Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (46)

Четиридесет и шеста глава

Тя потъна в празнота, в нищото на една безмилостна чернота, лишена от каквото и да е чувство за време и място. Престана да съществува за света. Попадна в тъмнина, преминаваща отвъд всички граници на човешкия разум или представа за уют.

Докато се носеше в дълбините на тази празнота, изведнъж почувства нещо. Това й даде искрица надежда — надежда, че ще може да избяга от проклятието. С това предчувствие тя се вкопчи яростно в надеждата като удавник за сламка. Усилието да се противопостави на всепоглъщащата тъмнина наоколо възвърна усещанията в тялото й. Изплува обратно, главата й пулсираше болезнено. Все още не съвсем на себе си, Калан се опита да разбере какво точно става с нея. Някой я повика. „Майко Изповедник“, викаха. Не, това не е нейното име. Изведнъж се сети. Калан. Така се казва. Нечии ръце я разтърсиха. Някой я викаше и я разтърсваше.

Тя се завърна от много далеч.

Отвори очи и светът се завъртя пред погледа й. Капитан Райан се бе надвесил над нея, викаше името й и разтърсваше раменете й. Тя въздъхна дълбоко и дробовете й се изпълниха със студен въздух. Изскубна се от него, но веднага след това трябваше да се подпре на земята с ръце, за да не се строполи. Капитанът я гледаше загрижено.

— Майко Изповедник, добре ли си?

— Аз… аз… — тя се огледа около себе си. Тосидин също беше тук. Тя седна и допря студени пръсти до челото си. — Главата ми! Колко е часът?

— Скоро ще изгрее слънцето. — Той загрижено хвърли поглед към Тосидин. — Дойдохме да те събудим, както ми нареди. Войниците с мечове са готови да тръгнат.

Калан отметна кожената пелерина.

— Само секунда да се оправя и можем да…

Изведнъж в главата й изплува снощното решение да тръгне за Ейдиндрил. Да намери Зед. Да намери помощ за Ричард. Ако воалът към отвъдния свят наистина е разкъсан…

— Майко Изповедник, не изглеждаш добре. Преживя доста, не бе спала от много дни, едва ти се събраха няколко часа сън тази нощ. Струва ми се, че имаш нужда от още поне толкова.

Да, наистина беше така. Макар да усещаше, че силата й се е върнала, определено не се чувстваше напълно отпочинала. Отпусна ръка върху неговата.

— Капитане, трябва да тръгна за Ейдиндрил. Трябва…

Той й се усмихна.

— Почини си. Не си отпочинала достатъчно, за да можеш да пътуваш. Остани тук и си почивай. Когато се върнем, вече ще си добре и ще можеш да тръгнеш.

Тя кимна, все още подпирайки се на ръката му.

— Да. Веднага след това трябва да тръгвам. Много мислих за това тази нощ. Трябва да стигна до Ейдиндрил. Ще си почина, докато се върнете, а след това трябва да тръгвам. — Тя се огледа наоколо. Видя само Тосидин и капитана. — Къде са Чандален и Приндин?

— Брат ми отиде да провери постовете на съгледвачите им, за да сме сигурни, че не са сложили нови, които ще вдигнат лагера под тревога.

— Чандален атакува с копиеносците — каза капитан Райан. — Трябва да го посрещна с моите хора и да продължим атаката с мечовете.

Калан докосна ранената си устна.

— Тосидин, кажи на Чандален, че когато атаката свърши, трябва да тръгваме. Вие тримата внимавайте. Трябва да ме заведете до Ейдиндрил. — Едва държеше очите си отворени. Едва говореше. Знаеше, че все още не е в състояние да пътува. — Ще си почина, докато се върнете.

Капитан Райан въздъхна с облекчение, задето тя се съгласи да не влиза с тях в атака, а да остане да си почива, да бъде на сигурно място.

— Ще изпратя неколцина мъже да стоят на стража, докато си почиваш.

Тя махна с ръка.

— Този лагер е добре скрит. Тук съм на сигурно място.

Райан се наведе напред.

— Десетина-дванайсет мъже не са от значение за нас, но ще съм по-спокоен, ако знам, че има кой да се грижи за теб.

Тя нямаше повече сили да спори.

