Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (67)

Шестдесет и седма глава

Калан тичаше през тъмните каменни коридори и мъртвите зали. Докато се изкачваше по една от източните стълби, по тъмносивата гранитна стена срещу прозорците се плъзнаха първите слънчеви лъчи. Сърцето й биеше бясно. Спусна се насам като вятър в мига, в който Джебра й каза, че е мярнала светлинка в един от прозорците на Магьосническата кула. Което означаваше, че Зед се е върнал.

Припомни си усещането да тичаш с дълга коса: да усещаш тежестта й, начина, по който се развява зад теб в ритъма на стъпките ти. Сега не изпита нищо подобно. Но все едно. Сърцето й бе изпълнено единствено с невероятно щастие от мисълта, че Зед се е завърнал. Чакаше го толкова отдавна. Тичаше нагоре и крещеше името му.

Втурна се в читалнята и задъхано спря. Зед стоеше пред маса, отрупана с книги и ръкописи. Тя бе видяла същите книги, разхвърляни по същия начин на масата, когато бе идвала в Кулата преди няколко месеца. Малката стая бе слабо осветена от няколко свещи. Имаше един-единствен прозорец, гледащ към мрачното небе на запад.

Едър мъжага с гъсти вежди, прошарена коса и обветрено, набръчкано лице вдигна поглед от един бастун, който внимателно оглеждаше. На един стол встрани седеше Ейди. Тя извърна глава по посока на шума. Зед погледна Калан с любопитство.

— Зед! — извика тя. — О, Зед, толкова се радвам да те видя.

— Зед ли? — Той се обърна към едрия мъж. — Зед?

Мъжагата кимна.

— Повече ми харесва Рубен.

— Зед, толкова ми е нужна помощта ти!

— Кой е тук? — Ейди стана от стола си.

— Ейди, аз съм, Калан.

— Калан ли? — Тя обърна глава към Зед. — Коя е тази Калан?

Зед сви рамене.

— Симпатично момиче с къса коса. Изглежда, ни познава.

— Какви ги говориш! Зед, имам нужда от помощта ти! Ричард е в голяма беда. Имам нужда от теб!

Зед озадачено сбърчи чело.

— Ричард… като че ли съм чувал това име. Струва ми се…

Калан побесня.

— Зед, какво ти става? Не ме ли познаваш? Моля те, Зед, имам нужда от теб! Ричард има нужда от теб!

— Ричард… — Той потърка голобрадото си лице. — Ричард…

— Твоят внук! Велики духове, нима не познаваш собствения си внук!

Той гледаше масата втренчено.

— Внук… нещо май си спомням… не, не мога да кажа, че наистина си спомням.

— Зед! Слушай ме! Сестрите на светлината го хванаха. Отведоха го!

Калан млъкна за миг, опитвайки се да си поеме дъх. Мътните очи на Зед бавно се вдигнаха към нейните. Лицето му изгуби любопитното си изражение, а веждите се надвесиха ниско над очите му.

— Сестрите на светлината са хванали Ричард?

Калан беше виждала разгневени магьосници, но никога досега в очите на никой магьосник не бе виждала изражение като това в очите на Зед.

— Да — каза тя и изтри потните си длани в дрехите, гледайки как стената зад него се разцепва. — Дойдоха и го отведоха със себе си.

Зед сложи ръце на масата и се наведе към Калан.

— Това е невъзможно. Не могат да го отведат, докато не му сложат на врата онази проклета яка. Ричард за нищо на света не би я сложил.

Коленете на Калан се разтрепериха.

— Той я сложи.

Зед изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да възпламени всичко около себе си.

— И защо го е направил, Изповедник?

— Защото — каза тя тихо — аз го накарах.

Свещите върху масата изведнъж се разтопиха и восъкът се събра на локвички на пода. Железните свещници увиснаха надолу като цветя, които имат нужда от вода. Едрият мъжага отстъпи към стената.

Гласът на Зед прозвуча като зловещ шепот.

— Какво си направила, Изповедник?

За миг стаята потъна в тишина. След това Калан каза с треперещ глас.

— Той не искаше. Но аз трябваше да го накарам. Казах му, че трябва да го направи, за да докаже любовта си към мен.

