Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (66)

Шестдесет и шеста глава

Когато наближи двореца, Ричард забеляза голямо оживление върху каменния мост. Тълпата се беше насъбрала и гледаше надолу към ледените води на реката. Продължи напред и видя Паша, наведена над каменния парапет, да се взира във водата.

— Какво става? — попита я Ричард, когато се доближи до нея. Тя се обърна, щом чу гласа му, и започна да трепери.

— Ричард! Помислих… — Тя погледна пак през парапета и после пак към него.

— Какво помисли?

Тя го прегърна с две ръце през кръста.

— О, Ричард! Помислих, че си мъртъв! Благодаря на Създателя!

Ричард се освободи от ръцете й, наведе се напред и се взря в тъмната вода под себе си. Долу плуваха няколко лодки с по една лампа на носа. Бяха заобиколили някакво тяло и се опитваха да го извадят. Ричард разпозна червеното си сако.

Изтича надолу по моста и стигна до реката тъкмо когато мъжете изваждаха тялото на брега. На гърба имаше малка кръгла дупка. Когато го обърнаха, в Ричард се втренчиха мъртвите очи на Пери. Той простена.

Второто правило на магьосника.

Пери беше мъртъв, защото Ричард го бе нарушил. Беше се опитал да направи нещо добро, воден от най-добри намерения, но всъщност то се оказа непоправимо лошо. Тази дакра е била предназначена за Ричард, вярвали са, че убиват него.

Паша стоеше до рамото му.

— Ричард, толкова се изплаших. Помислих, че си ти. — Тя започна неудържимо да плаче. — Защо е облякъл твоето червено сако?

— Дадох му го на заем. — Ричард я прегърна. — Трябва да се махна от тук, Паша.

— От Двореца ли? Ричард, нямаш представа какво ще стане, ако го направиш. Сигурна съм, че нямаш ни най-малка представа. Не можеш да напуснеш Двореца, Ричард!

— Знам, Паша. Лека нощ!

Той остави мъжете да се занимават с тялото и тръгна нагоре към Двореца. Някой се беше опитал да го убие. При това не Лилиана. Някой друг искаше смъртта му.

Докато събираше вещите си в раницата, се почука на вратата му. Той замръзна с полусгъната риза в ръце. После чу гласа на Сестра Вирна. Извика, че вратата е отворена, и се подготви да слуша отново дълга тирада. Но когато видя лицето й, думите замръзнаха в гърлото му. Тя стоеше неподвижно и гледаше в нищото.

— Сестро Вирна, какво става? — Той я хвана за ръката и я поведе към стаята. — Седни.

Тя се стовари върху един стол като мъртва. Ричард застана на коляно пред нея и хвана ръцете й.

— Сестро Вирна, какво ти е?

— Чаках да се върнеш. — Подпухналите й зачервени очи най-накрая се съживиха. — Наистина в момента имам нужда от приятел. Ти си единственият, за когото се сетих.

Ричард се поколеба — тя знаеше условието му. Макар той вече да беше наясно, че тя не би могла да махне яката от врата му.

— Ричард, когато Сестрите Грейс и Елизабет умряха, тяхната сила премина в мен. Аз имам повече сила от която и да било Сестра в Двореца, от всяка нормална Сестра. Сигурно не ми вярваш, но аз наистина се съмнявам, че дори това ще е достатъчно, за да махнем яката ти. Но искам да опитам.

Ричард знаеше, че тя не би могла да го направи. Поне така му беше казано. Но може би Натан грешеше.

— Добре, опитай тогава.

— Това ще предизвика болка…

Ричард повдигна вежда и я изгледа подозрително.

— Защо ли не съм изненадан?

— Не за теб, Ричард. За мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Разбрах, че ти притежаваш Субстрактивна магия.

— Какво общо има това?

— Ти си заключил Рада’Хан в себе си. Това става с помощта на магията на онзи, към когото е прикрепена. Аз притежавам само Адитивна магия. Не съм сигурна, че това ще бъде достатъчно, за да счупим веригата. Не мога да се разпореждам с твоята Субстрактивна магия. Тя ще се опита да противодейства на всичко, което правя. Точно това ще ми причини болка. Но не се страхувай. Теб няма да те заболи.

Ричард не знаеше нито какво да прави, нито на какво да вярва. Тя сложи ръце на врата му, от двете страни на яката. Преди да затвори очи, той видя в тях познат поглед. Вирна беше докоснала своя Хан.

Стегна мускули, стисна дръжката на меча и зачака, готов да реагира светкавично, ако тя се опита да го нарани. Не му се искаше да вярва, че може да направи подобно нещо, но нали в крайна сметка и за Лилиана не можеше да си го помисли.

