Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (9)

Девета глава

Ричард се намръщи.

— Е, кои са те? Какво каза Пилето?

Калан все още стоеше с широко отворени очи. Едва успя да прошепне.

— Каза, че са Сестрите на светлината.

Ричард я изгледа.

— Кои са Сестрите на светлината?

Тя най-после примигна и го погледна.

— Знам много малко за тях. Всъщност едва ли някой знае много. Ричард, мисля, че трябва да се махаме. — Калан го хвана с две ръце за лакътя. — Моля те! Да тръгваме още сега!

Погледът на Ричард се плъзна по мъжете с копия, докато накрая спря върху Пилето.

— Благодари му, че дойде да ни извика. Кажи му, че ще се заемем с това.

След като Пилето кимна и си тръгна, последван от хората си, двамата казаха на Савидлин, че няма нужда да ги придружава този път, и Ричард я изведе навън за ръката. Забързаха по пътеката.

— Добре, може да не знаеш много за тях, но нали все нещо ти е известно. Кажи ми всичко, за което се сещаш. Не е нужно да съм телепат, за да видя, че знаеш нещичко и че се страхуваш от тях.

— Те са нещо като магьосници. Като магьосници с дарба.

— Какво искаш да кажеш?

Калан стисна ръката му.

— Веднъж, когато пътувахме с магьосника Гилер, бяхме седнали да си поприказваме. Нали разбираш — за живота, за мечтите, такива неща. Гилер е магьосник, който е пожелал да стане такъв. Той не притежава дарбата. Да стане магьосник е било мечтата на живота му, единственото му влечение. Зед го бе направил магьосник. Гилер не помнеше учителя си единствено заради магьосническата мрежа, която Зед бе хвърлил върху всички, когато напусна Средната земя. Всъщност това беше целта — никой да не си го спомня. Нито него, нито името му. Нищо. Както и да е, попитах Гилер дали не си е мечтал някога нещата да са се развили по-различно. Дали не е искал да бъде роден с дарбата. Той се усмихна и като че се отнесе нанякъде. После усмивката изчезна от лицето му, целият пребледня и каза, че не би искал да притежава дарбата. Малко ме смути страхът, изписан на лицето му. Не се случва често да видиш подобно изражение на лицето на магьосник, и то предизвикано от най-обикновен въпрос. Попитах го защо не би искал да притежава дарбата. Отвърна, че ако се беше родил с дарбата, щеше да му се наложи да се изправи лице в лице със Сестрите на светлината. Попитах го кои са те, но той не пожела да ми каже. Каза, че е по-добре изобщо да не произнасяме името им на глас. Помоли ме да не го питам нищо повече по този въпрос. Все още си спомням страха в очите му. Направо тръпки ме побиха.

— Знаеш ли поне къде живеят?

— Била съм почти навсякъде в Средната земя и никога не съм чувала някой да ги е виждал. При това съм питала.

Ричард пусна ръката й и опря юмрук в хълбока си. С другата си ръка потърка брадата си, докато се опитваше да осмисли чутото. Накрая скръсти ръце пред гърдите си и се обърна към нея.

— Дарбата. Отново става дума за нея. Мислех, че сме приключили с тези глупости. Аз не притежавам никаква дарба!

Тя сключи пръсти.

— Ричард, моля те, нека си вървим. Щом дори един магьосник се страхува от Сестрите на светлината… Да се махаме оттук!

— А ако тръгнат след нас? Ако ни настигнат точно когато главоболието ме е повалило, когато съм напълно безпомощен?

— Ричард, не знам нищо за тях. Но Гилер бе толкова изплашен… Ами ако всъщност и в момента сме безпомощни.

— Аз съм Търсачът. Не съм безпомощен. Но скоро може и да бъда. По-добре да се срещнем с тях сега, когато аз държа в ръцете си положението, а не те. И ми писна да слушам тия глупости за дарбата! Не я притежавам и ще сложа край на всичко това веднъж завинаги!

Тя въздъхна дълбоко и кимна.

— Добре. Все пак Търсачът и Майката Изповедник не са съвсем беззащитни.

Той я погледна сурово.

— Ти няма да дойдеш с мен!

— Имаш ли въже?

Ричард се намръщи.

— Защо?

Тя повдигна вежда.

— Защото ще ти е доста трудно да ме спреш, освен ако нямаш въже, за да ме вържеш.

— Калан, няма да ти позволя…

— За нищо на света не бих те оставила насаме с жена, която би харесал повече от мен. Трябва да присъствам и аз, за да мога да й затворя устата когато трябва.

Той я погледна отчаяно, след това се приближи и я целуна.

— Добре. Но нека се постараем поне този път да нямаме „приключение“.

Тя се усмихна.

— Само ще кажем на трите дами, че не притежаваш дарбата, ще ги оставим да си вървят по пътя, след което ще получиш една истинска огромна целувка.

Когато стигнаха до къщата на духовете, небето бе станало мастилено синьо. Наблизо бяха вързани три ата. Седлата им бяха различни от всички, които бе виждала някога.

