Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (61)

Шестдесет и първа глава

Ричард сграбчи двете момчета за ръцете.

— По-бавно — каза той тихо, — нали ви казах, че трябва аз да вървя пръв.

Кип и Хърш въздъхнаха нетърпеливо. Ричард надникна зад ъгъла и огледа коридора, след това притисна двете момчета до стената. В джобовете им изквакаха жаби.

— Работата е сериозна. Избрах вас, защото знам, че сте най-добрите. А сега трябва да направите каквото ви казах, според плана ни. Стойте тук с гръб към стената и бройте до петдесет. Не поглеждайте зад ъгъла, преди да сте преброили до петдесет. Успехът ми зависи от вас.

На лицата им цъфнаха широки усмивки.

— Нали сме твои хора — каза Кип, — ще ги изкараме от леговището им.

Ричард се наведе и размаха пръст пред лицето на всеки от тях.

— Работата е сериозна. Не е просто някаква игра. Този път може да си имате истински неприятности. Сигурни ли сте, че искате да го направите?

Кип пъхна ръце в джобовете си и опипа жабите.

— Попаднал си точно на когото трябва. Можем и искаме да го направим, Ричард!

Момчетата бяха силно възбудени, защото никога преди не бяха минавали отвъд стражите. Навлизаха в територия, където не бяха прилагали номерата си. Ричард знаеше, че не си дават сметка за опасността, и не му харесваше да ги използва по този начин. Но не можа да измисли нищо друго.

— Добре тогава, започвайте да броите.

Той сви зад ъгъла и се промъкна по коридора. Беше наметнал пелерината на сбърза, но без да я закопчава. Когато стигна до стаята, която го интересуваше, застана до бялата мраморна стена срещу двойната врата и вдигна качулката на главата си. Загърна плътно пелерината и се съсредоточи върху мрамора зад себе си. Застана напълно неподвижно. Изведнъж от ъгъла изхвърчаха двете момчета и започнаха да крещят, надбягвайки се по коридора. Спряха пред двойната врата и се огледаха в двете посоки. Не го забелязаха, макар че стоеше точно зад тях. Той знаеше, че се чудят къде ли се е скрил.

Както се бяха разбрали, двамата отвориха вратата и заливайки се от смях, започнаха да изваждат от джобовете си жаби и да ги хвърлят из стаята. Двете Сестри се вцепениха от изненада само за миг. Ричард видя как едновременно скочиха от писалищата си, едната с пръчка в ръка. Момчетата изхвърлиха и последната жаба от джобовете си и побягнаха в различни посоки, крещейки: „Не могат да ни хванат! Не могат да ни хванат!“

Сестра Улиция и Сестра Финела спряха пред вратата в мраморния коридор. Бяха на сантиметри от него. Той притаи дъх.

Двете видяха, че момчетата изчезват зад противоположни ъгли на коридора, и разпериха ръце. От пръстите им изскочиха светкавици. Някои от картините, увесени по стените, се разбиха с трясък в пода. Момчетата обаче останаха невредими. Преливащи от гняв, Сестрите се разделиха и всяка хукна след едно момче.

Ричард изчака да завият зад двата противоположни ъгъла и направи крачка напред. Отпусна се и пелерината отново стана черна. Зачуди се какво ли ще стане, ако някой го види да се материализира от нищото.

Вътре нямаше никой. Пред вратата в дъното на стаята между писалищата нещо свистеше и искреше. Ричард протегна ръка, за да види какво ще стане. Въздухът бе плътен на пипане, но явно не предизвикваше болка. Натисна с тежестта на тялото си и мина. Отвори вратата.

Помещението бе не по-голямо от преддверието на неговата стая, слабо осветено и облицовано в тъмно дърво. В средата имаше тежка орехова маса, отрупана с книги и листа. Осветяваха я три лампи. Двете странични стени бяха изцяло покрити с етажерки, претъпкани със стари книги. Тук-там се виждаше и по някой друг странен предмет.

В стаята имаше възрастна жена, явно от персонала на Двореца, облечена в дебела тъмносива работна престилка. Беше се качила на висок стол и бършеше праха от най-горните етажерки. Когато той влезе, тя изненадано се обърна. Хвърли поглед към вратата, после отново спря очи върху него.

— Как…?

— Съжалявам, госпожо. Не исках да ви стряскам. Дойдох да се видя с Прелата. Тя тук ли е някъде?

