Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (48)

Четиридесет и осма глава

— Та значи, кога ще срещнем твоите хора, дето ще ни заведат със Сестра Вирна до Двореца?

Ду Чайлу го погледна през рамо и отметна назад тежката си черна коса.

Тя водеше коня си за повода. На Ричард му бе писнало от оплакванията й и когато категорично отказа да язди повече, той реши да се примири и я остави да върви пеш. Самият той също походи малко. Сестра Вирна яздеше ходом зад тях и гледаше към Ду Чайлу като бухал от дърво.

— Скоро.

Хладното й, дистанцирано поведение го разтревожи.

— Много скоро.

Отношението й бе започнало постепенно да се променя, откакто напуснаха земята на Мадженди и навлязоха дълбоко в тази на нейния народ. В началото беше бъбрива и открита, но постепенно ставаше все по-сдържана и високомерна. Сестра Вирна рядко обръщаше очи към нея, а и тя на свой ред не проговаряше нито дума на Сестрата. Бяха като две настръхнали котки — мълчаливи и кротки, но готови всеки миг за нападение. Ричард имаше чувството, че непрекъснато се изпитват една друга по някакъв непонятен за него начин. По държанието на Сестра Вирна ясно личеше, че не е доволна от онова, което научава за новата им спътница. Ричард вече се бе научил да познава кога Сестрата общува със своя Хан. Личеше си по очите й. Точно в този момент той бе с нея.

Мръкваше. Ду Чайлу излезе от широката горска пътека и ги поведе по тясна ивица земя сред гъсталака. От двете им страни бяха избуяли дебели тръстики, чиито корени потъваха в мътни дълбоки блата. Виждаха се и някакви растения с широки розово-жълти листа и издължена форма. Ричард се взираше в сенките между дърветата. Ду Чайлу спря в края на малка песъчлива полянка. Подаде юздите на коня си на Ричард.

— С другите ще се срещнем на това място. Чакай тук, магьоснико.

Начинът, по който се обърна към него, го накара да настръхне. Пое юздите на коня й.

— Ричард! Казвам се Ричард. Аз съм този, който ти спаси кожата. Помниш ли?

Ду Чайлу го изгледа изпитателно.

— Моля те, никога не мисли, че не ценя онова, което направи за мен. За моя народ. Твоята доброта винаги ще топли сърцето ми. — Погледът й се отнесе нанякъде, в гласа й прозвучаха нотки на съжаление. — Но въпреки това ти си магьосник. — Тя изправи гръб. — Чакай тук!

Жената се обърна и изчезна в гората. Ричард я проследи с поглед, докато се скри между дърветата. Сестра Вирна слезе от коня си и пое юздите на трите коня.

— Ще се опита да те убие. Сега — каза тя с тон, с който би му съобщила, че утре ще вали дъжд.

Ричард я погледна.

— Но аз й спасих живота!

Сестрата поведе конете към гората.

— За тези хора ти си магьосник. А те убиват магьосниците.

Ричард не искаше да се съгласи с нея, но май беше права.

— Тогава използвай своя Хан, за да го предотвратиш, Сестро, да спасиш един живот, както учеше Ду Чайлу да направи с нероденото си дете.

Сестра Вирна погали коня си по главата.

— Тя също може да използва своя Хан. Ето защо Сестрите винаги избягват срещите с тези хора. Някои от тях си служат с Хан по неразбираем за нас начин. Приложих й някои неща, за да я изпитам. Заклинанията, които правех срещу нея, потъваха като камък в кладенец. И не оставаха незабелязани. Ду Чайлу знае какво се опитвам да направя и по някакъв начин успява да го обезвреди. Казах ти и преди, че тези хора са опасни. През целия път се борих да предотвратя това. Предупредих те да не размахваш брадвата над главата си. Ти не обърна никакво внимание на думите ми.

Ричард стисна зъби. Лявата му ръка се вкопчи в дръжката на меча. Усети релефните букви на думата „Истина“ както с ръката си, така и чрез магията.

— Нямам намерение да убивам когото и да било.

— Добре. Дръж гнева на меча навън. Ще имаш нужда от него, за да оцелееш. Докато разговаряме, те ни заобиколиха. Поне това моят Хан може да ми каже.

