Бернар дьо Вентадур
Как времето лети, не спира…

Как времето лети, не спира

и ден след ден е полетял,

но аз, уви, се мълком взирам,

увлечен в своя идеал —

една и съща си остава,

която все тъй обожавам,

макар от радости лишен.

 

Смехът й все така извира,

а зло и скръб е моят дял,

въвлече ме в игра без спира

и всичко днес съм проиграл.

Нещастна е любов такава,

един в която само дава

и само той е подчинен.

 

Ще я упрекна аз тогава,

до гуша щом ми е дошло,

че разорителка лукава

не е от майчино чресло.

И ако тя не ме накаже,

пак лудостта ще се покаже,

че всеки луд е дръзновен.

 

Певец от мен вече не става,

напускам школата в Ебло,

че песните не носят слава,

нито спасяват ме от зло.

Каквото правя или кажа,

не носи малка полза даже,

напротив, все съм ощетен.

 

А аз на весел се преструвам,

макар сърцето да кърви.

Кой покаяние бълнува,

преди грехът да се яви!

А тя все по-жестока става

и ако все тъй продължава,

от обич съм обезсърчен.

 

Но по-добре е, ми се струва,

че с волята си ме преви,

дали греши, или хитрува,

все някой ден ще ми върви.

Тъй Библията наставлява,

късметът щом ти се задава —

на месец се равнява ден.

 

До гроб отдадох си сърцето,

да бъда само жив и здрав;

поникналото крехко цвете

е с упорит и ведър нрав.

Тя бави се, това така е,

ала не мисля да роптая,

щом съм накрая възмезден.

 

Любов — копнеж на вековете,

прекрасно тяло, дивна сплав,

ти си създание, което

сам Бог създаде величав.

Завинаги те аз желая,

за всичко друго днес нехая,

не искам жребий друг за мен.

 

О, мъдра, сладостна омая,

дано тоз, който те извая,

ме пощади до видовден.