Когато спряха пред вратата, вече беше захладняло и от дъха им се образуваха малки облачета. Двамата се усмихнаха един на друг и си стиснаха ръцете. Ричард опипа меча си, пое дълбоко въздух и отвори вратата. Лицето на Калан придоби обичайното изражение на Изповедник — както я беше учила майка й.

Къщата бе осветена от неголемия огън в камината и две факли. На земята се виждаха три раници. Въздухът миришеше на смола и на благоуханията, които винаги горяха в къщата в чест на духовете на предците. Светлината на факлите хвърляше отблясъци върху черепите на предците, наредени върху единствената полица. Откакто Ричард бе използвал къщата, за да покаже на Калните как се правят покриви, които не текат, подът беше сух. Трите жени стояха прави в средата на единственото помещение без прозорци. Техните тежки кафяви вълнени пелерини стигаха почти до земята. Качулките скриваха лицата им. И трите бяха облечени с широки, разделени по средата поли, удобни за езда, в различни пастелни цветове и семпли бели блузи. Когато двамата влязоха, жените свалиха качулките си. Средната, която бе малко по-висока от другите, но не колкото Калан, имаше къдрава кафява коса, стигаща почти до петите. Жената вдясно от нея беше с черна права коса до раменете, а косата на тази отляво бе тук-там прошарена, къдрава и къса. Трите бяха отпуснали спокойно ръце пред себе си. Всъщност това бе единственото нещо, излъчващо спокойствие у тях. Зрелите им лица напомняха на Калан за управителката на прислугата й в Ейдиндрил. Изражението им говореше за власт, която притежават отдавна. Калан хвърли още един поглед към ръцете им, за да види дали не носят нещо; помисли си, че би им отивало да държат по една нагайка. В очите им се четеше готовност да прекъснат всяка проява на дързост.

Жената в средата заговори първа.

— Вие ли сте родителите на Ричард?

Гласът й не бе толкова груб, колкото Калан предполагаше, че ще бъде, но въпреки това звучеше властно.

Ричард ги стрелна с поглед така, като че имаше намерение да ги събори на земята от разстояние. Той изчака, докато трите не издържаха на погледа му и мигнаха. След това каза:

— Не. Аз съм Ричард. Родителите ми са мъртви. Майка ми почина, когато бях малък, а баща ми това лято.

Трите се спогледаха.

Калан видя яростта в очите му. Той черпеше магия от меча си, без дори да го е изтеглил от ножницата. Тя бе готова да се обзаложи, че му остава съвсем малко, за да го извади. По очите му познаваше, че не би се поколебал да го използва при първата грешна стъпка на трите жени.

— Това е невъзможно — каза високата в средата. — Ти си… стар.

— При всички случаи съм по-млад от теб — сряза я Ричард.

Лицата на трите жени пламнаха. Тази, която бе заговорила, му хвърли гневен поглед, но след миг се овладя.

— Ние не искаме да кажем, че си стар, а само, че си по-стар, отколкото очаквахме. Аз съм Сестра Вирна Совънтрийн.

Жената от дясната й стана се представи:

— Сестра Грейс Рендал.

— Сестра Елизабет Мирик — каза третата.

Сестра Вирна погледна строго Калан.

— А ти коя си, дете?

Калан не знаеше дали поради влиянието на Ричард, но кръвта й вече кипеше. Тя стисна зъби.

— Аз не съм „дете“. Аз съм Майката Изповедник. — Когато пожелаеше, гласът й можеше да звучи не по-малко властно от този на Сестрата.

Трите трепнаха и едновременно се поклониха леко.

— Прости ни, Майко Изповедник!

В къщата все още се усещаше нещо заплашително. Калан усети, че ръцете й са свити в юмруци. Реши, че е така, защото трите може би представляваха заплаха за Ричард. Очевидно трябваше да се държи като Майката Изповедник.

— Откъде сте? — попита тя с леден глас.

— От… много далеч.

Погледът на Калан бе не по-малко гневен от този на Ричард.

— В Средната земя пред Майката Изповедник се пада поне на едно коляно.

Това бе обичай, който тя почти никога не бе изисквала да се спазва. Но сега почувства, че ще е по-добре да го направи.

Трите се изправиха едновременно и вирнаха глави. Лицата им станаха още по-мрачни. Във въздуха се чу характерният звън на меча. Ричард не каза нищо; просто остана на място, стиснал меча с две ръце. Калан усети как мускулите му копнеят да бъдат освободени на воля. Магията, извираща от меча, танцуваше заплашително в очите му. Тя се радваше, че гневът му не е насочен към нея; изражението му бе наистина страшно. Трите Сестри не се стреснаха толкова, колкото на Калан й се искаше, но въпреки това се извърнаха към нея и едновременно коленичиха, свеждайки глави.

— Прости ни, Майко Изповедник — каза Сестра Грейс. — Не сме запознати с вашите обичаи. Нямахме намерение да те обидим.

Те все още не повдигаха глави.

Калан изчака, колкото се полагаше, след това прибави още няколко секунди към обичайното време и чак тогава проговори:

— Станете, деца мои!

Щом се изправиха на крака, те отново сключиха ръце пред себе си.

Сестра Вирна въздъхна дълбоко и нетърпеливо.

