това е най-убедителното доказателство, че сътрудничеството между Ентропията и Сътворението никога не е успешно. Господарката на Дълбоките поля постигна по-добър резултат с майка ти, но пък тогава й помогнаха.

— Кой?

— Задаваш прекалено много въпроси, Джей Ди Младши. Не предпочиташ ли да ти викам само „Младши“?

— Предпочитам да ме наричаш „Джей“ като приятелите ми.

— Нахалство и скромност едновременно. Има вкус на сладко-кисела супа, нали разбираш? Странно се плъзга по езика, но те изпълва с желание за още мъничко.

Джей го зяпаше и оставяше думите да се изтърколват от вцепенения му ум. Беше си представял Пиринчения павиан като нещо мрачно и ужасно, предназначено да уплаши господарката на изгубените. Как би могло това странно и непочтително създание да го отведе до Дълбоките поля? Навярно баща му го бе направил само за еднократна употреба. Навярно трябваше да потърси помощ някъде другаде.

Пиринчения павиан, изглежда, отгатна съмненията му.

— Предполагам, искаш да те повозя и да повторя онова пътуване, което ме превърна в легенда. — Влакът замълча и зачака.

— Пътуването, при което си отвел баща ми в Дълбоките поля — каза Джей.

— И го изведох жив — прибави Пиринчения павиан. — Повечето си спомнят факта, че се завърнах, макар, честно казано, да смятам, че господарката на Дълбоките поля с радост ни остави да си идем.

— Можеш ли да ме отведеш там?

— Дали мога или дали ще те отведа?

— И двете. — Джей поизправи рамене, спомни си за целта си и си възвърна смелостта, която първите думи на влака бяха стопили. — Подозирам, че можеш. Ще ме отведеш ли?

— И какво ще спечеля?

— Разнообразие.

— Кой ти каза, че ми е скучно?

— Просто предположих. Създание с твоята мощ отдавна трябва да е обиколило туристическите обекти. Много добре, щом разнообразието не ти е достатъчно, какво ще кажеш за възможност да допълниш легендата си?

Пиринчения павиан изпърдя няколко пиратки.

— И така съм си достатъчно легендарен, но бих могъл да те отведа за развлечение. Донтът и маймуната също ли идват с теб?

— И Мизар.

— Хей! Винаги съм искал да стана цирков влак. Качвайте се!

Джей погледна назад и видя, че сред вагоните за сандъци и въглища се е появила подходяща за Трантоу открита платформа. От нея се спусна широка рампа и донтът се качи горе, следван по петите от Мизар. После се отвори вратата на локомотива. На седалката лежеше раирано машинистко кепе. Момчето го взе и го удари в коляното си, за да изтупа праха.

— Беше на баща ти — каза Пиринчения павиан. — Ако се поогледаш, би трябвало да откриеш и червена кърпа.

Джей намери кърпата и я завърза на врата си. Кепето му ставаше абсолютно точно. Той се усмихна на Дуби.

— Всички да се качват! — извика Пиринчения павиан. — Всички да се качват за Дълбоките поля.

Джей зае мястото си и Дуби се настани до него, протегна мършавата си ръка и наду свирката.

— Може ли първо да се отбием за ексцентрични атрактори? — надвика врявата Джей.

— Смятай го за уредено — отвърна влакът, докато ритмично въртеше колела и набираше скорост. — Добре че ми напомни.

Пейзажът навън започна светкавично да се променя: арктичен лед, гъста джунгла, пустинен пясък, златиста равнина, лилаво-зелена планина със снежна шапка. След профучаването им през всеки сайт ги изпращаше ядосаното мърморене на genius loci. Излишно е да се отбелязва, че никой не си направи труда да реагира с нещо повече освен с мърморене.

 

 

Линк Крейн обикаляше по главната улица във Вирту, мястото, откъдето можеше да се влезе в много по-малки сайтове — заседателни зали, игрища за боулинг, бутици, римски бани и пързалки — и търсеше подарък за рождения ден на майка си. Улицата беше приятно оживена — създадена така, че да се скиташ анонимно, без да рискуваш да изпиташ клаустрофобия.

Тя спря да разгледа стоката на уличен търговец, наредил върху одеяло разнообразни африкански гърнета и дървени фетиши. Макар да знаеше, че това са само сканираните изображения на предмети, които несъмнено бяха складирани във Верите, илюзията беше убедителна. Можеше да усети грапавата глазура на съда, който държеше в ръце, да види останалите по глината следи от пръстите на грънчаря. Комбинацията от майсторство и примитивност щеше да допадне на Лидия, която постоянно отбелязваше, че медицината е изкуство, а не наука.

Линк остави гърнето и тъкмо понечи да вземе друго, когато забеляза купчина тениски, оставени отстрани. Върху бялата материя с квадратни черни букви бе щампован надпис. Тя хвърли поглед към продавача, извади една от тениските и я разгъна. На нея пишеше: „Джинджър Роджърс правеше точно като Фред Астер, но наопаки и на високи токчета“. На гърба имаше рисунка на танцуващи мъж и жена.

— Какво е това? — попита Линк.

— Тениска — услужливо отвърна продавачът. — В момента този лозунг е много популярен.

Той посочи с ръка и Линк забеляза, че неколцина от хората на тротоара, както и другите продавачи носят подобни тениски.

— Колко струва?

— Съвсем евтина е за оригинален продукт — отвърна мъжът. — Десет кредита за Вирту, петнайсет за Верите — а е чист памук.