Челото й се сгърчи. Ричард почувства само приятно топло гъделичкане. Стаята се изпълни с приглушено жужене. Краищата на килимите се извиха нагоре. Прозорците зазвъняха. Сестра Вирна трепереше цялата. Голямото огледало в спалнята издрънча. Вратата на балкона се отвори и от рамките се посипаха стъкла. Завесите се развяха, като че бе духнал вятър. От тавана се посипа мазилка. Високият гардероб се сгромоляса с трясък на пода.

Лицето й потръпна и от устните й се изтръгна болезнен стон.

Ричард я сграбчи за ръцете и ги отлепи от яката си. Тя политна напред.

— О, Ричард — каза тя едва. — Толкова съжалявам, не мога да го направя.

Ричард я прегърна.

— Няма нищо, вярвам ти, Сестро Вирна, знам, че направи всичко, което бе по силите ти. Вече сме приятели.

Тя също го прегърна.

— Ричард, трябва веднага да напуснеш Двореца.

Той я накара да седне на един стол.

— Тук има Сестри на мрака.

— Сестри на мрака ли? Какви са те?

— Сестрите на светлината работят, за да достигне светлината от славата на Създателя при живите. Сестрите на мрака служат на Пазителя. Никой никога не е успял да докаже, че те съществуват. Подобно обвинение се счита за сериозно престъпление. Ричард, знам, че няма да ми повярваш. Знам, че това ти звучи… че сигурно си мислиш, че съм…

— Тази нощ убих Сестра Лилиана, вярвам ти.

Тя го погледна.

— Какво си направил?

— Тя ми обеща, че ще свали яката от врата ми. Накара ме да се срещнем в Блатистите гори. Сестро Вирна, тя се опита да изтегли дарбата от мен и да я присвои.

— Не би могла да направи подобно нещо. Като жена не би могла да приеме мъжка дарба в себе си, това е невъзможно.

— Каза, че го е правила много пъти, с други мъже. Трябва да ти кажа, че ми се стори съвсем възможно. Почти беше изтеглила и дарбата, и магията, и живота ми. Почти беше успяла. Бях на косъм от смъртта.

Сестра Вирна отметна назад къдравите си коси.

— Но не мога да разбера как…

Ричард извади статуйката.

— Използва това нещо. Кристалът започва да свети с портокалова светлина, когато отнема дарбата ми. Знаеш ли какво е?

Сестра Вирна поклати глава.

— Мисля, че съм го виждала някъде и преди, но много отдавна. Още преди да напусна Двореца. А какво стана после?

— Кристалът не можа да довърши работата си, защото аз използвах магията, за да прекъсна процеса. Лилиана призова от мрака своя меч. Искаше да ме нарани. Каза, че трябва да ме одере жив, за да може да вземе дарбата ми за себе си. Опита се да отреже краката ми. Не мога точно да си обясня как стана, но успях да я изпреваря. Сестро Вирна, тя притежаваше Субстрактивна магия. Видях как я използва. Но не е само това. Някой се опита да ме убие. Дадох червеното си сако на Пери. След това откриха тялото му в реката. Пронизано в гърба с дакра.

Сестра Вирна сключи молитвено ръце.

— Велики Създателю! — проплака тя. — Ричард, в Двореца знаят, че ти притежаваш Субстрактивна магия. Използват те, за да прогониш оттук последователите на Пазителя. — Тя го хвана за ръката. — Ричард, аз самата бях част от всичко това. Още преди доста време трябваше да проуча някои въпроси, които ми се струваха съмнителни. Но не го направих. Вместо това постъпвах така, както считах за правилно.

— Какви въпроси е трябвало да проучиш?

— Прости ми, Ричард. Изобщо не е било необходимо да носиш Рада’Хан около врата си. Беше ми казано, че в Новия свят няма магьосници, които да се заемат с обучението на момчетата. Мислех, че без нашата помощ ти ще умреш. Твоят приятел Зед е можел да те научи да владееш дарбата си, без тя да ти причинява болка. Прелатът е знаела, че има оцелели магьосници. Предпочела е да бъдеш откраднат от приятелите и любимата си, за да постигне собствените си цели. Рада’Хан не ти е била необходима.

— Знам, говорих с Натан. Той ми каза.

— Ходил си при Пророка? Какво друго ти каза той?

— Че имам повече сила от всеки магьосник от три хиляди години насам. Но не знам как да я използвам. И че притежавам Субстрактивна магия. Той ми каза, че Сестрите не могат да свалят яката от врата ми.

— О, колко съжалявам, аз съм виновна за всичко това, Ричард.

— Сестро Вирна, и теб те използваха, както и мен. Ти също си жертва. Използвали са и двама ни. Но не това е най-лошото. Има едно пророчество, което казва, че в деня на зимното слънцестоене Калан ще умре. Трябва да попреча това да се случи. Мрачният Рал, моят баща, е агент на Пазителя в този свят. Ти видя белега на гърдите ми. Той е агент, който може да разкъса воала, ако намери всички необходими елементи. И знам, че няма да се замисли нито за миг, преди да го направи. Сестро Вирна, трябва да се махна оттук. Трябва да мина през бариерите.