Жената протегна крак надолу и потърси пода. Ричард й подаде ръка. Тя му се усмихна с благодарност и отметна един прошарен кичур коса от лицето си. Останалата част от косата й бе вързана хлабаво на опашка отзад на тила. Когато стъпи на земята, главата й стигна едва до гърдите на Ричард. Като я гледаше, той си помисли, че като млада сигурно е била по-висока, но после като че ли нечия магическа ръка я бе натиснала по главата й я бе скъсила, разширявайки я настрани.

Тя вдигна очи и го изгледа любопитно, смръщила чело.

— Сестра Улиция и Сестра Финела ли те пуснаха да влезеш?

— Не — каза Ричард и огледа удобно мебелираната стая. — Те излязоха за малко.

— Но би трябвало да са оставили въздушен щит…

— Госпожо, трябва да говоря с Прелата. — Ричард видя, че в другия край на стаята има отворена врата, водеща към двора. — Тя тук някъде ли е?

— Имаш ли определена среща? — попита тя с тих и учтив глас.

— Не — призна той. — От дни се опитвам да си уговоря час. Онези две Сестри явно нямат намерение да направят каквото и да било по въпроса. Така че сам си определих ден и час.

Тя докосна с пръст долната си устна.

— Разбирам. Но все пак трябва да имаш уговорена среща. Такива са правилата. Съжалявам.

Ричард тръгна към отворената врата. Започваше да губи търпение, но запази гласа си спокоен, тъй като не искаше да плаши възрастната прислужница.

— Вижте, госпожо, наистина трябва да говоря с Прелата. Иначе всички ние ще имаме уговорена среща с Пазителя!

Тя повдигна учудено вежди.

— Нииима? — цъкна с език жената. — Със самия Пазител? Виж ти, виж ти!

Изведнъж Ричард спря. Примигна, след това изстена. Обърна се на пети.

— Ти си Прелатът, нали?

На лицето й се разля дяволита усмивка. Очите й заблестяха.

— Да, Ричард, струва ми се, че съм аз.

— Нима ме познаваш?

Тя се изкикоти.

— О, да, познавам те!

Ричард въздъхна.

— Значи ти управляваш това място?

Тя се изсмя по-силно.

— Както чувам, сега май ти го управляваш! За няма и месец въртиш половината Дворец на пръста си. Нищо чудно скоро да се наложи аз да моля за среща с теб.

Ричард й се усмихна приятелски.

— С удоволствие бих удовлетворил молбата ти.

— Очаквах с нетърпение да се видя с теб. — Тя го потупа по ръката. — Отсега нататък можеш да се отбиваш при мен, когато пожелаеш.

— Тогава защо досега не разрешаваше да ме пускат при теб?

Тя скръсти ръце пред налетите си, плътни гърди.

— Изпитвах те, моето момче. Изпитвах те. — Устните й отново се разшириха в усмивка. — Впечатлена съм. Мислех, че ще ти отнеме поне още шест, осем месеца.

Вратата рязко се отвори. Нещо дръпна Ричард за яката, краката му се отлепиха от земята и той бе запратен към стената. Не можеше да помръдне, не можеше да си поеме въздух. Двете Сестри стояха на прага и го гледаха яростно, опрели юмруци в хълбоците си.

— Хайде, хайде — каза Прелатът. — Престанете, вие двете. Пуснете момчето.

Ричард тупна на земята и изгледа гневно Сестрите.

— Аз накарах двете момчета да направят това. Те не са виновни. Ако ще наказвате някого, трябва да съм аз. Те нямат нищо общо. Направите ли им нещо, ще отговаряте пред мен!

Едната Сестра направи крачка към него.

— Вече се разпоредихме за тяхното наказание. Те ще си получат заслуженото. — Тя вдигна пръчката си към него. — А за своето наказание не се тревожи. Ще си го получиш отделно.

— Да, Сестро Улиция — каза Прелатът. — Смятам, че е редно да има наказание.

Сестрата хвърли на Ричард победоносен поглед.

— За вас — допълни Прелатът.

Сестра Улиция зяпна.

— Прелат Аналина?

— Нима не ви заповядах изрично да не пускате Ричард тук?

Двете Сестри изправиха гръб.

— Да, Прелат Аналина!

— Но той е тук. В моя кабинет.

Сестра Улиция посочи към вратата.

— Но… ние оставихме въздушен щит! Не е възможно…

— О, не е възможно, значи?

Сестрата отпусна ръка, виждайки смръщеното чело на Прелата.

— Но защо ми се струва, че го виждам пред себе си. Така ли е, Сестри?

— Да, Прелат Аналина! — казаха двете в един глас.