Репортерският й инстинкт мигновено усети потенциалния материал — статиите за модните тенденции винаги се продаваха добре, особено ако авторът можеше да ги предвиди (и по този начин в известен смисъл сам да ги създаде).

— Ще взема две — каза Линк. — Онова гърне там оригинално ли е?

— Разбира се, господине. Както пише на рекламата ми, тук всичко е изработено на ръка в една от западноафриканските държави.

— Тогава ще взема и него.

— Едно гърне и две тениски. Беше удоволствие да работя с вас, господине. Желаете ли да облечете вирттениската си още сега?

— Не, само пратете лиценза и софтуера на същия адрес, на който ще пратите и реалните продукти.

— Чудесно. Приятен ден.

— И на вас.

Линк продължи нататък и по пътя видя още от същите тениски. После импулсивно натисна бутона за отзоваване. Очевидно нямаше време за губене, ако искаше първа да публикува материала.

 

 

Със замъглен от ярост мозък Сейджак удари Свът с клона, който бе отчупил от едно дърво. Ръката му автоматично се надигна и спусна и Свът се строполи на земята. Гневът му изчезна също толкова бързо, колкото се беше появил. Сейджак разярено изгледа събралото се племе от Народа.

— Още някой да възразява срещу онова, което ви казах, че ще направим?

Те отчаяно поклатиха глави — с формата на куршум, кръгли като кокосови орехи, космати, оплешивяващи, широконоси, теснооки, с тънки или пълни устни, всички разновидности на Народа. Сейджак не помнеше какво е казал Свът, за да го ядоса, но знаеше, че е дръзнал да оспори заповедта му, заповедта на Вожда на вождовете, по-велик дори от стария Карак. И сега скимтеше на земята, целият потънал в кръв и пикоч. Двама от неговите приятели, Хога и Гонго, се бяха промъкнали напред и гледаха към Сейджак за разрешение да го отнесат настрани и навярно да се погрижат за раните му. Сейджак царствено кимна.

— Сега ще излезем от джунглата — каза той — и ще отидем в друга джунгла. Ще избием всички създания там. Ще завладеем тяхната джунгла. Ще поживеем известно време там.

(Сейджак си спомни какво бе казал Свът. Беше попитал какво й е на тяхната джунгла, след като екитата и наемниците вече не смеели да навлизат в територията на Народа.)

Войнственото племе скочи сред клоните и пое в посоката, определена от Сейджак. Мнозина носеха мачете, други бяха въоръжени с тояги. Няколко женски, които бяха прекалено дребни, за да се бият — с кафява като мед козина, лъскава на слънчевите лъчи — носеха кухи дънери, от които ставаха чудесни барабани. Те ги удряха в стволовете на дърветата или биеха по тях с камъни или пръчки. Звукът не можеше да се нарече музика, но разбуждаше у воините бойна ярост. Понякога Сейджак се чудеше откъде им е дошла тази идея, но обикновено не му идваше наум да се чуди.

Но се задуши щом стигнаха в джунглата, която не бе тяхна джунгла. Клоните под ръцете му бяха същите, но вятърът не вееше толкова приветливо.

— Сега внимавайте. Скоро ще се появят врагове.

Предупреждението му беше посрещнато със сумтене. Народът продължи напред по-предпазливо. Сейджак нямаше представа каква е целта им, само знаеше, че ще разбере, когато стигнат до нея. Затова продължаваха напред, като убиваха всичко по пътя си. Той протегна ръка и хвана дългоопашата птица, панически излетяла от гнездото си. Костите й приятно изхрущяха и след миг: тя се превърна в освежаваща закуска.

За пръв път срещнаха организирана съпротива на откритото пространство край бреговете на малък поток. Когато Народът се спусна от клоните на дърветата, за да прецапа водата, от камъните изскочиха двуглави дълговрати гущери. Макар да бяха малки, създанията се биеха свирепо. Двама от Народа бяха убити веднага, други бяха ранени преди Сейджак да измисли как да се справят с гущерите.

— Разкъсвайте ги като ядец — извика той и даде пример, като хвана един от враговете така, че да стисне и двата му чифта челюсти. После с две ръце дръпна главите му в противоположни посоки. Гущерът се разцепи по средата и Сейджак видя, че има два гръбнака — находчиво проектантско хрумване, което Вождът на вождовете не бе в състояние да оцени.

Младите женски започнаха да бият барабаните си. В неподвижния въздух отекна вик. Битката беше спечелена. Народът продължи напред. Наблюдателното око би забелязало, че всички излъчват бледозлатисто сияние. Най-ярко сияеше Сейджак.

 

 

В своята горичка в сърцето на сайта си Маркон посрещна извънредно нежелана гостенка. Едрогърда и със закръглен корем, гола, освен водопада от тъмнозелена коса, тя се появи в покоите му неканена. Маркон неохотно остави създанията си сами да се грижат за себе си.

Вирджиния Талънт (отказала да напусне Вирту след началото на атаката) застана до него, когато иионът се прояви под формата на жив камък. В двете си ръце тя небрежно държеше ХФ-пистолет, насочила дулото му към бременния корем на натрапничката. Никой не можеше да се съмнява, че инспекторката не само знае как да използва оръжието си, но и че е готова да го направи. Макар Маркон да усещаше, че не би трябвало, присъствието й го окуражи.

— Здравей, Земея — официално каза той.

— Маркон, въпреки че мина толкова време, ти все още ме познаваш.

