Метаданни
Данни
- Включено в книгата
-
Снегът зеленина сънува
Антология на провансалската лирика - Оригинално заглавие
- [не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
- Превод отокситански
- Симеон Хаджикосев, 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- sir_Ivanhoe(2015 г.)
- Разпознаване и корекция
- NomaD(2015 г.)
Издание:
Снегът зеленина сънува
Антология на провансалската лирика
Подбрал и превел от провансалски: Симеон Хаджикосев
София, 1990
„Народна култура“
Jacques Roubaud
Les Troubadours, anthologie bilingue
éd. Seghers
Paris, 1971
Подбор, предговор и превод © Симеон Хаджикосев
Библиотечно оформление © Петър Добчев
Съставител: Симеон Хаджикосев
Първо издание
Литературна група — ХЛ 04/9536672211/5559-11-90
Редактор: Кирил Кадийски
Художник: Петър Добрев
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Олга Стоянова
Коректор: Здравка Славянова
Дадена за набор: май 1990 г.
Подписана за печат: август 1990 г.
Излязла от печат: ноември 1990 г.
Формат 84×108/32. Печатни коли 11
Издателски коли 9,24. УИК 11,41
Цена 2.05 лв.
ДИ „Народна култура“, София
ДП „Димитър Благоев“, София
История
- —Добавяне
Послушайте днес песента,
прекрасна песен съвършена,
от съвършен певец родена,
чуйте, съдете ме тогава
за лудостта, изпята с пълен глас,
дали ще преживея аз,
не я приема ли накрая,
както сеньора свой васала.
О, земьо, как си ме търпяла!
И през деня, и през нощта
кълни безумна мисъл в мене,
косата ми е посребрена,
сърцето ми се спотаява,
за малко радост търси час
и иска песен до захлас,
ала пробуди ли се в края,
ще зърне бъркотия цяла,
любов тъй бе го завладяла.
Не е ли жалка участта,
щом мъдростта е принизена,
че от любовна мъка стена,
а рангът ми я забранява —
богатство има тя и власт,
напразно все я славя аз
и с всички сили се старая
да й отправя песен зряла,
а като луд съм във премала.
Но позата на дързостта
за мен не беше позволена,
със скръб бе радостта сменена.
Без жал Амор днес ме предава,
така си той играе с нас,
мени лика си всеки час
и злото тайно ме терзае,
верига ме е оковала,
уста, в теб е вината цяла.
Желал бих аз възможността
да поднеса молба смирена —
тя в песента ми е стаена,
че любовта ми устоява,
а пък над нея нямам власт
и друга не желая аз.
Чрез друг певец — „Милост!“ — ридая,
че лудост бе ме завладяла
и си заслужих сам провала.
Бях цял за нея доброта,
бих влязъл в огнена геена,
но обичта ненаградена
дори с целувка си остава.
Глупецът дири час по час
за песента си чуден глас
и стига често до замая,
но тя напразно се е пяла,
щом милост не е долетяла.
Повзра ли се в околността,
дочувам как морето стене.
Душата е успокоена
от тази, гдето радост дава
далеч от всеки хорски бяс,
далеч от мене в този час,
който унесено блуждая,
изпит и блед, останка вяла
от таз душа закоравяла.
Но жажда, пост — балсам в скръбта,
еднаква мъка са за мене,
а радостта, в мечта родена,
година цяла ще ме сгрява.
Нима ти чуваш своя глас,
не ти, глупецо, вярвам аз
и ще повярва ли, не зная,
във тази горестна раздяла,
Линяуре, душа прозряла.
Когото радостта е звала,
а бяга, луд е на провала.