— Ще ти помогна. С това все някак ще се справим. Но как ще се оправиш в Долината на изгубените и дали изобщо ще успееш, това не знам. Не мисля, че можеш да я прекосиш още веднъж. Яката е увеличила силата на Субстрактивната ти магия. Този път заклинанията ще се стоварят върху теб. Магията ще те намери.

— Сигурно има някакъв начин. Трябва да опитам.

Сестра Вирна се замисли за миг.

— Пазителят сигурно ще поиска да те спре, ако има вероятност да се изпълни пророчеството за неговия агент. Сестрите на мрака ще поискат да те спрат. Сигурна съм, че Лилиана не е била единствената.

— Кой я изпрати за моя учителка?

— Кабинетът на Прелата се занимава с разпределението на учителките. Но мисля, че Прелатът не ги избира лично. С подобни неща обикновено се занимават администраторките й.

— Администраторки ли, кои са те?

— Сестрите Улиция и Финела.

— Мислех, че те са просто пазачи.

— Пазачи ли? Не. Всъщност в бюрократичния смисъл може да се приеме и така. Но Прелатът притежава много повече сила от тях. Тя няма нужда от пазачи. Някои от момчетата възприемат двете Сестри като пазачи, защото именно те ги връщат всеки път, когато се опитат да се срещнат с Прелата. Някои от задълженията си изпълняват в офиса на Прелата, но иначе си имат свои собствени кабинети, където вършат по-голяма част от административната си работа.

— Може би Сестрите на мрака са решили да ме нападнат, защото са разбрали, че са разконспирирани.

— Не. Прелатът ми каза, че никой освен нея не знае.

— Възможно ли е някой да е чул разговора ви?

— Не. Тя огради стаята с въздушни щитове.

Ричард се наведе напред.

— Сестро Вирна, Лилиана притежаваше Субстрактивна магия. Щитовете на Прелата не действат срещу нея. Една от двете й администраторки е назначила Сестра Лилиана за моя учителка.

Сестра Вирна си пое дълбоко въздух.

— Както и останалите пет. Ако една от тях или и двете са чули какво ми каза Прелатът, тогава Прелатът… Кабинетът на Сестра Улиция — ето къде съм виждала тази статуйка.

Ричард я сграбчи за ръката и я дръпна от стола.

— Хайде! Щом се опитаха да ме убият, може да се опитат да убият и Прелата, преди да е предупредила някой друг.

Двамата хукнаха по стълбите през дългите коридори и напуснаха „Гийом Хол“. Прекосиха тъмните градини, втурнаха се в други дълги коридори и просторни фоайета. Кевин не беше на пост, но другият войник също познаваше Ричард и не го спря, а за Сестрите не беше забранено да влизат.

Когато видя вратата, водеща към преддверието на кабинета на Прелата, изкъртена от пантите си, Ричард разбра, че са закъснели. Спря на прага. Навсякъде бяха разхвърляни книги и листа. Влезе вътре с изваден меч, а Сестра Вирна влетя след него. Там сякаш бе вилняла гръмотевична буря. Останките от Сестра Финела се валяха на пода пред писалището й, част от тялото й бе размазано на стената. Сърцето на Сестра Вирна заудря лудо. Ричард държеше меча с две ръце. В кабинета на Прелата цареше още по-голям хаос. Книги бяха на земята, сякаш взривени от незнайна сила. Страниците им покриваха всичко наоколо. Тежкото писалище бе преобърнато. Всичко тънеше в мрак. Навън в градината също бе тъмно, само луната хвърляше бледа светлина.

Сестра Вирна запали малко огнено кълбо в дланта си. Когато то освети помещението, в мрака се очерта тъмен силует, надвесен над обърнатото писалище. Главата бавно се вдигна. Очите се втренчиха в неговите. Беше Сестра Улиция.

Ричард отскочи встрани и в същия миг в стената, пред която бе стоял, се вряза синя светкавица. Сестра Вирна отвърна на атаката с жълти пламъци. Сестра Улиция се втурна през вратата към градината, за да ги избегне. Ричард се спусна след нея. Сестра Вирна тръгна към преобърнатото писалище.

— Наведи се! — изкрещя й Ричард и самият той се метна на земята, а над него изфуча черна светкавица, която се заби в етажерките и ги разряза като с нож. Образува се черна ивица празнота, през която се виждаше не само в другата стая, но и в следващата. Посипа се мазилка, каменни отломки и дърво. Гърмът бе оглушителен.

Щом заглъхна, Ричард скочи на крака. Беше бесен. Изтича навън. Видя една тъмна фигура да тича надолу по пътеката.

