Роджър Зелазни
Донърджак (1)

1.

Живееше в Дълбоките поля, макар че присъствието й далеч надхвърляше границите на това място и се простираше из цяла Вирту. В изключително конкретен смисъл тя беше господарката на всичко, въпреки че поради различни причини други биха могли да претендират за същото. Но нейните основания бяха също толкова сериозни, колкото и на останалите, защото никой не можеше да оспори властта й.

Движеше се сред останките от всички счупени форми, някога функционирали във Вирту. Те идваха тук, канени или неканени, когато краят на съществуванието им станеше факт. Тя спасяваше по нещо от някои, за да го използва за собствените си цели. Другите оставаха там, където падаха… пръснати навсякъде, за да продължат да се разлагат, макар че едни техни части оцеляваха по-дълго от други. Докато крачеше сред тях, отделни парчета се надигаха, в човешка или друга форма, навярно за да направят няколко стъпки, да изрекат няколко думи, да изпълнят характерна функция от онова, което някога са представлявали, и после отново да потънат в праха и останките, в част от които се превръщаха. Понякога — както правеше сега — разравяше с тоягата си купчините, за да види какви реакции ще предизвика. Ако откриеше някакво действие или късчета познания, някакъв ключ или код, за развлечение или употреба, тя го отнасяше в лабиринтното си жилище. Можеше да придобива каквато и да е форма, на мъж или жена, и да ходи където поиска, но винаги се завръщаше към черния си плащ с качулка, удивително слабата си фигура и белите проблясъци в сенките, които също носеше.

През повечето време в Дълбоките поля господстваше пълна тишина. Друг път се надигаха смущаващи шумове, сякаш от праха и самите останки, ентропични писъци, чието заглъхване караше тишината да изглежда още по-дълбока. Любимата й причина понякога да напуска царството си бе да послуша организирани звуци — и най-вече музика. В цялото Творение нямаше друга като нея. Известна с хиляди имена и евфемизми, всички я знаеха като Смъртта.

И тъй, Смъртта се разхождаше, въртеше тоягата си, обезглавяваше алгоритми, мачкаше същности, отваряше прозорци към други места. Докато минаваше, от земята се надигаха ръце, разтваряха се длани, сгърчваха се пръсти и когато нейното сияние от лъчиста мъглявина и сумрак паднеше отгоре им, те се свличаха обратно. Дълбоките поля бяха царство на вечен здрач и все пак тя хвърляше непроницаема, невероятна сянка, сякаш винаги носеше със себе си късче от абсолютната нощ. И сега се появи друга част от този мрак, черна пеперуда от нейния произволен север — навярно част от самата нея, завърнала се от изпълнението на някаква задача — за да запърха отпреде й и накрая да се настани върху протегнатия й показалец и да свие криле. Краткото шумолене стихна.

Сетне рече:

— Натрапници на север. — Имаше висок, тръбен глас и излъчваше лъчиста мъглявина, напомняща на статично електричество.

— Трябва да си се объркала с раздвижване на фрагмент — отвърна Смъртта с глас, мек като мрак, гърлен като заглъхващия тътен на творение.

Пеперудата остави крилете си да се отпуснат и отново ги вдигна.

— Не — отвърна тя.

— Тук не прониква никой — каза Смъртта.

— Разравят купчините, търсят…

— Колко са?

— Двама.

— Покажи ми ги.

Пеперудата се издигна от показалеца й и се понесе на север. Смъртта последва смущаващия шум, като осветяваше с появяването си странни късчета от действителността, които после отново изчезваха. Пеперудата продължи напред и Смъртта изкачи хълма и спря на върха му.

В долината под нея две мъжки фигури — не, едната принадлежеше на жена — бяха изкопали доста дълбок ров. Сега вървяха по дължината му. Мъжът държеше фенер, докато другата фигура вдигаше разни неща от земята и ги прибираше в чувал. Смъртта, разбира се, знаеше какво има в този район.

— Що за светотатство е това? — попита тя. После вдигна ръце и сянката й полетя към тях. — Как смеете да нахлувате във владенията ми?

Жената с пръчката се изправи, а мъжът изпусна фенера, който мигновено угасна. Ужасен хаос от гласове и пронизителни звуци изпълни въздуха, сякаш в синхрон с гнева на Смъртта. Когато сянката й стигна до рова, отвътре запремигваха златисти точици.

После се отвори портал и фигурите минаха през него, точно преди сянката да изпълни рова с чернота.

Пърхащата форма наближи върха на хълма.

— Ключ — каза тя. — Те имат ключ.

— Аз не раздавам ключове за владенията си — заяви Смъртта. — Смутена съм. Можеш ли да ми кажеш къде ги отведе порталът им?

— Не — отвърна пеперудата.

Смъртта премести ръцете си наляво, долепи шепи една до друга й ги разтвори, сякаш за да пусне желание или заповед.

— Хрътка, хрътка от земята — промълви тя и там, накъдето сочеше погледът й, се размърда купчина от кости и метал. Изправиха се разместени кокали, наред с пружини, ремъци и връзки, за да се подредят в тромав скелет, към който полетяха парчета пластмаса, метал, плът, стъкло и дърво, въртящи се като части от мозайка и вмъкващи се на различни места, за да бъдат внезапно пропити от дъжд зелено мастило и лепило, подложени на вихър от кръпки дамаска и пръст, изсушени от струи пламък, изригващи от земята от всички страни. — Има нещо, което трябва да откриеш — прибави Смъртта.

Хрътката потърси, господарката си с червеното си дясно око и после със зеленото си ляво, с два и половина сантиметра по-ниско от другото. След това завъртя кабелните си опашки и се впусна напред.

Когато стигна до върха на хълма, хрътката се сниши по корем и зави като развален въздушен клапан. Смъртта протегна лявата си ръка и леко я погали по главата. Безстрашните, безмилостни, и безпощадни закони и природа на кучето се надигнаха от земята и светкавично го обгърнаха, наред с аурата на страха.

— Куче на Смъртта, давам ти името Мизар — каза тя. — А сега ела с мен и подуши миризмата.

После го поведе към рова, където Мизар наведе глава и започна да души.

— Ще те пратя в горните земи на Вирту, за да обходиш световете и да откриеш онези, които бяха тук. Ако не можеш да ги върнеш, трябва да ме призовеш при тях.

— Как да те призова, Смърт? — попита Мизар.

— Трябва да виеш по специален начин. Ще те науча. Дай да чуя воя ти.

Кучето отметна глава и писъкът на сирена се вля в локомотивна свирка, примесени с предсмъртните викове на стотици жертви на катастрофи, вой на вълк в зимна нощ и лай на попаднали на следа хрътки. Хиляди счупени тела, сервомеханизми и изоставени околни среди се размърдаха и запроблясваха в долината сред изхвърлена поща, жертви на войни, червеи и разбити табла за обяви. Всичко се успокои със заглъхващо тракане, когато Мизар сведе глава и тишината отново се възцари над Дълбоките поля.

— Не е зле — отбеляза Смъртта. — Сега ще те науча да модулираш воя си, за да ме призоваваш.