Калан усети как нещо я блъсна към стената. Малко след това осъзна, че лежи на пода, без да знае как се е озовала там. Повдигна се на треперещите си ръце. Простена, когато нещо изведнъж отново я вдигна нагоре и я запрати към стената.

Дивият поглед на Зед бе на милиметри от лицето й.

— Причинила си това на Ричард?

Главата на Калан се завъртя. Едва чуваше собствения си глас.

— Ти не разбираш. Трябваше да го направя. Зед, имам нужда от помощта ти. Ричард каза да те намеря и да ти кажа какво съм направила. Моля те, Зед, помогни му.

Зед яростно я зашлеви през лицето. Тя се строполи на каменния под, но веднага след това той отново я изправи на крака и я зашлеви още веднъж.

— Не мога да му помогна! Никой не може! Глупачка такава!

От очите й потекоха сълзи.

— Но защо? Зед, ние трябва да му помогнем!

Тя прикри лицето си с ръце, когато видя, че той отново замахва да я удари. Не й помогна особено. Главата й отново се удари в стената. Стаята се завъртя. Калан започна да се тресе. Никога не бе виждала толкова побеснял магьосник. Разбра, че той ще я убие заради онова, което бе причинила на Ричард.

— Глупачка такава! Долна глупачка! Никой не може да му помогне!

— Моля те, Зед. Ти можеш. Моля те, помогни му!

— Дори и аз не мога. Никой не може да стигне до него. Не мога да мина през Кулите. Ричард е загубен завинаги за нас. Всичко, което имах на този свят, е загубено.

— Какво искаш да кажеш, как така е загубен за нас? — С треперещи пръсти тя изтри кръвта от ъгъла на устата си. — Той ще се върне. Той трябва да се върне.

Зед повече не я погледна, само клатеше безнадеждно глава.

— Може и да се върне, но тогава никой от нас няма да е жив. Дворецът на пророците е обгърнат от заклинание за времето. Ричард ще остане там през следващите триста години, докато го обучават. Ние никога повече няма да го видим. Той е загубен за този свят.

Калан поклати глава.

— Не! Велики духове, не. Това не може да бъде. Ние ще го видим. Това не може да е истина.

— Истина е, Майко Изповедник! Ти го изпрати там, където никой не може да му помогне. Никога повече няма да видя внука си. Ти никога повече няма да го видиш. Ричард няма да се върне в този свят през следващите триста години. Заради теб. Защото си го накарала да докаже любовта си към теб с тази яка. — Той се обърна с гръб към нея.

Калан се свлече на колене.

— Нееее! — Тя заудря с юмруци по земята. — Велики духове, защо ми причинявате това? Ричард, моят Ричард!

— Какво е станало с косата ти, Майко Изповедник? — попита Зед със заплашителен глас.

Калан се сви на земята. Какво значение имаше сега косата й.

— Съветът ме осъди за предателство. Трябваше да ме екзекутират. Да ме обезглавят. Всички бяха съгласни с присъдата. Искаха да гледат изпълнението й. Но аз успях да избягам.

Зед кимна.

— Народът ще получи онова, което е поискал. — Той я хвана за косата и я помъкна из стаята. — Ще бъдеш обезглавена за това, което си направила.

— Зед — изкрещя тя. — Зед, моля те, не прави това!

Той използва магията си и я помъкна надолу като торба с перушина.

— Утре, в деня на зимното слънцестоене, народът ще види желанието си изпълнено. Всички ще видят как пада главата на Майката Изповедник. Като Главен магьосник ще се разпоредя за това. Ще се погрижа за всичко!

Калан се отпусна в ръцете му. Какво значение имаше вече? Добрите духове я бяха изоставили. Бяха й отнели всичко. Още по-лошо — тя сама беше осъдила Ричард на триста години изгнание, прекарано по начин, от който той се страхуваше най-много от всичко на света.

Искаше да умре. С нетърпение очакваше този миг.

* * *

Ричард стоеше с ръце на хълбоците и гледаше тъмните облаци на заклинанията, които плуваха над Долината на изгубените. Те изглеждаха красиви на първите лъчи на изгряващото слънце с позлатените си краища. Той обаче добре знаеше, че в тях се крие смъртта.

Ду Чайлу го хвана за ръката.

— Моят съпруг ме кара да се гордея с него. Днес той ще върне земята на своя народ, така, както бяха предсказали старите думи.