— И какво сега, доколкото разбирам, вие двете възнамерявате да отбележите провала си, като се върнете на работните си места, сякаш нищо не се е случило. И да накажете тях, задето успяха, така ли? — Прелатът цъкна с език. — Вие двете ще понесете наказанието, което сте отредили за момчетата.

Сестрите пребледняха.

— Но, Прелат Аналина — прошепна втората. — Не можете да направите това с една Сестра.

— Не мога, значи, така ли, Сестро Финела? И какво е това, което не мога да направя? Какво е наказанието?

— Да ги напердашат по дупетата… утре сутринта след закуска… пред всички.

— Звучи справедливо. Вие двете ще заемете местата им.

— Но, Прелат Аналина — изумено прошепна Сестра Улиция, — ние сме Сестри на светлината. Това ще бъде унизително.

— Един урок по смирение няма да ви дойде зле. Не съм чула някой да е пострадал от подобно нещо. Ние всички сме смирени слуги на нашия Създател. Задето се провалихте, ще бъдете публично напердашени вместо двете момчета.

Сестра Улиция настръхна.

— А ако откажем да се подчиним, Прелат Аналина?

Прелатът се усмихна.

— Тогава ще знам, че на вас повече не мога да разчитам. И че вече не желаете да бъдете Сестри на светлината.

Двете се поклониха. Когато вратата се затвори зад тях, Ричард повдигна вежда към Прелата.

— Надявам се никога да не се окажем от двете страни на барикадата, Прелат Аналина!

Тя се изкикоти.

— Моля те, наричай ме Ан. Така се обръщат към мен старите ми познати.

— За мен ще е голяма чест да те наричам Ан, Прелате, но не мисля, че се числя към старите ти познати.

— Нима? — Тя се усмихна. — Виж ти, виж какво наперено момче. Е, все едно. Въпреки това можеш да ме наричаш Ан. Знаеш ли защо ги наказах? Защото ти пое отговорността за действията си. А те не оцениха важността на постъпката ти. Започваш да се научаваш да бъдеш магьосник.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаеше, че е опасно да се изправиш срещу тях двете, нали?

Ричард кимна.

— И въпреки това използва двете момчета. Макар да си бил убеден, че ще бъдат наказани.

— Да, но трябваше да го направя. Наистина е много важно да те видя, а това беше единственото, което успях да измисля.

— Бремето на магьосника. Така се нарича. Да използва хората. Мъдрият магьосник разбира, че е невъзможно да свърши всичко сам и че ако работата е достатъчно важна, трябва да използва други хора, за да му помогнат да я свърши. Дори това да коства живота на онези, които са му помогнали. Това качество е много рядко и жизнено необходимо за един добър магьосник. А вероятно и за един Прелат.

— Ан, много е спешно. Трябва да говоря с теб.

— Спешно, значи? Е, щом е така, защо не се поразходим из градината ми и да поговорим за това спешно нещо.

Тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха през вратата. Отвън, облян в лунна светлина, се простираше огромен двор, обсипан с дървета, пътеки, саксии с цветя, храсти и прекрасно езеро. Ричард обаче не забелязваше красотата на градината. Откакто бе говорил с Уорън, не можеше нито да яде, нито да спи. Ако Пазителят избягаше, щеше да вземе при себе си всички, в това число и Калан. Ричард трябваше да направи нещо.

— Ан, светът е изправен пред страшна катастрофа. Нужна ми е твоята помощ. Трябва да сваля тази яка от врата си, за да мога да се притека на помощ.

— Точно за това съм тук, Ричард, за да помагам. Каква е тази катастрофа?

— Пазителят…

— Безименният — поправи го тя.

— Какво значение има?

— Споменаването на името му привлича неговото внимание.

— Ан, това е само дума. Важна е не думата, а нейното значение. Нима мислиш, че като наричаш Пазителя „Безименния“, го заблуждаваш, че не говориш за него? Грешно е човек да счита враговете си за глупаци, а себе си за умник.

От гърдите й се надигна сърдечен смях.

— Толкова отдавна чакам някой да го проумее. — Тя спря пред езерото и той я попита:

— Какво означава „камъкът в езерото“?

Тя плъзна поглед по гладката повърхност на водата.

— Ти си сам, Ричард.

— Да не искаш да кажеш, че има повече от един?

Във въздуха се вдигна камъче и се настани леко в ръката й.

— Всеки човек въздейства върху останалите. Има хора, които вдъхновяват другите да вършат велики неща. Има и такива, които въвличат себеподобните си в престъпления. Родените с дарбата влияят на околните още повече. Колкото по-силен е Ханът на определен човек, толкова по-голямо е въздействието му.