— Как бих могъл да те забравя? Предполагам, че ти си силата зад това нападение?

— Как се досети?

— Аурата на нападателите вони на подсладени заряди. Само някой от обитателите на най-високите склонове на Меру е способен постоянно да поддържа такава сила в земята ми. Я ми кажи нещо. Аз отхвърлих всички опити да бъда привлечен за съюзник в тази война. Защо ме нападаш? Единственото ми желание е да запазя неутралитет.

— Прекалено си могъщ, за да ти позволим да останеш неутрален, Маркон. Реших да те унищожа, ако не се съюзиш с мен, за да не вземеш страната на някой от другите.

Каменната фигура избухна в яркозелен огън, който накара косата на Земея да изглежда гъста като водорасли. Вирджиния Талънт повдигна пистолета си. Земея само отстъпи крачка назад.

— Земея, ти си прекалено самоуверена, ако си смятала, че прогите ти са в състояние да унищожат моя сайт. Мнозина от тях вече се обливат в кръв и се дезактивират.

— Пратих заряди, за да ги излекувам.

— Колкото повече навлизат в центъра на силата ми, толкова по-трудно ще ти бъде това.

— Казвам на моите слуги слабостите на всеки противник, когото пращаш срещу тях. Те вече изпиха кръвта на двуделните гущери и избиха много от ловните ти уилчи. Твоите страшнокотки наистина са смъртоносни, но ти прекалено много се грижиш за вътрешната си екология, за да разполагаш с голям брой от тези огромни хищници.

— Ако уилчите и страшнокотките ми свършат, ще пратя стадните мишки да подкопаят дърветата, по които се прехвърлят слугите ти. И ще ги изпотъпча под копитата на моите гронхи.

— Погледни към границата си с Кордалис. Кажи ми какво виждаш там?

Последва мълчание. Вирджиния Талънт разбираше, че Маркон е отделил част от вниманието си. Тя сподави импулсивното си желание да стреля срещу бременната фигура, която с такова високомерие се отнасяше към нейния Маркон. Помогна й да се овладее единствено теологията, на която иионът я беше научил. Ако създанието пред нея наистина представляваше аспект на Земея, ХФ-пистолетът можеше да убие това проявление, но щеше да унищожи самата нея също толкова, колкото някоя страшнокотка можеше да унищожи Маркон. И все пак Вирджиния реши, че ако genius loci откаже да се предаде, ще изпразни пистолета си в този отвратителен корем.

— Виждам, Земея — каза Маркон. — Донтите са готови да открият втори фронт. Кажи ми, победи ли Кордалис, или тя доброволно се присъедини към теб?

— Кордалис не е упорита като теб, Маркон.

— Обеща ли й моята земя, ако ти помогне?

— Само ако откажеш да ми съдействаш. Предпочитам да ми станеш съюзник. Искам да скрия нещо и твоят сайт е най-подходящ за това.

— Кажи на слугите си да спрат и ще изслушам предложението ти. Ако не постигнем съгласие, ще подновим битката.

Внезапно крясъците, виковете и думкането на барабаните, които се бяха носили по време на целия разговор, стихнаха. В последвалата тишина една от дългоопашатите птици на Маркон запя.

— Нали няма да правиш нищо, за да подновиш атаката?

— Мислех да излекувам някои от създанията си. Получили са ужасни рани.

— Тогава и аз ще сторя същото.

— Както желаеш. Но можеш да използваш силите си, за да помогнеш и на моите, Земея.

— И защо?

— Ти искаш да използваш земята ми. Какво ще постигнеш, като я унищожиш или като ме принудиш да изтощя ресурсите си, за да поправя програмите си?

Земея се засмя.

— Ще изпълня молбата ти като жест на добра воля.

— Говори тогава.

— Първо кажи на приятелката си да сведе оръжието си.

— Направи го, Вирджиния.

Дулото се завъртя настрани, но Вирджиния продължи да държи пистолета си в готовност.

— Няма да й позволя да ти причини зло, без да й отвърна, Маркон.

Земея подбели очи.

— Каква вярност! Нямам желание да причиня зло на Маркон, жителко на Верите. Искам само да ми направи услуга.

Вирджиния сви рамене.

— Аз съм само наемница. Той е божеството.

— Наемница ли? Не мисля така, но нека бъде по твоему. Маркон, искам да скрия нещо в твоята земя. Ако се съгласиш да го вземеш и пазиш, докато съм готова да си го прибера, ще възстановя сайта ти, ще изтегля слугите си и дори ще разглася, че си много могъщ и че съм склонна да уважа — дори да подкрепя — неутралитета ти.

— Хитро — отвърна Маркон. — Ако всички ме смятат за неутрален, никой няма да потърси скритото от теб тук. За какво става дума? Оръжие ли?

— Възможно е, но не срещу онези на Меру.

— Ти ме заинтригува. Моля те, продължи.

— Аз нося дете — дете с най-висш произход, защото негов баща е Моребог. Когато се роди, възнамерявам да го пратя на място, отдавна неподвластно, струва ми се, на Върховните богове.

— Къде?

— В Дълбоките поля.

— Значи се готвиш да свалиш господарката им, така ли?

— Точно така.

— И искаш да скрия…

— Да, новата Смърт на Вирту. Новата Смърт — ако всичко мине според плановете ми — и на Вирту, и на Верите. Убедена съм, че рожбата ми ще е признателна на приемния си баща. — Земея саркастично погледна Вирджиния. — Или би трябвало да кажа „на приемните си родители“? Какъв е отговорът ти, Маркон?