— Е, добре…

Отново се отпусна назад. Очевидно загрижен, Тосидин я зави с наметката. Когато двамата се насочиха към изхода, тя отново потъваше в чернотата. Опита се да не се изгуби отново в това пространство, лишено от всякакви усещания, но то безмилостно я погълна. Невъобразимата тежест на празнотата я притисна от всички страни. Опита се да се измъкне от здравата хватка, да изплува нагоре, но тъмнината бе твърде плътна. Сякаш бе заседнала в гъста кал. Бе попаднала в капан и потъваше все по-дълбоко в него. Обзе я паника. Опита се да мисли, но думите не желаеха да се подреждат в смислени изречения. Имаше чувството, че нещо не е наред, но не можеше да разбере какво. Тогава, вместо да се предаде, съсредоточи всичките си мисли върху Ричард, върху необходимостта да му помогне. Щом го направи, чернотата сякаш вече не бе толкова плътна. Дори като че ли изпита някакво чувство за време, усети как то тече неумолимо напред. Докато яростно се опитваше да задържи мислите си върху Ричард, целият й живот премина като в сън през главата й.

Загрижеността й за Ричард и неспокойствието, с което приемаше този странен, бездънен сън, й помогнаха бавно, внимателно да напипа пътя обратно. Въпреки това й се стори, че е отнело часове.

Тя изпъшка отчаяно и се събуди. Главата й пулсираше и се въртеше болезнено. Из цялото тяло я бодваха тънки, безжалостни иглички. Тя се изправи с усилие, седна и огледа тъмния заслон. Свещта догаряше. В ушите й отекна тишината. Помисли си, че може би има нужда от студен въздух, за да се събуди. Когато тръгна към изхода, усети ръцете и краката си дебели и тежки. Навън се развиделяваше. Вдигна поглед и мярна сред дърветата блещукащите звезди. Дъхът се замъгляваше пред лицето й, докато се опитваше да се закрепи на омекналите си крака. Направи крачка напред, но се спъна в нещо и падна тежко по лице върху снега. Огледа се, без да вдига глава от земята. От няколко сантиметра разстояние я гледаха чифт стъклени очи. В снега близо до нея лежеше млад мъж. Беше се спънала в краката му. Гърлото му беше прерязано от ухо до ухо и главата му беше извита в невъзможен ъгъл спрямо тялото. Виждаше се дори прерязаната му трахея. Снегът беше червен от кръв. Тя преглътна тежко и се опита да се изправи. Едва повдигна глава и видя тъмните очертания на другите тела наоколо. Всички бяха на войници от Галеанската армия. Мечовете им стояха непокътнати в ножниците. Бяха умрели, без дори да имат възможност да се защитят.

Мускулите на краката й се напрегнаха, готови да хукнат всеки миг, но тя успя да потисне напиращото желание да избяга и остана да лежи на земята. В мъглата на полуразбуденото си съзнание се опита да мисли. Мисълта й сякаш бе вкочанена в някакъв странен капан на съня. Не можеше да се съсредоточи. Някой беше убил тези мъже и вероятно още се мотаеше наблизо. Трябваше да намери начин да се накара да мисли. Докосна с пръсти мъртвата ръка на войника. Беше още топла. Станало е преди малко. Може би това я беше събудило.

Вгледа се между дърветата. В сенките им се движеха мъже. Видяха я и се приближиха, образувайки кръг около нея. Чуваха се смеховете и подвикванията им. Тя ги разпозна — дванайсетина войници от армията на Д’Хара и няколко Келтонци. Императорският орден. Калан скочи на крака.

Мъжът, който беше най-близо до нея, имаше подпухнала червена рана върху лявата страна на лицето — от слепоочието до челюстта. Там, където го бе достигнало копитото на Ник. Виждаха се шевовете, които придържаха плътта. Той се ухили зловещо. Беше генерал Ригс.

— Е, добре, най-накрая те намерих, Изповедник!

Калан, както и всички останали, подскочи, щом в кръга се втурна тъмна сянка, надаваща боен вик. Всички извърнаха глави в посока на шума, а Калан направи няколко крачки назад. Пред очите й блесна лъскавото сърповидно острие на огромна бойна брадва. Един замах и двама мъже се строполиха на земята. Беше Орск. Очевидно той също я търсеше отдавна, за да може да я защити. Докоснатият от Изповедник никога не се предава.