— Какво общо има това с мен? Какво общо има с камъка в езерото?

— Виждаш ли тези растения, които се носят по повърхността на водата? Да приемем, че това са другите, светът на живите. А ти си камъкът. — Тя хвърли камъка в езерото. — Виждаш ли? Вълничките, които ти създаде, влияят на всички останали. Без теб всички тези вълнички не би ги имало.

— Значи всички се носят нагоре-надолу с вълните. А камъкът потъва.

Тя му се усмихна тъжно.

— Никога не забравяй това.

Отговорът й го накара да се замисли.

— Мисля, че ми възлагаш прекалено големи надежди. Не знаеш нищо за мен. Не ме познаваш.

— Мисля, че те познавам повече, отколкото предполагаш, дете. А какво толкова те притеснява Пазителят?

— Трябва да се направи нещо. Той се кани да избяга. Една от кутиите на Орден беше отворена, следователно портата също. Камъкът на сълзите е пренесен в нашия свят. Аз трябва да направя нещо.

— Аха — усмихна се тя и спря. — Значи ти, който беше прикован за стената от една обикновена Сестра, възнамеряваш да се изправиш срещу самия Пазител?

— Случиха се много неща. Трябва да се действа!

— Виждам, че си говорил с Уорън. Той е изключително умен младеж. Но още е много зелен. Понякога има нужда от напътствия. От помощ.

Докато я наблюдаваше, Ричард си помисли, че сигурно е трябвало да действа по-обмислено. Уорън също.

— Та какво казваш за Пазителя? И за Камъка на сълзите? — Тя отново го хвана под ръка и го поведе нататък. — Щом портата е отворена и Камъкът на сълзите е тук, Ричард, защо Пазителят още не ни е погълнал? А?

— Може би се готви да го направи всеки момент.

— Аха. Значи мислиш, че той сигурно не желае да прекъсва вечерята си и затова отлага. Но щом приключи и си избърше устата, ще дойде тук и ще погълне света на живите. И затова възнамеряваш да отидеш и да му затвориш портата под носа, преди да е успял да си изтрие устата след вечеря? Нима си мислиш, че световете отвъд този действат по нашите закони? Че са като света на живите?

Ричард нервно прокара пръсти през косата си.

— Не знам. Нямам представа как става всичко това, но Уорън каза…

— Уорън не може да знае всичко. Той е само ученик. Притежава талант за пророчества, но има още много да учи. Знаеш ли защо пазим пророчествата долу, в подземията, и не позволяваме на всеки да ги чете? Поради същата причина, поради която ти и аз разговаряме сега: защото пророчествата могат да се окажат пагубни за необучения ум. А понякога дори и за обучения. Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш. Иначе Пазителят вече да ни е погълнал.

— Да не би да се опитваш да ме убедиш, че сме вън от опасност?

Тя се усмихна.

— Ние винаги сме в опасност, Ричард. Докато съществува светът на живите, той винаги ще бъде под някаква заплаха. Всяко живо същество е смъртно. — Тя го докосна по ръката. — Ти си много важен човек. Човек, за когото се говори в пророчествата. Но ако действаш необмислено, може да причиниш повече вреда, отколкото полза. Сам по себе си Камъкът на сълзите, дори и да е попаднал в нашия свят, не може да позволи на Пазителя да избяга през портата.

— Дано да си права — каза той и двамата отново тръгнаха.

Тя го погледна.

— Как е майка ти?

Ричард се загледа в тъмнината.

— Тя почина, когато бях малък. При пожар.

— Съжалявам, Ричард. А баща ти?

— Кой от двамата? — измърмори той.

— Твоят втори баща, Джордж.

Ричард се прокашля.

— Мрачният Рал го уби. — Той я погледна косо. — Откъде познаваш втория ми баща?

Тя го изгледа с онзи поглед, в който се четеше безвремие. Погледа, който бе виждал в очите на Ейди, Шота, Сестра Вирна, Ду Чайлу. И на Калан.

— Съжалявам, Ричард, не знаех, че е умрял. Джордж Сайфър беше страхотен човек.

Той се закова на място. Бе настръхнал целият.

— Чрез теб — прошепна той. — Ето как баща ми се е сдобил с онази книга — Ричард остави изречението си достатъчно неясно, за да може тя да го запълни с необходимите детайли и да потвърди впечатлението му.

Усмивката й едва забележимо разтегли крайчетата на устните й.

— Страх те е да го кажеш на глас ли? Книгата на преброените сенки. Нали за нея говориш? — Тя посочи една каменна пейка. — Седни, Ричард, преди да си паднал.