За миг Ричард почувства, че нещата се изплъзват от ръцете му. Не искаше да нарани никого. Не беше спасил Ду Чайлу, за да се бори с нейния народ.

— Тогава предлагам да извикаш своя Хан, Сестро. Аз съм Търсач, а не убиец. Няма да започна да избивам враговете ти вместо теб.

Тя направи няколко крачки към него. Гласът й беше равен.

— Казах ти, че моят Хан няма да може да помогне. Ако можех, щях да спра опасността, но не мога. Ду Чайлу има някаква сила срещу магията. Предупреждавам те, Ричард, защитавай се!

Той присви очи.

— Може би не искаш да ми помогнеш. Може би още си ми сърдита, задето развалих споразумението на Сестрите с Мадженди. Отново искаш само да стоиш настрани и да гледаш какво правя. Както винаги.

Тя бавно поклати глава.

— Наистина ли мислиш, Ричард, че съм прекарала половината си живот в изпълнение на дълга си да те открия и да те отведа жив и здрав в Двореца на пророците само за да гледам как ще те убият пред вратата на дома ми? Наистина ли вярваш, че не бих спряла всичко това, ако можех? Такова мнение ли имаш за мен?

Първата му мисъл беше да възрази, но после се отказа. Думите й звучаха логично. Ричард поклати глава и погледна сенките.

— Колко са?

— Около тридесет.

— Тридесет. — Той разпери отчаяно ръце. — Как бих могъл сам да се защитавам срещу тридесет души?

Тя се загледа в мрака за миг, после разпери ръце напред. Полъхна вятър и отнесе към дърветата тънък слой прах.

— Това ще ги забави за малко, но няма да ги спре. — Тя още веднъж обърна кафявите си очи към него. — Ричард, използвах моя Хан, за да потърся някакъв отговор. Единственото нещо, което той ми каза, е, че за да оцелееш, трябва да използваш пророчеството. Ти нарече себе си онзи, който носи смърт, както предсказва то. Това пророчество се отнася за теб. Трябва да го използваш, за да се справиш с тези хора. То казва, че онзи, който носи меча, може да извиква мъртвите, да извиква миналото в настоящето. Точно това трябва да направиш, за да се спасиш — извикай мъртвите, извикай миналото в настоящето.

Ричард отпусна ръцете си.

— Трябва да се справим с тридесет души, които идват, за да ме убият, а ти ми разправяш бабини деветини? Сестро, вече ти казах, че не знам изобщо какво означава това. Ако искаш да помогнеш, кажи ми нещо полезно.

Тя се обърна настрани и тръгна към конете.

— Ще ти кажа! Понякога пророчествата помагат, като изпращат помощ през времето, дават ключа, с който може да се отвори вратата на познанието. Вярвам, че в твоя случай има нещо такова. То се отнася за теб. Трябва да намериш начин да го използваш. Ти си този, който трябва да го направи. Само ти можеш да ни спасиш.

Ричард гледаше след нея, докато тя се опитваше да успокои раздразнените животни. И преди се бе замислял над това пророчество, търсейки смисъла му. Какво ли би могло да означава? Понякога имаше чувството, че е стигнал до предела на прозрението, но то винаги му се изплъзваше точно преди да е постигнал целта си. Беше използвал меча много пъти и познаваше възможностите му. Но знаеше също, че те не са безгранични. Срещу един противник мечът беше безспорен победител, но в случая Ричард бе сам, а противниците — много. Мечът не можеше да помогне срещу тридесет души наведнъж.

— Добри бойци ли са? — попита Ричард.

— Бака Бан Мана са несравними. Бият се изключително добре. Майстори на острието, обучавани от сутрин до вечер, всеки ден, години наред. Дори на нощна светлина. Готовността за борба при тях е нещо като религия. Когато бях млада, видях един от майсторите на острието от Бака Бан Мана, който беше проникнал в гарнизона на Танимура, да убива близо петдесет добре въоръжени войници. Чак след това го заловиха. Те се бият като непобедими духове. Някои хора вярват, че наистина са такива.

— Чудесно — каза Ричард под мустак.

