Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (44)

Четиридесет и четвърта глава

Те изникнаха от мъглата като белите зъби на смъртта. Изненаданите врагове, отначало парализирани от смразяващ кръвта ужас, се впуснаха в бяг пред бялата смърт. Остри зъби от бяла стомана безмилостно разпаряха вражеските тела, докато войниците бягаха панически, за да спасят кожата си. В нощния въздух отекнаха предсмъртни крясъци. Истерията ги гонеше право към готовите да ги пронижат ледени остриета от бяла стомана. Мъжете, които никога не бяха почувствали страх, вкусиха от него миг преди да умрат. Настъпи истински ад от звуци. Звънтенето на стомана, трошенето на дърво, раздирането на плат, скърцането на кожа, пукотът на кости, съскането на огън, блъскането на каруци, тупването на тела, сгромолясали се на земята, и крясъците на хора и животни се сливаха в общата какофония на ужаса. Вълната на бялата смърт плавно се носеше над хаоса.

Въздухът се изпълни с остра миризма на кръв, мирис на горящо дърво, на изгоряло масло, на опърлена плът и димяща козина. Всичко, което не бе влажно от ледената мъгла, бе лепкаво от топла кръв.

Белите зъби от стомана бяха оцапани с кръв и съсиреци. Белият сняг се превърна в подгизнал дюшек, опръскан в червено. Студеният въздух бе раздиран от огнени езици, които придаваха на бялата мъгла оранжеви отблясъци. Злокобни тъмни облаци дим притискаха земята, а над тях небето бе пламнало. Навсякъде свистяха стрели, профучаваха копия, в мъглата се завъртаха пречупени пики, чиито остриета потъваха в мрака. Остатъците от разкъсани палатки плющяха на вятъра, сякаш завихрени от страхотна буря. Тук-там с нечовешки усилия се повдигаха мечове, движенията на ръцете се придружаваха от болезнени стонове. Във всички посоки бягаха мъже, подобно на подплашени мравки. Някои от тях падаха на земята и вътрешностите им се разпиляваха по снега. Един ранен, заслепен от собствената си кръв, направи няколко несигурни крачки, докато край него прелетя бяла сянка, същински дух на смъртта, и го посече. Наблизо се изтърколи колело от каруца, което бързо се скри от тъмната димна завеса.

Никой не бе успял да вдигне тревога. Съгледвачите отдавна бяха мъртви. Малцина разбраха какво става, преди да ги сполети смъртта.

Напоследък лагерът на Императорския орден се бе превърнал в място на безкрайни веселби и шумни тържества в чест на последните победи и за мнозина, изпаднали в пиянски делириум, бе невъзможно да свържат събитията. Много войници, отровени от бирата, примесена с банду, се бяха натъркаляли болни край огньовете. Повечето от тях се чувстваха толкова изтощени, че изгаряха на място, без дори да се опитат да избягат от горящите палатки. Други бяха толкова пияни, че се хилеха неразбиращо срещу онези, които ги пронизваха с мечовете си. Дори трезвите или онези, които не се бяха напили до оглупяване, не можеха да разберат напълно какво става. Лагерът и бездруго беше място на постоянен шум и крясъци. По цели нощи горяха огньове, около които мъжете се събираха да се веселят и да се топлят. Всъщност огньовете бяха единствените ориентири в хаоса. Затова новопоявилите се разрушителни огньове не направиха особено впечатление на никого. Освен, разбира се, на онези, които изгаряха в тях. Изобщо за войниците от Д’Хара бе част от лагерния живот да се сбият, така че виковете и крясъците бяха нещо нормално. Правилата бяха прости — всеки си имаше своето и то си беше негово, докато друг, по-жесток и по-силен, не му го отнеме. Обединенията между жителите на Д’Хара бяха размито понятие и можеха да продължават завинаги, или да свършат за по-малко от час — веднага щом се появи друго, по-обещаващо и печелившо обединение. Пиенето и отровата пречеха на мъжете да осъзнаят смисъла на крясъците край себе си.