Той махна с ръка и от най-близката до Земея скала се оформи каменна люлка.

— Ето го отговора ми. Ще смятам „детето“ за заложник срещу спазването на изложеното от теб споразумение.

— Но разбира се. С приемните родители винаги е било така.

Вирджиния Талънт остави пистолета си и пъхна ръка в зеления пламък на аурата на Маркон. Сиянието я помилва, без да я пари. Земея застена. За да се разсее, Вирджиния Талънт изрецитира:

… че двайсет века мъртъв сън са сринати

в суров кошмар от нова детска люлка —

и кой зъл звяр, дочакал своя час,

пълзи към Витлеем да се роди?^[1]

Макар че обикновено пациентите й бяха обитатели на Верите, доктор Хазърд лесно успя да уреди консултация с представител на Института „Донърджак“ във връзка с медицински проблеми във Вирту.

В уреченото време двамата с Улфър Мартин д’Амбри се прехвърлиха в приятна стая, обзаведена с три удобни стола, разположени на еднакво разстояние един от друг върху ориенталски килим, в който доминираха убити ръждиви, кехлибарени и розови тонове. Когато се настаниха, към тях се присъедини трети човек.

Бялата му престилка и стетоскопът ясно говореха за професията му. На закачената над десния джоб на гърдите му табелка пишеше „СИД“. Косата и късата му брада бяха пепеляворуси, топлите му кафяви очи гледаха приветливо.

Лидия се изправи.

— Аз съм Лидия Хазърд. Благодаря ви, че отделихте от времето си, за да прегледате Амбри.

Сид протегна ръка, здраво стисна нейната, после се завъртя към Амбри и се ръкува с него.

— За мен е чест да ви услужа. Пратен съм тук временно от Центъра за ятропатични заболявания. Приятно ми е да заявя, че положението там е спокойно. А сега, Амбри, ще ми кажете ли какво ви безпокои?

Очевидно неспокоен, Амбри напрегнато му обясни състоянието си. Сид от време на време си водеше записки, но през повечето време го слушаше.

— Можете ли да опишете устройството, което сте разглеждали? — накрая попита той.

— Ами, беше красиво в Ешеровия смисъл на думата. От сребро и платина, предполагам, с дълги кристали… шестоъгълни, може би осмоъгълни. Понякога хвърляше искри или сияеше с доста бледи пастелни цветове.

Сид опря брадичка на ръката си.

— По-рано споменахте, че не си спомняте от кой сайт произхождате. Смятате ли, че е възможно да сте се появили по време на Хаоса на Сътворението?

— Възможно е.

— Кой сайт обитавате сега?

— Предпочитам да не казвам. Един от дивите сайтове.

— Уверявам ви, че всичко, което ми казвате, ще остане поверително.

Амбри се намръщи. Лидия прекъсна неловкото мълчание:

— Не че не ви вярваме, но Амбри имаше проблеми със свой стар враг.

Сид повдигна вежди.

— Възможно ли е врагът ви да е отговорен за тези празноти в паметта?

Амбри се поколеба.

— Възможно е.

— И аз така мисля. Без повече информация не мога да дам по-конкретно заключение, но предполагам, че като ви принуждава да предприемате действия срещу него, вашият враг задейства някаква периодична или основна програма. Може да е система за бягство, но има вероятност също да означава постепенно пренасочване на настоящия ви личностен прог към една от тези вторични системи.

Лидия го прекъсна:

— Искате да кажете, че всъщност Амбри може да се превърне в някой друг, така ли?

— Да.

— Ще знае ли кой е бил преди?

— Ако се съди по амнезията, от която вече страда, бих отговорил отрицателно.

Тя се обърна към Амбри.

— Не бих могла да понеса отново да те загубя. Първия път ми беше достатъчно тежко.

Амбри кимна.

— Не само на теб, обич моя. Какво предлагате, доктор Сид?

— Да ми се доверите. Разкажете ми защо бягате. Може би ще съм в състояние да ви предложа алтернативни начини да се защитите — начини, които ще съхранят основната ви цялост.

— Тази информация може да ви изложи на опасност.

— Поемам риска. Дори ще призная, че съм любопитен. Виждате ли, името Лидия Хазърд ми е познато от една от другите интересуващи ме области.

— О?

— Проучването на феномена, при който виртучастници изчезват в непознати територии. Виждал съм някои от ранните непубликувани записки на доктор Хамил по вашия случай — записки, датиращи отпреди съдебното решение да ви нарича „Пациент Ф17“.

— А…

— И мога да заключа, че господин Амбри вероятно е изиграл известна роля в това изчезване.

Лидия погледна Амбри. Той кимна.

— Вероятността е много висока.

— И интересният въпрос за дъщеря ви…

— Партеногенеза.

— Разбира се. Какво друго би могло да е?

— Какво друго?

Тримата внимателно се спогледаха. Сид със сключени в скута си ръце, Лидия малко нервно. Амбри сдържано — дори заплашително. След продължителна пауза Амбри рязко кимна.

— Добре. Ще ви се доверя. Надявам се само, че няма да съжалявате за решението си.

Сид се усмихна.

— Аз също.

— И никакво публикуване на този материал.

— Не.

— Никакво надзъртане в живота на Алис.

— Много добре.

— И ако се наложи да се консултирате с ваш колега, ще го направите с извънредна дискретност.

— Няма проблем.

Амбри се поотпусна, пресегна се и хвана ръката на Лидия.