— Ричард — тя не го погледна, — знам, че двамата с теб не си пасваме добре. Очите ни виждат едно и също нещо, но всеки го приема по различен начин. Идваме от различни светове и двамата сме твърдоглави и не се обичаме особено много един друг. Но искам да знаеш, че в този случай не проявявам капризи или инат. Беше прав, като каза, че това касае теб като Търсач, а не като мой ученик. По някакъв начин, който не разбирам, това също е свързано с пророчеството. Ти си във вихъра на събитията. А аз се явявам просто страничен наблюдател. И въпреки че е така, умреш ли ти, аз също умирам. — Сестрата най-сетне го погледна. — Не знам как да ти помогна, Ричард. Заобиколени сме от хора, дошли да видят какво ще стане, и знам, че ако опитам да се намеся, ще ме убият. Има го в пророчеството — ти и Бака Бан Мана. Аз не играя никаква роля в този случай. Но ако умреш ти, ще умра и аз. Не знам какво означава пророчеството и виждам, че ти също не знаеш. Но въпреки това не преставай да мислиш за него и може би в даден момент ще ти стане ясно как трябва да го използваш. Ако можеш, опитай се да използваш и своя Хан.

Ричард стоеше с ръце на хълбоците.

— Добре, Сестро, ще опитам. Съжалявам, че не съм добър в гатанките. Но ако ме убият, благодаря ти, че се опита да ми помогнеш.

Той вдигна поглед към небето, където черен воал от облаци скриваше луната. Мракът беше на страната на онези, които се спотайваха в гората около тях. Нямаше причина и Ричард да не използва това прикритие. Той беше горски водач и в тъмната гора се чувстваше като у дома си. Беше прекарал стотици часове в игри с другите водачи. Това беше и неговата естествена среда, не само тяхната. Нямаше да се наложи да играе по правила, които само те познават. Приклекна и се отдалечи от Сестрата и конете към тъмните дървета, където се превърна в една от дебнещите сенки. Откри първия, който гледаше не там, където трябва. Неподвижен и смълчан, облечен в широки дрехи, паднал на едно коляно, той се взираше в тъмния силует на Сестра Вирна. В единия си юмрук стискаше здраво късо копие, чийто край бе забит в пръстта. Край него на земята имаше още две подобни. Ричард се съсредоточи върху дишането си, успокои го и се плъзна зад мъжа. Стъпка, спиране. Още една. Пак спиране. Приближи се съвсем. Протегна ръка. Когато стигна на сантиметри от копието, ръката му се вкамени — мъжът извърна глава и скочи на крака, но Ричард бе прекалено близо. Докато другият успее да реагира, той вече му нанасяше удар със собственото му копие отстрани по главата. Онзи мигновено се строполи на земята, без да има време да вдигне тревога.

„Един по-малко“, помисли си Ричард, щом се изправи. И то без да се налага да го убива. Или поне се надяваше, че не го е убил. В мрака се появи още една фигура. И още една от другата страна. Изведнъж Ричард видя, че го обкръжават от всички страни. Преди да направи и крачка, бе заобиколен.

Всички бяха облечени в тъмнокафяви широки дрехи и напълно се сливаха с околността. На главите си бяха омотали кърпи в същия цвят така, че се виждаха единствено тъмните им очи, изпълнени с мрачна решителност.

Нямаше накъде да бяга. Направи няколко крачки встрани към поляната, но обръчът около него също се премести. Прииждаха още и още. Ричард наблюдаваше как оформят втори обръч. И все пак може би щеше да успее да оправи нещата, без да се налага да убива.

— Кой е главният тук? Кой ще говори от името на Бака Бан Мана?

Мъжете от вътрешния обръч застанаха плътно един до друг. Всеки бе стиснал по едно копие в ръката си и сложил по едно на земята, насочено към Ричард. Не го изпускаха от поглед. Другите, от външният обръч, нямаха копия. Ръцете им лежаха отпуснати върху дръжките на мечовете, без да ги изваждат. Започнаха да пеят бавна ритуална песен и поклащайки се ритмично, задвижиха двата обръча в противоположни посоки. Ричард отстъпи назад, опитвайки се да обхване с поглед всички.

— Кой от вас ще говори?

