Пейрол
Тъй както лебедът…

Тъй както лебедът, запял

преди смъртта, издигам глас;

макар изпълнен със печал,

по-леко ще умра и аз.

Бях дълго в плен на любовта

и доста ме измъчи тя,

а днес разбирам примирен —

не съм бил за любов роден.

 

Какъв ще бъде моят хал,

щом чакам сетния си час,

а в радостта не зная дял,

че съм изцяло в чужда власт.

Ала копнежът, нежността

не си отиват със скръбта

и все така държи ме в плен

таз, що желая нощ и ден.

 

Жена подобна невидял,

аз я обичам до захлас,

но знайте, че не бих посмял

да й разкрия свойта страст.

Владее тя любезността,

ала ме плаши мисълта,

помоля ли се с лик склонен,

да се отвърне тя от мен.

 

Досадникът си е за жал,

ала не буди милост в нас;

аз мълком бих й се признал,

ще ми отвърне тя без глас

дали приема любовта —

тъй двойна става радостта,

щом две сърца в един рефрен

заключват порива стаен.

 

Искреността е скъп метал —

издига любовта завчас,

а благородникът нахал

превръща я във долна сласт.

Богатството и подлостта

се съчетават по света,

но всяка дама с такт вроден,

страни от ранга извисен.

 

Поемай, песен, пътя бял,

не искам днеска нищо аз,

ала духът ми преболял

й отнеси без жал, без страст.

Отдавам й се във властта —

сърцето, а и доблестта,

ще бъда неин всеки ден,

умрял бих и ще съм блажен.

Любима, вредом по света

да ви посреща радостта;

към милостта ви съм склонен,

надеждата крепи ме мен.