Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (68)

Шестдесет и осма глава

В сумрака преди зазоряване Ричард видя в далечината зелена светлина, която се издигаше над Двореца през стъкления покрив на Градината на живота. Той знаеше едно-единствено място, от което можеше да струи такава зелена светлина. Отвъдния свят.

Леденият вятър се блъскаше в лицето му и развяваше краищата на дрехите му, докато Скарлет ритмично движеше огромните си криле. Тя беше положила неимоверни усилия, за да стигне по-бързо до Д’Хара. Драконът разбра опасността, която грози хората заради Пазителя. Отвъдният свят щеше да погълне и нея самата. Освен това тя мразеше Мрачния Рал. Той беше откраднал яйцето й, за да я превърне в свой роб.

Когато започна да се спуска, Скарлет се обърна назад към него.

— Ще имаш достатъчно време, Ричард. Все още можем да успеем да стигнем навреме в Ейдиндрил. Сега едва се зазорява.

— Знаех, че ще успееш, Скарлет, а сега ще имаш малко време за почивка.

Скарлет свърна наляво и се спусна към двора, където бяха идвали и преди. Мястото бе достатъчно голямо, за да може да побере дракон с нейните размери и дори да остане свободно пространство. Дворецът се приближаваше към тях с ужасяваща скорост.

Изведнъж от тъмнината под тях изникна светкавица, която прелетя току до главите им и остави пред очите им ослепителна жълта следа. Преди Ричард да осъзнае какво става, се появи втора. Скарлет изрева от болка и се наклони наляво. Спуснаха се към земята по гигантска спирала. Ричард се опитваше да запази равновесие върху гърба на дракона. Долу мярна фигурата на жена, от чиито пръсти излитаха светкавиците. Скарлет отново изрева от болка. Ричард виждаше жената само когато светкавиците я осветяваха в мрака.

Скарлет измина последните метри почти без да може да управлява полета си. Ричард вече знаеше, че следващата светкавица ще я довърши. Обърна лъка пред себе си и изтегли през рамо една стрела.

— Скарлет, хвърли огън, за да мога да я видя.

Докато Ричард опъваше до бузата си тетивата, Скарлет изрева от болка и гняв. В червената светлина той видя жената с вдигнати ръце. Този път светкавицата не ги улучи. Преди да успее да извика мишената, Скарлет политна и Ричард изгуби жената от погледа си.

— Скарлет! Внимавай! — изкрещя й той.

Тя замахна с дясното си крило и възстанови равновесието. В същия миг отляво профуча друга светкавица, но пак не ги улучи. Земята се приближаваше със светкавична бързина.

В трепкащата червена светлина на драконовия огън Ричард видя как жената отново издига ръце. Той опъна тетивата, опитвайки да се движи с ритъма на Скарлет. Преди жената отново да се изгуби от погледа му, призова мишената. В мига, в който го направи, стрелата вече летеше.

— Завий!

Скарлет замахна с дясното си крило и преди да ги застигне следващата светкавица, те се отместиха встрани. Секунда след това светкавицата бе прерязана като с нож.

Изведнъж всичко потъна в непрогледна тъмнина. Стрелата беше намерила целта си. Пазителят бе прибрал Сестра Одет при себе си.

Те се приземиха с тежък удар. Ричард се подхлъзна на гърба й и се свлече на земята. Веднага скочи на крака и разтърси глава.

— Скарлет, лошо ли си ранена? Как си?

— Върви! — изръмжа тя с дълбокия си глас. — Бързай, намери го, преди да е погълнал всички ни.

Ричард я погледна.

— Ще се върна. Дръж се!

Той изтегли меча и стисна здраво дръжката му. Нямаше нужда да призовава гнева — беше го обзел още преди да посегне към ножницата. Тичаше ослепял от ярост към вратата, скрита между огромните колони.

От мрака точно срещу него изскочиха неколцина войници. Острието на меча просветна на светлината на факлите, които горяха в коридора. Ричард започна своя танц с духовете. Мечът му се движеше като въздух между войниците. Първият беше разсечен на две почти равни половини. Всяка следваща атака срещаше звънтящата стомана на меча. За няколко минути подът се покри с локви кръв и паднали в тях войници. Около петдесет на брой.