Обикновено в битки тези войници бяха дисциплинирани, но свършеше ли боят, се превръщаха в неуправляема до степен на анархия тълпа. За заплащане обикновено се считаше разпределянето на плячката след битка — както бе станало в Ебинисия, независимо от приказките за нови закони. Тази нова плячка вероятно бе притъпила сетивата им и бе повлияла на отдадеността им към техните задължения. По време на битка или когато се чуеше сигнал за тревога те се превръщаха в истинска бойна машина, в цялост, като че управлявана от един ум. Но в лагера, където пред тях не стоеше обединяващата ги идея за войната, тази машина се разпадаше на хиляди отделни личности, всяка от които преследваща единствено своите интереси. Без сигнал за тревога те не обърнаха почти никакво внимание на допълнителния шум и виковете. На фона на обичайните шумове от правене на сделки и търговия, разказване на истории, смехове, пиене, игра на комар, бой и блудства необявената битка, която се водеше току под носа им, остана почти незабелязана. Ако имаше нужда, командирите им щяха да ги повикат. Без да бъдат призовани да изпълнят дълга си, животът си беше техен, те можеха да разполагат с него както си искат и чуждите проблеми изобщо не ги вълнуваха. Затова когато бялата смърт изникна пред очите им, те се оказаха неподготвени.

Гледката на белите призраци, изскочили сред тях, имаше парализираща сила. Мнозина закрещяха от ужас, мислейки си за духовете на Шахари. Други решиха, че разделението между света на живите и света на мъртвите е престанало да съществува. Или пък че по някакъв начин са запратени в отвъдния свят. Без помощта на бирата, която ги замая и натрови, ефектът вероятно нямаше да е същият. В случая пиенето и сигурността, която им даваше мисълта за тяхната многочисленост, ги бяха направили уязвими както никога досега. И както никога повече нямаше да бъдат. Но не всички бяха пияни и загубили ума и дума. Имаше такива, които яростно се хвърляха напред с мечове в ръце.

Сложила на лицето си маската на Изповедник, Калан наблюдаваше всичко от гърба на бойния си кон. За тези мъже не съществуваха морал и закони. Те бяха истински животни, ръководени от едно-единствено правило — власт. Именно те бяха изнасилили жените в двореца и безмилостно бяха изклали народа на Ебинисия — от старците до новородените бебета. Един мъж се промъкна през обръча от стомана около нея и се подпря на седлото й, за да не падне. Гледаше я с широко отворени очи, а устните му шептяха молитва за милост към добрите духове. Тя разсече черепа му. Обърна коня си към сержант Кулен.

— Пленихме ли палатките на командния състав?

Сержантът направи някакъв знак и един от белите голи мъже изтича да провери, а те продължиха нататък. Щом забеляза конете, Калан даде сигнал. Зад себе си чу шум от галопиращи коне и звънтене на вериги — косата на смъртта, тръгнала да посече класовете на живота. Чу се шум, сякаш момче прокарва пръчка по ограда. Веригата с всичка сила се вряза в масата от крака и пукането на стотици кости се смеси в един общ, продължителен тътен. Цвиленето на конете и тъпият звук от падане на тежки тела върху замръзналата земя заглуши шума от галопиращите копита и чупенето на кости. Дори най-пияните врагове извърнаха глави да видят откъде идва невъобразимият шум и пред очите им блесна кървавият спектакъл. Това бе последното нещо, което видяха, преди да умрат. От палатките наизскачаха мъже, които не можеха да асимилират онова, което виждаха пред очите си. Имаше и такива, които се мотаеха безцелно с халба бира в ръка, сякаш на панаир, и се спираха пред една или друга гледка. Бяха толкова много, че някои трябваше да изчакат, преди да бъдат убити. Онези, които не бяха пияни, осъзнаваха, че пред тях стоят не духове, а мъже, боядисани в бяло. Те виждаха, че ги атакуват, фиксираха насочените към тях мечове. Една групичка, която яростно се опита да отвърне на удара, бе потопена в кръв, но не без жертви. Калан събра хората си и всички заедно тръгнаха към сърцето на вражеския лагер. Тя забеляза двама ездачи — в мъглата не можеше да види лицата им, — които подкосиха краката на всички вражески коне по пътя си, а след това минаха и през редица палатки, създавайки паника и посичайки безпомощните им обитатели. В един миг веригата срещна препятствие, непоклатимо като скала. Двата коня бяха всмукани мигновено навътре и се сблъскаха жестоко. Ездачите паднаха на земята. Върху тях се нахвърлиха мъже с мечове и бойни брадви.