Бавното пеене и ритмичните движения не спряха. На един камък отвъд външния обръч се изкачи тъмна фигура в същите одежди като останалите, също като тях със забулено лице.

— Аз съм Ду Чайлу. Аз ще говоря за Бака Бан Мана.

Ричард не можеше да повярва, че това наистина се случва.

— Ду Чайлу, аз ти спасих живота. Защо искаш да отнемеш нашия?

— Бака Бан Мана не са дошли, за да те убият. Те ще те екзекутират, задето открадна нашите свещени земи.

— Ду Чайлу, аз никога не съм виждал вашите земи. Нямам нищо общо с онова, което се е случило преди много години.

— Нашите земи бяха откраднати от магьосниците. Те потъпкаха законите ни. Ти си магьосник. Ти носиш греховете на другите преди теб. Белязан си с техния знак. С теб ще стане онова, което е ставало с всички магьосници, които сме успявали да хванем досега. Ти трябва да застанеш срещу кръга. Ти трябва да умреш.

— Ду Чайлу, нали ти казах, че убийствата трябва да спрат.

— Разбира се, че ще го кажеш, щом ти си този, който трябва да умре!

— Как смееш да ми говориш така? Та аз изложих живота си на риск, за да сложа край на всичко това, да те спася!

Тя заговори по-меко.

— Ричард, знам. Затова винаги ще те уважавам. Бих ти родила дори синове, ако бе поискал това от мен. Бих дала живота си за теб. С това, което направи, ти винаги ще бъдеш герой за моя народ. Ще закача още една молитва на моята дреха, за да бъдат духовете милостиви към теб. Но ти си магьосник. Старият закон казва, че трябва да се упражняваме всеки ден, да владеем меча по-добре от всеки друг народ. Казано е да убиваме всеки магьосник, когото хванем, в противен случай Духът на мрака ще отнесе света на живите във вечната тъмнина.

— Не можете да продължавате да убивате нито магьосници, нито когото и да било! На това трябва да се сложи край!

— Убийствата няма да спрат заради онова, което ти направи. То ще стане едва когато духовете затанцуват заедно с нас.

— Какво означава това?

— Означава, че трябва да те убием, в противен случай онова, което е казано, ще се случи — Духът на мрака ще избяга от затвора си.

Ричард посочи с копието.

— Ду Чайлу, не искам да убивам никого от вас, но ще се наложи да се защитавам. Моля ви, спрете, докато е време, докато още няма пострадали. Не ме принуждавайте да убивам, моля ви!

— Ако се бе опитал да избягаш, щяхме да забием копията си в гърба ти. Но тъй като си избрал да останеш, спечели правото да стоиш с лице към нас. Така или иначе ще умреш, както са умирали всички магьосници преди теб, които сме успявали да заловим. Ако не се съпротивляваш, ще умреш бързо и няма да страдаш. Имаш думата ми.

Тя вдигна ръка във въздуха и пеенето започна отново. Мъжете от външния обръч изтеглиха мечовете си — дълги, с черни дръжки, всяка от които завършваща с кръгъл предпазител, завързан за врата на боеца с въже, за да не изпадне от ръката му по време на бой. Остриетата бяха извити като на ятагани и се разширяваха към върха. Мъжете развъртяха мечовете си, прехвърляйки ги от дясната в лявата си ръка и обратно. Остриетата се въртяха светкавично във въздуха. Двата обръча отново се задвижиха в противоположни посоки. Онези от вътрешния започнаха да въртят копията си като бойни тояги.

Ричард познаваше горски водачи, които си служеха с тояги. Никой не смееше да се опълчи срещу водач, владеещ това оръжие. Тези мъже тук бяха по-добри от всеки такъв водач, когото Ричард познаваше. Дървените копия се стрелваха в лунната светлина и малките им метални остриета проблясваха като светкавици. Ричард счупи копието в коляното си и извади меча. Характерният метален звън заглуши свистенето на мечовете и копията.

— Не прави това, Ду Чайлу. Спри ги сега, преди някой да пострада.

— Недей да се биеш срещу нас и всеки ще е готов да те дари с бърза смърт. Вече ти го обещах.