— Обясних ти вече сто пъти, Ду Чайлу, не съм твой съпруг. Ти просто лошо тълкуваш старите думи. Те означават само, че ние двамата трябва заедно да направим това. Но още не сме. Искам да дойдеш с мен сама, без другите. Не мога да кажа със сигурност, че ще успеем. Може да умрем.

Тя го потупа успокоително по ръката.

— Кахарин дойде. Той може всичко. Той ще ни върне земите. — Тя го остави насаме с мислите му и тръгна обратно към лагера. — Всички ще дойдат с нас. Това е тяхно право. — Тя спря и се обърна. — Скоро ли ще тръгнем, Кахарин?

— Скоро — каза Ричард разсеяно.

Тя пак тръгна.

— Когато дойде времето, ние ще сме готови да те последваме.

Зад тях се виждаше лагерът на Бака Бан Мана. Бяха дошли всички, целият народ. По хълмовете бяха опънати хиляди палатки, като гъби след проливен дъжд. Ричард не можеше да ги убеди да не идват с него, да почакат. Всички се бяха вдигнали и бяха тръгнали.

Ричард въздъхна. Какво значение имаше? Ако грешеше и планът му пропаднеше, нямаше защо да се притеснява, че ще разочарова хората от Бака Бан Мана. Защото щеше да е мъртъв.

Уорън и Сестра Вирна го следваха мълчаливо.

— Ричард — каза Уорън. — Може ли да поговорим?

Ричард продължаваше да гледа облаците.

— Разбира се, Уорън — той го погледна през рамо, — какво има?

Уорън пъхна ръце в противоположните ръкави на робата си. Ричард си помисли, че така приятелят му наистина прилича на магьосник. Един ден Уорън щеше да се превърне в осъществената представа на Ричард за магьосник: мъдър, състрадателен, знаещ неща, които винаги удивляваха Ричард. Щеше, ако не загинат всички.

— Ами, двамата със Сестра Вирна си говорихме. За това, което ще стане, след като преминеш през Долината. Ричард, знам какво трябва да направиш, но нямаме време. Още от самото начало нямаме никакво време. Зимното слънцестоене е утре. Пророчеството ще се сбъдне.

— Само защото не знаеш как да направиш нещо, не означава, че няма начин да се направи.

— Не те разбирам.

Ричард се усмихна.

— Ще разбереш. Ще разбереш след няколко часа.

Уорън погледна към Долината. Тайничко се почеса по носа.

— Щом така казваш, Ричард.

Сестра Вирна не се обади. Ричард все още се мъчеше да я научи да не спори с него, когато той каже нещо такова — с не особено ясен смисъл.

— Уорън, а онова пророчество, за портата и зимното слънцестоене, сигурен ли си, че се отнася за тази зима?

Уорън кимна.

— И ако има агент, отворена кутия и кост от скрин, това ли са всички елементи, необходими, за да се отвори портата, да се разкъса воалът?

Лек ветрец развя косите на Уорън.

— Да… но нали ми каза, че Мрачният Рал е мъртъв. Агент няма.

Думите му прозвучаха повече като тревожен въпрос, отколкото като твърдение.

— Трябва ли агентът да е жив? — попита Сестрата.

Уорън премести тежестта си на другия крак.

— Ами, като цяло не, предполагам. Ако някак е извикан обратно в света на живите, макар да не виждам как може да стане това, но ако стане, ще бъде достатъчно.

Ричард въздъхна мрачно.

— И тогава този дух-агент може да направи всичко, което един жив агент би направил, така ли?

В очите на Уорън се появи подозрение.

— Е, и да, и не. Нужен е още един елемент. Духът не може да изпълни физическите изисквания. Ще му трябва помощник.

— Искаш да кажеш, че духът не може да изпълни някои от необходимите задачи и ще има нужда от ръце, които да свършат работата в този свят.

— Да, с помощник духът може да направи онова, което е необходимо. Но как е възможно агентът да бъде призован на този свят? Не мога да си представя как може да стане това?

Сестра Вирна погледна настрани.

— По-добре му кажи!

Ричард вдигна ризата си и показа на Уорън белега.

— Мрачният Рал ме прогори с ръката си, когато аз, без да искам, го извиках обратно в този свят. Каза ми, че е дошъл, за да разкъса воала.

Очите на Уорън станаха огромни. Гледаше ту Сестра Вирна, ту Ричард.

