Раймон Джордан
Амор, не ме оставяш да си тръгна ти…

Амор, не ме оставяш да си тръгна ти,

а знам, че нищо друго не остава.

Животът без любов ще ме гнети,

а участта ми все си е такава.

Обичам и съм роб на обичта,

готов съм да посрещна и смъртта,

но не и да се разделя със нея:

знам — ще умра, но знам защо живея.

 

Приличам аз на оня мъж свети,

що Никола де Бар се назовава;^[1]

сред рибите в морето приюти

го Бог и тъй изпадна във забрава,

морето предпочете пред твърдта

и в него той дочака гибелта.

Веднъж се върна, ала който не е

разумен, може да не оцелее.

 

Така и мен смъртта ми се вести,

че тази, що сърцето обожава,

немилостива е към мен и се пести,

и милост тя не мисли да въздава.

Вълшебните игри на любовта

за мен, уви, забравила е тя

и днес не знам дали ще оцелея,

ала и да избягам аз не смея.

 

Тъй както мъж сред морски широти,

когато страшна буря се задава,

бои се, че вълна ще връхлети,

а котвата надежда малка дава.

И щом вещае гибел участта,

на Бог се уповава в милостта,

че бурята над лодката вилнее

и се бои, че ще загине в нея.

 

Любима, милост скоро дай ми ти,

от скръб сърцето днес се задушава

и няма ли кой тук да му прости,

в палач се любовта преобразява.

В ума — с дълга, в сърцето — с верността

обичам те над всичко на света.

Сърце и дух — пред теб в захлас немея,

на съвършенството си апогея.

 

Убие ли ме, скъпа, любовта,

ще се лиша — след теб — от милостта

на моя мил сеньор, който умее

с възвишени дела да се гордее.