Добро посрещане след толкова време. Той си припомни как армията на Д’Хара му се закле във вечна вярност, когато беше тук предишния път. В деня, когато уби Мрачния Рал. Може би те просто не го бяха познали. Тръгна по коридора, водещ към Градината на живота. Повечето от факлите, забити по стените, бяха угаснали. Нямаше никакви хора. По една извита стълба встрани към него изведнъж се спуснаха шест Морещици, всяка в червена кожена туника и с Агиел в ръката. През замъгленото си от гняв съзнание той си спомни, че не може да използва меча срещу тях, защото така могат да го уловят в капана на собствената му магия. Беше бесен. Трябваше да стигне до Мрачния Рал. Нямаше никакво намерение да се занимава с тези отвратителни жени.

Ричард неохотно прибра меча в ножницата и извади ножа си. Дена му беше казала веднъж, че ако вместо меча е използвал ножа си, тя е нямало да го хване. Нямаше да може да им избяга. Трябваше да ги убие.

Една русокоса жена, най-едрата, простря напред ръце, когато той тръгна към тях.

— Господарю Рал, не!

Другите пет спряха зад нея. Ричард замахна, но тя избегна удара му.

— Господарю Рал, спри! Тук сме, за да ти помогнем.

Макар да бе прибрал меча в ножницата, не му липсваше ярост. Ако искаше да спаси Калан, трябваше по-напред да се справи с Мрачния Рал.

— Ще ми помагате в отвъдния свят, много скоро ще бъдете там!

— Не, Господарю Рал! Аз съм Кара. Тук сме, за да ти помогнем. Не минавай по този коридор. Не е безопасен.

Ричард дишаше тежко, стиснал ножа в ръката си.

— Не ти вярвам, искаш да ме плениш. Много добре знам какво правят Морещиците с пленниците си.

— Познавах Дена, твоята господарка, ти носиш нейния Агиел. Морещиците вече не измъчват своите пленници. Ти ни освободи. Ние никога не бихме наранили освободителя си. Ние те уважаваме.

— Когато си тръгвах оттук, наредих на войниците да изгорят вашите ужасни дрехи и да ви дадат нови. Наредих да вземат и Агиелите ви. Ако толкова ме уважавате, защо не сте изпълнили заповедите ми?

По устните й се разля хитра усмивка. Повдигна вежда над синьото си око.

— Защото не можеш да ни освободиш, за да ни заробиш отново с живот, който ти ни избереш. Ние сме свободни да избираме сами. Ти го направи възможно. Ние избрахме да се бием в защита на нашия Господар Рал. Ние сме дали клетва да умрем за теб, ако е необходимо. Дори Дворцовата стража не смее да се изпречи на пътя ни. Ние изпълняваме заповедите единствено на Господаря Рал.

— Тогава ви заповядвам да ме оставите на мира.

— Съжалявам, Господарю Рал, но не можем да изпълним такава заповед.

Ричард не знаеше дали да им вярва. Това можеше да бъде капан.

— Аз съм тук, за да спра Мрачния Рал. Трябва да стигна до Градината на живота. Ако не се махнете от пътя ми, ще ви убия.

— Знаем къде отиваш — каза Кара. — Ние ще те заведем. Но не по този път, той не е сигурен. Не целият Дворец е в наши ръце. Тази част е под управата на метежниците. Дворцовата стража би загубила хиляда мъже, за да дойде дотук. Ние ги убедихме, че можем да се справим, че така рискът за теб ще е по-малък. Те се съгласиха единствено поради тази причина.

Ричард гледаше жените.

— Не ви вярвам. И не мога да рискувам. Може да ме лъжете. А става въпрос за нещо изключително важно. Ако се опитате да ме спрете, ще ви убия.

— Ако тръгнеш оттук, Господарю, със сигурност ще умреш. Разреши ми да ти прошепна едно тайно съобщение. — Кара даде своя Агиел на жената зад нея. — Можеш да насочиш ножа си срещу мен. Аз нямам оръжие.

Ричард сграбчи косата й в юмрук и допря острието до шията й. Достатъчно бе жената само леко да потръпне и острието щеше да потъне в плътта й. Кара приближи уста до ухото му.