Един мъж с меч в ръка и — притеснено забеляза Калан — бистър поглед изведнъж изскочи до крака й. Вдигна глава към нея и я погледна гневно. Пронизващите му очи я накараха да се почувства просто като гола жена, яхнала кон. Цялото й внимание бе насочено към него.

— Какво по…

Един стоманен крак се стовари върху гърдите му, чу се хриптене.

— Майко Изповедник! — голият мъж зад нея извади меча си и посочи с него. — Палатките на командния състав са ей там!

Някакво движение от другата й страна привлече вниманието й. С опакото на ръката си тя повали на земята един мъж, който едва се държеше на краката си от препиване.

— Напред! Към палатките на командния състав! Тръгвайте!

Войниците оставиха жертвите си и я последваха. Тя се спусна с Ник през морето от хора, огньове и прекатурени каруци. Пътьом те не преставаха да посичат обърканите, паникьосани и пияни врагове, стига това да не ги забавяше. Където бе необходимо, даваха отпор на внезапните нападения.

Само след броени секунди огромните палатки на командирите бяха обградени от нейните бели Галеанци. Бяха взели на мушка малка групичка вражески офицери, не повече от петнайсетина човека. В краката им лежаха поне трийсетина тела, обърнати по гръб в снега. Друга част от Галеанските войници се бяха заели да трупат на куп бойните знамена и знаци и да ги горят. В снега се виждаха разпилени празни бурета. Когато армията им бе нападната, вражеските командири не бяха успели да дадат заповеди. Вече нямаше кой да ръководи Императорския орден.

Лейтенант Слоун посочи с меча си труповете в снега.

— Когато пристигнахме, тези офицери бяха вече мъртви. Отровата си е свършила работата. Останалите са живи, макар и в не особено добро състояние. Намерихме ги да лежат в палатките си. Едва успяхме да ги вдигнем на крака. Можеш ли да си представиш, искаха да им дадем ром! Задържахме ги, както се беше разпоредила.

Калан се наведе и разгледа лицата в снега, но не видя онова, което търсеше. Огледа пленените офицери. И там го нямаше. С каменното си изражение на Изповедник тя се обърна към един от Келтонските офицери в края на редицата.

— Къде е Ригс?

Той я изгледа гневно, след това се изплю. Калан вдигна очи към мъжа, който го държеше. Прокара пръст през гърлото си. Той не се поколеба. Офицерът се строполи на земята.

Тя се вгледа в лицето на следващия.

— Къде е Ригс?

Очите му се завъртяха бясно наоколо.

— Не знам!

Калан отново прокара пръст през гърлото си. Когато и той се строполи на земята, тя погледна към следващия — офицер от армията на Д’Хара.

— Къде е Ригс?

Очите му щяха да изскочат от орбитите, но не заради двата трупа пред себе си. Причината за ужаса му беше тя — духът, който виждаше. Той облиза устни.

— Той беше ранен от Майката Изповедник. Искам да кажа от теб. Преди — гласът му потрепери. — Когато беше… жива.

— Къде е той!

Той подскочи и заклати енергично глава.

— Не знам, велики дух! Беше ранен, конят го ритна в лицето. За него се грижеха лекарите. Не знам къде са палатките им!

— Кой знае къде са палатките на лекарите?

Повечето мъже затрепериха и заклатиха отрицателно глави. Калан пристъпи с коня си напред. Спря пред едно познато лице.

— Генерал Карш. Изключително ми е приятно да се срещнем отново. Къде е Ригс?

— И да знаех, нямаше да ти кажа — изхили се той насреща й. — Гола изглеждаш по-добре, отколкото си представях. Защо са ти тия малчугани? Ние ще те оправим по-добре от тях.

Мъжът, който го държеше, изви ръката му така, че той изкрещя от болка.

— Покажи уважение към Майката Изповедник, келтонска свиньо!

— Уважение ли? Към една курва с меч в ръката? Никога!

Калан се наведе към него.

— Тези момчета, както ги наричаш, държат меч над главата ти. И искам да ти кажа, че всеки от тях е повече мъж от теб. Нали искаше война, Карш. Ето ти война! Имаш истинска война, а не клане на жени и деца. Война, предвождана от Майката Изповедник. Жена. Безмилостна война.