От сенките в далечината изскочи нова черна светкавица. Виещата се празна ивица профуча през градината. Дърветата, разсечени през средата, започнаха да падат едно след друго. Чупеха се клони. Една каменна стена, пресечена през средата, също падна с трясък. Шумът бе оглушителен.

Когато отново настъпи тишина, Ричард се изправи. Тъкмо се канеше да хукне надолу по пътеката след Сестра Улиция, когато невидима сила го дръпна назад.

— Ричард! — извика Сестра Вирна с глас, какъвто Ричард никога не бе чувал да излиза от нейната уста. — Влизай вътре!

Той се върна в кабинета на Прелата и спря задъхан пред Сестра Вирна.

— Трябва да отида…

Тя скочи на крака и го сграбчи за ризата.

— Да отидеш къде! Да те убият? Това ще помогне ли на Калан? Сестра Улиция владее сили, каквито дори не подозираш, че съществуват!

— Но тя може да се измъкне!

— Ако го направи, поне ти ще си жив. А сега ела да ми помогнеш с това писалище. Мисля, че Прелатът е още жива.

В очите му блесна надежда.

— Сигурна ли си?

Ричард започна да разравя изпочупените парчета и да ги хвърля настрани. Най-отдолу на тежката купчина откри тялото. Сестра Вирна беше права. Прелатът бе жива, но явно бе сериозно наранена.

Сестра Вирна използва силата си, за да отмести по-тежките парчета, докато Ричард внимателно отстраняваше малките отломки, затрупали дребната жена. Беше притисната към най-долната етажерка на стената. Навсякъде по нея имаше кръв.

Когато Ричард нежно я повдигна, тя простена. Едва ли й оставаше много.

— Трябва да намерим помощ — каза той.

Сестра Вирна простря ръце над тялото.

— Ричард, тя е много зле. Чувствам някои от раните й. Повече са, отколкото мога да поема. Пък и се съмнявам, че изобщо някой ще може.

Ричард я повдигна на ръце.

— Не мога да я оставя да умре. Ако някой може да й помогне, това е Натан. Да вървим!

Около тях се разтичаха Сестри и стражи, чули оглушителния шум от силата на Сестра Улиция. Ричард не губи нито миг в обяснения. Беше се устремил към покоите на Натан и нищо не можеше да го спре. Опитваше се да държи Ан колкото се може по-нежно, докато тича, но по стоновете й можеше да разбере, че й причинява болка.

Натан ги чу да го викат и дойде откъм градината си.

— Какъв е този шум? Какво става?

— Ан. Ранена е много тежко.

Натан ги въведе в спалнята си.

— Знаех си, че тази твърдоглава жена ще си намери майстора.

Ричард внимателно положи Прелата на леглото и застана наблизо, докато Натан разпери пръсти над тялото й, за да види какви са пораженията. Сестра Вирна стоеше на прага и наблюдаваше.

Натан нави ръкавите си.

— Много е сериозно. Не знам дали ще мога да й помогна.

— Натан, трябва да опиташ!

— Разбира се, че ще опитам, момчето ми. Вие двамата чакайте отвън. Ще отнеме известно време. Поне час-два, преди да разбера дали онова, което ще направя, ще е достатъчно. Оставете на мен. Няма с какво да ми помогнете.

Сестра Вирна стоеше неподвижно, изправила гръб, докато Ричард кръстосваше напред-назад.

— Ричард, защо се тревожиш толкова за Прелата? Тя се разпореди за залавянето ти, при положение, че можеше да не слага яка на врата ти.

Ричард прокара пръсти през косата си.

— Може би защото е имала възможност да ме прибере още докато съм бил малък, но не го е направила. Оставила ме е да отрасна с родителите си. Да се радвам на любовта им. Какво по-ценно може да има в този живот, от това да бъдеш отгледан с любов? Тя би могла да ми отнеме и това. Но не го е направила.

— В такъв случай се радвам, че не си й сърдит.

Ричард продължаваше да крачи напред-назад, потънал в размисъл. След малко спря.

— Сестро, не мога да стоя тук и да не правя нищо. Ще говоря със стражите. Трябва да разберем къде са тези мои учителки и какво правят. Сигурен съм, че войниците ще го направят за мен.

— Това вероятно не би навредило. Върви да говориш с тях. Така времето ще мине по-бързо.

Ричард тръгна по мрачните дълги коридори, потънал в мисли. Трябваше да намери Сестрите Тови, Сесилия, Мериса, Ничи и Армина. Всяка от тях, ако не всичките, можеше да се окаже Сестра на мрака. Никой не знаеше каква ще бъде следващата им стъпка. Може би всички те вече го търсеха. Може би всички те…

Пронизваща болка го повали на земята. Сякаш го бяха ударили с копие през лицето. С мъка се изправи на крака. Всичко пред очите му танцуваше и се въртеше. Вдигна ръка към лицето си да провери за кръв, но не напипа нищо мокро.

