Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
sir_Ivanhoe(2015 г.)
Разпознаване и корекция
NomaD(2015 г.)

Издание:

Снегът зеленина сънува

Антология на провансалската лирика

 

Подбрал и превел от провансалски: Симеон Хаджикосев

 

София, 1990

„Народна култура“

 

Jacques Roubaud

Les Troubadours, anthologie bilingue

éd. Seghers

Paris, 1971

 

Подбор, предговор и превод © Симеон Хаджикосев

Библиотечно оформление © Петър Добчев

 

Съставител: Симеон Хаджикосев

Първо издание

Литературна група — ХЛ 04/9536672211/5559-11-90

 

Редактор: Кирил Кадийски

Художник: Петър Добрев

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректор: Здравка Славянова

 

Дадена за набор: май 1990 г.

Подписана за печат: август 1990 г.

Излязла от печат: ноември 1990 г.

Формат 84×108/32. Печатни коли 11

Издателски коли 9,24. УИК 11,41

 

Цена 2.05 лв.

 

ДИ „Народна култура“, София

ДП „Димитър Благоев“, София

История

  1. —Добавяне

Приятелю Алберт, ний често спорим с вас,

съставяме тенсони, в които любовта

е главната ни тема, ала не само тя —

че трубадурът вещ е във всяка земна страст.

Сега започвам нещо, неправено до днес —

за нищото тенсона е моят интерес.

По всичките въпроси мъдрец сте вий голям,

но вашите ответи не искам аз да знам —

за нищото тенсона нарича се това.

 

За нищото щом двама беседваме в тоз час

и, Аймерик, ответът вълнува ви кръвта,

тогава чуйте: „Днес за нищо на света

от другиго съвет не бих поискал аз.“

Изглежда ми ответ, изпълнен със финес,

че нещо, що го няма, е много странна смес.

Щом нищото го няма, то крие друго, знам,

а за което днес попитахте ме сам,

не ще намеря аз пак никакви слова.

 

Мълчание не е да криеш своя глас,

приятелю Алберт — различни са неща.

Та немият за своя сеньор ще е щета,

щом истина, лъжа не казва му завчас.

Ако мълчите, где е ответният протест,

а аз пък ви говорих и спорих с вас нощес.

Нищото става с име, изречено едвам,

а вие ще мълвите напусто, срам не срам,

и отговорът ваш какъв да назова?

 

Но, драги Аймерик, на никого от нас

не ще простят да сее заблуда, суета,

че лудост се поражда така от лудостта,

а мъдрост и респект чрез разум са на власт.

Аз отговарям, да, но чувствам се злочест

като човек, когото поставили са, без

и той да знае сам, в съд за вода голям;

лицето си, очите съглежда в мрака там

и викне ли, гласът му отеква след това.

 

Приятелю Алберт, наистина съм аз,

който зове и търси лика си в самота,

зовящия пък вие следите в тъмнота,

че първи аз зовях ви във този късен час.

Но ехото е нищо и мисля си с потрес,

че то е цяло ваше и трови вашта чест.

От нищото творите загадъчен сезам

и ако мисълта ви е равна нему, знам,

че само луд би вярвал на вашите слова.

 

О, Аймерик, вития сте първи между нас

и песните ви хвалят днес вредом по света,

но много не разбират от тази красота,

а може би е трудна и за самия вас.

В ужасно положение поставихте ме днес,

но аз ще се измъкна без вашето „излез“

и вие ще стоите объркан, в смут голям,

а ако все така тормозите ме там,

аз ще ви отговарям не с думи, а с глава.

 

Алберт, което казвам, то истина е днес —

че нищото за нас е най-първи интерес.

Ако стоите дълго на някой мост голям

и гледате водата, ще сметнете вий сам,

че движите се все, а тя върви едва.

 

Добро и зло у вас са в необяснима смес,

тъй както днес се смесва и иде от нощес.

Приличате ми вие на мелница невям —

крилата си въртите безспир насам-натам,

ала и педя даже не мръдвате с това.

Край