Той се отпусна тежко. Вдигна очи и я погледна.

— Ти? Ти си дала тази книга на баща ми, нали?

— Всъщност само му помогнах да я вземе. Виждаш ли, Ричард, както вече ти казах, ти наистина си сред старите ми познати. Е, последния път, когато те видях, не можеше да си държиш главата изправена. Беше едва на няколко месеца. — Тя се усмихна като на себе си. — Ако можеше майка ти да те види сега. Толкова се гордееше с теб. Казваше, че ти си онова благословение, което уравновесява проклятието. Нали виждаш, Ричард, светът на живите се стреми единствено към равновесие. Ти си детето, което трябва да постигне това равновесие. Доста съм вложила в теб.

Ричард едва помръдна езика от небцето си.

— Защо?

— Защото ти си камъкът в езерото. — Очите й сякаш се замъглиха. — Преди повече от три хиляди години магьосниците владееха Субстрактивната магия. Оттогава насам не се е родил никой, който да я притежава. Не преставахме да се надяваме, но до този момент не се появи нито един. Имаше няколко, които имаха желанието да я овладеят, но не притежаваха дарбата. А ти я притежаваш. Ти имаш дарбата и за Адитивната, и за Субстрактивната магия.

Ричард скочи на крака.

— Какво? Ти да не си се побъркала?

— Седни, Ричард.

Спокойната сила на гласа й, пронизващият й поглед, присъствието й го накараха да седне на мястото си. По някаква причина тя му се стори огромна. На вид си беше същата, но сякаш се извисяваше над него. Гласът й също стана по-внушителен.

— А сега ме чуй. Ти ми създаваш доста главоболия. Ти си като див бик, който непрекъснато събаря оградите и тъпче посевите. Залогът е твърде голям, за да ти позволя за вършееш наоколо, без да знаеш какво правиш. Знам, че си мислиш, че правиш каквото е необходимо. Но и бикът си мисли същото. Проблемът ти е в липсата на познания. Смятам да те образовам. Въпреки че няма да повярваш на част от нещата, които ще ти кажа, по-добре гледай да ги приемеш, в противен случай тази яка ще остане на врата ти доста дълго, защото не може да бъде свалена, преди да приемеш истината.

— Доколкото разбрах, Сестрите са тези, които свалят яката.

Погледът в очите й го накара да разбере, че щеше да е по-добре, ако си бе мълчал. Особено ако не иска да заеме местата на двете Сестри утре.

— Чак след като приемеш себе си, способностите си, истинската си сила, ще се освободиш от яката. Ти сам сложи Рада’Хан около врата си. Ние нямаме силата да я свалим, докато не ни помогнеш със своята. А единственият начин да го направиш е, като трупаш познания. И като свикнеш да се приемаш такъв, какъвто си.

Преди всичко трябва да научиш някои неща за Пазителя и Създателя и за същността на този свят. Твоят проблем, проблемът, който имат повечето хора, е същият като на Уорън: опитваш се да разбереш отвъдния свят чрез измеренията на този.

Доброто и злото, Създателят и Пазителят, са хаосът, разделен на две противостоящи сили. Макар всеки да ненавижда другия, те са взаимнозависими и не могат да съществуват един без друг. Те се определят един чрез друг. Борбата, нашата борба в този свят е да се поддържа равновесието.

Макар да успя да си наложи да не каже нищо, Ричард я гледаше с намръщено лице.

— От Създателя извира живот, душата на живота. Той разцъфва в този свят. Без Пазителя, без смъртта не може да има живот. Без смърт животът никога няма да свършва.

Можеш ли да си представиш свят, в който никой никога не умира? Където всяко дете се ражда и остава живо? Завинаги. Където всяко растение цъфти? Където всяко дърво живее вечно и всяко зрънце покълва? Какво ще стане тогава? Как ще се храним, ако не убиваме животни, ако не жънем нивите си, ако всичко живее вечно и не може да умре? Един безкраен живот, изпълнен с ненаситен, разяждащ глад. Светът на живите ще бъде погълнат от хаоса и ще се самоунищожи завинаги.

Смъртта, отвъдният свят, както я наричат някои, е вечна. Ти мислиш за нея с понятията на този свят. Във вечността времето няма значение, не може да бъде измерено. За Пазителя секундата, годината нямат значение. Той получава представа за времето чрез слугите си в този свят. Те имат понятие за време и затова го подтикват да действа. За да успее, той има нужда от живите. Обещанията му към онези, които му помагат, са изкусителни. И затова те се борят с всички сили за неговата победа.

