Арнаут Даниел
Запявам с думи прости…

Запявам с думи прости, но умни и добри,

запявам — че сега ракитата цъфти;

върхарите дори

и те са в цвят зелен,

всичко цъфти край мен,

изправят стрък цветята

и с бодро чик-чирик

от сянката за миг

долита песента на птиците в гората.

 

И песен, и рефрен отекват низ гори,

но за да няма кой защо да се кори,

аз дялкам и искри^[1]

пак думата пред мен;

от страсти упоен,

не искам да изпусна на Амор следата,

не е той милолик,

ала след него с вик,

напук на люта злост, аз си троша краката.

 

Какво е гордостта за клетник като мен —

изхвърля го за миг сеньорът отегчен

от пищния си ден

и ето го в прахта,

низвергнат в нищета,

лишен на радостта любовна от благата:

той зъзне и гори,

той в сълзи се кори

като човек, що сам срещу Амор се мята.

 

Не се отмятам днес, макар и огорчен,

красавице, към вас оставам устремен,

но виж, че някой ден

подушат любовта,

сестра на радостта —

та се преструвам на непосветен в играта:

с любов не ме дари,

целувката дори

за мене е мираж и връх на чудесата.

 

Напразно бягам аз от строгия ви лик,

към вас е мисълта склонена всеки миг

и аз съм мъченик,

че радостта се скри

в раздяла на зори —

щом спомня си това, пак пари ме сълзата

и плача умилен,

от сладост натъжен,

че аз сега от радост измъчвам си душата.

 

Не страдам от Амор, не съм неврастении,

не съм на нищо мярка — аршин или шиник,

но той ми е длъжник;

от Каин, та до днес дори

светът подобен не откри

любовник, що търпи най-долната отплата:

сърце, цял феномен,

на подлостта във плен,

но аз от радост цял се чувствам в небесата.

Красавице, знам, всеки играе си играта.

 

Арнаут е пленен,

след вас търчи весден,

за да се преклони пред вас и красотата.