Поредица от писъци мигновено разкъса въздуха и накара Дълбоките поля да запулсират. Всичко това доведе до порой от нови форми, които започнаха да падат, крачат, да се довлачват и плъзгат, като раздвижиха мрачния прах.

— Където и да си, винаги ще чуя и позная този вой — рече Смъртта, — и ще дойда при теб, щом ме призовеш.

Върху носа на Мизар кацна черно петно и кривогледите му очи се кръстосаха, когато погледна към пеперудата.

— Аз съм Алиот, вестителят — каза му нещото. — Просто исках да те поздравя. Имаш чудесен глас.

— Здравей — отвърна Мизар. — Благодаря ти.

Алиот отлетя нанякъде.

— Ела с мен — каза Смъртта и се спусна в рова.

Мастиленосиня маймунска фигура се завъртя около усукан лъч, за да увисне на него и да ги проследи с поглед.

Смъртта отведе Мизар до мястото, където бяха работили и откъдето бяха изчезнали двамата натрапници.

— Подуши миризмите им — каза тя, — за да ги проследиш, където и да са.

Хрътката наведе глава, после каза:

— Подуших ги.

— Сега ще отворя поредица от прозорци. Не Минавай през тях, а ги подушвай и виж дали са запазили следи от тези миризми. Кажи ми, ако ги усетиш.

Маймунската фигура се затича, приближи се до рова и приклекна там.

Смъртта повдигна дясната си ръка и плащът й увисна до земята, завеса от абсолютна чернота пред хрътката. Без какъвто и да е предварителен проблясък той се превърна в портал към светъл град, издигнат в сфера или тръба. Постройките бяха разположени върху всички видими повърхности. Той изчезна само след миг, за да бъде заместен от сияен град със стройни небостъргачи и невероятни минарета, свързани с безчет мостове и арки, сред които се носеха облаци. Никъде не се виждаше земя.

После проблеснаха ливади и дълги коридори с безброй врати, светли и тъмни, отворени и затворени — вътрешност на Ешерово подземие, градове-тръби на морското дъно, бавно въртящи се сателити, Дайсънова сфера, чиито обитатели плаваха от свят на свят с открити кораби. И все пак Мизар продължаваше да мълчи, гледа и души. Темпото се ускори и сцените под ръката на Смъртта запроблясваха с такава бързина, че не би могло да ги следи никое нормално око. Алиот пърхаше пред образи на живи цветя, и механични, и органични.

Смъртта спря процеса и замрази сцена на антични руини — счупени колони, паднали стени, разбити фронтони — разположени по покрит с трева и цветя склон, облян от златна светлина под болезнено синьо небе. Прелитаха чайки, които надаваха остри писъци. Всички сенки бяха ясно очертани и през портала се носеше едва доловим дъх на море.

— Абсолютно нищо ли? — попита Смъртта.

— Не — отвърна Мизар. Алиот прелетя през прозореца и кацна върху едно от цветята, което незабавно започна да вехне.

— Опитах най-вероятните места. Ще потърсим някъде по-надалеч, някъде, където е почти невъзможно да се стигне. Почакай.

Сцената изчезна и на нейно място се появи онази чернота, която беше господствала по-рано. Миг след това просия светлина. Тя постепенно се усили и проникна нататък по рова, после и наоколо. Приклекналата на ръба черна паякообразна маймунска фигура започна да се отдръпва пред спирали цветна светлина и привидно случайни геометрични форми, които се понесоха отвътре под акомпанимента на електрическо цвъртене. Проблясваха и угасваха напомнящи на мълнии следи. После настъпи мрак, който обърна наопаки различните светлици. Пращящата сцена приличаше на негатив.

Мизар се размърда.

— Да — каза той. Острите му зъби металически проблясваха под светлината. — Тук има нещо познато.

— Открий ги, ако можеш — рече Смъртта. — И ми съобщи, ако успееш.

Хрътката отметна глава й зави. После размаха лъскавите си криле и се хвърли напред през портала в мрачно-яркия абстрактен свят отвъд. Смъртта отпусна плаща си и порталът се сви.

— Може никога повече да не го видиш — каза маймуната. — Прати го в много висша земя — навярно извън твоята власт.

Смъртта завъртя глава и оголи зъби.

— Вярно е, че може да отнеме доста време, Дуби — отвърна тя. — Но пък търпението е само подражание на природата ми, а и ме познават дори в най-висшите земи.

Дуби скочи на рамото й и се настани там, докато Смъртта се издигаше от рова.

— Струва ми се, че някой току-що постави началото на игра — каза тя, докато пресичаше Дълбоките поля по ливада с най-черната трева. Плащът й се развяваше и разлюляваше черните макове. — А след музиката това е второто ми най-любимо развлечение. Мина много време, Дуби, откакто не ми се е откривала възможност за добра игра. Ще им отвърна по неочакван начин и взаимно ще изпитаме търпението си. И някой ден ще разберат, че винаги съм на подходящото място в подходящото време.

— И аз някога смятах така — рече маймуната, — докато клонът, към който скачах, не се оказа на друго място.

Последвалата какофония можеше да е техният смях или само случайни ентропични шумове. Което бе същото.

 

 

Джон д’Арси Донърджак беше обичал само веднъж и когато видя лъчистата мъглявина, разбра, че това е краят. Разбираше и други неща, неща, които до този момент дори не бе подозирал — затова сърцето му се разкъсваше и мислите му препускаха по пътеки, по които никога не бяха пътували.

Той погледна към Ейрадис, своята тъмнокоса, тъмноока любима, застанала под дървото на върха на хълма, където винаги се срещаха. Лъчистата мъглявина я обгръщаше и придаваше на лицето й още по-голямо изящество. Винаги беше смятал, че ако искат, биха могли да се срещат в неговия свят, но приказната романтика на любовта им изискваше да се установят на вълшебна земя. Нито един от двамата не бе предлагал нещо друго. Сега го разбираше и болката пареше като лед в гърдите му и като огън в главата му.

Познаваше това място много по-добре от повечето като него и се съмняваше, че Ейрадис изобщо е усетила първото потрепване на лъчистата мъглявина, която предвещаваше края й. Сега разпознаваше в нея рожба на Вирту, а не гостенка, скрита под екзотично име и приятен вид. Тя беше точно такава, каквато изглеждаше, красива и загубена, и Джон я прегърна през раменете и я притисна към себе си.

— Какво има, Джон? — попита тя.

— Твърде късно е — отвърна той. — Твърде късно е, любов моя. Само да бях разбрал по-рано…

— Какво да разбереш? — попита Ейрадис. — Защо ме притискаш толкова силно?

— Никога не сме разговаряли за произхода си. Не знаех, че истинският ти дом е Вирту.

— И какво от това, Джон? Каква разлика…

И лъчистата мъглявина отново потрепна върху й, по-дълго отколкото преди — и внезапното й напрягане му подсказа, че този път го е почувствала.

— Да, прегърни ме — рече тя. — Какво искаше да кажеш с това, че ти се иска да си го разбрал по-рано?