— И каква е ролята на живите във всичко това?

— Ние слагаме чертата между хаоса и космоса и ги държим разделени. Светлина и тъмнина, любов и омраза, добро и зло. Ние сме равновесието. Ние сме като растенията, които се носят по повърхността на езерото. Въздухът отгоре е Създателят, дълбочините са Пазителят. Душите на живите, които идват от Създателя, разцъфтяват в живота на този свят, но когато умрат, слизат в света на мъртвите.

Но това не е злото. Ние го наричаме така. Пазителят е като тинята на дъното на езерото. Духовете на мъртвите живеят някъде под дълбочините на този хаос, на тази омраза, близо до Пазителя, близо до живите и до Светлината на Създателя. Това е надеждата на живите — да преживеят вечността в топлината на тази светлина.

Ние, живите, разделяме и определяме света от тази страна на живота. Нашият свят черпи силата си от магията. Магията е точката на равновесието.

Пазителят би искал да погълне света на живите, да тържествува над него. За да го направи, той трябва да отстрани магията. Но в същото време, за да победи, се нуждае от магия, иначе няма да може да унищожи равновесието.

Ричард с усилие успяваше да държи главата си над мътните води на обзелото го объркване.

— Значи магьосниците имат силата да въздействат върху това равновесие, така ли?

Тя все още стоеше надвесена над него. Вдигна пръст във въздуха.

— Да. Ти притежаваш и двете страни на магията. — Усмивката й изчезна и лицето й мигом придоби изражение, от което дъхът му секна. — Това те прави изключително опасен човек, Ричард. Ти притежаваш и двете страни на дарбата, ти имаш силата да разкъсаш или съшиеш воала. Има добри хора, които, ако знаеха това, биха те убили, преди да си успял да мигнеш, от страх, че може да унищожиш всички ни, и то може би не нарочно, а без да искаш.

— А ти? Ти сред тях ли си?

— Ако бях, нямаше да помогна на баща ти да вземе Книгата на преброените сенки. Твоята намеса спря непосредствената заплаха, но в същото време подхрани магията на портата и благоприятства за развитието на по-голяма опасност в бъдеще. Това беше риск, който трябваше да поема, защото последствията от бездействието ми щяха да бъдат пагубни. Но ако започнатото не бъде довършено, катастрофата ще е наистина унищожителна.

— Какво представлява воалът? Къде се намира?

Тя протегна ръка и го тупна по челото.

— Воалът се намира вътре в онези от нас, които притежават магията. Ние сме неговите пазачи. Ето защо равновесието означава толкова много за родените с дарбата. Когато воалът е разкъсан, равновесието е нарушено. Колкото повече се нарушава равновесието, толкова повече се разкъсва воалът.

Както Създателят управлява царството си, така и Пазителят царува в своето. Пазителят се нуждае от Създателя, за да подхранва живота си, Създателят се нуждае от Пазителя поради същата причина. Воалът пази равновесието. — Лицето й бе придобило мрачно изражение. — Подобни разбирания могат да бъдат определени като богохулство. Хората виждат в Пазителя олицетворение на злото, което искат да унищожат. Но ако го направят, ще постигнат нещо съвсем различно — целият живот ще бъде погълнат, както реката изчезва в плаващите пясъци.

— Не че вярвам, но за да продължим спора — какво ще стане, ако наистина притежавам и двете страни на магията? Какво може да прави моята сила?

— Повечето магьосници имат талант, който може да се развие в определена посока. Някои са лечители, други правят магически предмети, трети, много рядко срещани, са пророците. Най-редки са магьосниците-воини. През последните три хиляди години не се появи нито един. Докато не се роди ти.

Ричард изтри потните си длани в панталоните.

— Това никак не ми харесва.

— В магьосниците-воини има две същности, които се уравновесяват една друга, както всички магически неща. Първата е, че могат да разкъсат воала, да донесат унищожение и смърт — война. Втората е, че притежават магията, с която да се изправят срещу силите на Пазителя. Да си магьосник-воин не означава да си зъл, Ричард. Мнозина от онези, които се бият, го правят, за да защитят слабите и безпомощните. Това означава, че ти имаш способността да си загрижен за останалите толкова, че да си готов да се биеш, за да защитиш невинните и беззащитните.

— „…Ако не дойде онзи мъж, на Истината верен. Той — камък в езерото — ще те освободи“ — изрецитира Ричард.

Тя повдигна вежда.

— За човек, който твърди, че се надсмива над пророчествата, знаеш някои от най-ключовите пасажи. Ако не бъркам, ти би трябвало вече да си белязан.