Следващият удар го улучи в тила. Той залитна напред и падна, като в последния момент успя да се подпре на ръцете си. Отново се изправи, този път още по-трудно. Вече не знаеше къде е. Мислите му течаха бавно като мътна кал. Опитваше се да разбере какво става.

Над него се бе надвесила тъмна сянка. След известно време, полагайки неимоверни усилия, Ричард успя да се изправи. Искаше да вземе меча си, но не можеше да си спомни с коя ръка трябваше да го направи. Движеше се като на забавен каданс.

— На разходка ли си тръгнал, селяко?

Ричард вдигна очи и видя Джедидайа, застанал над него с пъхнати в противоположните ръкави на робата си ръце. На лицето му грееше мазна усмивка. Най-сетне успя да намери дръжката на меча си. С усилие го изтегли от ножницата. Опита се да се съсредоточи и да извика яростта.

Докато тя постепенно изпълваше замъгленото му съзнание, Джедидайа извади ръцете си от ръкавите. В тях проблесна дакра. Ричард се запита какво ли трябва да направи, дали не сънува. Може би всеки миг щеше да се събуди и да разбере, че е било само кошмар.

Когато Джедидайа замахна, от очите му заструи светлина. Отначало бавно, а след това с все по-нарастваща бързина магьосникът политна напред и се строполи по лице на каменния под.

Коридорът потъна в страховита тъмнина. Когато факлите отново светнаха, Ричард видя Сестра Вирна да стои там, където допреди миг беше стоял магьосникът. В ръката й имаше дакра. Ричард се свлече на колене. Все още не можеше да дойде на себе си.

Сестра Вирна се втурна към него и обгърна лицето му с ръце. Мисълта му изведнъж се проясни. Той успя да се изправи на крака и погледна тялото на земята, в което зееше малка кръгла дупка.

— Реших, че ще е по-добре да поговоря с някои от Сестрите — обясни тя появяването си. — Разбрах, че колкото повече хора знаят за Сестрите на мрака, толкова по-добре.

— Той беше, нали? Той беше онзи, когото си обичала.

Тя плъзна дакра в ръкава си.

— Това не е онзи Джедидайа, когото познавах. Онзи Джедидайа беше добър човек.

— Съжалявам, Сестро Вирна.

Тя кимна разсеяно.

— Ти иди да говориш със стражите. Аз ще се видя със Сестрите. Ще се срещнем при Натан. Струва ми се, че ще е добре да поспим малко долу при него, вместо да се прибираме в стаите си.

— Мисля, че си права. Можем да си съберем нещата, като съмне, и да изчезваме.

* * *

Когато чу Натан да влиза, Ричард се изправи на стола и разтърка очи. Сестра Вирна скочи от кушетката. Ричард примигна, опитвайки се да прогони съня от очите си.

Двамата се бяха успали. Целият Дворец вече беше на крак. Случилото се с Прелата бе доказателство за съществуването на митичните Сестри на мрака. Който не вярваше, бе достатъчно само да погледне черните ивици празно пространство в стените и предметите, или гладко срязаните дървета в градината на Прелата, за да се убеди, че това не би могло да бъде причинено от друго освен от Субстрактивна магия.

Ричард бе изпратил стражи да потърсят дискретно шестте Сестри: Улиция и петте му учителки. Самите Сестри също ги търсеха. Освен това бе отишъл да се види и с Уорън, за да му разкаже за случилото се. Ричард протегна крака и се изправи.

— Как е тя? Ще се оправи ли?

Натан изглеждаше смъртно изтощен.

— Вече се позакрепи, но още е твърде рано да се каже. Трябва да почина малко и тогава ще продължа.

— Благодаря ти, Натан. Знам, че Ан не би могла да бъде в по-добри ръце от твоите.

Към киселото си изражение Натан прибави и сърдито грухтене:

— Караш ме да лекувам тъмничарката си.

— Ан ще го оцени. Може би ще преосмисли отношението си към теб. Ако не го направи, обещавам да се върна и тогава ще видим какво може да се направи.

— Да се върнеш ли? Отиваш ли някъде, момчето ми?

— Да, Натан, и имам нужда от твоята помощ.

— Ако ти помогна, може да ти дойде наум да отидеш да разрушиш света.

— В пророчеството казва ли се, че ти си изпратен, за да ме спреш?

Натан въздъхна.

— Какво искаш да направя?

— Как мога да мина през бариерите? Яката ме спира.

— Какво те кара да мислиш, че знам?

Ричард направи няколко стъпки към стария магьосник.

— Натан, не си играй игрички с мен. Не съм в настроение, това, което ти казвам, е много важно. Не може да не знаеш някакъв начин. Ти си ходил с Ан в Ейдиндрил, за да вземете една книга от Магьосническата кула, помниш ли?

Натан смъкна навитите си ръкави.

— Проста работа. Сестра Вирна също би могла да го направи. Ще й обясня как.