— Твърде късно — повтори Джон. — Навярно щях да съм в състояние да направя нещо. Но няма гаранция, че щеше да се получи. Сигурно нямаше. — Когато Ейрадис започна да се разтърсва, той я целуна. — Сетих се прекалено късно. Обичах те. Иска ми се да можеше да продължи повече.

— И аз те обичах — отвърна тя. — Можехме да направим заедно още толкова много неща.

Беше се надявал, че лъчистата мъглявина няма да се завърне още дълго, както понякога се случваше, но тя внезапно се появи и накара тялото и лицето на Ейрадис да затрептят, сякаш я гледаше през лятна омара. И този път за миг му се стори, че чува смущаващ шум. Този път лъчистата мъглявина остана и Ейрадис продължи да трепти, подложена на все нови пространствени изкривявания. Стана му трудно да я прегръща — формата й се променяше, смаляваше.

— Не е честно — каза Джон.

— Винаги е било така — отвърна тя и му се стори, че усеща последната й целувка, докато любимата му падаше и във въздуха отново се разнесе онзи звук. Надигна се едва забележима пелена от светъл прах.

Той стоеше с празни ръце и замъглени очи. По-късно седна на земята и скри лицето си в шепи. По някое време мъката му отстъпи пред пътуване през всичко онова, което бе научил за Вирту, най-великото дело на расата. Джон си припомни теориите, които беше развивал, и размишленията, с които си бе играл по време на невероятно плодотворната си кариера.

Когато отново се изправи, потърси прашинка от нейния прах и започна ново пътуване по хипотетичните пътища, водещи към края на всичко.

 

 

Трантоу я усети, докато заедно с фрактилизационната група преобразуваше малки проги в гора край селцето, в чието изграждане също беше участвал. Старата болка, която никога не бе разбирал напълно, сега отново пронизваше предния край на грамадното му тяло — носеше я със себе си още от срещата с ловеца на донти, когото беше оставил целия натрошен и неподвижен, за да не може никога повече Да се прицели с трофейното си оръжие, нито да се завърне във Верите. Трантоу мъчително изрева и другите донти се отдръпнаха, като подбелиха очи и неспокойно се размърдаха.

Щеше да е най-добре да се отдалечи от тях преди болката да го е извадила от равновесие. Малката му — и все по-смаляваща се — рационална повърхност никога не се беше спирала сериозно върху природата на удоволствието и болката. Неговият вид свързваше насладата с усещането за обработка без полагане на какъвто и да е труд — дестилация от висш порядък на онова, което мотивираше техните ежедневни и целенасочени дейности. Болката, от друга страна, се пораждаше от проникването на скрити хаотични фактори в техните проги. Преди много време изстрелът на ловеца бе оставил такава следа, която от време на време се събуждаше, съсипваше обществения му живот и даваше храна на местни клюки.

Той изсумтя и тропна с крак. Като затворник, някога беше работил в кодирано пространство, любовно гнездо на член на правителството на Верите, чиято виртуална партньорка бе унищожила програмираната екология с екстравагантното си настояване навсякъде да има беседки с цветя. Накрая самоподдържащото се пространство се беше претоварило и вече не можеше да изпълнява втората половина от двоичната си функция. Трантоу си спомняше болезнените палки за въвеждане на хаотичен фактор в ръцете на надзирателите на лейди Мей — а понякога и в собствените й ръце, — с които той и другите бяха принуждавани да компенсират реакциите на отклонените от нея проги. Колкото и ужасни да бяха, ХФ-палките не можеха да се сравняват с резултата от неговите заклинания — макар че накрая те бяха довели до унищожаването на голяма част от онова място, до насочване на вниманието към него, предизвикало уволнението на Морис Ринтал, след като се разбра, че е отклонявал държавни средства за него, а също до развода му, когато жена му във Верите научи за виртуалната му любовница.

От пулсиращата стара рана плъзна нова вълна от болка. Той отново изрева и протегна предния си израстък, за да изкорени една от последните си присадки. Удари я в земята и размаха останките й над главата си. „Много обезпокоително — отбеляза гаснещата му рационалност. — Наистина жалко.“

Трантоу смачка няколко дървета, после се завъртя и се огледа наоколо. Пламтящите му очи се насочиха към селото и той се втурна натам. Прогът надзирател припряно отдръпна въплъщенията си.

Като размахваше дървесния дънер, Трантоу разби една от колибите, после се метна към следващата, която му отвърна с удовлетворително люлеене и пращене. Отново я блъсна. Размаха ствола. Стената се срути. Трантоу изрева и я прегази.

Докато се приближаваше към друга колиба, бледа искрица спомен му подсказа, че скоро ще тръгнат след него с ХФ-палки; а после и със смъртоносни оръжия. А когато разруши постройката и се заслуша във виковете на работниците и надзирателите, разбра, че трябва да се махне от това място и да избяга някъде, докато пристъпът му отмине и той започне да се възстановява.

Разруши поредната стена, замахна с дънера към друга, после го запрати през покрива на трета колиба. Да, наистина трябваше да се махне. Само че всички тези проклети неща като че ли му се пречкаха.

Той нададе рев и се втурна по улицата, като прекатурваше каруци с провизии и тъпчеше пръснатите по земята семена. Щяха да го причакат при станцията, знаеше го. Ако не успееха да го спрат, щяха да се опитат да го прехвърлят в обезопасено пространство, където пак щеше да го измъчва някой терапевт, също като предишния път. Беше най-добре да избяга в тази посока и когато излезе на свободно място, да си отвори собствен портал. Нямаше да му е първица да си пробива път през ограничително поле. И колкото повече се усилваше лудостта му, толкова по-лесно му се струваше.

Щом напусна работния обект, Трантоу изпита границите на участъка, като проверяваше съпротивлението за преминаване на съвсем различно място, вместо в други участъци на същия район. В такива моменти усетът му за тези неща винаги се изостряше. Скоро откри граница насред сравнително безлично поле. Бе като здрава мрежа, едновременни поддаваща и възпираща, макар че още с първия си мощен удар успя да види през нея съседния терен. Навсякъде обаче имаше сгради, превозни средства и тежки машини и той промени посоката си на натиск. Поле. Чудесно. Продължи натам. Три яки тласъка и премина оттатък, като прегази някакви лехи и овощна градина и ужасно смути нейния genius loci^[1]. Нямаше значение. Трантоу изрева и се затича.

Пресече осем граници, като унищожи специализирана ферма, заседателна зала, лаборатория за изпитания на повърхността на Марс, игрище за боулинг, публичен дом, чиновник във федералния окръжен съд и виртуниверситет и накрая стигна до граничещ с джунгла тревист район. Местният genius loci възприе действията му като непротиворечащи на средата и продължи да дреме.

Трантоу отново бе полудял.