Тя стоеше изправена на седлото си, без да се притеснява от погледа му, който се впиваше в гърдите й.

— Имам едно съобщение, Карш. Съобщение за Пазителя. Ти скоро ще отидеш при него. Предай му, че съм казала да осигури достатъчно място. Решила съм да върна у дома всичките му последователи.

Очите й преминаха през цялата редица на пленените офицери. Тя прокара пръст през гърлото си с бърз жест. И получи също тъй бърз отговор.

Докато телата падаха на земята, тя изкрещя, ръката й се стрелна към врата. Разтърси я ужасна болка. Беше на съвсем същото място… Почувства болката от докосването на устните на Мрачния Рал до врата си, болката, която бе изпитала, когато той дойде в къщата на духовете и беляза Ричард с ръката си. Когато я целуна по врата и й обеща невъобразими ужаси.

Мъжете се спуснаха към нея.

— Майко Изповедник! Какво става?

Тя махна ръката от врата си. По белите й пръсти имаше кръв. Не можеше да си обясни откъде го знае, но беше напълно убедена, че това е кръв, изсмукана от идеалните, безупречно бели зъби на Мрачния Рал.

— Майко Изповедник, имаш кръв по врата!

— Няма нищо! Добре съм! Сигурно ме е драснала някоя стрела, това е всичко. — Тя възвърна самообладанието си. — Набийте на кол главите на офицерите, нека войниците ги видят, за да знаят, че вече няма кой да ги води в боя. И по-бързо!

Докато и последната обляна в кръв глава бе набита на кол, от всички страни започнаха да прииждат вражески войници. Повечето бяха пияни и се заливаха от смях, сякаш всичко беше само пиянска шега. Но макар неефективни и тромави, броят им бе притесняващ. Бяха като пчелен кошер — на мястото на всеки убит заставаха по десет нови. Галеанците се биеха ожесточено, но не можеха да се мерят с безбройните им орди. Мъжете, с които тя бе говорила, убеждавала, вдъхновявала, гълчала и насърчавала с усмивка, падаха под вражеските мечове с болезнени викове. Бяха се задържали в лагера твърде дълго.

Някъде напред също вилнееше битка. Галеанците бяха принудени да отстъпят. Ако това продължеше прекалено много, нямаше да имат шанс за бягство. Не можеха да се върнат по начина, по който бяха дошли, покрай мъжете, които бяха имали време да се освестят и да изтрезнеят от гледката наоколо. Без ефекта на изненадата те бяха просто група голи момчета и една жена. Ако опитаха втори път онова, което веднъж се бе оказало успешен номер, щяха да умрат до един. Трябваше да продължат напред през Ордена и да излязат от другата страна на долината.

Войниците на Д’Хара се нахвърлиха яростно върху белите фигури. Калан усети нечия силна ръка около глезена си. Тя я посече с меча си и ритна с крак, за да падне отрязаната китка. Съществуваше реална опасност да бъдат погълнати от огромния звяр.

Без да обръща внимание на смъртните викове на хората си, без да обръща внимание на обещанието си да не напуска обръча от най-смелите Галеански войници, които я пазеха като зеницата на очите си, без да обръща внимание на дадената дума да не се излага на опасност, тя подкара Ник към предната линия на боя, към сърцето на врага.

Мечът й вилнееше във всички посоки и се забиваше във всеки враг, приближил се прекалено много до нея. Стиснала зъби, тя посичаше плът и кости. Китката я болеше, а ръката й тежеше толкова много, че всеки път й се струваше, че няма да може да замахне отново.

Изплашени, че някой ще я нарани, войниците й застанаха като щит пред нея. Отблъскваха смело тъмната вълна пред себе си и напредваха. Калан пришпорваше коня си да върви все по-навътре в морето от тъмни войнишки униформи. Тя се изправи на стремената и вдигна високо меча си.

— За Ебинисия! За нейните мъртви! За нейния дух!

Това имаше желания ефект. Мъжете от Ордена, макар и объркани от белия враг, бяха решени да го унищожат, независимо кой е той. Сега обаче пред тях се изправи бяла, гола жена на кон. Убеждението им, че се бият с мъже, а не с духове, се разколеба. Те ахнаха в един глас. Тя плъзна поглед по всички вперени в нея лица. Развъртя белия меч над главата си, а бялата й коса се развя на вятъра.

