Гилйем де Сейнт Дидие
По-тъжен съм от всички на света…

По-тъжен съм от всички на света.

Преставам да се радвам и да пея,

приятелю Бадок, по теб жалея.

Смъртта ти я понесох сам едва,

оставям радост, песни и игри

и ако без сълзи те назова,

то нека всеки да ме укори.

 

Приятелю, повехна бодростта,

останах тук самичък и немея,

сред другите другари скръбно тлея.

Без тебе радост — празни са слова,

сърцето ми не ще да се смири.

Отгде минават мъртвите, това

узная ли, очакван ме дори.

 

Бадок, нали твърдеше в младостта,

който от нас другаря надживее,

да му говори, жив дори да не е.

Защо смъртта устата ти скова,

когато в сън пред мене се разкри?

Неверни бяха моите слова,

а тебе ням сънят те озари.

 

А сам ти беше връх на доблестта,

мъдрец и луд, обсебен все от нея,

скъперник горд, но и прахосник деен.

Пред чест за теб бе златото трева,

любезността със чар те надари,

дела прекрасни стори след това

и — сякаш бог — от погледа се скри.

 

Прекрасни Боже, символ на властта,

за тебе прошката случайност не е,

тя оня страшен съд ще надживее.

Срещни ни в рая, чуй ти тез слова,

свети Йоан и Петър укори,

ако те двама пуснат го едва,

че друг такъв там няма, разбери.