— Не сме дошли, за да те плашим, Ричард. Прибери меча! — Последните й думи прозвучаха като заповед.

Ричард не се помръдна.

— Предадоха ми, че сте дошли за мен, каквото и да означава това; и още — че не трябва да бягам. Никога през живота си не съм бягал от нищо. Аз съм Търсачът. И сам решавам кога да прибера меча си.

— Тър… — почти извика Сестра Елизабет. — Ти си Търсачът!

Трите отново се спогледаха.

— Да чуем за какво сте дошли! — каза Ричард. — Веднага!

Сестра Грейс на свой ред въздъхна нетърпеливо.

— Ричард, ние не сме дошли, за да ти причиняваме зло. Нима толкова се страхуваш от три жени?

— Понякога и една жена е напълно достатъчна. Знам го от горчив опит. Вече не вярвам на тези глупости, че не било редно да се убиват жени! Имате последна възможност: кажете какво искате или разговорът ни е приключен!

Сестра Грейс видя Агиела на врата му.

— Явно наистина си имал горчив опит. — Лицето й поомекна. — Ричард, ти се нуждаеш от помощта ни. Дойдохме тук, защото ти притежаваш дарбата.

Ричард ги изгледа една по една, след това каза:

— Имате напълно грешна информация. Нито притежавам каквато и да било дарба, нито пък имам такова желание. — Той прибра меча си. — Съжалявам, че напразно сте били толкова път — добави накрая и хвана Калан за ръката. — Калните не обичат чужденците. Оръжията им са напоени с отрова и не биха се поколебали да ги използват. Ще им кажа да ви изпратят до края на земите си. Не ви съветвам да изпробвате гостоприемството им.

Ричард дръпна Калан към вратата. Тя усети гнева, който се излъчваше от него, видя яростта в очите му. Но усети и още нещо: главоболието. Видя огромната болка, която той изпитва.

— Главоболията ще те убият — спокойно каза Сестра Грейс.

Ричард замръзна на място. Вгледа се пред себе си и задиша учестено.

— През целия си живот съм имал главоболия, свикнал съм.

— Но не и като тези — настоя Сестра Грейс. — Вижда се по очите ти. Ние познаваме главоболията, причинени от дарбата. Това ни е работата.

— В селото има лечителка, която се грижи за мен. Тя е много способна. Вече ми помогна и съм сигурен, че скоро ще ме излекува напълно.

— Тя не може да те излекува. Никой освен нас не може. Ако не ни позволиш да ти помогнем, главоболието ще те убие. Точно затова сме тук; за да ти помогнем, а не за да те нараним.

Ричард посегна към вратата.

— Не е било нужно да се притеснявате за мен. Аз не съм белязан с дарбата. Всичко е наред. Дами, желая ви приятно пътуване.

Калан внимателно го спря с ръка.

— Ричард — прошепна тя, — можем поне да ги изслушаме. Няма да ни навреди. А може да научим нещо полезно за главоболията ти.

— Аз не притежавам никаква дарба! Не искам да имам нищо общо с каквато и да е магия. Магията винаги ми е причинявала само неприятности, само болка. Нито притежавам дарбата, нито пък бих искал. — Той отново посегна към вратата.

— Предполагам, че след малко ще твърдиш, че изобщо не си променил хранителните си навици — каза Сестра Грейс. — Имам предвид съвсем наскоро, през последните няколко дни.

Ричард отново замръзна на място.

— На човек не винаги му се яде едно и също.

— Някой наблюдавал ли те е, докато спиш?

— Моля?

— Ако някой те е наблюдавал, докато спиш, вероятно е забелязал, че вече спиш с отворени очи.

Калан усети как по цялото й тяло преминават ледени тръпки. Нещата започнаха да си идват по местата. Всички магьосници имаха свои специфични вкусове, що се отнася до храната. Освен това често спяха с отворени очи; дори магьосниците без дарба. Другите, с дарбата, като например Зед, по-често.

— Грешите, аз не спя с отворени очи!

— Ричард — прошепна Калан, — може би наистина трябва да ги изслушаме. Нека разберем какво имат да ти кажат.

Той я погледна така, сякаш й се молеше да му помогне да се махнат от всичко това. Сякаш търсеше помощ.

— Аз не спя с отворени очи!

— Напротив! — Тя го хвана за ръката. — Докато преследвахме Рал, съм те гледала как спиш месеци наред. Докато стоях на пост нощно време, често не откъсвах очи от теб. А сега, откакто напуснахме Д’Хара, ти спиш с отворени очи. Точно като Зед.

Ричард все още стоеше с гръб към трите жени.

— Какво искате? Какво можете да направите за главоболието ми? — попита ги той.

— Ако искаш да говорим за това, трябва по-напред да застанеш с лице към нас — каза Сестра Вирна, сякаш говореше на непослушно дете. — И да се отнасяш към нас с необходимото уважение! Обърни се към нас!

Това определено не бе най-подходящият начин да се говори с Ричард точно в момента. Той отвори вратата и я блъсна зад себе си. Калан си помисли, че вратата ще изхвръкне от пантите си. Но това не стана. Сърцето й се късаше от мъка при мисълта за онова, което му бе казала. Той просто искаше тя да е на негова страна и изобщо нямаше намерение да се вслуша в истината.