Гърдите на Ричард се издуваха от гняв. Той стисна зъби, мускулите на лицето му потръпнаха. Песента стана по-динамична, двата обръча се завъртяха по-бързо. Ричард хвърли гневен поглед към Ду Чайлу, която стоеше на камъка.

— Не нося отговорност за онова, което ще се случи след малко, Ду Чайлу. Ти го предизвика. Каквото и да стане, ще е по твоя вина.

Ду Чайлу заговори бавно, в гласа й имаше нотка на съжаление.

— Ние сме много, а ти си сам. Съжалявам, Ричард.

— Само глупак би приел това за превъзходство, Ду Чайлу. Те не са такива, каквито изглеждат. Вие не можете да ме нападнете всички едновременно. Можете да го сторите по един, по двама или най-много по трима наведнъж. Това не е голямо превъзходство, както ти се струва. — Ричард се учуди откъде идват собствените му думи. На лунната светлина я видя да кима с глава.

— Ти разбираш танца на смъртта, магьоснико.

— Аз не съм магьосник, Ду Чайлу! Аз съм Ричард, Търсачът на истината. Не съм тръгнал със Сестрата, за да ставам магьосник по свой избор. Аз съм затворник, знаеш това. Но ще се защитавам.

Ду Чайлу го гледаше на лунната светлина.

— Духовете знаят, че ще съжалявам за теб, Ричард, но ти трябва да умреш.

— Не съжалявай за мен, Ду Чайлу, съжалявай за онези от вас, които напразно ще загубят живота си тази нощ.

— Не си виждал Бака Бан Мана да се бият. Ние сме недосегаеми. Ти ще опиташ стоманата на мечовете ни. Не се тревожи напразно. Ние сме в пълна безопасност. Убитият ще бъдеш ти.

Ричард освободи магията на меча, яростта.

Мъжете се въртяха и пееха все по-бързо и все по-бързо въртяха оръжията си. Гневът изпълни цялото тяло на Търсача. Въпреки магията, въпреки неутолимото желание да убива Ричард знаеше, че този път няма да е достатъчно — бяха твърде много. Пък и досега не бе виждал някой така умело да си служи с оръжие. Без много да му мисли, освободи още от магията и я остави да се излее в него. Продължи, докато безмилостната омраза запулсира в главата му така, че направо му прилоша. Остави я да проникне в дълбините на душата му. Застанал в центъра на движещите се обръчи, допря острието до челото си. Усети студа на стоманата върху горещата си кожа.

— Острие, нека днес бъде истина.

Продължи да извиква магията. Преди да осъзнае какво прави, измъкна ризата от панталона си и я захвърли встрани — не желаеше нищо да пречи на движенията му. Откъде ли му хрумна подобно нещо? Като че ли точно това трябваше да се направи, но нямаше представа как разбра, че е необходимо. Насочи острието право пред себе си. Напрегнатите му мускули потрепваха, целият бе плувнал в пот.

Откри собствения си център, мястото в себе си, където цареше спокойствие и тишина. Потърси своя Хан в нажежения до бяло център на яростта си.

„Използвай онова, което имаш, чу да му нашепва някакъв глас вътре в него, използвай онова, което е там, освободи го.“

В покоя на съзнанието си той си спомни как бе стоял на магьосническата скала на Зед и бе използвал магията си, за да направи невидим облака, изпратен от Мрачния Рал да го следва. Зед му бе казал, че тази скала е използвана от много магьосници преди него. Когато Ричард се бе изправил върху нея и бе повикал магията, оставяйки я да проникне в цялото му тяло, се бе докоснал до същността на онези, живели преди него. Ясно си спомняше какво е да чувстваш неща, почувствани от други преди теб, да знаеш онова, което те са знаели. Така бе успял да проникне в магьосниците, използвали магията преди него.

Изведнъж разбра какво означава пророчеството.

Зачуди се как е могъл да използва меча досега, без да разбира това, без да го вижда, без да знае какво може магията му. Също както някога на магьосническата скала.

Тъй като магията на Меча на истината бе използвана и от други преди него, тя пазеше в себе си спомена за талантите и бойните умения на всеки Търсач. Пред Ричард се разкриха уменията на стотиците мъже и жени, въртели това острие. В магията бе отпечатано познанието на всеки един от тях — и на добрите, и на лошите.

