Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (31)

Тридесет и първа глава

Ричард гледаше конете, които пасяха въображаемата трева, и озадачен се почеса по небръснатото отдавна лице. Долината беше суха и безплодна, но конете изглеждаха доволни от пашата, все едно пред тях се простираше тучна зелена ливада. Илюзията, изглежда, заблуждаваше дори тях. Той се запита какви ли миражи го очакват оттук нататък.

Сестра Вирна най-после се размърда, дръпна Джесъп за юздата, за да го накара да спре да пасе, и каза:

— Насам.

Далеч напред се завихряха зловещи черни облаци прах и пясък, които сякаш с нетърпение очакваха да погълнат пътниците в бездънната си паст. Ричард подкара другите два коня след Сестрата. Тя му беше казала, че не бива да допуска животните да спират, защото невидими същества могат да се опитат да ги съблазнят и да ги отведат в плен на някое заклинание.

Сестра Вирна рязко смени посоката и пое леко надясно. Черният облак прах ту се издигаше, ту се снишаваше, носен от поривите на вятъра, но все още не ги бе застигнал. Сестра Вирна хвърли поглед през рамо. Лицето й бе мрачно като бушуващата черна маса отпред.

— Каквото и да видиш, не обръщай внимание. Не забравяй — всичко е илюзия. Просто продължи нататък. Разбра ли?

— Какво се очаква да видя?

Тя се загледа в пътя. И двамата бяха плувнали в пот.

— Не мога да ти кажа. Заклинанията търсят онова в съзнанието ти, от което те е страх или за което най-силно копнееш. Въпреки това има видения, които са общи за повечето хора. Има страхове, които изпитваме всички. Някои от магиите няма да са видения, а истина. Както например този черен облак прах.

— А теб какво те изплаши предишния път, когато си била тук?

Вирна продължи да язди мълчаливо известно време, преди да отговори на въпроса му.

— Един човек, когото обичах.

— Щом си го обичала, защо си се страхувала от него?

— Защото се опита да ме убие!

Ричард примигна, опитвайки се да отклони капчиците пот, стичащи се в очите му.

— Опитал се е да те убие? Влюбена ли си в някого, Сестро?

Тя не вдигаше очи от земята.

— Вече не — гласът й беше изпълнен с тъга. Тя погледна Ричард за миг, после отново заби очи в земята.

— Когато бях млада, имах любим. Джедидайа.

Тя замълча, така че Ричард продължи с въпросите:

— И вече не го обичаш, така ли?

Тя поклати глава.

— Защо?

Сестрата се спря за миг, прокара пръсти през потното си чело, след което отново пришпори коня си.

— Бях млада, може би по-млада от теб, когато се наложи да напусна Двореца на пророците. Възложиха ми да отида да те търся. Не знаехме дали вече си роден. Знаехме, че ако не си, то можем да те очакваме да се появиш на бял свят всеки момент. Нямахме представа обаче кога точно. Така че бяха изпратени три Сестри да те търсят. Оттогава минаха много години. Прекарах повече от половината си живот извън Двореца. Далеч от Джедидайа. — Вирна пак спря за миг, огледа се първо наляво, след това надясно и накрая продължи наред. — Той сигурно отдавна ме е забравил и си е намерил друга.

— Ако наистина те е обичал, Сестро, нито те е забравил, нито си е намерил друга. Ти не си го забравила, нали?

Тя дръпна главата на коня си, за да не му позволи да подуши нещо, към което се беше насочил.

— Оттогава изминаха твърде много години. Започнахме да остаряваме, разделени един от друг. Аз остарях. Не сме вече същите хора. Той е роден с дарбата и има свой собствен живот. Аз не бих могла да бъда част от него.

— Изобщо не си стара, Сестро. Ако наистина се обичате, времето няма значение — Ричард се почуди дали не го каза повече заради себе си, отколкото заради нея.

Сестра Вирна тихичко се засмя.

— Младост, младост! Повече надежди, отколкото разум. Познавам хората, мъжете. Той беше твърде дълго далеч от очите ми. Много отдавна си е намерил друга.

Ричард усети, че се изчервява.

— Любовта е повече от това!

— Ах, да, ти познаваш добре любовта, нали? Ти също скоро ще потърсиш забрава в чифт хубави крака. Много скоро.