— Ами Долината на изгубените? Ще мога ли да мина оттам?

Очите на Натан потъмняха и той поклати глава.

— Вече имаш прекалено много сила в себе си. Благодарение на яката. Ще предизвикаш заклинанията. Сестра Вирна не може да мине отново, тя вече го е правила два пъти. Освен това притежава силата на други две Сестри. Значи за нея е невъзможно.

— Тогава ти как си минал три пъти? Ти си от Д’Хара, за да дойдеш тук, си минал през Долината веднъж. После си ходил в Новия свят с Ан и си се върнал обратно тук. Това прави три пъти. Щом ти си го направил, значи е възможно.

На устните му се появи хитра усмивка.

— Не съм минавал три пъти през Долината, а само веднъж. — Той вдигна ръка, за да спре възражението на Ричард. — Двамата с Ан не минахме през Долината. Заобиколихме я. По вода. Покрай полето на действие на заклинанията, много навътре в морето. Така стигнахме до Западната земя. Пътуването беше доста дълго и не съвсем леко, но успяхме. Малцина са го правили.

— По море? — Ричард погледна Сестра Вирна. — Нямам толкова време. Зимното слънцестоене е само след седмица. Ще трябва да мина през Долината.

— Ричард — каза Сестра Вирна, — разбирам чувствата ти, но ще ти е нужна една седмица само за да стигнеш до Долината. Дори и да намериш начин да я прекосиш, няма как да отидеш където трябва за толкова кратко време.

Ричард едва овладя гнева си.

— Нямам опит като магьосник, не мога да разчитам на дарбата си, дори не ме интересува дали някога изобщо ще се науча да я използвам. Но аз съм и Търсач. И като такъв, Сестро Вирна, не съм чак толкова неопитен. Нищо няма да може да ме спре. Нищо! След като съм обещал на Калан да я защитавам, ще го направя, пък дори ако трябва да отида в отвъдния свят и да се бия с Пазителя.

Лицето на Натан помръкна.

— Предупредих те, Ричард. Ако това пророчество се сбъдне, Пазителят ще погълне нашия свят. Не се опитвай да променяш нещата. Ако сбъркаш, ще дадеш на Пазителя света на живите.

— Това е само поредната гатанка — каза Ричард разочаровано.

Натан го погледна с типичен за един Рал поглед, какъвто понякога се виждаше и в очите на Ричард.

— Ричард, смъртта е свързана с живота. Създателят е направил нещата така. Ако сбъркаш, живите ще платят цената на твоето упорство. Не забравяй и онова, което ти казах за Камъка на сълзите.

— Камъкът на сълзите ли? — Гласът на Сестра Вирна беше изпълнен с подозрение. — Какво общо има Ричард с Камъка на сълзите?

Ричард й обърна гръб.

— Само си губим времето. Отивам да си събера багажа. Трябва да тръгваме, и то веднага.

— Ричард! — спря го Натан. — Ан е заложила всичко на теб. Остави те да получиш любовта на семейството си, за да можеш по-добре да разбереш истинските стойности на живота. Не забравяй това, когато дойде моментът да направиш своя избор.

Ричард го погледна.

— Благодаря ти за помощта, Натан, но няма да оставя жената, която обичам, да умре само заради някакви си гатанки от стара книга. Надявам се пак да се видим. Имаме да си говорим за толкова много неща.

* * *

Преди да прибере другите си вещи, Ричард изсипа купата със златни монети на дъното на раницата си. Оправда постъпката си с мисълта, че ако златото може да му помогне да спаси Калан, това би било най-малкото, с което Дворецът да компенсира всичкото зло, което му бе причинил. Досега златните монети винаги бяха успявали да приспят вниманието и бдителността на хората в Двореца и да ги направят мързеливи. Златото наранява човечността на човека, както се изрази Натан. Може би именно за злато се бе продал Джедидайа на Пазителя.

Ричард се съмняваше, че сред младите магьосници съществува поне един — освен Уорън, — който да се е залавял с някаква работа от пристигането си в Двореца насам. Тоест откакто е получил достъп до неограничени количества злато. Още един начин, по който Дворецът на пророците унищожава живота. Запита се колко ли деца на магьосници са се пръкнали благодарение на това злато.

Преди да тръгне, излезе на балкона да огледа двора. Навсякъде обикаляха стражи. Виждаха се и много Сестри, които внимателно претърсваха всяко кътче. Те трябваше да намерят някакъв начин да се справят с онези шест. Макар Ричард да не можеше да си представи как точно ще стане това.

Когато чу да се отваря вратата в преддверието, си помисли, че е Сестра Вирна. Беше време да тръгват. Обърна се и погледна, но не му остана време да отреагира.

Към него като буреносен облак се носеше Паша. Вдигна ръце и балконската врата изхвръкна от пантите си и след малко се разби в каменната настилка на десет метра по-надолу.