— Аз съм Гайдаря.

Сид се сепна.

— Господине?

— Аз съм Призрачния гайдар, който някога свиреше за легионите на Небебог. Той е събудил полка ми и се опитва отново да ме върне в него.

Кафявите очи на Сид се разшириха. Изглеждаше така, сякаш щеше да коленичи, да извика и да се втурне като полудял из стаята. Вместо това се зае да прехвърля бележника си от ръка в ръка.

— Гайдаря! Призрачния гайдар! О, богове на Меру, сега е ясно! Зачудих се, когато споменахте за устройството, но…

Лидия и Амбри го зяпнаха.

— Бихте ли ни обяснили? — сухо рече Лидия. — Очевидно ви е известно нещо, което не знае нито един от нас двамата.

— Подигравате ми се!

— Не — отвърна Амбри. — Доколкото зная, аз съм Улфър Мартин д’Амбри, Призрачния гайдар на легендарния Полк на Небебог. Това е всичко — и си мислех, че е предостатъчно. Сид с видимо усилие си наложи да се успокои.

— Макар че това не е известно в по-широки кръгове, много ииони поддържат теологическа традиция.

— Чувал съм — рече Амбри, — но никога не съм се задълбочавал.

Сид поклати глава, сякаш не можеше да повярва.

— Според тази традиция Гайдаря е едно от въплъщенията на учен от Верите на име Уорън Банса.

— Банса — повтори Лидия. — Чела съм за него. Това е онзи, който изпълнил фигурен скок от самолет, изчезнал и повече никога не го видели.

— Да. Точно той. За нас обаче е по-важно, че е станал основна причина за Хаоса на Сътворението. Според традицията той е онзи, който претоварил Световната мрежа така, че да се стигне до срив.

— И после всичко се променило — тихо рече Амбри, — и се родила Вирту. Не си спомням нищо за това.

— Не мога да кажа защо — продължи Сид, — но нашите традиции твърдят, че Банса — единствен от тримата свети обитатели на Верите — притежава различни форми. Първата е Призрачния гайдар, втората е Учителя и третата е Онзи, който очаква. Спомних си за Учителя, когато споменахте, че сте се разглеждали онзи странен уред — защото легендите ни разказват, че Учителя е геометрии, изиграл важна роля в сътворението на вселената. В нашата иконография той често се изобразява със странна машина. Онзи, който очаква, има белег от темето до ходилото на левия си крак. Говори се, че той ще участва в края — или може би само в промяната — на Вирту.

— Идва ми прекалено много — каза Амбри и Лидия стисна ръката му в знак на съгласие. — Мислех си, че съм една легенда. Сега вие ми съобщавате, че съм три — или бяха четири? Съпротивлявах се на Небебог, за да не участвам отново в неговите битки, но сега вие ми казвате, че съдбата ми готви още по-големи неща.

Сид кимна.

— Това е нещо повече от пренаписан психически прог — уверявам ви. И все пак ви вярвам, когато казвате кой сте, и ако легендите ни са верни, оттук следва всичко останало.

— О!

Лидия се намръщи.

— А какво се е случило с Уорън Банса?

— Нямам представа — призна Сид. — Легендите ни никога не са споменавали за това. Изчезването му изглежда просто част от историята — както преди да го отнесат на Авалон, Артур е обещал някой ден да се завърне.

— Какво можем да направим за Амбри?

— Можете ли да останете с него?

— Ще трябва да се свържа с Алис, но мисля, че да. В клиниката ще се справят и без мен.

— Ако желаете, дори ще уредим още медицинска помощ чрез института „Донърджак“ — предложи Сид. — Мисля, че в момента най-доброто, което може да се направи за Амбри, е да не напуска дивите земи и вие да останете с него. Ако започне да се променя, ще трябва да го пазите — да не му позволявате да извърши нещо безумно — и, ако нямате нищо против, да се свържете с мен.

— С вас ли?

— С удоволствие ще съм на разположение на един от светите обитатели на Верите. И ако съм с вас, може би ще успея да открия какво предизвиква промените.

Амбри пусна ръката на Лидия и разтърка очи.

— Възможно е конкретната причина да е преследването на Небебог, но вие смятате, че има още нещо, нали?

Сид молитвено сключи ръце.

— Легендите разказват, че Онзи, който очаква, ще изиграе важна роля в края или промяната на Вирту. Вие говорите за раздвижване сред Великите богове. Мисля, че очакването е свършило — и независимо дали е край, или промяна, аз бих взел участие в него.

— Лидия?

— Той има право. Съгласна съм да работя с него.

— Тогава се уговорихме. Ако се наложи, ще ви повикаме.

— Благодаря. Ще дам на Лидия номера на пейджъра ми.

— И всичко си остава между нас.

— Разбира се. Заклевам се, освен…

— Да?

— Ще ми позволите ли да споделя с Парацелз? Той е координиращият иион на института „Донърджак“ — и мой най-добър приятел. Проявява изключителен интерес към култа на Светите трима.

— Наистина ли?

— Един от тях е Джон д’Арси Донърджак — наричаме го Инженера, колега на Учителя и Водача.

Лидия докосна Амбри по ръката.

— Имам предчувствието, че би трябвало да му позволим.

— Ейрадис?

— Изглежда, това е съдба.

— Добре — рече Амбри. — Разкажете на Парацелз, но само на него, иначе тези промени могат да настъпят по-рано и по-болезнено.