— Ако Мрачният Рал е агент, както твърдиш, и намери някой, който да му помогне, тогава от унищожението ни дели само още един елемент — кръглата кост. Трябва да разберем дали се е сдобил и с него.

Ричард наметна пелерината на сбърза.

— Сестро Вирна, ще ми помогнеш ли?

— Какво искаш да направя?

— Когато за първи път ми каза как да се опитам да докосна своя Хан, реших да се съсредоточа върху мисления образ на меча си. Тогава, този първи път, използвах фон, върху който да поставя меча. Беше нещо от онази магическа книга, за която ти говорих — Книгата на преброените сенки. Когато се опитах да докосна своя Хан, поставяйки меча на този фон, нещо се случи. По някакъв начин се озовах в Д’Хара, в Народния дворец, където се намират кутиите. Видях Мрачния Рал. Той също ме видя и ми каза нещо. Каза, че ме чака…

Сестра Вирна повдигна вежда.

— Това повтори ли се някога отново?

— Не. Изплаши ме до смърт. Никога повече не използвах този фон. Мисля, че ако го направя сега, може би ще успея да видя какво става там.

Тя скръсти ръце пред себе си.

— Никога не съм чувала подобно нещо. Но може да има някаква връзка с магията на Орден. Пък и няма да е първото нещо, с което ме изненадваш. Може да е истина, но може да някакъв твой страх или сън.

— Трябва да опитам отново. Ще седнеш ли с мен? Страхувам се, че сам няма да мога да се върна обратно.

— Разбира се, Ричард. — Тя седна на земята и протегна ръка. — Хайде, ще бъда с теб.

Ричард се загърна плътно с пелерината на сбърза.

— Това нещо скрива моя Хан. Може би ще успее да ме предпази и от очите на Мрачния Рал.

Ричард се успокои, отпуснал ръце в дланите на Сестра Вирна. Съсредоточи се върху мисления образ на меча, поставен на черен квадрат с бял кант, както първия път. Щом откри в себе си центъра на хармонията, усети, че нещо започва да става. Мечът, черният квадрат и белият кант започнаха да трептят, сякаш ги гледаше през нагорещен въздух, точно както първия път. Плътните очертания на меча постепенно започнаха да стават прозрачни и накрая изчезнаха. Фонът се разтопи. Ричард отново видя Градината на живота в Народния дворец.

Огледа картината пред себе си и на мястото на мъртвите тела, които бе видял преди, забеляза бели кости. Спомни си, че преди телата бяха проснати по ниските парапети, в храстите и по земята. Бяха много, доколкото си спомняше. Сега се бяха превърнали в скелети.

Видя бялата, искряща фигура на Мрачния Рал, но този път той не стоеше пред каменния олтар с трите кутии. Беше застанал край един кръг, запълнен с бял пясък. Предишния път този пясък го нямаше.

В краката на Мрачния Рал бе коленичила жена, облечена с дълга кафява пола и бяла блуза. Тя се навеждаше над белия пясък. Ричард се промъкна по-наблизо. Жената чертаеше някакви линии в белия магьоснически пясък. Ричард позна някои от символите, които тя рисуваше. Мрачният Рал беше рисувал същите, преди да отвори кутията.

Ричард следеше бавните движения на ръката й, които изписваха заклинания. Кутрето на дясната й ръка липсваше.

В центъра на кръга, в центъра на магьосническия пясък, беше поставен кръгъл предмет. Ричард се приближи още повече. Навсякъде върху кръглия предмет бяха издълбани зверове. Точно както бе казала Прелатът.

Прииска му се да изкрещи от ярост.

В същия миг Мрачният Рал вдигна глава и се вгледа в очите му. По устните му бавно се разля усмивка. Ричард не знаеше дали той наистина го вижда или не, но нямаше да чака, за да се увери. С отчаяно усилие върна в съзнанието си образа на меча и в същото време успя да прогони черния фон. Отвори очи с вик. Гърдите му се издуваха. Сестра Вирна също отвори очи.

— Ричард, добре ли си? Остана там повече от час. Усетих, че се опитваш да се върнеш, така че също започнах да те дърпам навън. Какво стана? Какво видя?

— Цял час ли? — Ричард още не бе възстановил дишането си. — Видях Мрачния Рал. И костта на скрина. Имаше и една жена, която му помагаше да рисува заклинания в магьосническия пясък.

