Бернар дьо Вентадур
Не струва нищо песента…

Не струва нищо песента,

що Бог в сърцето не всели,

а пък не е в сърцето тя,

щом там Амор не пребивава.

Певец съм аз за чест и слава,

защото сам съм изкусен —

с любовна радост съм сроден.

 

Да ме дари Бог с милостта,

от любовта да ме боли,

дори да пази радостта

и със злини да ме дарява:

Сърцето ми ще устоява,

и аз ще бъда награден

за добрината някой ден.

 

Упрекват, знайте, любовта

невежествени люде зли,

но не упада обичта,

ако не е любов такава,

туй име да не заслужава.

Че има интерес студен,

но — същ Амор — е предрешен.

 

Ще ви разкрия подлостта,

която мен ме устрели —

владее ли я алчността,

жената проститутка става.

Подобна дума огорчава,

но аз оставам откровен,

макар че груби са и с мен.

 

Насладата, копнежността

Амор по равно ги дели.

Не струват всичките неща,

ако не се разполовяват.

Бих казал, че е луд тогава,

и оня, що от вкус лишен,

кори и хвали настървен.

 

Ще бъда в плен на радостта,

щом със любов ме окрили

и лик склони към мене тя —

достойна, нежна, величава,

и крал дори тя заслужава,

със стан, прекрасно сътворен,

от който аз съм запленен.

 

Смирен търпя си участта,

мен болката ме закали,

щом от любимата е тя.

Великден сякаш се задава,

когато с поглед ме дарява,

но рядко иде този ден,

а после месец съм блажен.

 

Хвала рефренът заслужава

за оня, който проумява

и с радостите е сроден.

 

Бернарт е също изкусен —

чрез стих към радост устремен.