Краката й бяха изтръпнали, но тя се впусна да бяга с всички сили. Зад нея избухна вълна от крясъци и викове. Стомана се срещаше със стомана. Орск посичаше войниците един след друг и ръмжеше зловещо.

Докато Калан тичаше през гората, в лицето я удряха борови клони. Изсъхнали клони и храсти разкъсваха дрехите й. Тя се движеше като в сън. От време на време върху главата й падаше буца сняг, отронила се от някой разклатен клон. Не можеше да заповяда на краката си да се движат достатъчно бързо.

Мъжът, който я следваше по петите, се хвърли към нея запъхтян. Докопа я за крака и тя тежко се строполи на земята. Изрита го с всичка сила и изплю снега от устата си. Опита се да продължи напред. Мъжът я дръпна към себе си и се вкопчи в колана й. След това се хвърли върху нея. Червеното лице с ужасната рана бе почти прилепнало до нейното. Доволен от себе си, той се хилеше триумфално. Назад, между дърветата, се водеше страшна битка. Двамата с Ригс бяха сами и тя се опита да се изплъзне от ръцете му. Той грубо я сграбчи за косата и прилепи главата й до земята. С другия си юмрук я удари в стомаха толкова силно, че изкара въздуха от дробовете й. Веднага след това я удари още веднъж. Докато се опитваше отчаяно да си поеме въздух, усети как вътрешностите й се преобръщат и й прилошава неимоверно.

— Пипнах те най-накрая, Изповедник! Вече няма да ми избягаш. Ще трябва да свикнеш с тази мисъл!

Какво си мисли? Тя го удари в гърдите. Стори й се направо необясним фактът, че един мъж може да си въобрази, че ще хване Изповедник съвсем сам.

— Не си, Ригс — опита се да изкрещи тя под тежестта на тялото му. — Ти загуби. Вече си мой!

— Не мисля така! — озъби й се генералът. — Той каза, че сега няма да можеш да използваш силата си.

Ригс повдигна главата й и я блъсна в земята. Погледът й се замъгли. Опита да се съсредоточи върху това, което трябваше да направи. Той отново повдигна главата й, за да я блъсне в земята. Макар да бе смутена от онова, което той й каза току-що, трябваше да направи нещо веднага, преди да я е ударил така, че да изпадне в безсъзнание. Преди да е станало твърде късно. Сега, когато времето беше на нейна страна.

В тишината на съзнанието си, докато той повдигаше главата й, тя остави силата си да изпълни цялото й тяло. Миг по-късно я освободи. Гръмотевица без гръм. Ригс потръпна под напора на магията, на силата й. Клоните на дърветата наоколо затрепериха. Върху лицето й и по гърба му се посипа сняг.

Очите му се ококориха, челюстта му се отпусна.

— Господарке, заповядай ми нещо!

С последни сили тя успя да промълви:

— Кой ти каза, че силата ми няма да те нарани?

— Господарке, беше…

През гърлото му щръкна окървавеният метален връх на стрела и се спря на милиметри от брадичката й. Очите му се напълниха със сълзи, опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само кървава пяна. Въздъхна за последно и се строполи отгоре й. Една здрава ръка го хвана за рамото и го отхвърли настрани. Отначало Калан си помисли, че сигурно е Орск, но не беше той.

— Майко Изповедник!

Тя видя над себе си разтревоженото лице на Приндин.

— Ранена ли си? Той направи ли ти нещо?

Той изрита генерала встрани и й подаде ръка, за да се изправи, като в същото време я огледа от главата до петите. Тя вдигна очи към него, но не пое ръката му. Този път използването на силата я бе изтощило както никога досега. Приндин преметна лъка си на рамо и я дари с обичайната си усмивка.

— Изглеждаш много добре. Виждам, че не си ранена.

— Не трябваше да го убиваш. Вече бях използвала силата си върху него. Той вече беше мой. Тъкмо се канеше да ми признае кой му е казал, че не мога…

Тя видя погледа в очите му и изведнъж я озари прозрение. От познатата му усмивка по тялото й пробягаха ледени иглички, косъмчетата настръхнаха по кожата й.

От дърветата изникна Орск.

— Господарке, добре ли си?

Тя чу още стъпки зад него. Позна гласа на Чандален. Приндин сложи стрела на тетивата. Орск повдигна бойната брадва в огромния си юмрук.

— Приндин! Недей! Не го наранявай!

Приндин вдигна лъка си.