— Ние сме тук, за да ти помогнем, Господарю Рал — прошепна тя. — Вярно е… като крастава жаба.

Ричард настръхна.

— Къде си чула тези думи?

— Знаеш ли какво означават? Командващият генерал Тримак ми каза, че това е кодирано съобщение от Първия магьосник Зорандер, от което ще разбереш, че сме на твоя страна. Каза ми да го предам само на теб.

— Кой е командващият генерал Тримак?

— Той стои начело на Дворцовата стража, която е изцяло на твоя страна. Стоманеният обръч около Господаря Рал. Магьосникът Зорандер нареди на генерала да пази Градината на живота с цената на всичко. Преди два дни дойде една магическа жена. Уби около триста мъже в Градината на живота. Опитахме се да я спрем, но без особен успех. Нашата магия е безсилна срещу нея. Проследихме я и наблюдавахме от балконите на третия етаж на Двореца. Видяхме как тя изпрати светкавиците в небето и как след това умря. Знаем, че това може да направи само истинският Господар Рал. Моля те, Господарю Рал, в Градината на живота стават ужасни неща. Нека те заведем дотам, за да можем да спрем духовете на злото.

Ричард нямаше повече време за губене. Все пак те знаеха паролата на Зед. Трябваше да им се довери.

— Добре, да вървим! Всяка секунда е ценна!

Жените се намръщиха. Кара взе Агиела си и го сграбчи за ръкава на ризата. Друга от Морещиците го стисна за другия ръкав. Двете го повлякоха напред. Кара му прошепна, че трябва да се движат възможно най-безшумно. Другите четири тичаха пред тях и оглеждаха пътя.

Когато чуха стъпки на войници, те го прилепиха до стената и притиснаха пръсти до устните му. Кратко изсвирване и отново тръгнаха напред.

Когато се изкачиха на площадката, видяха тялото на една от четирите Морещици, разсечено на две с меч. Край нея лежаха окървавените трупове на осмина войници от армията на Д’Хара. Ричард познаваше смъртта, причинена от Агиел. В дъното на коридора една от жените в червени туники им посочи мълчаливо накъде да тръгнат. Кара го поведе към ъгъла, зад който имаше друга стълба. Така, както го влачеха насам-натам по коридорите, Ричард се чувстваше като кош с пране. Едва успяваше да ги настига. Загуби ориентация в лабиринта от стълбища и коридори. Тук-там през прозорците на някои от стаите мярваше слънцето и разбра, че денят е дошъл. Беше почти капнал, когато стигнаха до коридор, който му беше познат. Стотици мъже в ризници и блестящи метални нагръдници паднаха на едно коляно, когато го видяха да влиза. Всеки удари с юмрук в гърдите си за поздрав. Когато се изправиха, един от тях тръгна към него.

— Господарю Рал, аз съм командващият генерал Тримак. Намираме се близо до Градината на живота. Ще те заведа там.

— Знам пътя.

— Господарю Рал, трябва да побързаш. Отстъпниците подготвят атака. Не съм сигурен, че ще удържим позициите си, но ще се бием до последния човек, докато си вътре.

— Благодаря, генерале. Постарайте се да ги задържите, докато пратя онова копеле Мрачния Рал обратно в отвъдния свят.

Генералът го поздрави с юмрук върху сърцето.

Ричард тръгна по познатите коридори от полиран мрамор. Скоро се озова пред огромната позлатена врата на Градината на живота. Побеснял от гняв, се втурна вътре. Слънцето вече беше изгряло. Първите му лъчи галеха върховете на дърветата в Градината. Ричард тръгна по алеята покрай ниските, обрасли в растителност стени и излезе на една поляна. В средата на Градината имаше кръг, запълнен с бял пясък. В центъра му бе поставена кръглата кост на скрина. Около нея върху пясъка бяха изрисувани символи. Отвъд пясъчния кръг се намираше олтарът с трите кутии — портата към друг свят. Всяка от тях бе повече от черна, сякаш всяка можеше да попие в себе си цялата светлина, изпълваща помещението. От отворената кутия струеше зелена светлина, която излизаше през стъкления покрив и се врязваше в небето. Мрачният Рал бе започнал да отваря портата. Около зеленото сияние танцуваха сини, жълти и червени искри.

