Раймбаут д'Ауренджа, Джираут де Борнел
Тенсона

Бих радвал се, Джираут де Борнел,

да знам защо с проклятие мълвите

за тъмния ни стил, в какво го вий корите.^[1]

Кажете пред света —

нима е ценността

единствено в баналности превзети,

те изравняват всичките поети.

 

Линяуре^[2], спокойно бих приел

да пишете, тъй както наумите,

но мнението мое щом цените,

ще кажа — почитта

печели с песента

певец, при който яснотата свети.

Но моля ви, за туй не се сърдете.

 

Джираут, в спор съм неумел,

на песните ми чарът скрит е

и може да го накърните.

Глупците по света

не схващат същността,

защото не разбират стиховете,

а стойността е другаде, помнете.

 

Линяуре, на думи аз съм смел,

но радостта от творчество отлита,

щом прекалено славата цените.

Защо е песента,

ако не се запее тя

и сладостта и всеки не усети.

Награда друга няма в стиховете.

 

Джираут, щом съм аз умел,

редя словата, във душата скрити,

без страх дали се поят по стъгдите.

Че знам — вулгарността

не носи красота.

От сол и злато що ще изберете?

А тъй е, вярвам, и със стиховете.

 

Линяуре, не бих аз възприел,

че на любов изящна не държите.

А аз, дори и да ме обвините,

приемам песента

в нескопосни уста,

макар слова и звук да са неспети.

Ала платен певец не ми хвалете.

 

Джираут, друг път съм поел,

вижте на слънцето лъчите —

там чезнат думите изтрити.

Във плен на радостта

съм близо до страстта.

Тъй чиста радост във сърцето свети,

та друга мисъл няма да усети.

 

Линяуре, от щита аз съм взел

червенината, що корите,

и Бог да я благослови, та

дано избегна лудостта

на гордостта,

да не забравя, дързък и суетен,

че графство ми положи тя в нозете.

 

Джираут, някой вече ме подсети,

за Коледа че стягате конете.

 

Линяуре, с добро ме запомнете,

отивам в дом прекрасен на владетел.