Калан бе напълно объркана от държането му. Ричард не беше от хората, които заобикалят истината. Но явно смъртно се страхуваше от нещо. Тя се обърна и погледна трите жени. Сестра Грейс отпусна ръце край тялото си.

— Това не е игра, Майко Изповедник. Ако не ни позволи да му помогнем, ще умре. Часовете му са преброени.

Калан кимна. Гневът й се бе стопил. На негово място дойде необозрима празнота.

— Ще говоря с него — каза тя тихо. — Моля ви, почакайте тук. Ще го върна обратно.

Ричард беше седнал на земята, облегнал гръб в ниската стена, точно под мястото, където личаха следите от удара на меча му при битката със смехавеца. Беше подпрял лакти в коленете си и стиснал главата си с ръце. Не я погледна. Тя седна и се притисна в него.

— Главата те боли ужасно, нали?

Той кимна. Тя откъсна изсъхналото стебло на някакъв плевел и го повъртя между дланите си. Също опря лакти на коленете си. Думите й сякаш го подсетиха да извади няколко листенца и да ги пъхне в устата си.

Калан откъсна едно пожълтяло листо от сухото стебло.

— Ричард, кажи ми от какво се страхуваш?

Той продължи да дъвче листенцата, след малко вдигна глава и се облегна назад.

— Помниш ли, когато се появи смехавецът, ти казах, че съм го усетил, а ти каза, че вероятно просто съм го чул.

Калан кимна.

— Днес стана същото — преди да убия онзи мъж, аз го усетих. По съвсем същия начин. Опасност! Не знам какво беше нито едното, нито другото, но просто усещам опасността! И в момента разбрах, че ни чакат неприятности, само не можах да преценя какви точно.

— Какво общо има това с трите жени?

— Преди да влезем в къщата на духовете, за да се срещнем с тях, усетих същото: опасност! Нямам представа какво означава, но е същото. По някакъв начин знам, че те ще застанат помежду ни.

— Ричард, няма такова нещо. Те казаха само, че искат да ти помогнат.

— Не, сигурен съм! Също както бях сигурен, че онова същество от отвъдния свят е тук или пък мъжът с копието. Тези жени носят опасност за мен.

Калан усети как в гърлото й засяда буца.

— Ти каза още и че главоболията могат да те убият. Ричард, страхувам се за теб!

— А аз се страхувам от магията. Мразя магията. Мразя магията на меча. Толкова ми се ще да избягам от всичко това. Не можеш да си представиш какви неща е трябвало да върша с меча си. Не знаеш какво е да нажежиш острието му до бяло. Магията на Мрачния Рал уби баща ми и брат ми. Причини зло на толкова много хора. — Той въздъхна дълбоко. — Мразя магията.

— У мен също има магия — каза тя тихо.

— И това едва не ни раздели завинаги! — прекъсна я той.

— Но само едва! Ти успя да направиш така, че нещата да се получат. Ако в мен нямаше магия, никога нямаше да те срещна. — Тя стисна ръцете му. — Освен това благодарение на магията Ейди си върна крака. И много други хора са изпитвали помощта на магията. Зед е магьосник; той притежава дарбата. Нима искаш да кажеш, че това е лошо?! Зед винаги е използвал дарбата си, за да помага на хората. Ричард, в теб също има магия. Ти притежаваш дарбата. Нали току-що сам го каза — именно чрез нея си почувствал смехавеца и така ми спаси живота. Пак благодарение на нея почувства и човека, който се канеше да убие Чандален. Така спаси неговия живот.

— Не искам да притежавам магия.

— Струва ми се, че мислиш за проблема, а не за решението му. Нали винаги така казваш: мисли за решението, не за проблема!

Ричард отметна глава назад и затвори очи. Въздъхна тежко.

— Това ли било човек да е женен за теб? Значи отсега нататък всеки път, когато постъпя глупаво, ще ми го натякваш по този начин?!

Тя се усмихна.

— Нима искаш от мен да те оставя да се самозаблуждаваш?

Ричард скри лице в шепите си.

— Сигурно не бих искал да го правиш. Толкова ме боли глава, че изобщо не мога да мисля!

— Тогава хайде да направим нещо по въпроса, съгласен ли си? Да влезем вътре и поне да поговорим със Сестрите, да чуем какво имат да ни кажат. Твърдят, че искат да ти помогнат.

Той я погледна мрачно.

— И Мрачният Рал твърдеше същото.

— Бягството не е решение на проблема. Ти не избяга от Мрачния Рал.

Той я изгледа продължително, след това кимна.

— Ще ги изслушам!

Трите жени стояха там, където Калан ги бе оставила. Те леко й се усмихнаха, очевидно доволни, че е успяла да го върне обратно. Ричард и Калан застанаха един до друг срещу трите жени.

— Решихме да ви изслушаме. Какво имате да кажете за главоболието ми?

Сестра Грейс погледна Калан.