 

 

Поклонниците идваха от параклис във Верите, където след кратка молитва се бяха съблекли, за да възлегнат в мрак върху надгробните плочи и да размишляват за мъките на съществуванието. После духът им се бе повдигнал достатъчно, за да преминат през огнена стена и да навлязат в светите поля. Там запяха песента на Енлил и Нинлил и продължиха по коридора сред зикуратите. На върха се бяха появили лъвове с глави на мъже и жени, които запяха заедно с тях благославящи напеви. След това паството стигна до границите на храма и беше въведено в двора му.

Там последваха други церемонии, ръководени от жрец, облечен като самите тях, освен презраменника и пищната митра от злато и полускъпоценни камъни под бледосиния му ореол. Той им разказа, че боговете и всичко останало оцелели във Вирту и че в това време на завръщане към религията трябвало да почитат най-ранните божествени проявления в индоевропейската мисъл, обитаващи най-дълбоките пластове на човешката душа, където все още можело да функционира описанието им, Еа, Шамаш, Нинурта, Енки, Нинмах, Мардук, Азмух, Инана, Уту, Думузи и всички други — метафори, да, както и всички след тях, за добро и зло на човечеството, но също така най-могъщите метафори заради първенството си. И разбира се, те били космоморфни, въплъщения на природните сили, и способни да еволюират, както всичко във Вирту и Верите. Техните същности стигали до квантово, а също и до релативистично равнище. Затова пейте химните им, продължи той, химните на древните божества на кварките и галактиките, вятъра и плодородната земя. Нека всички неща се възрадват и нека превърнем разказите за делата им в ритуал. Един от боговете дори в този момент е в олтара на храма, наслаждава се на тази служба и ни праща благословията си. Поклонниците споделиха лек обяд и се прегърнаха един друг. Направиха ежедневното си дарение, като използваха устройствата за електронен трансфер, които всички носеха при посещенията си във Вирту.

Наричаше се Църквата на Елиш, по името на вавилонския разказ за Сътворението „Енума елиш“ — което приблизително означаваше „Когато горе“, — и оттам произхождаха думите „елишизъм“ и „елишит“, макар че изповядващите по-традиционните религии от последните няколко хилядолетия често ги наричаха „елши“. Отначало смятана за един от многобройните кратко съществуващи култове във Вирту — гностици, африкани, спиритуалисти, карибци — тя беше проявила много по-голяма устойчивост и внимателният анализ разкриваше по-сложна теология, задоволителен ритуал и по-добре структурирана организация от другите. Растящата й популярност показваше, че има успех в божествените войни. Тя не изискваше умъртвяване на плътта, освен някои пости, и явно дори включваше „ритуали от оргиастичен характер“, както се изразяваха някои антрополози. Изповядваше съществуването на традиционните рай и ад, като подходящи места между последователните превъплъщения във Вирту и Верите, накрая водещи към трансцендентално състояние, съчетаващо най-доброто и от двете. Имаше свои представители и в рая, и в ада. Последователите й проявяваха склонност да наричат всички други религии „закъснелите“.

От време на време, обикновено през важните празници, някои напреднали в духовното си усъвършенстване поклонници бяха допускани в самия храм, за да преминат на по-висше равнище на посвещаване, навярно включващо използване на опиати и океанско и сексуално просветление. Това водеше до някои дребни житейски преимущества, физически или психически, които се проявяваха най-добре във Вирту, но понякога и във Верите. Антрополозите бяха изследвали явлението в продължение на повече от десет години и единственото цялостно заключение, до което стигнаха, беше „психосоматично преображение“.

Всъщност Артър Идън — висок, много черен, с прошарена брада и мускулест като застаряващ спортист, какъвто си беше — преподаваше антропология в Колумбийския университет във Верите. Като професор по сравнителна религия, той се бе присъединил към елишитите, за да подготви цялостно проучване на вярата и религиозните им практики. И се изненада какво удоволствие му доставя предварителната работа, защото църквата очевидно бе основана от експерт в тази област.

Докато се връщаше по пътеката сред пирамидите, минаваща през поле и гора, Идън се чудеше какви административни същности се крият зад този пейзаж. По време на една от нощните служби небесата го бяха озадачили с непознатите си съзвездия. По-късно ги беше записал с помощта на обикновен прог под формата на гривна. Когато след това прегледа записа на компютърен екран и започна да си играе с него, откри, че онова небе е било постигнато чрез връщане на сегашното с около шест и половина хилядолетия назад. И отново остана впечатлен от усилията на църквата да оправдае твърденията за древността си, и за пореден път се зачуди какви мозъци се крият зад структурата на нещата.

След известно време пред него се издигна огнената стена и той се присъедини към другите в молитва за преход. Когато минаваха през пламъците, не усети топлина, само слабо изтръпване и шум като от огън в силен вятър — навярно целящ да подсили спомена. В последвалия мрак Идън намери централната пътека на залата и преброи крачките си, както го бяха учили — напред, надясно, наляво — за да стигне до плочата си и да възлегне върху нея. Нямаше търпение да продиктува бележките си, но докато лежеше, започна да прехвърля впечатленията си — да, мирогледът на елишитите притежаваше морален кодекс, свръхестествена йерархия и отвъден живот. Освен това имаха свещени текстове, ритуали и действена организационна структура. За нея обаче беше трудно да получи информация. До този момент отговорите на всичките му предпазливи въпроси показваха единодушно мнение, че решенията взимат жреците — винаги с божествено вдъхновение, разбира се. Но пък той все още беше новопокръстен. Можеше да разбере защо не го просветляват по въпросите на църковната политика. Когато се издигнеше на по-висше равнище, сигурно щеше да има възможност да проучи нещата по-сериозно.

Докато лежеше в мрака, Идън си спомняше ритуалите, на които бе присъствал до този момент, и отново се чудеше дали представляват действителен реконструктивен интерес от страна на създателите си — и в такъв случай от какви археологически извори може да са извлечени, — или пък са измислени de novo^[2] и целят максимално да въздействат върху съвременно паство. Ако беше вярно първото, щеше да се нуждае от данни за ключовете й за използвания при разработването им подход. Във втория случай щяха да са му необходими идеите, криещи се зад това мислене. Рядко се раждаха нови религии и той трябваше колкото може по-надълбоко да проникне в тази и да запише всичко.

Докато лежеше, все още усещайки слабото изтръпване, Идън си мислеше, че онзи, който стои зад Църквата на Елиш, наред с всичко останало явно притежава и сериозен естетичен усет.

 

 

Сейджак поведе клана си към друга част на гората, отчасти защото в района, който обитаваха през последния месец, почти не беше останала храна, и отчасти защото наблизо бяха забелязали екита. Нямаше смисъл да чака неприятностите да се струпат отгоре им, а положението с храната спасяваше честта му сред онези, които се впечатляваха по-лесно. Сейджак и по-рано се бе сблъсквал с екита и вече дори не помнеше колко е очистил. Всички можеха да видят бойните му белези. През годините козината му бе пронизвана от безброй ХТ-куршуми, но нито един от тях не беше успял да открие фаталните точки, които бяха целта им.

