Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Снегът зеленина сънува
Антология на провансалската лирика - Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отокситански
- Симеон Хаджикосев, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2015 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(2015 г.)
Издание:
Снегът зеленина сънува
Антология на провансалската лирика
Подбрал и превел от провансалски: Симеон Хаджикосев
София, 1990
„Народна култура“
Jacques Roubaud
Les Troubadours, anthologie bilingue
éd. Seghers
Paris, 1971
Подбор, предговор и превод © Симеон Хаджикосев
Библиотечно оформление © Петър Добчев
Съставител: Симеон Хаджикосев
Първо издание
Литературна група — ХЛ 04/9536672211/5559-11-90
Редактор: Кирил Кадийски
Художник: Петър Добрев
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Здравка Славянова
Дадена за набор: май 1990 г.
Подписана за печат: август 1990 г.
Излязла от печат: ноември 1990 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 11
Издателски коли 9,24. УИК 11,41
Цена 2.05 лв.
ДИ „Народна култура“, София
ДП „Димитър Благоев“, София
История
- —Добавяне
Април
ни май
не чакам аз
да съчиня куплет,
тъй както повелява любовта.
Макар че вятърът поваля в пепелта,
не ме отчайва падналият лист —
не глъхне тоз рефрен
и радост има пак,
но драги са за мен
и студ, и пресен сняг,
а лете пък се радвам на цветето обратно.
Немил-
остив е май,
който завчас
граби без ред
онуй, което щедро дава обичта,
фалшивата любов съзира всичко, тя
успява да сломи любовник поривист,
ала възнаграден
ще бъда в този бяг
да видя как — сломен —
измамницата — трак! —
погубва оня, който ме водеше превратно.
Крил-
ат е, знай,
като Пегас,
снове назад-напред
фалшивият Амор от толкова лета,
а истинският мен затиснал е с пета;
не се оплаквам аз, че страдах от каприз,
не съм опечален,
щом видя пак и пак
ликът й озарен,
плътта й, жив варак —
че тя обител е на всичко най-приятно.
Унил,
без рай,
днес страдам аз —
във секта член новоприет;
на чарове коварни без мощта
привърза ме към мойта мила любовта,
но пътят е несигурен, трънист
и аз съм тъй сразен,
личи от моя зрак,
че цял съм потопен
в любов до гуша чак
и плаши ме, признавам, коварство непонятно.
Но мил
докрай
и цял в захлас,
враждебен отнапред
към злото за жената, по която цял пламтя —
и тяло, и душа, та кара ме страстта
все да й служа аз — в пустиня, в кът горист;
като дете блажен,
вторачен в мамещ зрак
на свещ — и изгорен
крещя немил-недраг:
„О, Боже, любовта ме мами многократно.“
Дактил
ни лай
не чувам аз
от злобния отред
завистници, изкусни във всяка клевета,
тях дразни ги, че аз седя във самота,
но моето сърце ще е неписан лист
за нея, моя ден,
а щом припадне мрак,
в съня ми е пред мен
и я прегръщам пак,
като персийски шах тъна в блаженство златно.
Пред краля сюзерен
прекланям своя крак,
че песен и рефрен
го правят веселяк
и в неговия двор честта е чест стократно.
А Монферат, роден
маркиз, а не бедняк,
нека послуша мек
и атакува пак,
от пешката му дама ще стане вероятно.