— Благодарим ти за помощта, Майко Изповедник, но сега ще трябва да поговорим с Ричард насаме.

Гневът на Ричард пламна отново, но той успя да запази гласа си равен.

— Двамата с Калан скоро ще се женим.

Трите отново се спогледаха. Нещата явно се усложняваха.

— Онова, което ще ми кажете, засяга и нея. Щом искате да говорите с мен, ще остане и тя и също ще го чуе. Или двамата, или никой! Избирайте!

Трите отново размениха погледи. Накрая Сестра Грейс проговори.

— Много добре.

— И най-напред държа да ви кажа, че мразя магията и че не съм убеден, че притежавам някаква дарба. А дори и да е така, това не ми доставя удоволствие и единственото, което желая, е да се освободя от нея.

— Не сме дошли да ти доставяме удоволствие; тук сме, за да ти спасим живота. За да те научим как да използваш дарбата си. Не се ли научиш да я управляваш, тя ще те погуби.

— Разбирам. Сблъсках се с подобен проблем, когато получих Меча на истината.

— Първото, което трябва да научиш, е, че ние, както Майката Изповедник, изискваме специално отношение към себе си. Дълго и мъчително сме се трудили, преди да станем Сестри на светлината, и очакваме към нас да се отнасят с необходимото уважение. Аз съм Сестра Вирна, това е Сестра Грейс, а това Сестра Елизабет.

Очите на Ричард блеснаха насреща им. Накрая той леко се поклони.

— Както желаеш, Сестро Вирна! — Той изгледа и останалите две. — И какво представляват Сестрите на светлината?

— Ние сме тези, който обучават магьосниците. Магьосниците с дарба.

— Вие сте Сестри на светлината от…

— Всички ние живеем и работим в Двореца на пророците.

Калан се намръщи.

— Сестро Вирна, никога не съм чувала за Двореца на пророците, къде се намира той?

— В град Танимура.

Калан смръщи лице още повече.

— Знам всички градове в Средната земя. Но никога не съм чувала за Танимура!

Сестра Вирна задържа очи върху Калан.

— Въпреки това ние живеем именно там.

— Защо ви изненада възрастта ми?

— Защото — каза Сестра Грейс — почти няма случаи, в които да не сме обърнали внимание на някой с дарба, докато е още малък.

— Колко малък?

— В най-добрия случай поне на една трета от твоите години!

— И как си обяснявате това, че досега не съм привлякъл вниманието ви?

— Очевидно е, че по някакъв начин си бил скрит от нас!

Калан усети, че Ричард влиза в ролята си на Търсач, вечно търсещ отговори на въпросите си, преди да им даде онова, което щяха да поискат от него.

— Обучавали ли сте Зед?

— Кого?

— Зедикус Зу’л Зорандер, магьосник от Първия орден.

Трите отново се спогледаха.

— Не познаваме магьосник от Първия орден на име Зорандер.

— Мислех, че познавате всички, които притежават дарбата, Сестро Вирна, нали това ви е работата?

Те настръхнаха.

— Ти познаваш ли този магьосник от Първия орден?

— Да! Но защо вие не го познавате?

— Възрастен ли е?

Ричард кимна.

— Може би се е появил много преди нашето време!

— Може би! — Ричард, отпуснал юмрук на хълбока си, отстъпи няколко крачки назад и се обърна с гръб към тях. — А как разбрахте за мен? Сестро Елизабет?

— Работата ни е да познаваме всички, които притежават дарбата, всички магьосници. Макар очевидно да си бил скрит от нас, ние успяхме да те открием, когато започна да използваш дарбата си.

— А какво ще стане, ако не искам да бъда магьосник?

— Това си е твоя работа. Нашата е да те научим да управляваш магията си. Не сме дошли да те принуждаваме да станеш магьосник, а само да ти помогнем да управляваш магията си, за да оцелееш. Оттам нататък можеш да бъдеш какъвто си искаш.

Ричард се обърна, пристъпи напред и доближи лицето си до Сестра Вирна.

— Откъде знаете, че имам дарбата?

— Ние сме Сестри на светлината. В това ни е работата — да знаем.

— Мислехте си, че ще бъда малко момче. Че ще дойда при вас с родителите си. Не знаехте, че аз съм Търсачът, не познавате най-главния магьосник от Първия орден. Май не си вършите много съвестно работата. Щом като правите подобни грешки, може би грешите и за това, че притежавам дарбата, Сестро Вирна? Струва ми се съмнително това, че грешите толкова много. Уважаваният ви пост предполага ли подобни грешки?

Лицата на трите жени станаха пурпурночервени. Сестра Вирна с мъка овладя гласа си.

— Ричард, нашата работа, нашето призвание е да помагаме на онези, които притежават дарбата. Посветили сме целия си живот на това. Идваме от много далече. Не можем да отговорим на всичките ти въпроси. Нещата, за които говориш, не са толкова важни. Важното е, че ти имаш дарбата и ако не ни оставиш да ти помогнем, ще умреш! Една от причините да помагаме на тези, които имат дарба, докато са още малки и да искаме да се срещнем с родителите им, е точно заради това — да избегнем трудностите, с които се сблъскваме в момента. Говорейки с родителите, ние можем да ги убедим кое е най-доброто за детето им. Родителите са по-загрижени за живота на детето си, отколкото си ти за себе си сега. Да обучаваш човек на твоята възраст е трудна работа. Хората възприемат по-лесно като малки.

