Гауселм Файдит
Щом зърна пак зеленина…

Щом зърна пак зеленина

и птичките в леса запяват,

а мартенската ведрина

в мен мисли сладостни навява,

припомням си една жена,

която няма да забравя.

Сърцето си отдадох сам

и мъртъв, жив ли съм не знам.

 

Красавицата — за злина

отвъд морето ме отправи,

далеч от родната страна,

по любовта не ме забрави,

това е знак, че ето на̀,

обратен път ми се задава.

Сърцето си отдадох сам

и мъртъв, жив ли съм не знам.

 

Уви, живея заблуден —

тя друг пред мене предпочита

и няма да настъпи ден

къде се скитам да попита.

Така се чувствам уязвен

за недостоен че ме счита.

Сърцето си отдадох сам

и мъртъв, жив ли съм не знам.

 

Не ще умра, преди смирен

да я погледна във очите.

Аз от любов съм наранен,

към нея тегли ме, а скитам.

Като ме види някой ден,

боя се злост да не изпита.

Сърцето си отдадох сам

и мъртъв, жив ли съм не знам.

 

Съсипва несигурността

и ето, в бедност ме повлече.

Не ще заслужа милостта,

докато образа й вече

не излича от паметта,

но как забравя се, човече!

Сърцето си отдадох сам

и мъртъв, жив ли съм не знам.

 

С молитва на уста шептя,

смирението ме увлече,

смилете ми се над скръбта,

добра бъдете издалече.

Който отказва милостта,

от него се и Бог отрече.

Сърцето си отдадох сам

и мъртъв, жив ли съм не знам.