— В името на техните духове, дойдох да отмъстя за тях!

Облечените в кожа мъже паднаха на колене, захвърлиха мечовете си и сключиха молитвено ръце пред себе си. Вдигнаха ги към нея. Закрещяха за милост и закрила. За прошка. Ако бяха трезви, дали илюзията щеше да е толкова пълна, запита се тя. В случая обаче ефектът беше съкрушителен.

— Никому не дължим милост!

Докато всички погледи бяха вперени в нея, към вражеските войници полетя дъжд от стомана. Внезапният, жесток, безмилостен порив ги стресна и ужаси, внуши им усещането, че духовете ще ги победят. Войниците на Д’Хара се впуснаха в бяг, захвърлиха оръжията си и закрещяха от ужас пред лицето на смъртта. Бяха направили точно онова, което се очакваше от тях. Сега вече времето не беше на тяхна страна. Нямаше накъде да избягат. Галеанските орди летяха напред — мощна бяла река, изливаща се върху палатките, огньовете и хората, вълна, която помиташе всичко по пътя си. След миг бялата смърт отново потъна в мъглата.

Калан хвърли поглед назад и видя два коня, свързани с верига. Тя им направи знак да ги последват в мъглата. Ездачите се опитаха да откачат веригата, за да дадат свобода на животните да следват собствения си бяг — сега това бе необходимо, за да успеят да избягат. Някъде вдясно в мъглата тя забеляза кордон от вързани вражески коне. Към тях се носеха Брин и Питър, пришпорили Дейзи и Пип в луд галоп. Калан си помисли да им изкрещи да не го правят, да им заповяда да последват останалите, да им каже, че е невъзможно да унищожат всички коне, че са направили достатъчно и е време да търсят път за спасение. Че е твърде късно за нова атака. Но осъзна, че няма как да я чуят. Брин опъна веригата между двата коня, които препускаха бясно към вражеските коне. Чу се тежкият тропот на копита по заледената земя. Тя хвърли бърз поглед към двамата, убедена, че ги вижда за последен път на този свят. След това извърна глава и насочи меча си напред.

— Там са останалите каруци с провизии.

Мъжете знаеха какво трябва да направят. Каруците мигом бяха залети с газ. Бяха запалени факли. Каруците избухнаха в пламъци. Други факли бяха хвърлени към палатките. Отвътре наизскачаха ужасени сънливи мъже. Галеанските войници продължиха напред, оставяйки след себе си мъглата, обагрена в оранжево.

Изведнъж се озоваха извън лагера, в снежното поле. Погълна ги черният мрак на нощта. Мъжете в първите редици са заоглеждаха, търсейки пътя.

— Разузнавачите напред! — изкрещя тя. — Къде са разузнавачите?

Двама мъже си пробиха път и насочиха останалите към прохода, през който трябваше да минат. Калан се огледа за още войници. Никой не ги следваше. Тя пришпори Ник след двамата разузнавачи.

— Къде са останалите? Нали им бе заповядано да поемат напред!

Огромните влажни очи, които срещнаха погледа й, отговориха на въпроса й без думи.

— Добре — каза тя. — Вие двамата знаете пътя. Изведете ни от тук!

Беше изпратила петдесет мъже, за да огледат пътя, по който трябваше да се върнат. Петдесет, за да е сигурна, че са достатъчни. Бяха останали само двама. Тя изпрати мълчаливо проклятие към духовете. След това засрамена върна думите си назад. Поне й бяха оставили тези двамата. Без тях щяха да се лутат в мъглата и студа, превръщайки се в лесна плячка за преследващите ги войници от Ордена. Тя спря Ник до редицата мъже в бяло. Започна да ръкомаха бясно:

— Хайде, давайте! Бързайте! Бегом, дяволите ви взели! По петите ни са!

Няколко от ездачите на конете, които до преди миг бяха свързани с вериги, се изравниха с нея. Сред тях не се виждаха Брин и Питър.

— Тръгвайте, следвайте разузнавача! Той ще ви покаже пътя!

Те кимнаха, че са разбрали.