Ричард усети белега на гърдите си и кимна.

— Да не искаш да кажеш, че животът ми вече е предопределен? Че трябва да го изживея така, както е предначертано?

— Не, Ричард, животът ти не е предначертан. Пророчествата казват само, че ти криеш определен потенциал. Притежаваш способността да влияеш на събитията. Точно затова за теб е толкова важно да учиш. А най-важно е да се научиш да приемаш себе си. Не го ли направиш, ще нараниш най-жизнената част от същността си — свободната си воля. Ако действаш, без да осъзнаваш какво правиш, ще захвърлиш себе си в хаоса.

Когато се роди, аз те оставих да живееш, защото видях в теб потенциала да вършиш добро. Вътре в теб се крие надеждата за живота. Но докато не приемеш и двете страни на своята магия, ти представляваш сериозна опасност за всяко живо същество.

Ричард отчаяно искаше да смени темата на разговора. Имаше чувството, че цялата земя се е стоварила върху гърдите му.

— Какво представлява Камъкът на сълзите?

Тя сви рамене.

— В света на мъртвите той съществува под формата на енергия. В този свят е като предмет, който притежава сила, въплъщаваща тази енергия. Камъкът на сълзите е като тежест, която държи Пазителя в безконечния край на неговия свят, където въздействието му върху света на живите се ограничава до поддържане на равновесието.

— Значи ако Камъкът е пренесен в този свят, Пазителят ще е свободен от своя затвор?

— Ако беше така, досега всички да сме мъртви. Не мислиш ли? — Тя го погледна въпросително, но Ричард не каза нищо. — Този камък е една от веригите, които държат Пазителя вързан. Но има и други, които все още са там и действат. Магията помага той да остане затворен. Засега.

Въпреки това Камъкът на сълзите притежава силата да унищожи равновесието, да разкъса воала и да освободи Пазителя. Това може да стане, ако бъде използван в този свят от човек като теб по неправилен начин. Разбираш ли, Камъкът притежава силата да запрати всяка душа в необятните дълбини на отвъдния свят. Но ако бъде използван по този начин, чрез омраза и себелюбие, ще подхранва силата от тази страна на воала и ще го унищожи.

Воалът може да бъде възстановен единствено от човек, роден с дарбата на двете магии. Камъкът трябва да бъде върнат на мястото му.

Трябва да се борим с всички сили да опазим останалите вериги, които задържат Пазителя. До деня, когато някой като теб възстанови стореното. Докато още има време. Междувременно Пазителят набира сила в нашия свят. Неговите пратеници се опитват да го освободят от останалите вериги. Защото има и други начини да бъде освободен Пазителят.

— Ан… сигурна ли си за мен? Може би…

— Ти го доказа току-що, като мина през въздушния щит. Нашите щитове са изградени чрез Адитивна магия. Единственият начин да преминеш през тях е, ако твоят Хан използва Субстрактивната.

— Може би моят Хан, моята Адитивна магия са по-силни?

— Докато прекосяваше Долината на изгубените, беше привлечен от Кулите. И от двата вида. Права ли съм?

— Може да е станало случайно.

Тя въздъхна уморено.

— Кулите са създадени от магьосници, които са притежавали и двата вида магия. В бялата Кула има бял пясък. Магьоснически пясък. Съмнявам се, че си взел от него.

— Това не доказва нищо. И какъв е този магьоснически пясък?

— Това е изключително ценен, всъщност бих казала безценен пясък. Той представлява кристализирал прах от костите на магьосниците, които са оставили живота си в Кулите. Един вид дестилирана магия. Тя дава сила на заклинанията, които се правят с него — добри или зли. Правилното заклинание, направено с бял магьоснически пясък, може да извика Пазителя. От черния пясък обаче взе, нали?

— Ами… да. Съвсем малко, просто ей така.

Тя кимна.

— Съвсем малко. Ричард, никой магьосник, откакто са построени Кулите, не е успял да вземе от този пясък. Никой магьосник освен онзи, който притежава Субстрактивна магия, не може да го направи. Пази този черен пясък като зеницата на очите си. Той е по-ценен, отколкото можеш да си представиш.

— Защо? Какво може да прави?

— Черният магьоснически пясък е противоположен на белия. Те се неутрализират взаимно. Черният, дори едно зрънце от него, може да развали заклинание, предназначено да призове Пазителя. Може да унищожи такова заклинание. Шепа такъв пясък е оръжие, струващо много кралства.