— Орск! Тичай!

Огромният мъж се завъртя моментално, без да задава въпроси, и се втурна в храстите. След него полетя една стрела. Калан чу как острието й се забива в нещо твърдо. Чу как Орск се препъна в някакви клони в храсталака. След миг шумът от счупени дървета утихна. Тялото му се удари в земята.

Тя се опита да се изправи, но главата й се отпусна назад. Сякаш нямаше кости в тялото си, а мускулите й се бяха превърнали в ластик. Не й бе останала и капчица сила. Чернотата се опитваше да я всмуче в себе си.

Приндин отново метна лъка си на рамо и се ухили насреща й.

Калан се опита да събере сили да проговори. Чу се немощен шепот.

— Приндин, защо го направи?

Той сви рамене.

— За да можем да останем насаме. — Усмивката му се разшири. — Преди да ти отсекат главата!

Приндин. Приндин беше казал на Ригс, че силата й не може да го нарани, за да може тя да го докосне и да се изтощи напълно. Краката й се разтрепериха от усилието да стане. Отново се отпусна по гръб. Приндин я наблюдаваше.

Откъм дърветата се чу глас. Беше Чандален, останал без дъх. Викаше я. От другата страна я повика Тосидин. Опита се да им изкрещи. От гърлото й излезе само жалък, дрезгав стон. Тъмнината я притисна.

Може би още не се е събудила, помисли си тя. Едва говореше, едва се движеше, точно като в кошмар. Толкова й се искаше наистина да е така.

Но знаеше, че не е.

Приндин се обърна в посока на настоятелните викове. С последни сили Калан заби пети в снега и успя да се отблъсне назад. Ръката й напипа дебел кленов клон, паднал на земята. Приндин се спусна към нея. Тя съсредоточи целия си страх, целия си ужас, цялата си болка в движението. Отне й всичко, което й бе останало. Приндин протегна ръце към нея. Калан се надигна, развъртяла в ръце дебелото дърво. Приндин се наведе и сграбчи импровизираното й копие, изтръгвайки го от ръцете й. Извърна я към себе си и запуши устата й с ръка, за да не може да предупреди Чандален. Макар да не бе много едър, Калан знаеше, че е доста силен. Макар че в този момент дори едно дете би могло да я надвие. Чандален изникна от дърветата зад тях с нож в ръка. Калан ухапа Приндин по ръката. Изкрещя, щом Приндин се извърна невероятно бързо назад и с мощен удар прасна Чандален по главата с клона. От тъпия звук й се повдигна. Чандален се строполи до дънера на един бор. Тя успя да се изплъзне за миг от хватката на Приндин и видя, че снегът около Чандален е обагрен в кръв. От дърветата изскочи запъхтеният Тосидин.

— Какво става? Приндин?

Той ги видя и се вкамени на място. Гледаше ту Чандален, ту Приндин. Приндин се обърна и през рамо заговори на брат си на техния роден език.

— Чандален се опита да ни убие. Пристигнах точно когато се опитваше да убие Майката Изповедник. Помогни ми. Тя е ранена.

Калан падна на колене и се опита да изкрещи.

— Не… Тосидин… Не!

Тосидин изтича към тях.

— За каква беда ми говореше Чандален? Какво става с теб, братко? Какво си направил?

— Помогни ми! Майката Изповедник е ранена!

Тосидин сграбчи брат си за рамото и го обърна към себе си.

— Приндин, какво си…

Приндин заби ножа в гърдите на брат си. Очите на Тосидин се разшириха от учудване. Устата му се отвори, но не се чу нито звук. Краката му се подкосиха и той падна на земята. Калан извика. Беше го пронизал право в сърцето.

Чандален се изправи с ужасяващ рев и хвана с ръка кървящата си глава. Без да го изпуска от очи, Приндин извади костената си кутийка. Беше пълна догоре с банду. Не й беше дал всичката си отрова. Безсилна да го спре, Калан видя как Приндин намаза щедро върха на една стрела. Зашеметен, Чандален стискаше главата си с ръце и се опитваше да дойде на себе си. Приндин вдигна лъка си. Калан знаеше, че той се цели в гърлото на Чандален. Точно когато Приндин пускаше стрелата, тя се хвърли в краката му. Стрелата не улучи мишената си. Но все пак облиза Чандален по рамото.