Уорън се надвеси над рамото му.

— Може да е само визуализиране на страховете ти. Да не е било наистина.

— Уорън може би е прав — каза Сестра Вирна и прехапа горната си устна, докато размишляваше. — Как изглеждаше жената?

— С чуплива кестенява коса до раменете, може би не по-висока от теб. Беше се навела над пясъка и рисуваше, така че не видях очите й. — Ричард потърка челото си с ръце. — Ръката й. Липсваше кутрето на дясната й ръка.

Уорън простена. Сестра Вирна затвори очи.

— Какво? Какво има?

— Сестра Одет — каза тя. — Видял си Сестра Одет.

Уорън кимна в потвърждение на думите й.

— Тя изчезна преди шест месеца, мислех, че е отишла да доведе ново момче.

— Проклятие — каза Ричард и скочи на крака. — Уорън, тичай да намериш Ду Чайлу. Кажи й, че трябва да тръгваме веднага. — Той отчаяно изскърца със зъби. Може би ако побързаше, времето щеше да му стигне.

* * *

Ду Чайлу сякаш бе изпаднала в транс, докато Ричард я дърпаше напред. Стиснал меча в другата си ръка, той също бе в някакъв свой свят. Гръмотевичната му ярост пасваше идеално на черните облаци горе. Заклинанията кръжаха около тях като глутница кучета около глиган — бяха разярени и настойчиви, но стояха на разстояние и търсеха пролука, през която да се промушат.

От мрака се появиха ивици светлина, които започнаха да кръжат около тях, докато накрая се превърнаха в аура около Ду Чайлу. Тя очевидно поглъщаше магията в себе си, както Сестра Вирна му бе казала, че е правила и друг път. Двамата представляваха завършената връзка, която Уорън твърдеше, че била спомената в старите книги и която щяла да притежава силата да събори Кулите.

През вълните горещина и врящата мъгла Ричард видя първата Кула. Продължи да дърпа Ду Чайлу напред към блестящата черна стена, която чезнеше в тъмнината над тях. Когато се пъхнаха в сводестата врата, около тях се завихриха облаци от прах и мръсотия. Заклинанията се протягаха да ги хванат, но светлината им потъваше в Ду Чайлу.

Ричард действаше, без да се замисля, без да знае какво го кара да се движи напред, без да се противи. Ако искаше да успее, ако искаше да спаси Калан, трябваше да се остави на онова нещо вътре в него да го води. Надяваше се, че ако наистина притежава дарбата, тя ще се довери на инстинкта му, както му бе казал Натан, и ще направи каквото е необходимо.

Ду Чайлу явно не забелязваше искрящия черен пясък в центъра на Кулата, върху който стояха. Сякаш бе потънала в някакво свое заклинание, в силата, преминала в нея от хората, които бяха построили Кулите и бяха отнели земята на народа й. Засега тя изпълняваше всичко, което се изискваше от нея. Защитаваше Ричард. Дойде времето и той да изпълни своите задължения.

Нещо го накара да вдигне високо ръката, в която държеше нейната. В другата вдигна меча си и го насочи право нагоре. Загуби се в яростта на магията, която го облада. Почувства топлината й в центъра на спокойствието, който винаги намираше. Остави яростта да запълни празнотата.

От меча избухна светкавица, която се изви като дъга в тъмата над тях, след което започна да се мята между стените на Кулата, като ги обливаше с течна светлина. Шумът беше оглушителен.

Черните стени започнаха да се обливат в огън, докато цялата Кула засия. Камъните се нажежиха до бяло.

Ричард имаше чувството, че светкавицата преминава и през него. Тя го разтърси със силата си и излезе през меча. Помисли си, че това му помогна да издържи на стихията, която напираше вътре в него.

Блестящи каскади от светлина се мятаха между стените и по пясъка. Всичко оживя. Черният пясък стана бял, както и стените, всичко пламтеше в пулсиращ огън и светлина.

Изведнъж угасна. Светкавиците изчезнаха, огънят също. Шумът спря, настъпи тишина, която зазвънтя в ушите му. Полираният черен камък на Кулата светеше с ослепителна белота.

Ду Чайлу все още не забелязваше нищо около себе си и Ричард я дръпна напред, за да довършат онова, за което бяха създадени.