Спокоен, той усети как към него се приближава първият — от лявата страна.

„Стани перце, а не скала. Носи се с вятъра.“

Той освободи магията, остави я да премине през него. Не нападна, а се остави да бъде отнесен от натиска на другия. Магията на меча го направляваше. Тъй като не срещна очаквания отпор, нападателят се строполи на земята. В същия миг се появи още един, размахал копието си във въздуха. Ричард отново се завъртя и щом нападателят прелетя покрай него, го разсече на две с меча. Пред очите му изскочи острие на копие. Без да спира, Ричард се плъзна покрай него, вдигна меча и го разсече на две. Зададе се следващият — отзад. Ричард го посрещна с ритник в гърдите. Мъжът отхвръкна и падна по гръб.

Ричард се остави изцяло на магията и на покоя, който го изпълваше отвътре. Без да се замисля, правеше неща, които изобщо не разбираше и не можеше да си обясни. Овладя яростта, за да не убива. С плоската страна на острието нанесе удар по тила на един, друг изрита, за да пресече атаката му. Колкото по-бързо се нахвърляха върху него, толкова по-бързо реагираше той. Магията му сякаш се хранеше от енергията на враговете. Плъзгаше се като дух между нападателите, чупеше копията им и се опитваше да ги обезоръжи, без да ги убива.

— Ду Чайлу, накарай ги да спрат, преди да съм наранил някого!

Сгреши. Това, че извика към нея, го разконцентрира. Едно копие успя да пресече защитната му бариера. Яростта избухна светкавично в него при вида на наближаващата заплаха. Трябваше да избира — или да убие нападателя, или да направи необходимото, за да го спре. Мечът се завъртя, върхът му разсече въздуха и откъсна ръката, изхвърлила копието. Разхвърчаха се кръв и парчета кост. Чу се женски крясък.

„Значи някои от бойците на Бака Бан Мана са жени“, каза си Ричард. Все едно. Жени или не, щяха да го убият, ако не им попречеше. По-добре без ръка, отколкото без глава. Първата капка кръв предизвика яростта, желанието да убива. Жаден за още, той почувства как всичко в него закипя. Сега трябваше да се бори не само с нападателите си, но и с напиращото в гърдите му желание да убива. Не искаше да ги нарани. Искаше само да ги спре. Но ако те не желаеха да спрат…

Ричард чупеше копията им, но те намираха нови и отново се хвърляха към него. Той се движеше между тях като призрак и гледаше да пести енергията си, докато те даваха всичко от себе си във всеки един жест. Той чакаше момента, когато щяха да останат без дъх.

Мъжете от външния обръч, които продължаваха да пеят, докато другите нападаха, изведнъж спряха. След миг насочиха мечовете си напред и запристъпваха към него. Онези с копията, които все още се държаха на краката си, заотстъпваха и направиха място на другите.

Във въздуха се завъртяха мечове. Вместо да ги чака да стигнат до него, Ричард тръгна към тях. Те подскочиха от изненада, когато Мечът на истината отблъсна две блеснали остриета.

— Ду Чайлу, моля те. Не искам да убивам никого!

Бойците с мечове бяха по-бързи от тези с копията. Много бързи. Беше опасно да се опитва с думи да ги убеждава да престанат. Разбра го, когато усети пареща болка някъде над ребрата. А дори не бе видял към него да се приближава меч. Все пак нещо го бе накарало да отскочи встрани и така получи само одраскване вместо смъртоносна рана.

Собствената му кръв извика магията на меча в негова защита — яростта, уменията на онези преди него. Най-доброто от тях попи в тялото му, той не можа да попречи на това. Вече нямаше избор. Не можеше да се сдържа повече. Беше им дал достатъчно възможности да се откажат. Връщане назад нямаше.

Онзи, който носи смърт.

Бойците отново се спуснаха към него.