— Преди да започнат да мислят самостоятелно, така ли, Сестро Вирна?

Тя не каза нищо.

— Ще попитам още веднъж. Как разбрахте, че притежавам дарбата?

Сестра Грейс приглади косата си.

— Когато някой е роден с дарбата, тя може да е в него, без да се прояви дълго време. Той не я усеща. Ние се стараем да откриваме такива момчета още докато са малки. Има си хиляди начини за това. Понякога е възможно човек сам да предизвика растежа и развитието на дарбата си. Стане ли това, тя се превръща в заплаха за него. А що се отнася до това как си успял да се скриеш от нас, това не мога да си обясня. Веднъж подтикната, силата на дарбата се разраства. Тя не може да бъде спряна. Трябва да бъде овладяна, иначе умираш. Точно това се е случило с теб. Подобно нещо се случва изключително рядко. За да сме честни, трябва да ти кажа, че макар да знаем, че подобно нещо е възможно да се случи, самите ние никога не сме се сблъсквали лично с него. В Двореца на пророците има описани такива случаи и ще направим справка как е постъпвано. Но това не променя нещата: дарбата е у теб. Тя е била задействана и растежът й е започнал. Никога досега не сме обучавали човек на твоите години. Страх ме е да си помисля каква реакция ще предизвика това в Двореца. За да възпиташ дарбата си, се изисква дисциплина. На твоята възраст постигането й винаги създава проблеми.

Ричард смекчи тона си, но погледът стана още по-строг.

— Сестро Грейс, ще те попитам за последен път! Как разбрахте, че имам дарбата?

Тя изправи рамене и въздъхна шумно. След това стрелна с поглед Сестра Вирна.

— Кажи му.

Сестра Вирна кимна примирено и измъкна от колана си малка черна книжка. Смръщи лице и я запрелиства.

— Родените с дарбата имат полза от нея през целия си живот, дори и когато тя още не е проявена напълно. Може би си забелязал, че можеш да правиш неща, които другите не могат. Така ли е? При теб развитието на дарбата е свързано със специфична употреба на магията. Веднъж започнал, не можеш да спреш. Точно това е станало при теб.

Тя продължи да разлиства страниците, плъзгайки пръста си по редовете.

— А, ето го! — Тя свали надолу книгата и вдигна поглед към Ричард. — Съществуват три неща, които трябва да бъдат направени по определен начин, за да бъде задействана дарбата. Същността на тези три неща не е напълно изяснена, но са ни известни главните принципи. Ти си направил тези три неща. Първо, необходимо е да използваш дарбата си за спасяването на друг човек. Второ, трябва да използваш дарбата си, за да спасиш себе си. Трето, трябва да използваш дарбата си, за да убиеш друг с дарба. Надявам се, разбираш колко е трудно да бъдат изпълнени и трите, и защо досега не сме срещали такъв човек.

— И какво пише за мен в тази книга?

Тя погледна още веднъж към отворената страница, след това вдигна поглед и повдигна вежда, за да е сигурна, че той я слуша внимателно. След това, поглеждайки от време на време в книгата, каза:

— Първо, ти използва дарбата си, за да спасиш живота на жената, която бе извикана в отвъдния свят. Спаси не тялото, а духа й. Издърпа я обратно в света на живите. Без теб тя щеше да потъне завинаги там. — Тя го погледна изпод вежди. — Разбираш, нали?

Калан погледна Ричард. И двамата разбраха. Именно тя бе спасената.

— В хралупестото дърво — прошепна Калан. — Първата нощ, в която се срещнахме. Когато ти не позволи на отвъдния свят да ме прибере обратно.

Ричард кимна към Сестра Вирна.

— Да, разбирам.

Сестрата погледна отново в книгата.

— Що се отнася за второто, да спасиш себе си чрез дарбата си… да видим… преди секунда ми беше пред очите, а, да, ето го! — Тя го погледна изпод вежди. — Второ, използвал си дарбата, за да спасиш собствения си живот. — Тя удари с пръст по книгата. — Раздвоил си съзнанието си. Разбираш, нали?

Ричард затвори очи.

— Да, разбирам — каза той едва.

Този път Калан не знаеше за какво става дума.

Сестра Вирна отново сведе глава над книгата.

— Трето, използвал си дарбата, за да убиеш магьосник. Името му е Мрачният Рал! Разбираш, нали?

— Да. — Той отвори очи. — Откъде знаете всичко това?

— За да направиш тези неща, си използвал магия, много специална магия, която се чувства заради онова, което си и защото си необучен. Ако беше обучен, тя не би могла да се усети. В такъв случай нямаше как да знаем за всичко това. В Двореца на пророците има хора, които разбират от тези неща.

Ричард я стрелна с поглед.

— Вие сте нарушили правото ми на личен живот, шпионирали сте ме! А що се отнася до третото, аз не съм убил Рал в истинския смисъл на думата. Поне не технически.