В бялата Кула, докато държеше меча вдигнат високо горе, очакваше отново вълна от топлина и светлина. Но нищо подобно не се появи. Вместо това дойде тяхната противоположност, балансиращата ги сила. Появи се черна светкавица, празна чернота в светлината, която разтърси въздуха с такава сила, че сякаш можеше да отдели плът от кост. Както и при предишната светкавица, Ричард усети как мощта на силата изригва някъде дълбоко от същността му, сякаш самата му душа се откъсва от него. Виещата се ивица празна чернота обиколи стените и със страхотен трясък се вряза в тъмнината горе, оставяйки процеп тъмнина.

Щом черната светкавица потъна в мрака отгоре, по белите стени запълзяха сенки и двамата сякаш започнаха да потъват във вечната нощ. Мракът докосна земята и се понесе към тях, попивайки в белия пясък, превръщайки го в черен.

Ричард дори не си и помисли да се опита да избяга от всепоглъщащата тъмнина. Когато тя ги застигна, той се почувства така, сякаш двамата бяха захвърлени в ледена вода. Ду Чайлу, затворила очи, потръпна при докосването. Ричард също го забеляза, но благодарение на магията, то му се стори като далечно усещане, което само подхранваше яростта.

Сякаш целият свят потъна завинаги в непрогледната тъма. Светлината остана полузабравен, далечен спомен.

Ричард усети как нещо прекъсва виещото се въже на черните светкавици, разкъсва ивицата празнота в света на живите. Невъобразимият шум изведнъж бе заменен от тишина. Чуваше собственото си тежко дишане. Чуваше тежкото дишане на Ду Чайлу. От ледената празнота постепенно изплуваха светлина, живот и топлина.

През сводестите врати, врязани в каменните стени — сега блестящо черни, някога бели, — Ричард видя как през все по-изтъняващата мъгла се прокрадва светлина. Земята, до преди миг обгоряла и пуста, бе зелена и тучна. Все още хванати за ръце, двамата с Ду Чайлу стояха на прага и гледаха как мъглата се вдига, за да се открие под нея свят, който никой не бе виждал хиляди години.

Ръка за ръка двамата тръгнаха в хладния въздух, по тучните ливади, облени от слънчева светлина. Бурите и заклинанията ги нямаше. Тъмните облаци, в които се бяха вселили, също. Въздухът ухаеше на зеленина и свежест. Около тях всичко изглеждаше изпълнено с енергия за живот.

Долината, разположена в подножието на синеещи в далечината планини, бе зелена и тучна. Тук-там имаше дървета, скупчили се в малки горички, между тях се гонеха виещи се поточета. Плавните хълмове бяха оцветени в различни нюанси на зеленото.

Сега Ричард разбра защо Бака Бан Мана толкова отчаяно искаха земята си обратно. Това бе място, което наистина изглеждаше като роден дом. Място на светлина и надежда, което не би могло да бъде изтръгнато от сърцата на хората дори за хиляди мрачни години. Не мястото им принадлежеше. Те принадлежаха на него.

— Ти успя, Кахарин — каза Ду Чайлу. — Ти върна нашия дом от мъглата.

В далечината Ричард видя хора — онези, които заклинанията бяха уловили в капана си и които бяха бродили без посока незнайно колко време. Те продължаваха да се движат насам-натам безцелно, очевидно объркани от промяната. Трябваше да намери двама от тях, които познаваше.

Сестра Вирна и Уорън препускаха в галоп към тях. С тях беше и Бони. Още преди да са спрели напълно, Ричард се метна на гърба й.

Ду Чайлу протегна ръка. Искаше да тръгне с него. Той я издърпа с неохота на седлото.

— Ричард! — каза Уорън. — Това е удивително! Как го направи?

— Нямам и най-малка представа, Уорън. Надявах се, че ти ще можеш да ми обясниш.

Ричард пришпори Бони към мястото, където си спомняше, че срещна Чейс и Рейчъл, когато прекосяваше Долината първия път. Уорън и Сестра Вирна го последваха. Не след дълго той ги откри на брега на един ручей. Чейс, обгърнал раменете на Рейчъл, с обичайното си страховито изражение на лицето, изглеждаше объркан.

Ричард преметна крак през седлото на Бони и скочи на земята.

