Ригаут де Барбезийо
Тъй както нявга Персевал…

Тъй както нявга Персевал,^[1]

който известен бил тогава,

ала и малко простоват,

пропуснал отговор познат —

какво ще трябва да направи

със копието и с Граал,

така и аз треперя цял,

щом ви съгледам в миг пред мен.

Смутен,

във вас се взирам до захлас

и искам да се моля, но без глас.

 

Под поглед сладостен примрял,

който в очите ми остава

и няма връщане назад,

а толкова за мен е свят,

че ако тъй й се понрави,

такъв да бъде моят дял —

на мъка и любовна жал.

Заради вас съм съкрушен,

опустошен,

готов съм да умра за вас,

но не да търся радост в друга страст.

 

Сърцето ви не знае жал,

макар изискан да е нрава,

а пък езикът ми — богат,

дарете ме със благодат.

Ала молба не ще отправя,

по-скоро, мисля, бих умрял,

заключил своята печал.

От вас, прекрасна, съм пленен,

тъй възхитен,

че чезне мъката завчас,

за вас щом само си помисля аз.

 

Като лъчистия сигнал,

който Зорницата подава,

над всичко сте на този свят —

и взорът, влюбен и сърцат,

коварство който не познава,

снагата — на копнеж кристал,

за красотата идеал.

Прекрасна и от род почтен,

държи ме в плен,

та цял съм в нейна власт,

не мога да се отделя ни час.

 

Умът й е всемерно зрял,

но младостта й проличава,

зряла — за почест и парад,

но млада — за любовна жад,

не е ни зла, ни вироглава,

зряла — в постъпки с чист морал,

млада — щом млад е лъх повял.

Прекрасна, зряла в цвят зелен,

та удивен

я виждам стара в ум и страст

и млада по години, тяло, глас.

 

Прекрасна, аз от укор съм спасен,

щом днес пред мен

за бъдна радост иде сгоден час.

Та любовта е служба, доходна за нас.