— Знам как се чувстваш — спокойно каза Сестра Грейс. — Но всичко това е, за да ти помогнем. Ако искаш да стоим тук и да спорим дали тези три неща са онези, които биха били приети за задействащите дарбата ти, ще разсея съмненията ти. Направиш ли ги веднъж, процесът е започнал — ти се превръщаш в магьосник. Може да не го вярваш, нито пък да искаш да бъдеш такъв, но това така или иначе вече е станало. Без съмнение. Ние не стоварваме всичко това на раменете ти. Тук сме, за да ти помогнем да се справиш с него.

— Но…

— Няма „но“. Когато магията е задействана, се променят поне три неща. Първо, ставаш особено претенциозен по отношение на храната. Ястия, които си обичал или дори обожавал, вече не можеш да понасяш. Това сме го учили и макар да не разбирам добре причините за появата му, знам, че е нещо свързано с извикването на живот на дарбата. Второ, започваш за спиш, поне понякога, с отворени очи. Така е при всички магьосници, дори онези, които нямат дарбата. Свързано е с това да се научиш да използваш магията. Притежаваш ли дарбата, правиш тези неща, когато започнеш да я използваш. Ако не я притежаваш и си станал магьосник по собствено желание, тогава започваш да ги правиш в процеса на обучението. Трето, започват главоболията. Те са смъртоносни. Няма друг лек за тях, освен да се научиш да контролираш магията. Не го ли направиш, рано или късно те ще те убият.

— Колко скоро? Колко време ми остава, ако откажа помощта ви?

Калан го хвана за ръката.

— Ричард…

— Колко време имам!

Сестра Елизабет се обади:

— В книгите пише, че един човек живял с главоболията няколко години. Друг пък издържал само няколко месеца. Предполагаме, че времето, което ти остава, зависи от това с каква сила разполагаш. Колкото е по-голяма силата ти, толкова са по-силни болките и следователно толкова по-малко време ти остава. Много е възможно след около месец главоболията да станат толкова силни, че да започнеш да губиш съзнание.

Ричард я погледна безстрастно.

— Вече съм изпитвал толкова силни болки.

Сестрите облещиха очи и бързо си размениха погледи.

— Започнахме да те търсим още преди да направиш тези три неща. Скоро след като напуснахме двореца, ти извърши и трите — каза Сестра Вирна. — Тази книга е магическа. В Двореца има неин двойник. Когато нещо ново бъде записано в двойника, то се появява и при нас. Така разбрахме, че вече си направил и трите. Колко време, откакто извърши третото, откакто уби Мрачния Рал?

— Три дни. Но бях в безсъзнание през втората нощ, след като го убих.

— Втората…!

Те отново се спогледаха.

Ричард отново се ядоса.

— Защо непрекъснато се споглеждате така?

Сестра Вирна му отвърна тихо:

— Защото ти си рядко срещан човек, Ричард. В много отношения. Никога не ни се е случвало да се сблъскаме с толкова много изненади, събрани в един-единствен човек.

Калан го прегърна през кръста.

— Имаш право; той наистина е много рядко срещан човек. Човек, когото обичам. С какво можете да му помогнете? — Калан се разтревожи, че Ричард се опитва да ги сплаши и те можеха да откажат помощта си.

— Съществуват някои правила, които той трябва да следва. Които всички ние следваме. Те не бива да се нарушават от никого. Не може да става дума за каквото и да било споразумение. Той трябва да се остави в ръцете ни и да дойде с нас в Двореца на пророците. — В очите на Сестра Грейс имаше тъга. — Сам.

— За колко време? — попита Ричард. — Колко време е необходимо?

Сестра Грейс обърна глава към него и черната й коса проблясна на светлината на факлите.

— Зависи колко бързо учиш. Ще отнеме толкова, колкото трябва. Трябва да останеш до края.

Ричард прегърна Калан през кръста и тя почувства как нещо стяга гърдите й.

— Мога ли да го посещавам?

Сестра Грейс бавно поклати глава.

— Не. Има и още нещо. — Очите й отскочиха към Агиела. Тя бръкна в пелерината си и извади нещо. Представляваше метален обръч с диаметъра на човешка длан. Макар да изглеждаше цял, Сестрата направи нещо и той се разтвори на две половини, прикрепени една за друга с панта. Сребристото му покритие хвърляше отблясъци на светлината на факлите. Тя го показа на Ричард.

— Това се нарича Рада’Хан. Представлява яка. Ще трябва да я носиш.

Ричард отстъпи назад, отдалечавайки се от Калан, като инстинктивно посегна с ръка към гърлото си. Лицето му пребледня, очите му се ококориха.

— Защо? — попита той шепнешком.

— Щом стане време да се изпълняват правилата, разговорите приключват.

Сестра Вирна и Сестра Елизабет застанаха зад Сестра Грейс, която повдигна яката пред себе си.

