Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe(2015 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2015 г.)

Издание:

Снегът зеленина сънува

Антология на провансалската лирика

 

Подбрал и превел от провансалски: Симеон Хаджикосев

 

София, 1990

„Народна култура“

 

Jacques Roubaud

Les Troubadours, anthologie bilingue

éd. Seghers

Paris, 1971

 

Подбор, предговор и превод © Симеон Хаджикосев

Библиотечно оформление © Петър Добчев

 

Съставител: Симеон Хаджикосев

Първо издание

Литературна група — ХЛ 04/9536672211/5559-11-90

 

Редактор: Кирил Кадийски

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Здравка Славянова

 

Дадена за набор: май 1990 г.

Подписана за печат: август 1990 г.

Излязла от печат: ноември 1990 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 11

Издателски коли 9,24. УИК 11,41

 

Цена 2.05 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Благоев“, София

История

  1. —Добавяне

Не са успели всичко чак

първите трубадури на света,

не са те довъзпели любовта

от времената стари и добри,

че да не можем да подхванем песента,

възславата на доблестта,

с мелодия, в която истина гори.

Щом може да се каже само нещо ново,

не ще си инак трубадур голям

и песните ти няма да са — срам —

прекрасен образец на ново слово.

 

Когато съчиняват пак,

новаците в словесността,

така възпяват любовта,

че словото им ново не искри,

но щом магистри славят обичта,

разбираш, че изкусността

от нищо чудото ще сътвори;

че ново не е чутото отново,

а неизреченото още, знам,

тъй мен Амор възпитал ме е сам

и неизпятото е в мен готово.

 

На мен рефренът ми е драг,

когато си помисля за честта,

която ми донася любовта,

и мисля, че разглезен съм дори

от тази, що прославям в песента,

а тя блести с такава красота,

на цвят подобна, росен от зори,

и вярата поправя ме сурово —

от небесата слязла е насам,

небесно същество е тя невям,

небесен чар сроди я с благослова.

 

Ала жените губят такт

и твърде често правят глупостта —

понякога обсъждат любовта

и, току-виж, се спорът разгори,

та щом любимият, роб на честта,

е връх на добродетелта,

от чакане тя ще го умори.

Но старост не обича времето ни ново,

та затова и аз ще бъда прям —

не виждам смисъл в срок такъв голям:

и споделената любов е здравословна.

 

На себе си е враг

жената, предпочела грубостта,

когато мъж й проси милостта,

а тя се дразни, гневно го кори,

готова да му смаже гордостта,

наместо да осъди подлостта

на грешника, увлечен в тез игри.

Но и жени такива има, честно слово,

така изпечени в греха голям,

че любовта им носи само срам,

щом с милостта са скарани отново.

 

Обичам пак и пак

една жена без укор в любовта,

защото не познава подлостта

и гордостта ми лесно се смири,

та, мисля, тя е връх на прелестта

и първа е — без спор — по красота,

та най-подир Амор ме покори.

Любовник фин не търси наготово,

негодник си навлича само срам,

към най-добрите води пътят прям,

кълни в тях доблест, милост, чувство ново.

 

О, Есклармонда, вие На Гия[1] сте отново,

но всяко ваше име изпълва ме със плам

и който изрече го, ще се опази, знам,

от злото на деня чрез приказното слово.

Бележки

[1] Това е един от редките случаи на разкриване на „сеняла“ в самата творба.

Край