Мощната въздушна струя отмести Ричард назад. Ако не беше парапетът на балкона, щеше да последва полета на вратата. Дробовете му останаха без въздух. Почувства остра болка, която не му позволяваше да диша. Докато се опитваше да мине по-навътре на балкона, последва втори удар, който прасна главата му в каменния парапет. Преди да се строполи на пода, видя как по камъка потича кръв.

Паша крещеше от ярост. Отначало думите й достигаха до него като някакво неясно жужене. Успя да се понадигне, подпирайки се на ръце. От главата му течеше кръв. На пода се бе образувала цяла локвичка. Облегна се на една страна. След това успя да се повдигне още малко и да опре гръб в перилото.

— Паша, какво…

— Затвори си гадната уста! Не искам да чуя нито дума от теб!

Тя стоеше до вратата и притискаше с юмруци роклята си. Ричард видя познатия блясък на сребърната дакра в ръката й. По бузите й течеха сълзи.

— Ти си изчадие на Пазителя! Ти си един от неговите най-покварени ученици! Единственото, което умееш, е да убиваш.

— Кой ти е наговорил такива неща?

— Сестра Улиция ми каза. Каза ми, че служиш на Пазителя. Че си убил Сестра Лилиана!

— Паша, Сестра Улиция е Сестра на мрака…

— Тя ми каза, че ще отговориш точно така. Каза как си използвал магията си, за да убиеш Сестра Финела и Прелата. Ето защо толкова искаше да влезеш в нейния кабинет. Ти уби човека, който ни водеше към светлината. Ти си едно нищожество! — Думите й кръжаха във въздуха около него.

— Паша… това не е истина!

— Само хитрините на Пазителя те спасиха вчера. Ти си дал сакото, което толкова обичах, на друг, за да ме унижиш. Сестра Улиция ми каза как Пазителят ти го е прошепнал в ухото! Трябваше да те убия още когато те видях на моста и всичко това нямаше да се случи! Но аз, глупачката, си помислих, че ще мога да те измъкна от ноктите на Пазителя! Сестрите и Прелатът щяха да бъдат живи, ако си бях свършила работата. Не успях да направя нищо в името на Създателя, ти отново ме излъга и уби Пери, но сега вече нищо няма да те спаси. Твоите отвратителни номера от отвъдния свят няма да могат да ти помагат.

— Паша, моля те, само ме чуй. Заблудили са те. Моля те, чуй ме. Прелатът не е мъртва. Мога да те заведа при нея.

— Ти искаш да убиеш и мен. Това е всичко, за което говориш — за убийства! Ти ни оскверни! Как съм могла да те обичам? — Тя стисна дакра и с крясък се хвърли срещу него. Ричард някак си успя да изтегли меча, замъгленото му съзнание се запита коя от двете Паши пред него е истинската. Гневът, магията дадоха сила на ръката му. Той вдигна оръжието си срещу насочената към него дакра. Образите на Паша се сляха в един.

Мечът не я докосна. Миг по-късно тя с крясък се преметна през парапета. Паша продължаваше да пищи, докато летеше надолу. Ричард затвори очи, когато чу удара на тялото върху каменните плочи.

Отвори очи. В рамката на вратата стоеше смаяният Уорън. Ричард си припомни как Джедидайа беше полетял по стълбите.

— О, духове, не! — прошепна той. С едно око погледна надолу. От всички страни заприиждаха хора. Уорън също искаше да се наведе над парапета, но Ричард го спря.

— Не, Уорън, не гледай.

От очите на магьосника потекоха сълзи. Ричард го прегърна през раменете. „Защо го направи, мислеше си той, можех да се справя и сам. Щях да го направя. Но ти не трябваше.“

Над рамото на Уорън Ричард видя Сестра Вирна.

— Тя уби Пери — каза Уорън. — Чух я да си признава. Щеше да убие и теб.

„Аз трябваше да го направя, продължаваше да мисли Ричард, не ти.“

— Благодаря ти, Уорън. Ти ми спаси живота.

— Паша щеше да те убие — проплака той, заровил глава в рамото на Ричард. — Защо искаше да го направи?

Сестра Вирна сложи ръка върху рамото на Уорън.

— Подлъгаха я Сестрите на мрака. Пазителят може да накара и най-добрите да се вслушат в шепота му. Ти направи нещо много смело, Уорън!

— Тогава защо се срамувам толкова? Аз я обичах и я убих!

Уорън заплака неудържимо, Ричард само го държеше в прегръдката си, без да каже нито дума. Сестра Вирна ги накара да влязат в стаята. Каза на Ричард да се наведе, за да може да види раната на главата му. По пода закапа кръв.

— Някой трябва да се погрижи за това. Не е в моите възможности.

— Аз ще се заема — каза Уорън. — Мога да се справя.