Без да се сбогуват (Сид беше прекалено потресен, Амбри и Лидия — прекалено замислени), тримата напуснаха стаята. Лидия остави на Алис съобщение, че са я повикали по спешност. После използва кабината за виртпрехвърляне в един от ски курортите на семейство Хазърд (затворен за сезона) и се присъедини към Амбри.

Завърнал се в Земята зад Северния вятър, Амбри се настани на висока канара и изсвири мелодията, която бе композирал в чест на раждането на Джон д’Арси Донърджак Младши, за да развесели genius loci. Когато по пътеката се появи Лидия и седна до него да послуша, той свърши песента и пусна мундщука.

— Чудя се какво ли се е случило с онова дете, с Ейрадис, с Джон…

— Аз също. Останах с невероятното впечатление, че дори в института „Донърджак“ не ги виждат често. Сид като че ли не реагира, когато споменах името на Ейрадис.

— Той работи там само на половин ден.

— Така е.

— Чудя се какво се е случило с Уорън Банса.

— И аз. И каква част от него си ти.

— Странна мисъл, наистина.

Амбри остави гайдата си и прегърна Лидия. Тя отпусна глава на рамото му.

— Струва ми се, че няма значение.

Вятърът виеше из цепнатините и свиреше същата мелодия, която Амбри беше изпълнил на гайдата си. Той добавяше нови стихове, които отговаряха на въпросите им без думи и затова оставаха неразбираеми.

 

 

Когато Линк Крейн се прибра от пазар и влезе в база данните си, долетя малка синя сипка, захапала в човката си бял свитък, завързан с розова панделка. Линк взе свитъка, даде на сипката слънчогледова семка и прочете писмото. Беше пратено по-рано същия ден и бе написано с любимото вечнозелено мастило на майка й:

„Алис,

Повикаха ме по работа. Ако се нуждаеш от нещо, телефонирай на Гуен в клиниката или на баба си и дядо си. Надявам се да се върна след около седмица и разбира се, ще поддържам връзка.

С обич

Мама“

Линк даде на сипката втора семка и каза:

— Няма да има отговор. — Птичето изчурулика и отлетя.

Тя се намръщи. Не че доктор Хазърд не пътуваше, но тази припряност не беше типична за нея. Линк се върна към проучването си и овладя безпокойството, което изпитваше. Скоро потъна в проследяване на патенти и в сравняване на различни производители.

Същата вечер позвъни на Дезмънд Дръм. Неговият телефонен секретар обеща да му предаде съобщението и Линк започна да нахвърля статия с работно заглавие „Да го правиш отзад напред“. Вече преработваше втори вариант и включваше откъси от стари филми и снимки на различните виртсайтове с масово разпространилите се тениски с Джинджър Роджърс, когато й телефонира Дръм.

Тя прие разговора във виртпространство и скоро детективът се прояви във виртуалната зала, която Лидия Хазърд беше обзавела като салон на викторианско имение. Сред надиплените драперии, които скриваха крачетата на мебелите, грубоватият Дръм изглеждаше абсолютно не на място.

— Аха — загадъчно каза той.

После почука с пръстите на дясната си ръка по кокалчетата на лявата. Небрежните му панталони и риза се преобразиха в облекло, подходящо за викториански джентълмен. Лицето му остана гладко обръснато, но гъстите му вежди станаха по-тънки и пясъчнорусата му коса леко се удължи. Дръм се поклони, извади от джоба на гърдите си кутийка с визитки, постави една от тях върху подноса до вратата и намигна на Линк.

Тя усети, че е зяпнала, и затвори уста. Помисли си дали да не се преоблече в един от тоалетите, които беше приготвила за този декор, но незабавно отхвърли идеята. Всички те бяха предназначени за Алис Хазърд и макар да знаеше, че Дръм отдавна е запознат с тайната й, изпитваше необясним срам да играе пред него ролята на момиче.

Вместо това отвърна на поклона му и му даде знак да седне.

— Много мило, Дръм. И благодаря, че ми се обаждаш.

— Удоволствието е мое, Линк. Съобщението ти звучеше така, като че ли имаш нещо интересно за мен.

— Наистина имам. Чай? Сладкиш?

— Да, благодаря.

Тя дръпна лентата на звънеца и се появи прост прог прислужница с поднос.

— Аз ще налея; Маги. Свободна си.

— Да, господине.

Когато прогът излезе и тя наля чая, вече бе възвърнала самообладанието си.

— Днес излязох да потърся нещо за рождения ден на майка ми и попаднах на това. — Тя му показа вирттениската. — Продавачът спомена, че ставали адски модерни, и си помислих, че бих могла да спечеля някой кредит като напиша материал за това.

— Кредитите никога не са излишни. И аз забелязах тениските, но не им обърнах внимание. Е, хлапе, прав ли съм да предполагам, че не ме викаш само за да се похвалиш с идеята си за още една статия?

Линк се ухили.

— Да. Продавачът спомена, че били оригинални.

— Добра идея от страна на проектанта — отвърна Дръм. — Иначе ще ги изпиратстват за нула време.

— Проверих патента и открих, че принадлежи на някой си Рандал Келси.

— Рандал Келси… звучи ми познато.

— Член на Църквата на Елиш. Зарових се още по-надълбоко и открих, че парите за патента и производството на виртшаблона идват направо от Църквата.

— Обикновено подставено лице.

— И аз така реших.

Дръм взе вирттениската и я завъртя така, че да разгледа надписа и образа.