Ричард усети погледа на Мрачния Рал върху себе си. Видя искрящо белия му силует. Стигна до кръга с магьоснически пясък и спря пред него. Устните на Мрачния Рал се разтегнаха в тънка усмивка.

— Добре дошъл, сине — гласът му прозвуча повече като съсък.

Ричард усети как белегът на гърдите му се нажежава. Не обърна внимание на болката. Сините очи на Мрачния Рал се впиха в Камъка на сълзите, който висеше на врата на Ричард. Погледите на двамата се срещнаха.

— Създал съм велик магьосник. Голяма е радостта ни, че ще се присъединиш към нас, Ричард.

Ричард не каза нищо. В яростта и гнева си потърси центъра на своето равновесие.

— Ние можем да ти предложим онова, което никой друг не би могъл. Дори самият Създател. Ние сме по-велики от него. Ще се радваме, ако се присъединиш към нас.

— Какво си мислиш, че ми предлагаш?

Мрачният Рал повдигна изящните си ръце нагоре.

— Безсмъртие!

Ричард беше прекалено разгневен, за да се засмее.

— Няма ли най-после да разбереш, че не вярвам на нито дума от онова, което казваш?

— Само защото някои от Сестрите са ти наговорили купища лъжи, напълно лишени от смисъл. Ние сме пазителите на отвъдния свят. Ние контролираме живота и смъртта. Имаме голяма власт, особено над онези, които притежават магията. Можем да бъдем господари на света на живите. Вече щях да съм, ако ти не се беше… намесил.

— Не ме интересува. Имаш ли друго предложение?

Жестоката усмивка на Мрачния Рал се разшири. Той повдигна вежди.

— О, да, сине мой, разбира се!

Той протегна ръце над пясъчния кръг. Появи се трепкаща светлина, която оформи коленичил силует. Силует, който Ричард познаваше.

Калан!

Беше паднала на колене, облечена в бялата си изповедническа рокля. Косите й бяха отрязани съвсем късо, точно както във видението в Кулата. От затворените й очи капеха сълзи. Тя шепнеше името му и непрекъснато повтаряше колко го обича. Сърцето на Ричард щеше да се пръсне.

— Драконът ти е ранен, Ричард. Скарлет не може да те отведе до Ейдиндрил, времето ти изтича. Нищо друго не ти остава, освен да ни молиш за помощ.

— Каква помощ?

По устните на Мрачния Рал се появи характерната за един Рал усмивка.

— Казах ти, че имаме власт над живите и мъртвите. Днес следобед, пред очите на всички, твоето видение ще се сбъдне.

Той отново простря ръце. Ричард видя как над главата на Калан се издига брадва и след удара плисва фонтан от кръв. Разтрепери се.

Калан падна настрани. Кръвта течеше върху пясъка, върху бялата рокля, върху обезобразеното тяло.

— Нееее! — изкрещя Ричард със свити юмруци. — Не!

Мрачният Рал протегна ръка над тялото и то изчезна сред искрящите песъчинки.

— Както вече ти казах, това видение ще се сбъдне днес. Ако се присъединиш към нас, можем да предложим безсмъртие не само на теб, а и на нея.

Ричард не можеше да стои на крака. Свлече се на пода. Скарлет беше ранена. Нямаше да може да прелети разстоянието до Ейдиндрил. Днес беше денят на зимното слънцестоене. Днес Калан щеше да умре. А той нямаше да може с нищо да й помогне. Светът свършваше за него.

Пророчеството беше истина. Ако приемеше предложението да я спаси от смърт, щеше да дойде краят на живота за всички останали.

Мислеше за Чейс и за Рейчъл, която щеше да види за пръв път своята нова майка. За щастието, което я чакаше в този живот, за любовта на хората около нея. После се замисли и за своя собствен живот, за своите родители, за щастливите времена, дори и за миговете, когато не се бе чувствал толкова щастлив… Мислеше и за времето, прекарано с Калан, и за радостта от това да бъде влюбен в нея, за всички хора, които имат право да изпитат подобно щастие и които могат да го изпитат за в бъдеще. Ако има бъдеще.

— Ще можете да вървите ръка за ръка за вечни времена, Ричард! Завинаги!