Приндин я перна с опакото на ръката си и тя отхвръкна назад върху снега. Получила нови сили от ужаса, тя се опита да избяга, движейки се на ръце и колене. Пръстите й бяха замръзнали от снега. Панталоните й бяха мокри и леденостудени на коленете. Съсредоточи се върху студа, за да се посъвземе. Без да спира, хвърли поглед назад.

Приндин извади още една стрела от колчана си и я потопи в отровата, без да откъсва поглед от Калан, която се опитваше да избяга. Със същия поглед бе гледал и Чандален. Тя успя да се изправи на крака и се затича. От устата й излезе див крясък. Кошмар. Сигурно сънува кошмар.

Стрелата я настигна и се вряза в левия й крак. Тя отново изкрещя и падна по лице. Кракът й пламтеше в ужасна болка. Из мускула й плъзна гъделичкащо, парещо усещане. Болката се просмука в костта и тръгна нагоре към бедрото. За секунда Приндин беше при нея. Коленичи и сграбчи стрелата, стърчаща от прасеца й. С другата си ръка се подпря в бедрото й и измъкна стрелата. Калан усещаше как отровата бързо се разнася по тялото й.

— Не се тревожи, Майко Изповедник. Не сложих толкова много отрова на твоята стрела, колкото на Чандаленовата. Сложих малко, колкото да не ми създаваш повече проблеми. Чандален ще умре след няколко минути. Ти ще живееш достатъчно дълго, за да ти отрежат главата. — Ръката му се плъзна по дупето й. — Ако не се забавят прекалено. — Наведе се над нея. — Тук е студеничко. Да се връщаме.

Той я сграбчи за китката и я повлече по снега. Калан мислено му се противопоставяше, бореше се, крещеше, удряше го. Но не можеше да накара тялото си да направи всичко това. Беше като парцалена кукла, влачена по снега. Усети отровата, разпространяваща се в цялото й тяло. По бузите й потекоха сълзи. Орск, Тосидин, Чандален, тя самата. Как можа Приндин да направи всичко това? Тя стенеше от болка, докато лицето й се плъзгаше по снега. Как можа? Собствения си брат! Заби ножа в сърцето на собствения си брат, без изобщо да се замисли. Как е възможно някой да направи подобно нещо? Как е възможно някой освен…

Проклетник!

Изведнъж осъзнала истината, тя изстена. Никога досега не бе вярвала особено, че съществуват проклетници. Магьосниците й бяха казали, че наистина ги има, но тя не беше убедена. Винаги бе смятала, че са просто суеверни глупости, които карат хората да се страхуват от мрака, от неща, идващи от отвъдния свят, свързани с мрачните тайни на Пазителя.

Но сега знаеше. Тя самата бе попаднала в ръцете на проклетник. Добри духове, как е възможно да не е разбрала досега? Приндин й беше помагал толкова пъти. Бяха се сприятелили. А се оказва, че чрез него Пазителят е следил всяка нейна крачка, бил е винаги близо до нея. Приндин е проклетник. Мрачният Рал отново й се бе надсмял. Беше се държала толкова глупаво! Сега знаеше без съмнение, че воалът към отвъдния свят е разкъсан. Мрачният Рал й бе обещал такива неща. Обеща й, че ще разкъса напълно воала, а тя през цялото време си бе мислила, че владее положението, че знае какво прави. През цялото време Мрачният Рал и Пазителят са я наблюдавали през очите на Приндин. Но защо го направи чак сега? Защо я остави да се бие в тази война, защо толкова хора трябваше да загинат, преди да посегне на живота й?

Знаеше защо. Пазителят принадлежи на света на мъртвите. Неговото желание е да изпрати смъртта в света на живите. Той мрази всеки живот. Затова чака да бъде унищожен воалът — така ще може да изпрати мъртвите в света на живите. Той не мечтае за нищо друго, освен да завладее този свят. С радост гледа смъртта. И не би искал това да свърши бързо, хората да престанат да страдат. Да не изпитват болка.