— Между другото, коя е Джинджър Роджърс?

— Американска актриса от двайсети век. Известна е най-вече с това, че танцувала с Фред Астер. Той се прочул с танцуването си — имало танцови студиа на негово име, той притежавал собствена програма. Роджърс винаги била в сянката му.

— От този надпис излиза, че тя, изглежда, е вършила по-тежката работа.

— И на мен така ми се стори. Колкото повече си мисля, толкова по-трудно ми е да го възприемам като нещо несериозно. И все повече ми прилича на организационен призив.

— Странен призив. Та за тези хора не е чувал никой друг освен маниаците на тема танци.

— И все пак за тях не е невъзможно да се научи. Има ги в основните бази данни. Всъщност, ако имаш достъп до компютър и си дори съвсем мъничко любопитен, лесно можеш да ги откриеш.

— Но към кого е насочен този призив? Към танцьорките ли?

— Престани да ме поднасяш, Дръм. Помисли за онова, което обсъждахме преди. Църквата на Елиш очевидно е основана от иион — иион, който според нас започва по-активно да се намесва в събитията.

Дръм отхапа от сладкиша си.

— Значи смяташ, че това е насочено към иионите.

— Точно така. Те правят всичко, което правим ние, но във Вирту — която мнозина наричат „огледало на Верите“.

— И в огледалото всичко е наопаки. — Дръм се огледа. — Дали изобщо трябва да разговаряме тук?

— Ако недоволството е толкова силно, че всеки виртсайт се наблюдава, вече и без това сме обречени.

— Вярно е. И все пак…

— Ти си параноик.

— Аз съм стар и съм жив. Приеми ме такъв, какъвто съм.

— Нали не искаш да кажеш, че не трябва да публикувам статията си? Вече сключих договор с „Виртополис“.

— Не споменаваш за онази работа с призива, нали?

— Не, говоря само за мода и включвам клипове на Роджърс и Астер.

— Тогава я публикувай и си вземи кредитите за нея. Какво ще кажеш да те поканя на вечеря?

— Нещо ново ли?

— Току-що се връщам от пътуване и исках да ти покажа снимките си.

— Естествено. Може ли да вечеряме във Верите? Бях толкова заета, че пропуснах обеда. Мама е категорична, че докато раста, трябва да се храня солидно поне веднъж на ден.

— Италианската кухня устройва ли те? Копнея за патладжан с пармезан. „Амичи“ е горе-долу на еднакво разстояние от теб и от мен.

— Нека се срещнем след час.

— Чудесно. — Дръм се изправи и се поклони. — Благодаря ти за чая и сладкиша. С нетърпение очаквам да се видим.

После закрачи към вратата и изчезна. Линк остана малко по-дълго. Когато зърна отражението си в едно от огледалата със златни рамки, осъзна, че се е изчервила. Вбесена от способността на детектива да я кара да губи грижливо отработената си мъжественост, Алис се върна в репортерския си кабинет, довърши статията си и я прати. Преди да пристигне таксито имаше достатъчно време да си облече чист костюм и да си сложи вратовръзка и най-хубавата си каубойска шапка.

— Здрасти, хлапе — каза Дръм, когато Линк се приближи до масата. Държеше чаша скоч със сода и дъвчеше гризина. Лъскавият викториански джентълмен беше изчезнал заедно с костюма. — Взех антипасто — италиански студени меса, маринован артишок, маслини и сирене. Прозвуча ми толкова вкусно, че си позволих да поръчам достатъчно и за двама ни.

— Чудесно.

Линк се настани срещу него и си поръча чаша от силното червено вино на заведението. После разгледа менюто и си избра спагети с миди и омари в червен сос и зелена салата с олио и оцет.

— Вземи си гризина, хлапе.

Линк си взе и я потопи в зехтин и сол.

— Ще ми е много неприятно, когато престана да раста и се наложи да пазя диета.

— Вече трябва да си пораснала — отвърна Дръм. — Ако се съди по приликата ти с майка ти.

— Зная. Жалко. Може би трябва да се заема с някакъв ужасно изтощителен спорт.

— Два пъти седмично играя тенис във Верите — предложи детективът. — Ще ми е приятно да те науча.

— Може. Знаеш ли, никога не съм си мислила, че вършиш нещо друго, освен да следиш хората и да им четеш пощата. Разкажи ми за пътуването си.

— Бях в Калифорния.

Келнерът донесе антипастото, виното на Линк и още гризини. Докато той се суетеше около масата, Дръм пресуши чашата си с уиски и прочисти гърло със сивкаво-розова маслина.

— Приятно остър вкус — каза той и остави костилката в чинията си. — Да, бях в Калифорния и посетих земята, която нашите общи познати съвсем наскоро са купили. Там кипи оживено строителство — и като си помисля, видях доста от онези тениски, за които ми разказа.

— Интересно. Нещо голямо като в Сентръл Парк ли подготвят?

— Още по-голямо. Някои от зикуратите изглеждаха така, като че ли можеха да издържат доста голяма тежест. Предполагам, че онези отстрани ще служат и като площадки за кацане.

— Наистина мислят мащабно, нали? Ако привлекат огромни тълпи като миналия път — а навярно ще успеят, — на земята наоколо няма да има никакви превозни средства.

— Сигурно е идея на Ауд Араф — каза Дръм. — След бунта позициите му са се заздравили. Не проявява никакви теологични амбиции — само проформа, — но знае как да се справя с тълпите.