Когато Уорън свърши, Сестра Вирна накара Ричард да отидат в банята, където го изми с гореща вода. Уорън седеше на един стол, подпрял главата си с ръце. Ричард си помисли, че приятелят му ще повърне всеки момент.

Когато Сестрата приключи, Уорън вдигна глава.

— Разбрах онова правило, за което ми говори. Хората биха повярвали на лъжа, защото искат тя да е истина или защото се страхуват, че може да е така. Точно както Паша повярва в лъжата. Нали?

Ричард се усмихна.

— Точно така, Уорън.

Уорън опита да му върне усмивката.

— Сестро Вирна, можеш ли да свалиш яката от врата ми?

Сестра Вирна се колебаеше.

— Ще трябва да преминеш през изпитанието за понасяне на болка, Уорън?

— Сестро — каза Ричард, — какво мислиш, че направи Уорън току-що?

— Какво искаш да кажеш?

— Младите магьосници, които преминават обратно през Долината, успяват, защото нямат достатъчно сила, за да привлекат заклинанията върху себе си. Защото не са завършени магьосници. Зед ми е казвал, че магьосникът трябва да е преминал изпитанието за болка. Сестрите от хилядолетия подлагат магьосниците на изпитание за физическа болка. Мисля, че грешат. Мисля, че изпитанието, през което Уорън току-що премина, му причини много повече болка, отколкото която и да е Сестра би могла за му причини. Така ли е, Уорън?

Той кимна, лицето му отново стана бяло като платно.

— Нищо не би могло да ми причини по-голяма болка.

— Сестро, помниш ли, че веднъж ти разказвах за това как успях да нажежа до бяло острието на Меча и да убия онази жена. Успях да го направя, защото я обичах. Може би това също е било изпитание за понасяне на болка. Знам какво е.

Тя разтвори невярващо ръце.

— Нима мислиш, че човек с дарба трябва да убие своето любимо същество, за да премине изпитанието за болка? Ричард, това е невъзможно.

— Не, Сестро, не е нужно да убива любим човек. Трябва да може да докаже, че е способен да взема правилно решение. Ще бъде ли роденият с дарба верен слуга на този ваш Създател, на надеждата за живот, ако живее единствено за себе си? Да причиняваш някому болка, както правят Сестрите, не доказва нищо друго, освен че жертвата им не умира. Не би ли трябвало служенето на светлината на живота, на любовта към живота да изисква човек да може да избира, воден от свободната си воля. Да избере тази светлина на живота и любовта към хората?

— Велики Създателю! — прошепна тя. — Нима сме грешали през цялото това време? — Ръката й се вдигна към устата. — И сме си мислили, че даряваме тези момчета със светлината на Създателя.

Сестра Вирна застана пред Уорън и сложи ръцете си върху яката му. Въздухът започна да вибрира, Рада’Хан издаде странен звук и се разтвори.

— Какво ще правиш сега, Уорън? — попита Ричард. — Ще напуснеш ли Двореца?

— Може би. Но бих останал още известно време долу, имам да прегледам още някои книги. Ако Сестрите ми позволят, разбира се.

— Ще ти позволят — каза Сестра Вирна. — Аз ще се погрижа за това.

— След това може би ще отида до Ейдиндрил, за да потърся в Магьосническата кула други книги. Да видя пророчествата, за които си ми говорил.

— Звучи доста мъдро, Уорън. Сестро, време е да вървим.

— Уорън — каза тя. — Защо не дойдеш с нас до Долината? Сега си свободен. — Тя погледна към балкона. — Мисля, че за теб ще е добре да се махнеш оттук за известно време и да мислиш за други неща. А и може би ще сме от помощ на Ричард.

— Наистина ли? Колко бих искал!

Докато тримата вървяха към конюшнята, видяха, че към тях тичат трима войници — Кевин, Уолш и Болесдън.

— Струва ми се, че ги открихме, Ричард — каза задъхано Кевин.

— Струва ти се? Какво имаш предвид? Къде са?

— Ами, снощи „Лейди Сифа“ е отплавала. Разбрахме, че хората на пристанището са видели няколко жени, по всяка вероятност Сестри, да се качват на борда. Повечето потвърдиха, че жените са били шест и че са се качили на борда по тъмно, точно преди „Лейди Сифа“ да отплава.

— Да отплава! — изръмжа Ричард. — Какво е „Лейди Сифа“?

— Кораб. Голям кораб. Вдигнал е котва късно снощи. Вече имат голяма преднина. Чувал съм, че в пристанището няма кораб, който да може да настигне „Лейди Сифа“ или да отплава толкова надълбоко в морето.

— Не можем да тръгнем след тях, имаме по-важна работа — каза Сестра Вирна.

Ричард премести раницата на другото си рамо.

— Права си. Ако наистина са те, засега ги изпуснахме. Но знам накъде са тръгнали. Поне Дворецът на пророците е спасен. Точно сега ни чакат по-важни дела. Да вземем конете и да тръгваме.