— Това не е игра, Ричард. Отсега нататък всичко трябва да бъде по правилата. Чуй ме внимателно, Ричард. Ще имаш три възможности да приемеш Рада’Хан; три възможности да приемеш помощта ни. От всяка Сестра по една. Има три причини да носиш тази яка и всяка Сестра ще ти даде по една причина. Преди всяко предложение и възможност за отказ всяка от нас ще ти разкрие по една от трите причини. След всяка причина ще имаш възможност или да приемеш, или да откажеш. След третия отказ, до който, надявам се, ти няма да стигнеш, не ти се дава никаква друга възможност. Оттам насетне няма да получиш никаква помощ от Сестрите на светлината. Ще умреш от силата на дарбата си.

Ръката на Ричард все още стискаше гърлото му. Гласът му все още едва се чуваше.

— Защо трябва да нося яката?

Думите на сестра Грейс прозвучаха властно.

— Никакви разговори повече. Само слушай! Ще трябва сам да сложиш Рада’Хан около врата си, по твоя воля. Но сложиш ли я веднъж, не можеш да я свалиш. Това може да направи само Сестра на светлината. Ще остане на врата ти, докато ние решим. И това ще стане, след като си достатъчно добре обучен. Не по-рано.

Гърдите на Ричард се повдигаха с мъка. Очите му бяха приковани върху яката. Погледът му беше странен и див, съвсем непознат и чужд за Калан. Тя се вцепени, виждайки ужаса, изписан на лицето му. От собствения си ужас.

Сестра Грейс го погледна с леден поглед и той вдигна очи към нея.

— Време е за първото предложение. Всяко ще бъде направено от различна сестра. Първото ще направя аз.

Аз, Сестра на светлината Грейс Рендал, давам първата причина за Рада’Хан, първата възможност за помощ. И тя е, че Рада’Хан може да овладее болката ти и да отвори съзнанието ти така, че ти да се научиш да използваш дарбата си. Имаш възможност да приемеш или да откажеш. Сериозно те съветвам да приемеш това първо предложение за помощ. Повярвай ми, втория път ще бъде много по-трудно, а третия — по-трудно от втория. Моля те, Ричард, приеми сега, при първото предложение. Животът ти зависи от това. — Тя замълча и застана в очакване.

Очите на Ричард се върнаха върху сребърната яка. Той бе на границата на паниката. В стаята цареше мъртвешка тишина, чуваше се само пращенето на огъня и слабото припукване на факлите.

Ричард гледаше яката. Устата му се отвори, но от нея не излезе нито звук. Клепачите му бяха напълно неподвижни. Накрая успя да затвори очи и прошепна едва чуто.

— Няма да нося яката! Никога! Заради никого и по никаква причина, никога!

Сестрата трепна, стисна яката в ръка и го погледна изненадана.

— Отказваш ли предложението за Рада’Хан?

— Отказвам!

По лицето на Сестра Грейс се бореха тъга и тревога. Пребледняла като платно, тя се обърна към двете Сестри зад себе си.

— Простете ми, Сестри, аз се провалих. — Тя подаде Рада’Хан на Сестра Елизабет. — Сега е твой ред, Сестро.

— Светлината да ти прости! — намръщи се Сестра Вирна и я целуна. Сестра Грейс се обърна към Ричард със спокоен глас.

— Нека Светлината да те подкрепи и винаги да бъде с теб! Нека един ден намериш верния път. — Тя продължи да гледа Ричард в очите, вдигна ръка и леко я раздвижи в китката. От ръкава й се плъзна сребърен нож с добре наточено острие. Вместо дръжка имаше кръгла сребърна пръчица.

Ричард отскочи назад и изтегли меча си. Острият му метален звън изпълни стаята. Сестра Грейс обърна ножа не към Ричард, а към себе си. Без да сваля очи от него, го заби в гърдите си. Стаята се озари от силна светлина, която излезе през очите й. Сестрата се строполи на земята мъртва.

Ричард и Калан отстъпиха назад ужасени. Сестра Вирна спокойно извади ножа от мъртвата жена и продължи да ги гледа.

— Както ви казах, това не е игра. — Тя прибра сребърния нож в пелерината си. — Трябва да погребеш тялото й сам. Ако накараш някой да го направи вместо теб, ще сънуваш кошмари до края на живота си, кошмари, предизвикани чрез магия. За тях няма лек. Не забравяй, трябва сам да я погребеш. — Двете Сестри дръпнаха качулките си. — Предложихме ти първата от трите възможности и ти отказа. Ще се върнем отново. — Двете Сестри излязоха през вратата и изчезнаха в нощта.

Върхът на меча бавно опря в пода. Ричард тръгна към мъртвата жена. В очите му се появиха сълзи.

— Не искам да нося яката — прошепна той сякаш на себе си. — Заради никого не бих я сложил!

Той извади от раницата си малка лопата. Обърна Сестра Грейс по гръб и кръстоса ръцете й, за да я вдигне. Едната й ръка се плъзна надолу и се залюля, главата й увисна. Очите й все още бяха отворени, черните коси се развяха. Върху бялата блуза имаше малко петно от кръв. Очите на Ричард потърсиха Калан.

— Отивам да я погреба. Искам да съм сам!

Калан кимна и проследи с поглед как той бутва вратата с рамо. След като остана сама, тя се смъкна на колене и заплака.