Поговориха още известно време за онова, което бе видял Дръм, и за слуховете, че на празника ще пускат само с билети, но че те ще се продават по целия свят. Че големите медийни мрежи все още се борели за правата за директно излъчване. Независимо дали Църквата на Елиш щеше да възстанови репутацията си с този втори празник, беше ясно, че той ще им донесе много пари.

Антипастото отдавна бе само спомен и двамата вече преполовяваха основното си ястие, когато Дръм промени темата.

— За да не забравя, имам още малко информация за теб по твоя случай.

Линк остави вилицата си.

— Да?

— Пътьом се отбих на острова на Дю. На острова има малко рибарско село, чиито жители са невероятно неразговорчиви. Аз обаче ги накарах да се разприказват.

— Как?

— Там има огромен замък — от черен камък, с бойници, готически водостоци, кули… а бе, както си му е редът. На картите е обозначен като „замъкът Донърджак“. На снимките отпреди двайсетина години обаче го няма — само купища живописни руини. Отидох в една от местните кръчми, започнах да дрънкам за очевидната старост на замъка и се престорих на ядосан, когато някой ми възрази. Накрая предложих да почерпя всеки, който успее да ми докаже, че не е толкова древен, колкото твърдя.

Линк се изкикоти.

— Обзалагам се, че си ги накарал да се разприказват.

— И още как! — със странен акцент отвърна Дръм. — Кръчмарят извади фотоалбум и, докато уискито се лееше, всички се надпреварваха да ми доказват колко съм глупав.

Детективът доволно отпи от виното си и лапна парче патладжан. Това подсети Линк за собствената й, внезапно забравена вечеря.

— Информацията, която получих, беше разпокъсана, но достатъчно, за да потвърди предположенията ни — продължи Дръм. — Изглежда, Джон д’Арси Донърджак е имал наследствени права върху земята, върху която сега се издига замъкът, и ги е подкрепил с доста солидна сума. Местните смятат, че е построил замъка като подарък за младата си съпруга, тъмнокоса емоционална жена, която селяните никога не били виждали освен като силует на бойниците или усамотена на скалист плаж.

— Като затворничка ли я е държал?

— Колкото може по-тактично зададох подобен въпрос, като имах предвид, че местните ужасно са привързани към „господаря“ — нещо само по себе си много странно, тъй като очевидно са виждали съвсем рядко и самия него.

— Може би тъкмо затова са толкова привързани — сухо отвърна Линк. — По-лесно е да се възхищаваш на идеализиран господар в замък, отколкото на аристократ от плът и кръв.

— Тук си напълно права — съгласи се Дръм. — Общо взето, местните смятаха, че когато пристигнала, лейди Донърджак се възстановявала от някаква болест. По-късно забременяла и тъй като била крехка, предпочитала да не се отдалечава от дома си.

— Забременяла ли? — Очите на Линк блеснаха, когато следата към неуловимия Джей Макдугал започна да се очертава по-ясно.

— Да, поне в това няма съмнение. Неколцина от местните работели в замъка наред с роботи и андроиди. И почти всеки над петнайсетгодишна възраст с носталгия разказваше за чудните събития от един пролетен ден преди години, когато откъм хълмовете се разнесли писъци на гайда и бил обявен неофициален празник с храна и пиене за всички в чест на раждането на сина на господаря.

— Значи съществува!

— Или е съществувал — предупреди я Дръм. — Няколко месеца след празника положението в замъка се променило. На работа оставили само двама от селяните — Ангъс и Дънкан, — при това почти не им позволявали да влизат в замъка. Оттогава никой не бил виждал нито господарката, нито господаря — и никой не си спомня изобщо да е зървал детето.

— Чак тръпки ме полазват!

— Разговарях с Ангъс и Дънкан. Двамата познават Дак — той им плащал заплатите и им нареждал какво да правят. Изглежда, го смятат за симпатичен, открит за разумни предложения, склонен Да им прави подаръци и периодично да повишава възнаграждението им. Останах с впечатлението, че според тях Джон д’Арси Донърджак използва робота, за да контактува с тях. Не вярвам лично да са разговаряли с господаря.

— Нещо друго?

— Цял куп приказни истории — главно за призраците, които обитавали замъка. Колкото повече уиски се лееше, толкова повече се разприказваха селяните. Почти всеки твърдеше, че е виждал водостоците да се движат или че е чувал женски вой. Обичайните глупости.

Линк избърса соса с парче хляб и остави Дръм да довърши последните хапки от вечерята си.

— Едва ли ще има някаква полза, ако почукаме на вратата на замъка, нали?

— Навярно няма да има. Ще видя какво друго ще успея да изровя. След като вече разполагам с някои сигурни факти — колкото и оскъдни да са, — че Джон д’Арси Донърджак е имал син, предполагам, ще намеря някого в института „Донърджак“, който да разпространи съобщение за него.

— Като поясниш, че не му желаем злото, а само искаме да му благодарим за помощта по време на бунта.

— Разбира се.

Дръм премести чинията си настрани и отново взе менюто.

— Такава вечеря си заслужава десерта.

— Натъпках се до пръсване, но онези сладки там определено изглеждат великолепно.

— Да поръчам ли от различните видове и каничка еспресо?

Линк се ухили.

— Само се погрижи да има достатъчно каноли^[2].

— Звучи страхотно. — Детективът вдигна наздравица с остатъка от виното си. — За разкритите загадки!

— И във Вирту, и във Верите — прибави Линк.

Двамата се чукнаха и чашите им звъннаха.