Жофре Рюдел
През май, щом дните пак се удължат…

През май, щом дните пак се удължат,

дочувам с радост птича песен вече.

Когато тръгвам си от този кът,

припомням любовта си отдалече

и толкова съм тъжен и унил,

че никой цъфнал цвят не ми е мил,

навън вихрушка зимна сякаш вее.

 

Не мога да разчитам вече сам

освен на любовта си отдалече,

че по-добра, по-благородна, знам,

едва ли съществува нейде вече,

а е такава моята любов,

че в сарацинските земи готов

съм като пленник да лежа за нея.

 

Ще тръгна с радост, ала и смутен,

щом зърна любовта си отдалече,

но този миг ще дойде ли за мен,

че нейната земя оттук далеч е

и трябва много път да се върви,

а аз не съм пророк, уви,

та Бог да стори, както си умее.

 

Ще бъда с радостта удостоен,

щом ме дари с любов тя отдалече

и ако милостиво пусне мен

до себе си, макар да съм далечен.

Ще разбере тя в разговор изискан —

далечната любов е всъщност близка,

а аз насладата ще изживея.

 

В Спасителя ни вярвам, Господ Бог

ще ме дари с любов, но отдалече,

а за един залог така висок

две тежки болки мъкна вече,

та искам да съм странник излинял;

и моя посох, скъдния ми дял

случайно с взора си тя да огрее.

 

Бог, който всичко живо сътвори,

създаде любовта ми отдалече

и с тази сила той ме надари

да я съгледам още отдалече

и без измама в нечий земен кът,

но стая и градина всеки път

ми се привиждат в замък чудодеен.

 

Но има право който пак твърди,

че за любов копнея отдалече,

щом друга радост — днес или преди,

сърцето ми завинаги отрече.

Копнея, а от нея съм лишен,

тъй моят кръстник ме ориса мен —

да любя, без да съм любим за нея.

 

Копнея, а съм от любов лишен.

Орисникът проклет да е от мен —

че стори да не съм любим за нея.