Покрай тях изтичаха мъже в униформи на войници от Д’Хара, но с парчета бял плат, зашити на пагоните, за да показват на останалите, че са Галеанци, преоблечени в дрехите на вражеските съгледвачи.

— Не забравяйте да махнете знаците по пътя, преди да се отдалечите!

Трябваше да се качат по двама, дори по трима на кон и да се насочат към малкия временен лагер, устроен около вражеския. По-рано същия ден специално изпратени войници се бяха постарали да осеят долината със стъпки, за да няма как да бъдат проследени към тези временни лагери. В противен случай врагът лесно би могъл да ги последва. Галеанците знаеха как да предотвратят това.

В далечината назад, все още в рамките на лагера на Ордена, тя видя ариергарда на Галеанската армия, впуснал се в жестока битка с врага. Лейтенант Слоун би трябвало да се погрижи това да не се случва и да насърчава последните да побързат. От устата й излезе ново проклятие и тя обърна коня си назад. Без да спира, тя се вряза между двете сили, отново извъртя коня си и прелетя обратно. Вражеските войници отскочиха назад при вида на белия дух на жена, яхнал бял кон. Тя изкрещя към Галеанците:

— Какво ви става? Знаете заповедите! Изчезвайте веднага или няма да ви се удаде втора възможност!

Мъжете й посочиха с глави тялото, което влачеха след себе си. По снега се точеше мозък и кръв. Беше лейтенант Слоун. Вражеските войници нападнаха отново. Тя дръпна юздите и Ник отново се върна назад. Войниците на Д’Хара отново отскочиха ужасени.

— Той е мъртъв, оставете го! Тичайте! Тичайте, безумци! Ако още веднъж някой от вас спре и реши да се бие, ще ви оставя голи да довършите тази война. Бегом! — Тя пришпори Ник срещу враговете, отблъсквайки онези, които заставаха на пътя й. Мъжете се вцепеняваха за миг от бялата жена-дух, някои се хвърляха на земята и молеха за милост. Други обаче посягаха към оръжията си. Ако успееха да спрат Ник или да пречупят краката му… Изведнъж се оказа обградена. Галеанските войници изчезваха в мъглата напред. „Тичайте! Не спирайте“, продължаваше да крещи наум тя. Вдигна меча си към първите, които се хвърлиха към нея. Погледна назад, но не видя нищо друго освен мрак. Беше загубила чувството си за ориентация и се въртеше с Ник в кръг, искаше да отвлече вниманието на враговете, за да даде възможност на своите войници да избягат. Наобиколиха я! Някои от мъжете се развикаха, че не е никакъв дух, а просто жена и че не бива да я пуснат да си отиде. Тя се почувства гола за пръв път през тази нощ. Войниците се доближиха до краката на Ник, като се опитваха да я хванат и смъкнат от седлото. Сред морето от мъже около себе си тя изведнъж осъзна, че положението е безнадеждно. С нея и с коня й беше свършено. За първи път през тази нощ тя се изплаши, че няма да успее. Щеше да умре тук, в снега, в тази безрадостна долина. Никога повече нямаше да види Ричард.

Усети ужасна болка във врата си. Целувката на Мрачния Рал. Долови смеха му някъде във въздуха наоколо. Силни мъжки пръсти се впиха в краката й. Болката от тях я накара да се съвземе. Един едър войник разблъска струпалите се около седлото.

— Не я убивайте, тя е Майката Изповедник. Не я убивайте! Тя трябва да е жива, за да бъде обезглавена!

Калан заби меча си във врата му. Бликна фонтан от кръв. Другите се разкрещяха.

— Не я убивайте! Свалете кучката на земята!

Тя замахна към протегнатите към нея ръце. Ник се опитваше отчаяно да освободи главата си, но мъжете стискаха здраво юздите му.

Един успя да я хване за косите. Тя изкрещя от болка, когато той я дръпна надолу, за да я свали от седлото. Десетки ръце я хванаха и повалиха на земята. Стотици ръце се протягаха към нея, стотици пръсти се забиваха в ръцете, в краката, в гърдите й. Притиснаха я с тежките си тела. Въздухът излезе със свистене от дробовете й. Нечии пръсти закриха устата й. Ръцете й бяха приковани към земята.

Бяха твърде много.

— Скъпи Ричард, толкова те обичам!