Умният чакал (Приказка на хауса)

Паякът и чакалът били приятели. Веднъж чакалът рекъл на паяка:

— Трябва да замина, а наближава време за сеитба. Когато сееш своето зърно, не искаш ли да засееш и моята нива?

Паякът се съгласил. Донесъл му чакалът просено семе и си заминал.

Настъпило време за сеитба и паякът посял просеното семе на своята собствена нива. После отишъл на чакаловата нива, разорал я, но нищо не посял. Скоро на паяковата нива израснало хубаво просо, а в нивата на чакала — само трева. Когато просото почнало да узрява, върнал се чакалът. Дошъл при него паякът и му рекъл:

— Ето, чакале, засях твоята нива, но яребица изкълва всички зърна.

— Че тя само моята нива ли опропасти, а твоята не? — попитал чакалът.

— Това стана нощем, никой нищо не видя — отговорил паякът.

— Добре — рекъл чакалът, — аз ще си отмъстя.

Наближило време за прибиране на жетвата. Събрал паякът от нивата си сорго, просо и боб и ги насипал в хамбарите си. А чакалът намерил отнейде малка кратунка, напълнил я с мед и я занесъл на паяка. Паякът опитал меда, харесал го.

— Какво е това толкова сладко нещо? — попитал той чакала.

— Това са останките от соргото, които имах. Върнах се от пътуването и ги изгорих, а през пепелта пуснах вода — отговорил чакалът.

Затекъл се паякът към хамбара, изгорил цялото си сорго, пуснал през пепелта вода и я опитал. Но водата не била така сладка, както медът. Върнал се паякът при чакала и казал:

— Не е сладко!

— А какво изгори ти? — попитал чакалът.

— Соргото.

— Трябваше да изгориш просото.

Затекъл се паякът в къщи, изгорил просото, пуснал през пепелта вода, опитал — горчи. Отишъл отново при чакала:

— Пак не е сладко!

— А какво изгори ти? — попитал чакалът.

— Просото.

— Ох, съвсем забравих, трябваше да изгориш боба!

Упътил се паякът в къщи. Изгорил всичкия боб, пуснал през пепелта вода, опитал — горчи. Дотърчал при чакала, а той му казал:

— Ето виждаш ли, паяко, сега аз ти върнах за злото, което ми причини.

Така останал паякът през зимата без храна.