Сега седеше под дървото и се хранеше с плодовете му. Също като много други, неговият клан отчасти бе започнал с повреждането на сложни проги, чиито съставни проблеми не бяха ясно забележими. След регистрирането на дефекти във функционирането им те бяха избягали, за да не ги унищожат или ремонтират. Косматите им човекоподобни фигури представляваха донякъде съзнателно приспособяване към средата. Родовите проги се създаваха или получаваха лесно, така че повечето от групата му бяха произлезли от такива предшественици в здрачните мъгли на началата и не познаваха друго съществувание освен свободата на дърветата. Тъй като случайните прекъсвания на живота във Вирту и Верите водеха до стареене, Сейджак бе прехвърлил първата си младост, макар че продължаваше да е умен и притежаваше животинска сила, за да е в състояние да управлява Народа, както се наричаха.

А трябваше да е умен. Наоколо винаги дебнеха опасности — други кланове, различни престъпни ииони и природни бедствия, както и периодичните опити на Екологичния корпус да балансира популациите, за да са в съответствие със собствените му модели. Имаше и ловци — наемни и любители, — както и такива, които преследваха клановете за частни колекции, обществени изложби, провеждане на частни експерименти… Имаше достатъчно опасности и Сейджак използваше помощта на тримата си най-силни подчинени: огромния Стагърт, високия, покрит с белези, бързоног Окро, навярно прекалено умен и винаги замислящ нещо коварно, а също и набития садистичен Чъмо, който виждаше през постоянно присвитите си, инфектирани наглед очи съвсем тясна ивица от света. Те бяха станали незаменими за него в управлението на клана. Разбира се, и тримата тайно възнамеряваха да завземат властта. И тримата вече се бяха борили с него и бяха загубвали. Не се страхуваше от никой от тях поотделно; и все пак те му служеха вярно, докато го чакаха да прояви признаци на слабост. Заедно можеха да му се опълчат, навярно дори щяха да успеят да разцепят клана, но — тук Сейджак се усмихна и оголи кучешките си зъби — те си нямаха достатъчно доверие, за да опитат подобно нещо. И даже да не беше така, рано или късно щеше да им се наложи да се преборят, за да остане само един. А той знаеше, че е в състояние да се справи с всеки от тях. Не. И те го знаеха. Знаеха и че той го знае. Затова му служеха, очакваха своя момент и също старееха, разбира се.

Чъмо, току-що завърнал се от един от редовните обходи, за които настояваше Сейджак, се изправи пред него.

— Как е районът? — попита той огромния си подчинен.

— Следи на северозапад — отвърна Чъмо.

— Какви следи?

— Отпечатъци. От ботуши.

— Колко са?

— Трима-четирима. Може и да са повече.

Сейджак се изправи.

— На какво разстояние са оттук?

— На няколко километра.

— Това е лошо. Проследи ли ги?

— Само донякъде. Реших, че е по-важно бързо да съобщя.

— Правилно си решил. Заведи ме там. Окро! Ти поемаш нещата тук. Отивам на разузнаване.

Високият престана да дъвче, приближи се и попита:

— Какво има?

— Непознати. Може да са екита — поясни Сейджак и хвърли поглед към Чъмо. — Не зная.

Чъмо поклати глава.

— Навярно и аз би трябвало да дойда — каза Стагърт.

— Някой трябва да се грижи за лагера. Ако се наложи да избягате, оставете знаци.

— Разбира се.

През първия километър и половина Сейджак и Чъмо предпазливо се движеха по пътеките. Когато наближиха следите, Чъмо го поведе навътре в гората.

— Отдалече ги чух да минават — рече той. — Когато стигнах тук, отдавна вече ги нямаше. Открих следите им и ги разгледах.

— Хайде да ги намерим — отвърна Сейджак.

Продължиха по утъпкана животинска пътека. Отпечатъците от ботуши ясно личаха във влажната почва. Насочваха се на запад, после на северозапад. Сейджак определи, че са били четирима — двама доста едри мъже и двама средни на ръст.

Някъде в далечината отляво се разнесе пукот на оръжие. Миг по-късно последва втори изстрел.

Сейджак се усмихна.

— Лесна плячка — рече той. — Отдалече се издават. Сега знаем, че следите завиват нататък. Ще минем напряко. Така ще ги намерим по-бързо.

Затова оставиха дирите и поеха по посока на гърмежите. Трябваше им около половин час, за да открият къде е убит еленът, но оттам отпечатъците бяха съвсем ясни. Животното бе одрано, нарязано и отнесено на североизток.

Сейджак и Чъмо продължиха натам и накрая чуха гласове приблизително по същото време, по което усетиха мириса на печено месо. Запромъкваха се по-предпазливо и видяха групата да лагерува в район, обозначен с миризма, която по-рано беше използвал клан, подобен на техния. Но го бе напуснал поне преди седмица.

Приближиха се. Начинът, по който се бяха разположили, показваше, че имат намерение да пренощуват. Сейджак за миг се удиви, когато забеляза, че най-едрата фигура от четиримата е на жена.

— Екита — прошепна Чъмо.

— Наемници — поправи го Сейджак. — Но едната е женска. И знаеш ли коя е?

— Голямата Бетси ли?

— Точно така — отвърна той и докосна белега на лявото си бедро. — Отнесла е със себе си много от главите на Народа. Отдавна се знаем.

— Може би този път ние ще вземем нейната.

— Този път аз ще взема нейната. Връщай се в лагера. Събери Стагърт, Окро и още неколцина по-едри. Доведи ги. Аз ще чакам и ще ги наблюдавам. Ако се придвижим нанякъде, ще оставя знаци.

— Добре.

Чъмо изчезна в храсталаците.

Сейджак се приближи още повече. От аромата на печено му потекоха слюнки, макар че не знаеше много за огъня и беше убеден, че суровото месо си е най-вкусно. Наемници…

Екитата носеха униформи. Наемниците се обличаха както си искат. Те бяха по-изобретателни и по-безпощадни. Това се дължеше на факта, че не са държавни служители и че печелят парите си в резултат от собствените си действия. Сейджак знаеше, че до тях се прибягва само в крайни случаи, когато дейността на екитата се сметне за безрезултатна. Въпреки че скромността не се нареждаше сред добродетелите му, той смяташе, че само неговият клан не може да е привлякъл такова внимание. Не. Колкото и да му беше трудно да мисли за нещо друго, освен за клана си, сега му хрумна, че другите племена на Народа също трябва да процъфтяват, ловуват и събират храна до такава степен, че това да се прояви на нечия голяма схема на екологичен баланс. Сега просто не знаеше какво да прави. Но когато пристигнеха другите, щеше да разполага с решение на проблема.

— Веселете се — промълви той. — После ще дойде моят ред. — И погледна към мачетето, което женската бе закачила на клона на едно от дърветата. Можеше ли да е същото, с което го беше ранила? Вече знаеше как действа. Също като да размахваш голяма тояга, само че по-остро. Много удобно за отсичане на глава.

Сейджак приклекна и започна да ги наблюдава. Имаше много време. Спокойно можеше да го прекара в обмисляне…

Когато Чъмо се върна заедно с още четирима, вече бе вечер. Въпреки грамадните си тела, те безшумно приклекнаха до него, докато им описваше лагера и им показваше точките на нападение, на които се беше спрял. После им даде знак да го последват и ги отведе на голямо разстояние в храстите.