Докато Приндин продължаваше да я тегли по земята, тя си помисли, че рамото й ще се измъкне от ставата. Стипчивото усещане от отровата се бе разпростряло и в гърдите й. Левият й крак бе станал безчувствен. Така поне няма да усеща истинската болка от стрелата, помисли си тя. Металното острие беше засегнало костта, а Приндин не бе особено внимателен, когато издърпваше стрелата. Но вече не усещаше нищо. Когато стигнаха до заслона, тя видя телата на Галеанските войници и на убитите от Орск мъже от Императорския орден. Скоро щом Приндин я отведе в лагера на Ордена, щяха да я обезглавят. Всичко щеше да свърши и нищо не можеше да се направи. Не можеше дори да се съпротивлява. Никога повече нямаше да види Ричард. Добри духове, той никога няма да разбере колко много го обича!

Приндин я замъкна до заслона и я хвърли вътре върху дюшека от клони. Запали още две свещи от онази, която вече догаряше. Калан с усилие остана в съзнание.

— За да мога да те виждам — обясни той с развратна усмивка. — Хубава си за гледане. Искам да те разгледам цялата.

Винаги беше харесвала усмивката му. Този път й се стори ужасна.

Приндин свали кожената си наметка и я захвърли настрани. Усмивката му изчезна. Очите му станаха свирепи. Вече не говореше на нейния език, а само на своя.

— Съблечи се. Първо искам да те огледам. Гледката ще ме възбуди.

Дори с нож в гърлото не би могла да изпълни заповедта — не можеше да направи никакво движение.

— Приндин — едва успя да прошепне. — Войниците скоро ще се върнат. Ще те заварят тук.

— Сигурно сега са много заети. Никога не са очаквали такава битка. — Усмивката му отново грейна. — Няма да се върнат скоро. — Погледна я с диво изражение. — Казах, съблечи се!

— Приндин, ти си ми приятел! Не прави това. Моля те!

Той се нахвърли върху нея и разкопча колана й.

— Тогава аз ще го направя вместо теб!

По лицето й потекоха сълзи от безсилие. Плачеше за приятеля си, за онова, което й причиняваше Пазителят.

— Приндин, защо?

Той се изправи, изненадан от въпроса.

— Великият дух каза да те имам, преди да отнесе душата ти в отвъдния свят. Каза, че ще ме възнагради. Великият дух е доволен от това, че ще те предам в неговата власт.

Ухапаното на врата й отново пламна. Потръпна от мъка при мисълта за Тосидин и Чандален, за своето собствено, напълно безизходно положение. Отровата проникваше бавно в тялото й, усети, че дори гърлото й започна да се схваща. Опита да се дръпне, Приндин искаше да целуне отпечатъка от зъбите на Мрачния Рал. Болката и видението я караха да изкрещи беззвучно.

— Приндин… моля те… след като ме… пусни ме да си вървя! — Тя се надяваше, че като заговори на неговия език, думите й ще стигнат по-бързо до него. — Моля те!

Той вдигна глава и я погледна в очите.

— Няма да е много добре да те пусна. Ти беше отровена още с чая, а после и със стрелата. Така или иначе, скоро ще умреш. Но трябва да бъдеш обезглавена, преди да си умряла от отровата. Ще бъде по-добре за теб. Няма да страдаш така, както се умира от отрова. Това е моята милост към теб.

Той се изхили, когато Калан се опита да го отблъсне. Целуваше врата й. По бузите й закапаха сълзи.

— Мразя те — изплака тя. — Теб и твоя велик дух!

Той скочи и се изправи под ниския таван на заслона.

— Ти ще бъдеш моя! Беше ми обещано! Трябва да те имам! Твоята сила не може да ме нарани, погрижих се за това. Сега тя е изчерпана. Ти ще бъдеш моя. Ако не ми се отдадеш сама, ще те имам насила! Ти донесе отвратителната си магия на моя народ, отвратителните си порядки. Ти си самото зло и ще те имам, за да го победя. Великият дух ми каза да го направя!

Приндин свали през глава кожената си риза и се просна върху Калан. Лицето му опираше в нейното.

Двамата се погледнаха изненадани.

Той нямаше представа какво става. Тя разбра какво, но не знаеше как. Усети горещата му кръв върху юмрука си. Зениците му се разшириха. Той се закашля и по лицето й се посяха ситни капчици кръв. Чу се протяжно, бавно гъргорене и последното издихание на дробовете му.

По лицето й покапаха сълзи. Нямаше сили да го блъсне настрани и едва дишаше под тежестта му. Така че остана да лежи неподвижна. Ръката й, отпусната между гърдите, плувна в кръв. Кръв обагри и цялата й риза. Отровата стигна до врата й.