Той освободи магията и заедно с нея чувството си за мъст. Захвърли всичките си задръжки и се впусна в танца на смъртта. В нощта изригна фонтан от топла кръв. Чу собствения си вик и се остави на движението си. Видя край него да падат мъже и жени, по земята се посипаха парчета плът и отсечени глави. Изпита неудържима страст за кръв. Нито едно острие не успя да се докосне до него. Отблъскваше без грешка всеки удар, сякаш знаеше съвсем точно кой откъде ще дойде. Всяка нова атака означаваше бърза и сигурна смърт за нападателя. Във въздуха полетяха парчета кости и кръв, която напои земята. Целият ужас се сля в една обща картина на смъртта.

Онзи, който носи смърт.

Двама го нападнаха от двете страни и единственото, което Ричард осъзна, бе, че в лявата си ръка стиска нож, а в дясната — меча си. Лявата му ръка се плъзна около врата на мъжа отляво и ножът потъна в меката плът, докато в същото време дясната пронизваше с меча идващия отдясно нападател. Двамата едновременно се строполиха на земята, а Ричард остана прав по средата, като едва си поемаше дъх.

Около него отекна тишината. Не се забелязваше никакво движение, само една жена се опитваше да се изправи, подпирайки се с ръка. Другата й ръка липсваше. Щом стана на крака, тя измъкна от колана си къс нож. Ричард прочете решителността в очите й. Тя се хвърли към него с вик. Ричард стоеше неподвижен, оставил се на магията. Яростта пулсираше в жилите му. Тя вдигна ножа. Мечът на Ричард я прониза в сърцето. Тя политна назад и увлече след себе си меча. Ръцете й се плъзнаха по влажното червено острие. Чу се как изхърка и се отпусна в ръцете на смъртта.

Онзи, който носи смърт.

Ричард вдигна горящите си страшни очи към жената, изправена на скалата. Ду Чайлу слезе на земята, махна кърпата от главата си и се отпусна на едно коляно с наведена глава. Ричард, все още горящ от ярост, тръгна към нея. Вдигна брадичката й с острието на меча. Черните й очи се впиха в неговите.

— Кахарин дойде!

— Кой е Кахарин?

Ду Чайлу го гледаше в очите, без да трепне.

— Онзи, който танцува с духовете.

— Танцува с духовете — повтори Ричард с равен глас.

Сега разбра. Беше танцувал с духовете на онези, които бяха използвали меча преди него. Беше извикал мъртвите, за да танцува с духовете им. Без малко щеше да се засмее.

— Никога няма да ти простя, Ду Чайлу, че ме принуди да убия тези хора. Спасих живота ти, защото мразя да убивам, а ти потопи ръцете ми в кръв.

— Съжалявам, Кахарин, че трябва да носиш на плещите си този товар. Но убийствата могат да спрат само чрез кръвта на тридесет Бака Бан Мана. Само така можем да изпълним волята на духовете.

— Как така убийствата служат на духовете?

— Когато магьосниците откраднаха земите ни, те ни изпратиха тук, на това място. Натовариха ни със задължението да научим Кахарин да танцува с духовете. Само Кахарин може да попречи на Духа на мрака да не превземе света на живите. Кахарин е даден на света като новородено бебе, което трябва да се учи. Част от този дълг лежи върху нас — да го научим да танцува с духовете. Ти научи нещо тази нощ, нали?

Ричард кимна мрачно.

— Аз съм пазителка на законите на нашия народ. Ние бяхме длъжни да те научим на това. Ако бяхме пренебрегнали задължението си, Кахарин нямаше да научи какво има вътре в него и щеше бъде безпомощен срещу силите на мъртвите. Накрая мъртвите щяха да завладеят целия свят. Мадженди правят жертвоприношенията си с нас, за да не забравяме дълга си към духовете и да ни напомнят, че непрекъснато трябва да се обучаваме с оръжията. Вещиците от своя страна помагат на Мадженди, за да бъдем обкръжени и да нямаме път за бягство, да няма къде да отидем. По този начин винаги сме изложени на опасност и не ни остава възможност да забравим задълженията си. Казано е, че Кахарин ще съобщи за своето пристигане, като танцува с духовете и пролее кръвта на тридесет Бака Бан Мана. Това може да стори единствено Избраният. Казано е, че щом това стане, ние ще трябва да му се подчиним. Вече не сме свободен народ, а трябва да изпълняваме всяко негово желание. Всяко твое желание, Кахарин. Старите думи казват, че ако всяка година пращаме по един от нас да занесе молитвите ни на духовете, една година те ще изпратят Кахарин и ако изпълним дълга си, той ще ни върне земята.

