Елиас Кайрел
Април ни май не чакам аз…

Април

ни май

не чакам аз

да съчиня куплет,

тъй както повелява любовта.

Макар че вятърът поваля в пепелта,

не ме отчайва падналият лист —

не глъхне тоз рефрен

и радост има пак,

но драги са за мен

и студ, и пресен сняг,

а лете пък се радвам на цветето обратно.

 

Немил-

остив е май,

който завчас

граби без ред

онуй, което щедро дава обичта,

фалшивата любов съзира всичко, тя

успява да сломи любовник поривист,

ала възнаграден

ще бъда в този бяг

да видя как — сломен —

измамницата — трак! —

погубва оня, който ме водеше превратно.

 

Крил-

ат е, знай,

като Пегас,

снове назад-напред

фалшивият Амор от толкова лета,

а истинският мен затиснал е с пета;

не се оплаквам аз, че страдах от каприз,

не съм опечален,

щом видя пак и пак

ликът й озарен,

плътта й, жив варак —

че тя обител е на всичко най-приятно.

 

Унил,

без рай,

днес страдам аз —

във секта член новоприет;

на чарове коварни без мощта

привърза ме към мойта мила любовта,

но пътят е несигурен, трънист

и аз съм тъй сразен,

личи от моя зрак,

че цял съм потопен

в любов до гуша чак

и плаши ме, признавам, коварство непонятно.

 

Но мил

докрай

и цял в захлас,

враждебен отнапред

към злото за жената, по която цял пламтя —

и тяло, и душа, та кара ме страстта

все да й служа аз — в пустиня, в кът горист;

като дете блажен,

вторачен в мамещ зрак

на свещ — и изгорен

крещя немил-недраг:

„О, Боже, любовта ме мами многократно.“

 

Дактил

ни лай

не чувам аз

от злобния отред

завистници, изкусни във всяка клевета,

тях дразни ги, че аз седя във самота,

но моето сърце ще е неписан лист

за нея, моя ден,

а щом припадне мрак,

в съня ми е пред мен

и я прегръщам пак,

като персийски шах тъна в блаженство златно.

 

Пред краля сюзерен

прекланям своя крак,

че песен и рефрен

го правят веселяк

и в неговия двор честта е чест стократно.

 

А Монферат, роден

маркиз, а не бедняк,

нека послуша мек

и атакува пак,

от пешката му дама ще стане вероятно.