Там спря и тихо заговори:

— Ние с Чъмо и Стагърт ще се скрием сред дърветата около бивака. Окро и Свът ще се покатерят на клоните отгоре. Когато онези заспят, ние на земята се хвърляме и избиваме всички. Ако стане напечено, Окро и Свът ще скочат долу. На помощ.

— Ами ако оставят някого на пост? — попита Стагърт.

— Мой е — отвърна Сейджак. — Аз тръгвам пръв. Вие ще дойдете след като убия часовия. И ще се заемете с останалите. Ясно?

Нямаше желание да демонстрира властта си нито дори да се перчи. По-скоро не вярваше на никой освен на самия себе си, качество, което бе усвоил още съвсем млад, като бездомен изгнаник на собствения си клан, и което навярно толкова време го беше задържало начело. Независимост, недоверие, способност за светкавично взимане на решения и изненадващо действие — това бяха най-полезните уроци, научени през онези някогашни дни. Но той никога не се замисляше за такива неща.

И така, те се върнаха при лагера на наемните ловци и неговата група зае позиция. Единствените знаци, които размениха, бяха потупване по рамото, посочване с показалец и кимване. Сейджак се вмъкна в гъсталака най-близо до наемниците и бавно запълзя напред. После легна абсолютно неподвижно и се загледа във фигурите край огъня, които отпиваха от чашите си и разговаряха.

Дали щяха да оставят часови? Навярно. Възнамеряваше да се приближи колкото може повече и да даде сигнал за нападение, като в същото време скочи върху часовия и го убие. Надяваше се първа да е Голямата Бетси, и защото беше най-ужасна и щеше да е добре първо да очистят нея, и защото нямаше търпение — след всички тези години и сблъсъци — да убие наемницата от далечната Верите. Никога не бе чувал за Томас Рей, който преди много време беше разпространил секса и възпроизводството сред прогите. Но навярно трябваше да я изнасили, реши Сейджак, просто за да покаже, че победата му е пълна и окончателна. От друга страна, разбираше, че ще го е страх да го направи, докато още е жива. Нямаше значение. Можеше да я изнасили и после, за да демонстрира мощта си.

Отново погледна към мачетето. Голямата Бетси го бе ранила тежко с такова оръжие. Често беше мислил за това и сега вече знаеше как действа, макар че никога не се замисляше за загадките на устройството или изработването му. Ясно му бе, че е подходящо за отсичане на глави, с каквито наемниците пълнеха чувалите си.

Той се помъчи да разбере разговора им, но не успя. Зачуди се дали Голямата Бетси знае езика на Народа. После се заслуша в звуците на нощта и се загледа в онази друга загадка, огъня.

Стори му се, че е минало ужасно много време, преди един от мъжете да започне да се прозява. Но мигове по-късно към него се присъедини и друг. Първият каза нещо и махна с ръка към спалния си чувал. Голямата Бетси кимна и отговори, като посочи натам с огромния си палец. Тримата мъже отидоха при чувалите си, а тя хвърли още съчки в огъня. После почисти оръжието си, наточи мачетето и ги остави така, че да са й подръка. Сейджак се замисли за разположението им. Трябваше да я нападне по такъв начин, че да не може да ги вземе и да ги използва срещу него. Щом останеха с голи ръце един срещу друг, нямаше да има проблем въпреки грамадното й тяло. Той бе доста по-едър и силата му отдавна се беше превърнала в легенда сред Народа. Затова…

Веднага щом другите наемници започнеха да дишат бавно и равномерно, реши Сейджак, той щеше безшумно да напусне прикритието си. После предпазливо щеше да се промъкне напред, но нямаше да разчита на абсолютна безшумност и да направи онези последни няколко крачки. Да, така му се струваше най-разумно. Предполагаше, че Голямата Бетси е също толкова нащрек, колкото всеки от Народа, и дори най-тихият звук щеше да е достатъчен, за да привлече вниманието й. Трябваше да измине последното разстояние с мощен скок.

Изтече около половин час. Тримата мъже, изглежда, спяха. Голямата Бетси седеше неподвижно и зяпаше пламъците. Той продължи да чака. Другите би трябвало лесно да се справят със заспалите. Но не искаше да поема никакви рискове.

Нощта напредваше. Стана очевидно, че тримата мъже са потънали в дълбок сън. Неговите спътници сигурно вече бяха неспокойни — можеха да си помислят, че го е страх от женската. Дали наистина се страхуваше? Никога не беше виждал по-огромна жена. Той докосна белега си. После разтвори с ръце листака пред себе си и бавно се запромъква напред.

Стъпваше с изключителна предпазливост и внимателно преместваше тежестта си. Сдържаше дишането си. Но не можеше да контролира миризмата си.

Тя подуши с нос. После дясната й ръка светкавично се насочи към оръжията й. Сейджак незабавно скочи и нададе бойния си вик.

Но Голямата Бетси се беше хвърлила настрани и се претърколи с изненадваща за грамадното й тяло бързина, като извика, за да предупреди спящите си спътници. Сейджак не улучи целта си — гърба й, — но с бързо движение на дългата си ръка успя да избие пушката от пръстите и. Отново скочи към нея, но тя се претърколи през рамо назад и скочи на крака с лице към него.

Когато Сейджак започна да се приближава, Голямата Бетси го изрита два пъти в корема, приведе се под замахващата му ръка и заби тежкия си юмрук отдясно на гръдния му кош. Всеки от тези удари щеше да е пагубен за човек, но Сейджак само за миг загуби равновесие и после отново я нападна с ръмжене. Женската му подложи крак и той усети юмрука й в мощните мускули на тила си.

Разтърси глава и пак се завъртя към нея. Наоколо се разнасяха викове и пращене на счупени кости. Голямата Бетси отново го изрита. Той стоически понесе болката и се приближи към нея, вече по-предпазливо, разбрал, че необмислените атаки са напълно безполезни.

Тя отстъпи, като продължаваше да нанася удари и внимаваше да не я хване, защото беше видяла скоростта на ръцете му. Затова го риташе по прасците, коленете и бедрата, но Сейджак продължаваше да се приближава, без да й обръща внимание. Ръцете му се поклащаха ниско пред тялото му. Той си помисли колко добра партньорка би излязла от нея и му се прииска Голямата Бетси да е от Народа.

Внезапно Сейджак замахна светкавично с лявата си ръка. Въпреки че успя да отклони удара, тя загуби равновесие и залитна. Той се хвърли отгоре й, но преди да я обездвижи, Голямата Бетси го удари по брадичката с опакото на дланта си, помъчи се да му издере очите и нанесе два кратки удари по гръкляна му. Накрая Сейджак здраво я обгърна, притисна дясната й ръка отстрани, стисна левия й лакът и го издърпа с такава сила, че чу гърдите й да изпращяват.