Ричард стоеше като в сън и гледаше жената със страшен поглед.

— Тази нощ ти отне от мен нещо много ценно, Ду Чайлу.

Тя се изправи и застана до него.

— Не ми говори за жертви, Кахарин. Моите петима съпрузи, които толкова обичах, които децата ми обичаха, които не ме бяха виждали, откакто ме плениха Мадженди, бяха между тридесетте, които ти току-що уби.

Ричард се свлече на колене. Почувства как му прилошава.

— Ду Чайлу, прости ми за това, което направих тази нощ.

Тя внимателно сложи ръка върху наведената му глава.

— За мен беше голяма чест да бъда духовен водач на нашия народ, когато Кахарин дойде. Да бъда онази, която носи молитвената дреха и да го заведа при неговия народ. Сега трябва да изпълниш дълга си и да ни върнеш земите, както казват старите думи.

Ричард вдигна глава.

— Казват ли старите думи как трябва да изпълня този свой дълг?

Ду Чайлу бавно поклати глава.

— Казват само, че ние ще ти помогнем и че ти ще успееш. Ние сме на твоите заповеди.

В мрака Ричард усети, че по бузите му потекоха сълзи.

— Тогава заповядвам всички убийства да спрат. Ще го изпълниш така, както вече съм ти заповядал. Ще използваш свирката, която ти подарих, за да сте в мир с Мадженди. В същото време ще изпълниш и обещанието, което ми даде, и ще намериш водач, който да ни заведе до Двореца на пророците.

Без да го погледне, Ду Чайлу щракна с пръсти. Ричард за пръв път осъзна, че кървавата поляна е заобиколена от коленичили хора, които стояха с наведени глави. Когато Ду Чайлу щракна с пръсти, неколцина скочиха на крака и се приближиха.

— Водете го до голямата каменна къща.

Ричард застана пред нея, загледан в тъмните й очи.

— Ду Чайлу, толкова съжалявам, че убих твоите съпрузи. Молех те да спреш всичко това, толкова съжалявам.

В очите й разпозна безвременния поглед, който беше виждал и другаде — в очите на Сестра Вирна, на вещицата Шота и на Калан. Вече знаеше, че това е белег за дарбата. На устните й се появи едва забележима усмивка. Той не можеше да си обясни как е възможно тя да се усмихва в момент като този.

— Те показаха най-доброто, което някога Бака Бан Мана са могли да покажат на бойното поле. За тях беше огромна чест да обучават Кахарин. Те дадоха своя живот в името на народа си. Сами се покриха със слава и ще живеят в нашите легенди. — Тя посегна и докосна голите му гърди. Знака на Мрачния Рал. — Сега ти си мой съпруг.

Ричард я погледна с широко отворени очи.

— Какво?

Тя се намръщи.

— Аз нося молитвената дреха. Аз съм духовният водач на моя народ. Ти си Кахарин. Такъв е старият закон. Ти си мой съпруг.

Ричард поклати глава.

— Не, не съм. Аз съм… — Понечи да й каже, че вече има своя любима. Но думите потънаха обратно в гърлото му. Калан го беше пропъдила надалеч. Той си нямаше никого.

Ду Чайлу сви рамене.

— Можеше и да бъде по-лошо. Предишната, която носеше молитвената дреха, беше стара и сбръчкана. Без зъби. Надявам се, че поне на очите ти доставям известно удоволствие. А може някой ден да зарадвам и сърцето ти. Така или иначе, аз принадлежа на Кахарин. И не зависи от теб или мен да решаваме това.

— Напротив, зависи! — Той се огледа и започна да закопчава ризата си. В дъното на поляната видя Сестра Вирна, която го наблюдаваше като бръмбар в кутийка. Обърна се към Ду Чайлу. — А сега имаш работа. Ще трябва да я свършиш. Убийствата приключиха. Двамата със Сестрата трябва да стигнем до Двореца, за да мога да махна тази яка от врата си.

Ду Чайлу се наведе напред и го целуна по бузата.

— До скоро виждане, Ричард, Търсачо, Кахарин, съпруже!