— Чейс, добре ли си?

— Ричард? Какво става? Къде сме? Идвахме за теб. Не бива… — Той се огледа. — Не бива да влизаш в Долината. Зед има нужда от теб. Воалът е разкъсан.

— Знам. — Ричард подаде юздата на Сестра Вирна и бързо ги представи един на друг. — Моите приятели ще ти обяснят всичко. — Той застана на коляно пред Рейчъл. Тъмнокехлибареният Камък на сълзите висеше на верижка около врата й, точно както си го спомняше от видението. — Рейчъл, добре ли си? Как се чувстваш?

Тя го погледна.

— Мястото беше чудесно, Ричард.

— Тук също не е лошо. Ще ти хареса. Рейчъл, Зед ли ти даде този камък?

Тя кимна.

— Каза, че ти може да го поискаш. Затова да го пазя, докато дойдеш и си го вземеш.

— Затова съм тук, Рейчъл. Ще ми го дадеш ли?

Тя се усмихна и наведе напред главица. Ричард разкопча верижката и взе камъка. Върху дланта си почувства неговата топлина и присъствието на Зед. Верижката беше къса за врата му. Той я върна на Рейчъл, а Камъка окачи на своя кожен ремък заедно с Агиел и драконовия зъб. С крайчеца на окото си забеляза в небето мъничка точица, която постепенно се уголемяваше.

— Ричард — каза Уорън, — след онова, което току-що видях, имам предвид с Кулите, не се съмнявам, че наумиш ли си нещо, винаги го правиш. Но нямаш време да стигнеш там, където искаш. Ако утре не се окажеш на правилното място, светът ще свърши. Какво смяташ да предприемеш?

— Къде отиваме, съпруже мой? — попита Ду Чайлу.

— „Ние“ никъде, Ду Чайлу. Ти оставаш тук, при твоя народ.

— Съпруже? — погледна го подозрително Чейс и сбърчи чело.

— Не съм й съпруг. Това просто е глупост, която си е втълпила. — Ричард мярна уголемяващата се фигура високо в небето. — Чейс, нямам време да ти обяснявам. Сестра Вирна и Уорън ще ти разкажат всичко.

Сестра Вирна пристъпи към него и го изгледа подозрително.

— Какво смяташ да правиш? Уорън е прав, нямаш никакво време.

Високо горе се разпериха червени криле и драконът започна да се спуска. Ричард откачи раницата от седлото на Бони и я метна на гърба си. Прегърна главата на кобилата си за довиждане. Взе и колчана и лъка си. С крайчеца на окото си продължаваше да следи спускането на дракона.

— Ще имам време, Сестро. А сега трябва да тръгвам.

— Това пък какво означава? Как ще го направиш?

В последния миг, преди да докосне земята, драконът вдигна нагоре шията си и застана хоризонтално. С широко разперени криле се понесе към тях с невъобразима скорост, почти докосвайки земята.

— Имам само една възможност да стигна навреме. По въздуха!

— По въздуха! — извикаха едновременно Уорън и Сестра Вирна.

Скарлет подскочи и изръмжа. Никой освен Ричард не я беше виждал. Огромните й криле убиха скоростта. Дрехите им се развяха от внезапно появилия се вятър. Тревата наоколо се наклони на една страна и прилепна до земята. Уорън, Сестра Вирна и Ду Чайлу отстъпиха назад поразени. Скарлет побърза да прибере крилата си.

— Ричард — каза Сестра Вирна, — ти имаш най-странните домашни любимци, които някога съм виждала.

— Червените дракони не са домашни любимци на никого, Сестро. Скарлет е моя скъпа приятелка. — Ричард направи няколко стъпки към огромния червен дракон, който блестеше на слънчевите лъчи. Скарлет пусна радостно сиво облаче дим.

— Ричард, много се радвам, че те виждам отново. След като ме извика толкова спешно, мисля, че отново си загазил. Както обикновено всъщност.

— Наистина съм загазил, приятелко. — Ричард погали червените люспи по гърдите й. — Липсваше ми, Скарлет.

— Добре, закусвала съм, можем да тръгваме, но докато летим, сигурно ще огладнея и тогава ще те изям с апетит, и то на чист въздух.

Ричард се засмя.

— Как е малкото?

Тя размаха гордо уши.