Очите на Ричард се вдигнаха от белия пясък.

— Ръка за ръка сред пепелищата на смъртта. Завинаги!

Какво ли би причинил на Калан, на любовта й към него, ако й предложи подобна егоистична съдба. Тя щеше да бъде ужасена. И всеки път, когато го погледнеше, щеше да вижда в очите му чудовище. Завинаги. Щеше да живее завинаги с нейното отвращение, не с нейната любов. По този начин, опитвайки се да я спаси, щеше да унищожи не само всички останали, но и нейното сърце.

Цената бе прекалено висока дори за любовта му към нея.

Но това щеше да сложи край на неговия живот, на любовта му.

Ричард бе обладан от ярост и спокойствие едновременно. Взираше се в искрящите очи на злото.

— Ти ще отровиш любовта ни с покварата на твоята омраза. Ти дори не познаваш смисъла на любовта.

В гърдите му се надигаше буря, неговата цена щеше да бъде отмъщението. Ричард вдигна в ръка Камъка на сълзите. Мрачният Рал залитна назад.

— Ричард, помисли какво правиш!

— Ти ще си платиш за всичко!

Ричард извади шепа от черния магьоснически пясък от джоба си и го хвърли в центъра на белия пясък. Мрачният Рал протегна ръка към него.

— Недей, глупако!

Белият пясък започна да се гърчи като жив, все едно изпитваше болка. Символите, начертани върху него, се разкривиха. Земята се разтърси. Отвориха се димящи пукнатини. Разнесе се оглушителен гръм и всичко потъна в ослепителна светлина. Магьосническият пясък се разтопи и се превърна в син огън. Въздухът се разтресе. Мрачният Рал размаха юмруци във въздуха.

— Не! — Главата му клюмна, когато видя, че Ричард се приближава бавно с Камъка на сълзите в юмрука си. Ричард спря, болката в гърдите му беше толкова силна, че едва дишаше. Всяка следваща стъпка увеличаваше силата на страданието му. Тялото му гореше, нещо вътре в костите му вреше, но в центъра на спокойствието, в центъра на бурята от ярост той успя да преодолее болката.

Вдигна Камъка на сълзите над главата си. Стискаше кожения ремък в ръце, Камъкът беше точно пред лицето на Мрачния Рал, който се дръпна назад.

— Това ще те отнесе в най-дълбоките бездни на смъртта. Завинаги! — Ричард пристъпи още по-близо. — На колене!

Бялата фигура се свлече на земята. Святкащите очи не се отделяха от Камъка. Ричард държеше кожения ремък над главата на духа на своя баща. Зад него мярна олтара с кутиите. Отворената беше в средата, от нея продължаваше да струи зелена светлина. Ричард си припомни думите на Ан, Натан и Уорън. Те му бяха казали, че ако използва Камъка за свои егоистични цели, подтикван от омраза, ще разкъса воала. Повече от всичко на света му се искаше да изпрати Мрачния Рал в дълбините на отвъдния свят, да го накаже завинаги, за всичко. Но така само щеше да причини онова, което бе решил, че не си струва. Още повече, че сам бе причината за него. Нямаше значение, че не го бе направил нарочно. Животът не беше честен, той просто съществуваше. Ако човек случайно настъпи отровна змия, тя го ухапва. Намеренията тук са без значение.

Ричард окачи Камъка обратно на шията си. Мрачният Рал се изправи в паника.

— Ричард… ти не знаеш какво говориш. Накажи ме! Окачи Камъка на шията ми! Отмъсти ми!

Ричард извърна глава към центъра на Градината на живота и вдигна ръка. Кръглата кост на скрина се издигна във въздуха и се намести в ръката му. Магията му го пазеше.

Вдигна костта високо горе. В хватката на яростта, в хватката на спокойствието предизвика силата. Тя изригна от дланта му.

Светкавица — жълта и нажежена — се вряза в Мрачния Рал.

Светкавица — черна и ледена — се вряза в Мрачния Рал.

Двете се увиха една в друга в неудържимата ярост на скрина.

Стаята потъна в непрогледна тъмнина, а когато на нейно място всичко потъна в светлина, двойната светкавица и Мрачният Рал ги нямаше. Костта на скрина бе студена в ръката му.