Тя изпъшка, навярно за да сподави вика си, и неочаквано се изплю в лицето му. Сейджак се зачуди какво означава това и в същото време стисна главата й с масивната си дясна ръка. Звуците от борба зад него бяха стихнали, разнасяха се само предсмъртни стенания. Той завъртя главата й наляво, стигна до края на нормалната й подвижност и бавно продължи да натиска. Шията й изпращя и тялото й започна да се гърчи. Стисна я още по-силно и продължи да върти главата й. Разнесе се последно изпукване, последвано от кратки конвулсии, и Голямата Бетси се отпусна в ръцете му. Той я остави на земята и се загледа в нея.

После се завъртя и погледна към спътниците си, застанали до другите трупове. Наблюдаваха го. Дали не им бе обещал, да я изнасили? Сейджак отново погледна към нея. Не, не беше, внезапно си спомни той и се почувства по-добре. Вместо това щеше да изяде черния дроб и сърцето й, защото се беше борила както трябва. Потърси мачетето й и го откри.

Усмихна се. Щеше да го изпита на другите. Избра един от проснатите по корем мъже, вдигна оръжието и замахна с него като с тояга. Острието спокойно премина през шията и главата се изтърколи на земята, като остави следа от кръв. Зарадван, той отиде при следващия и направи същото. Когато свърши и с тримата, ги остави облегнати с гръб на дървесни дънери, хванали глави в скута си.

После се върна при Бетси. Внимателно разтвори гръдния й кош с мачетето и когато свърши, покри раната с дрехите й.

Остави я седнала до другите. Но тя не държеше глава в скута си, защото той я взе със себе си, заедно с мачетето.

 

 

Дуби — отегчен, импулсивен и самотен — се намираше край киселинен поток в една сумрачна долина на запад от Дълбоките поля, зает с некрофилски действия с останките от руса павианка, когато чу абсолютно непознат му звук. Сепнат, той я изпусна. Долните й крайници потънаха в потока, започнаха да се смаляват и накрая от нея остана само болезнен спомен. Дуби отметна глава и ядосано излая. Смущаващият звук продължаваше да се носи. В него имаше… системност. Не приличаше на прекъсливите писъци, които представляваха вторичен продукт от действието на ентропията.

Той излезе от долината. Като че ли се чуваше от изток. Там ставаше нещо интересно. Звуците не преставаха. Дуби закрачи натам. Покрай него прелетя нещо лъскаво и механично и той го яхна, после скочи в последния момент преди нещото да се разпадне на части. Продължи пеш сред вечния сумрак, осеян със случайни пламъчета и блуждаещи сияния от постоянното разложение, като прескачаше пропасти, изкатерваше хълмове и се спускаше по отсрещните склонове.

— Какво има, Дуби? Накъде си се запътил? — разнесе се мазен глас от дупката, над която минаваше.

Той спря и змията изпълзя навън, дълга и лъскава като кована мед.

— Отивам към източника на този странен звук, Фекда.

— И аз усещам вибрациите му — отвърна тя, като стрелкаше напред-назад сребристия си език. — Значи не знаеш от какво е?

— Само посоката му.

— Тогава и аз ще дойда. Любопитна съм.

— Ами да вървим — съгласи се Дуби и отново закрачи напред.

Вървеше мълчаливо, макар че от време на време зърваше отстрани, а понякога и пред себе си отблясъци от люспите на Фекда. Напредваха бързо и звуците се усилваха — вече можеха да различат гласове и музикални инструменти.

Стигнаха до върха на поредния хълм и спряха. На изток видяха фигура на мъж, който крачеше, заобиколен от някаква светлина. Какъв портал, пътека или следа можеха да са го преобразили след прехвърлянето му тук?

Звуците се носеха от високия тъмнокос мъж или от нещо, което носеше със себе си. Вървеше бавно и решително, което подсказваше, че следва определена посока. Тя го водеше надолу по склона към продълговата долина.

Дуби се колебаеше дали да се приближи и да позволи на мъжа да го види. Вместо това предпочете да го последва и затова го изчака да мине пред него. Фекда явно беше решила да направи същото.

Звуците танцуваха във въздуха по дирите на непознатия и Дуби ги намери за приятно обезпокоителни.

— Има ли дума — попита той змията, — която да описва приятния звук?

И Фекда, която прекарваше времето си в пълзене сред хълмове и долини и в поглъщане на късчета мъдрост преди да се разпаднат, отвърна:

— Музика. Нарича се музика. Това е нещо, което много трудно може да се прояви тук. Навярно тъкмо затова господарката толкова я обича — заради редкостта й. Най-вероятно обаче я обича заради самата нея — сега разбирам, че няма как да не я харесваш.

Двамата следваха мъжа и неговата музика през мрачната долина. Фекда спря само веднъж, за да погълне останките от вчерашната прогноза за времето в Лос Анджелис.

— Хайде да го изпреварим — предложи тя накрая. — Предчувствам, че господарката ще го посрещне в долината на два завоя оттук.

— Чудесно.

Заобиколиха подножията на хълмовете, пресякоха дере, бързо се насочиха към друго, минаха през поредната долина и се изкачиха по склона й. Сега музиката се разнасяше зад тях. В огромната долина отпред забелязаха бавно движение.

Смъртта се издигна върху ниска могила, протегна ръце и описа с тях кръг. От земята полетяха кости, понесоха се към нея в хаос от тракащи форми и започнаха да се подреждат. Скоро на върха на могилата се появи трон с висока облегалка, върху която имаше череп, сияещ в сумрака като древна слонова кост. Когато Смъртта пристъпи напред, излишните кости очертаха пътека, водеща към входа на долината. Тя застана зад трона и разгърна плаща си, за да освободи спектрална форма, която се издигна зад възлестия й гръб.

Отново заобиколи отпред и седна. Първо повдигна дясната си ръка, после и лявата и от двете й страни запламтяха огньове, които хвърлиха дълги сенки. Музиката ставаше все по-силна.

— Шефката наистина има стил — отбеляза Дуби.

— Драматизмът като че ли й доставя удоволствие — отвърна Фекда, докато се спускаха и навлизаха в сенките.

После зачакаха. Звуците продължаваха да се усилват. Накрая забелязаха движение на входа на долината.

Мъжът спря и впери поглед напред. После бавно закрачи по кокалената пътека. Музиката му се приближи заедно с него. Когато стигна до подножието на могилата, той отново спря.

— И изглежда, че нейният гост също има подобна склонност — прибави змията.

— Вярно е.

Смъртта обърна глава към мъжа и заговори с неравен, тракащ глас, какъвто любимците й не бяха чували да използва.

— Идваш при мен с „Орфей“ на Полициано^[3], може би първата опера на света. Чудесна музика. Отдавна не съм я слушала. Разбира се, това също ми напомня за история, която отдавна не съм чувала.

— Реших, че може да стане така — отвърна мъжът.

— Познавам те, Джон д’Арси Донърджак. И съм почитателка на творбите ти. Особено ми допада чудната фантазия за задгробния живот, която си проектирал на основата на Дантевия „Ад“.