— Сега е на лов. Грегъри вече не е толкова малък. Липсваш му. Той също би искал да те види.

— И аз ще се радвам да го видя. Но сега ужасно много бързам. Нямам почти никакво време.

— Ричард! — Ду Чайлу изтича към него. — Тръгвам с теб. Аз трябва да бъда там, където е моят съпруг.

Ричард се наведе към ухото на Скарлет, а тя наведе глава и го изгледа с жълтото си око.

— Пусни мъничко огън, Скарлет, просто така, за ефект, не я плаши много.

Ду Чайлу побягна с писък назад, когато един огнен език близна тревата пред краката й.

— Ду Чайлу, твоят народ получи земята на дедите си. Трябва да останеш с него. Ти си тяхната жена-дух. Имат нужда от теб. Имат нужда да ги ръководиш. Искам да те помоля само едно — пази Кулите, които са в твоята земя. Не знам дали те могат да причинят някакви злини, но като Кахарин заповядвам никой да не влиза в тях. Пази ги и се грижи за своя народ! Живейте в мир с другите народи, но продължавайте да се обучавате с оръжията си, за да можете да се защитавате сами.

Ду Чайлу направи една крачка напред. Малките пъстри парцалчета по молитвената й рокля се развяха от вятъра заедно с гъстата й черна коса.

— Ти си мъдър, Кахарин, ще направя всичко, което каза, докато се върнеш при своята жена и при своя народ.

— Ричард — каза Сестра Вирна, — имаш ли представа къде е Калан?

— В Ейдиндрил. Сигурно е отишла там. Събитията в пророчеството се развиват пред Двореца на Изповедниците. Сигурен съм, че е тя е там.

— Дойде време да решаваш, Ричард. Къде ще отидеш?

Той я изгледа продължително. Очите й не трепваха.

— В Д’Хара.

След като продължи да го гледа още миг, Сестрата протегна ръце и го прегърна топло. Целуна го по бузата.

— А после?

Ричард прокара пръсти през гъстата си коса.

— Ще намеря начин да предотвратя онова, което ще се случи в Д’Хара, а след това ще бързам към Ейдиндрил, за да стигна, преди да е станало прекалено късно. Пази се, приятелко.

Тя кимна.

— Двамата с Уорън ще се погрижим за хората, които ти освободи от заклинанията. Те ще имат нужда от помощ. Аз съм Сестра на светлината от около двеста години. Всичко, което някога съм искала, е било да помагам на онези, които имат нужда от помощ. Но на теб е имало кой да помогне. Нямах право да те вземам, нито теб, нито другите момчета. Ще ми се да компенсирам, доколкото мога, грешките си.

Уорън прегърна Ричард.

— Благодаря ти, Ричард. За всичко. Надявам се, че ще се видим отново.

Ричард му намигна.

— Постарай се да не си намираш приключения.

— Идвам с теб — каза Чейс.

— Не — Ричард изтри лице с опакото на ръката си. — Прибери се в къщи, Чейс. Заведи Рейчъл при новата й майка, при нейните братя и сестри. Ема сигурно е ужасно притеснена, не те е виждала от години. Върви в къщи при семейството си. Аз също скоро ще се върна — Ричард се обърна към Сестра Вирна. — Трябва да направим нещо с онези шест Сестри. Те са тръгнали към Западната земя. Там хората нямат никаква защита срещу магиите. Там тези Сестри ще бъдат като ястреби в кокошарник.

— Мисля, че пътуването ще им отнеме известно време. За тях не се тревожи, Ричард.

— Добре. Калан иска сватбата ни да е в селото на Калните. След това може би ще ми трябва помощ, за да мога да се справя с онези шестте. Говори с Натан и с Ан. Трябва да решим какво ще правим с тях.

— Внимавай! — каза Уорън, застанал достолепно с ръце в противоположните ръкави на робата си. — Имам предвид не само за себе си. Не забравяй нещата, които ти казахме Натан и аз. Не забравяй, че оцеляването на всички зависи от онова, което ще направиш с Камъка на сълзите. Но мисля, че е дошъл моментът да направиш своя избор.

— Ще направя всичко, което е по-силите ми.

Скарлет наведе глава, за да може Ричард да се качи на раменете й.

— Към Д’Хара, приятелко. Връщаме се там.

След като изпусна един огнен език, Скарлет се издигна в небето.