Зелената светлина от кутията стана още по-ярка, въздухът в стаята затрептя. Ричард свали Камъка на сълзите от врата си. Той стана черен в дланта му. Простря ръка напред. Камъкът полетя към зелената светлина, за миг остана да се носи свободно във въздуха, въртейки се в светлия сноп. Миг по-късно зелената светлина избледня и Камъкът започна да пада към кутията и да променя цвета си, стана прозрачен, докато накрая се стопи. Светлината угасна, Градината на живота потъна в тишина.

Ричард вдигна костта на скрина в ръката си и двойната светкавица се появи още веднъж, насочвайки се с гръм и трясък някъде пред него. Наоколо се разхвърчаха искри от горещо-бяла и леденостудена светлина. Когато всичко свърши, тишината още веднъж отекна в ушите му. Трите кутии стояха върху олтара.

Бяха затворени.

Ричард знаеше, че не могат да бъдат отворени отново без Книгата, а тя съществуваше единствено в главата му. Кутиите на Орден и портата, която те представляваха, щяха да останат затворени за вечни времена.

Чу се металическо прещракване. Той усети как нещо се плъзва по врата му и пада в краката му. Сведе поглед и видя яката, Рада’Хан, на земята. Беше се освободил от нея. Нямаше представа как, но го бе направил.

Всичко свърши.

За него всичко свърши.

Днес Калан щеше да умре.

Изведнъж се впусна в луд бяг. Денят все още не бе свършил.

Щом се показа от вратата на Градината на живота, петте Морещици го наобиколиха. Не им обърна никакво внимание. В задния коридор го чакаше генерал Тримак, мръсен и окъсан, заедно с още стотина войници в същото състояние. Повечето бяха омазани с кръв.

През шумотевицата от звън на оръжие мъжете, докъдето поглед стигаше, паднаха на коляно и го поздравиха с ръка до сърцето. Генерал Тримак се изправи на крака. Щом направи три крачки напред, Кара се изпречи на пътя му и застана пред Ричард.

— Махай се от пътя ми, жено!

Кара не помръдна.

— Никой няма да пипне с пръст Господаря Рал.

— Аз съм негова защита и…

— Престанете и двамата!

Кара се отпусна и отстъпи встрани. Генерал Тримак сграбчи Ричард за раменете.

— Господарю Рал, ти успя! Отне ти доста време, но успя!

— Какво? Как така ми е отнело доста време?

Генералът повдигна вежди.

— Ти бе вътре почти цял ден!

Ричард се вцепени.

— Не може да бъде!

— С часове се бихме яростно, но те ни притискаха все повече. Бяха значително по-многобройни. Около петнайсет към един. Тогава ти изпрати светкавицата. Никога през живота си не бях виждал подобно нещо. Магьосникът Зорандер ми каза, че Дворецът представлява мощно заклинание, обвиващо цялото плато. Заклинание, което осигурява сила и защита на Господаря Рал. Никога не бих повярвал, ако не го бях видял със собствените си очи. Целият Дворец оживя от светкавици. Пронизваха буквално всичко. Всеки от онези проклети генерали, които следваха заповедите на Мрачния Рал, бе покосен от светкавицата. Както и техните войници. Онези, които сложиха оръжие и преминаха на наша страна, останаха невредими.

Ричард не знаеше какво да каже.

— Радвам се, генерале, макар да не съм сигурен какъв е моят дял във всичко това. През цялото време бях вътре и въпреки това не разбрах как стана.

— Ние сме стомана срещу стомана и действаме според задълженията си. Ти пое своята част — магия срещу магия. Ти си истинският Господар Рал. Всички се гордеем с теб! — Генерал Тримак потупа Ричард по рамото. — Каквото и да си сторил, направи верния избор.

Ричард допря пръсти до челото си и се опита да мисли.

— Колко е часът?

— Както вече ти казах, беше вътре почти цял ден, докато ние тук се сражавахме. Вече е късен следобед.

Ричард се сепна.

— Трябва да тръгвам.

Без повече приказки той хукна да бяга. Всички се втурнаха след него. Не след дълго се загуби в огромния лабиринт. Спря и се обърна към Кара, която го следваше по петите.