— И все пак — каза той — може просто…

— Последните магьосници, родени с двете магии, населиха Двореца на пророците със своята магия. Пророците от онова време знаеха, че един ден отново ще се роди някой, който притежава и двете магии, магьосник-воин. Затова магьосниците създадоха Блатистите гори и сбързовете. Роденият със Субстрактивна магия би изпитал влечение към това място. Би изпитал необходимост да се бие там. Яката пречи на Адитивната ти дарба да те убие. Блатистите гори отварят път за другата страна на твоята сила. Това е нещо, което Сестрите не могат да ти осигурят.

— Но аз се бих с Меча на истината — Гласът му прозвуча почти като плач. — Мечът го направи.

— Мечът на истината също е създаден от магьосници с дарба за двете страни на магията. Само онзи, който е роден със същата дарба, може да използва всички възможности на магията на меча. Само ти можеш да извлечеш всичко от меча. Но все още не си го направил.

Мечът ти помогна, но всъщност и без него щеше да убиеш сбърза. Дарбата ти е достатъчна. Ако не ми вярваш, остави меча тук и отиди в Блатистите гори само с ножа си. Пак ще можеш да убиеш сбърз.

И други са използвали това острие. Някои от тях дори не са притежавали дарбата, да не говорим за Субстрактивна магия.

Те не са използвали пълноценно магията на меча. Това острие е направено за теб. То, също както пророчествата и сбързовете, е изпратено, за да ти помогне.

— Не мисля, че съм магьосник-войн.

— Ядеш ли месо?

— Какво общо има това?

— Ти си дете на равновесието. Магьосниците трябва сами да установяват равновесието в себе си, нещата, които правят, силата си. Рядко някой магьосник-воин яде месо. Това въздържание им осигурява равновесието за убийствата, които са принудени да правят.

— Съжалявам, Ан, но просто не мога да повярвам, че притежавам Субстрактивна магия.

— Точно затова си толкова опасен. Всеки път, когато се сблъскаш с магия, твоят Хан научава нещо повече за това как да те пази, как да ти служи. Макар ти да не можеш да усетиш това. Рада’Хан ускорява този процес, но ти не можеш да усетиш и това. Ти правиш неща, без да осъзнаваш колко са важни, нито пък причината, поради която ги правиш. Както когато си бил заведен в черната Кула и си взел от черния магьоснически пясък. Или облата кост на скрина от Ейди.

Ричард повдигна вежди.

— Ти и Ейди ли познаваш?

— Да, тя помогна на баща ти и на мен да преминем през просеката, за да можем да вземем Книгата на преброените сенки.

— За каква кръгла кост говориш?

Ричард видя как в очите й проблесна тревога.

— Ейди имаше една кръгла кост, гравирана отгоре със зверове. Това е изключително опасна вещ. Твоята Субстрактивна магия би трябвало да те е привлякла към нея.

Ричард си припомни, че бе мярнал тази кост на една полица.

— Видях нещо подобно в къщата й, но не го взех. Не бих взел нещо, което не ми принадлежи. Може би това означава, че не притежавам Субстрактивна магия.

Тя се изправи.

— Не, нали си забелязал костта. Фактът, че не си я взел, означава само, че преди да сложиш Рада’Хан, твоята сила не е била развита достатъчно, за да те привлече към костта на скрина, както те е привлякла към черния пясък.

Ричард се поколеба.

— Това създало ли е някакъв проблем?

Тя се усмихна. Той си помисли, че го направи насила.

— Не. Ейди би пазила тази кост с цената на живота си. Тя знае колко е важна. Някой ден сам ще се убедиш.

— За какво служи?

— Тя помага да се защити воалът. Когато се използва от магьосник-воин като теб, който притежава и двете сили, тя призовава скрина. Скринът е сила, която помага да се държат световете разделени един от друг. Може да се каже, че скриновете са пазители на границата между двата свята.

— А какво ще стане, ако попадне в ръцете не на когото трябва? На някой, който иска да помогне на Пазителя?

Тя го дръпна за ризата.

— Прекалено много се тревожиш, Ричард. Имам работа. Вече трябва да вървиш. Положи всички усилия, дете, и учи. Научи се да докосваш своя Хан, да го контролираш. Ако искаш да бъдеш полезен на Създателя, трябва да учиш упорито.

Ричард се обърна към нея. Тя гледаше някъде в далечината.

— Ан, защо Пазителят иска света на живите? Какво би спечелил от него? Каква е причината?

Тя му отговори с мек, далечен глас.

— Смъртта е антитеза на живота. Пазителят съществува, за да поглъща живите. Ненавистта му към живота няма граници. Омразата му е вечна, както е вечен неговият затвор на смъртта.