— Критиците я харесаха, но публиката не я посрещна с особено голям ентусиазъм.

— В общи линии и с моята работа е така.

Донърджак я изгледа, неуверен как да реагира. После Смъртта се усмихна.

— Шегичка — рече тя. — Всъщност малцина ме смятат за действително същество. Любопитна съм как си стигнал до това заключение — да не споменавам, че се чудя как си решил да предприемеш това пътуване и как си успял да стигнеш дотук.

— Творбата на моя живот включваше Вирту и освен всичко останало, аз съм теоретик — отвърна Донърджак.

— Смятам, че ще си струва да прекарам с теб един ден в обсъждане на теорията.

Той се усмихна.

— С удоволствие. Предполагам, че ти си логичният източник на окончателните истини.

— Всъщност аз нямам последната дума за всичко. Обикновено я оставям на други.

Смъртта вдигна глава и замълча, заслушана в музиката.

— Вълшебен пасаж — каза тя. — Разбирам, че се опитваш да ме накараш да изпитам естетична наслада, нали?

Донърджак остави малкото устройство, което носеше, в краката на Смъртта.

— Признавам, че имах такова намерение — отвърна той. — Моля те, приеми този подарък. В него има още много мелодии.

— Приемам го с благодарност, тъй като повечето неща, които пристигат при мен, са повредени — както сам знаеш.

Донърджак кимна и поглади брадата си.

— Хрумвала ми е тази мисъл — рече той. — Тя се отнася за нещо, което, предполагам, напоследък е, дошло при теб.

— Да?

— Тя се казваше… казва се Ейрадис. Тъмнокоса дама с огромна привлекателност. Известно време я познавах добре.

— Аз също — отвърна Смъртта. — Да, тя е тук. И начинът на появата ти, както и самото ти посещение донякъде ми помагат да се досетя за целта ти.

— Искам да я върна обратно — каза Донърджак.

— Желанието ти не е осъществимо.

— Но присъства в легендите, фолклора и религиите. Със сигурност трябва да има някакво основание’, някакъв прецедент.

— Въплъщения на мечти, надежди и копнежи. Това са тези неща. Те нямат основание в действителния свят.

— Тук е Вирту.

— Вирту е също толкова реална, колкото и Верите. И на двете места е еднакво.

— Не мога да повярвам, че няма надежда.

— Вселената не дължи никому щастлив край, Джон д’Арси Донърджак.

— Значи твърдиш, че не си в състояние да върнеш онова, което си взела, така ли?

— Онова, което получих, беше в известна степен повредено и вече не може да функционира както трябва.

— Онова, което е повредено, може да се поправи.

— Аз не съм известна точно с това.

Донърджак махна с ръка наоколо.

— Тук трябва да разполагаш с необходимите средства — под формата на всевъзможни парчета или програми, — за да поправиш всички — каза той.

— Възможно е.

— Върни ми я. Моят „Ад“ ти харесва. Ще ти проектирам нещо друго — което да подхожда на желанията ти.

— Изкушаваш ме, Донърджак.

— Значи се договорихме?

— Ще е нужно много повече.

— Само кажи цената.

— Молиш за нещо много трудно, даже за мен. Молиш ме да обърна ентропичния процес, макар и само на местно равнище, да наруша стандартната процедура и политика.

— Към кого другиго да се обърна?

— Някой велик изобретател би могъл да ти я възпроизведе.

— Но няма да е същата, освен външно. Ще са изчезнали всичките й спомени. Ще е съвсем друг човек.

— И може да не изпитва към теб онова, което е изпитвала преди, така ли?

— Повече се вълнувам за нея, отколкото за себе си.

— О, значи наистина си я обичал.

Донърджак не отговори.

— И възнамеряваш да прекараш живота си с нея?

— Да.

— Във Вирту или във Верите?

Той се засмя.

— Ще прекарам с нея колкото време мога във Вирту. После…

— А, да, пак онзи вечен интерфейс, нали? Но пък дори при онези, които обитават само едно място, винаги има интерфейс — макар и само на кожата. Обикновено действа още по-надълбоко.

— Не съм дошъл, за да разговарям за метафизика.

Смъртта се усмихна още по-широко.

— И тя ще те посещава като плътен холос във Верите.

— Разбира се, бихме, могли да се редуваме и…

— Молиш ме за услуга. Изненадана съм, че не си по-конкретен.

— В какво отношение?

— Да я върна при теб във Верите, а не във Вирту.

— Това не е възможно.

— Щом ще нарушавам един закон на съществуванието, защо да не наруша и друг?

— Но принципите, които управляват това място, няма да го допуснат. Няма начин това „посещение“ да стане постоянно.

— Ами ако има?

— Посветил съм живота си на проучване на този проблем.

— Животът е плитко място във времето.

— И все пак…

— Да не ме смяташ за генерирана от прог-симулация? За някаква играчка, родена от човешкото въображение? Появих се, когато умря първото живо същество, и няма да ти кажа кога и къде се случи това. Нито човек, нито машина са писали програма за мен.

Помежду им потече лъчиста мъглявина и Донърджак се отдръпна.

— Говориш така, сякаш наистина си Смърт.

Единственият отговор бе неугасващата й усмивка.

— И почти имам чувството, че обсъждаш експеримент, който ще си любопитна да извършиш.

— Даже да беше така, нямаше да ти дам отстъпка за услугите си.

— Тогава? Какво искаш?

— Да, ти ще ми построиш друго пространство. Но има още нещо. Говориш за митове, легенди и приказки. Както знаеш, тяхното съществуване не е безпочвено.

— Да?

— Попаднал си на нещо, което не разбираш. Ако успееш да го довършиш, плати ми цената и ще се върнеш заедно с нея в собствената си земя.

— Дай ми я и ще получиш каквото поискаш.

Смъртта бавно се изправи, пристъпи наляво от трона си и повдигна дясната си ръка. „Орфей“ се обърна наопаки и току-що завършеният пасаж започна отзад-напред. Иззад трона се появи женска фигура.

Дъхът на Донърджак секна.

— Ейрадис! — каза той.

— Тя те усеща на някакво равнище, но все още не може да ти отговори — рече Смъртта и я поведе напред. — Хвани я за ръка и тръгни по пътеката от кости. Пътят ще е дълъг, опасен и труден. Но ако не се отклоняваш поради никаква причина, ще се върнеш във Верите. Може да се опитат да се намесят Висши сили. Не напускай пътеката.

Тя постави ръката на Ейрадис в неговата.

— А сега, каква е цената ти?

— Първородното ви дете, разбира се.

— Искаш нещо абсолютно невъзможно. Първо, не е ясно дали изобщо ще имаме деца. Второ, как ще го доведа тук — физически, in toto^[4].

— Приеми условията ми и аз ще се погрижа за подробностите.

Донърджак впери поглед в бледата фигура на любимата си, в пустите й очи.

— Съгласен съм — каза той.

— Тогава се върни при светлината по пътя от кости.

— Амин — рече Донърджак, завъртя се и поведе Ейрадис. — И сбогом.

— Довиждане — отвърна Смъртта.