— Накъде?

— Къде искаш да отидеш, Господарю Рал?

— Там, откъдето дойдох. Кажи ми най-бързия начин!

— Последвай ни, Господарю Рал.

Ричард хукна след петте Морещици. Зад него се чуваше тропотът на много крака, сякаш цялата останала армия на Двореца го следваше. Дрънчаха оръжия и ризници. Покрай него бързо изчезваха колони, арки, стълбища, площадки, площади за отдавания. Прелитаха през коридори и слизаха по стълби. Ричард едва си поемаше дъх, когато близо час по-късно излезе през огромната порта между колоните и се озова на чист въздух. Войниците и Морещиците се изсипаха след него. Той продължи надолу, прескачайки по четири стъпала наведнъж.

Скарлет лежеше на една страна в снега. Лъскавите й червени люспи се повдигаха в такт с тежкото й дишане.

— Скарлет, ти си още жива! — Ричард я погали по муцуната. — Толкова се тревожех за теб.

— Ричард, както виждам, и този път си оцелял. Сигурно не е било чак толкова трудно, колкото си мислеше. — Тя се опита да му се усмихне по драконски. — Съжалявам, приятелю, но не мога да летя. Крилото ми е ранено. Опитах, но не се получава, не мога да се повдигна от земята.

Ричард видя сълзи в жълтото й око.

— Разбирам те, приятелко, ти ме доведе до тук. Спаси света на живите. Ти си героиня, много по-благородна от всички в неговата история. Дали ще се оправиш? Ще можеш ли да летиш отново?

Тя леко кимна.

— Пак ще летя. Но след не по-рано от месец. Ще трябва да се лекувам. Не е толкова страшно, колкото изглежда.

Ричард се обърна към войниците.

— Скарлет е моя приятелка. Тя спаси всички нас. Искам да й носите храна. И всичко, от каквото се нуждае, за да оздравее. Защитавайте я, както бихте защитавали мен.

Юмруците отново удариха сърцата. Ричард стисна ръката на генерал Тримак.

— Трябва ми кон, силен кон, веднага. Трябва да стигна до Ейдиндрил.

Генералът се обърна.

— Доведете веднага най-добрия кон. Също и карта на пътя до Ейдиндрил за Господаря Рал.

Няколко от мъжете се втурнаха да изпълняват нарежданията на генерала. Ричард се обърна към червения дракон.

— Толкова съжалявам, че страдаш, Скарлет.

— Раните ми не са толкова болезнени. Я виж какво има ей там, отзад. — Тя му посочи нещо с глава.

Той проследи движението й с поглед и с изненада установи, че в една извивка на опашката й се е сгушило яйце.

Голямото жълто око го погледна.

— Току-що родих. Затова съм толкова отпаднала. И без това трябва да остана на земята за известно време. — Тя обля яйцето с огън. След това нежно го погали с крило.

Ричард я наблюдаваше и си мислеше за красотата на живота, за това колко е щастлив, че той ще продължи за всички същества по земята.

Но в главата му непрекъснато изплуваше образът на падащата брадва. Не можеше да преодолее ужаса от тази картина. Ръцете му затрепериха. Може би точно в този момент… Почувства как се задушава.

Към него се приближиха тичешком няколко войници. Един от тях протегна карта и му показа с пръст.

— Тук, Господарю Рал, това е Ейдиндрил. Най-краткият път е оттук. Но ще ти трябват няколко седмици.

Ричард сгъна картата. Един войник дърпаше след себе си кон. Ричард взе раницата си, лъка и колчана от гърба на Скарлет. Генерал Тримак хвана юздите на мускулестия кон, докато Ричард бързо закачи нещата си на седлото.

— В раницата има храна. Кога ще се върнеш, Господарю Рал?

В главата на Ричард всичко беше като в мъгла. Единственото ясно нещо беше брадвата, проблясваща във въздуха. Той се метна на седлото.

— Не знам, когато мога. Продължавайте по същия начин, докато се върна. Продължавайте да охранявате Градината на живота. Не пускайте никого в нея.

— Щастливо завръщане, Господарю Рал. Нашите сърца са с теб!

Юмруците удариха сърцата. Ричард пришпори коня и препусна през широко отворената за него порта.