Ричард пак се изчерви, но този път от изблик на внезапен гняв. Сестра Вирна изведнъж спря. Вдигна очи. Черният облак се завъртя над тях и ги захлупи. Някъде много отдалеч чу глас, който го викаше.

— Нещо не е наред — прошепна Сестра Вирна.

— Какво е това?

Тя не му обърна внимание и пришпори Джесъп, като този път зави наляво.

— Оттук!

Пред тях падна светкавица. В земята се вряза заслепяваща мълния, която вдигна фонтан от тебеширено бяла пръст нагоре към небето. От удара всичко наоколо затрепери. Всеки мускул по тялото му завибрира. Когато светкавицата разцепи непрогледния мрак пред тях, Ричард видя Калан. Тя стоеше неподвижна и го гледаше. После изведнъж изчезна.

— Калан!

Сестра Вирна отново промени посоката.

— Оттук! Ричард, казах ти, че това е илюзия! Каквото и да видиш, не му обръщай внимание.

Той знаеше, че е илюзия, но видението му причини остра болка и той изпита силен копнеж. Защо магията го нападна точно с нейния образ. „Твоето съзнание, беше казала Сестра Вирна, ще те води към нещата, от които се страхуваш, от които си разделен.“ „От какво ли, чудеше се той, се страхувам и от какво съм разделен?“

— Беше ли истинска тази светкавица?

— Достатъчно истинска, за да ни убие. Но в никакъв случай не беше обикновена. Беше буря от заклинания, борещи се едно срещу друго. Енергия, освободена при сблъсъка. Достатъчна, за да унищожи всеки неканен гост. Ние се движим благодарение на празните пространства между отделните заклинания.

Ричард отново дочу глас, който го вика, но вече не беше на Калан. Беше мъжки глас. Друга светкавица падна точно пред тях. Двамата закриха главите си с ръце. Конете не искаха да тръгнат. Сигурно Сестрата беше права, когато твърдеше упорито, че конете ще се изплашат, независимо дали светкавицата е истинска или не е. Когато прахта бавно се разстла по земята, Сестрата се обърна и хвана Ричард за ръкава на ризата.

— Ричард, чуй ме. Нещо не е както трябва. Пътят променя посоката си много бързо. Не мога да го почувствам, а би трябвало.

— Но каква е причината? Ти си била тук и преди! Веднъж вече си успяла да преминеш.

— Не знам. Никой не знае достатъчно за това ужасно място. То е изпълнено с магия, която не разбираме напълно. Много е възможно тя да се е научила да ме разпознава от предишния път, когато бях тук. Знаем, че не е възможно човек да премине през това място повече от два пъти. Установено е, че второто преминаване е много по-трудно от първото. Може би причината е в това. Но може да има и нещо друго.

— Какво друго? Искаш да кажеш, че може да е заради мен ли?

Очите й се плъзнаха встрани, към неща, невидими за него.

— Не, не е заради теб! Ако беше така, щях все пак да мога да напипам прохода, както успях първия път. Но сега не се получава. Усещам го само от време на време, за съвсем кратко. Възможно е да има връзка с онова, което се случи със Сестра Елизабет и Сестра Грейс

— Те пък какво общо имат?

Черната буря ги връхлиташе с пълна сила, извиваше се около тях и надаваше ужасен вой. Дрехите им плющяха на силния вятър. Очите на Ричард се напълниха с прах и той примигваше, за да може да вижда пред себе си.

— Умирайки, те ми предадоха дарбата си. Точно затова бе необходимо да умрат, когато ти отказа предложението. За да премине тяхната дарбата върху следващата Сестра и да я направи по-силна, за да увеличи по този начин шансовете й за успех при следващото предложение.

Ето защо всеки следващ път изкушението да приеме яката беше ставало все по-силно. Калан бе предположила същото — че се самоубиват при отказ, за да предадат силата си на следващата Сестра, да я направят по-силна.

— Искаш да кажеш, че сега ти притежаваш и силата на другите две сестри, техния Хан.

Тя кимна, без да спира да оглежда внимателно пейзажа наоколо.

— Сега в мен е събрана силата на нас трите. — Тя най-после го погледна. — Може би вече съм твърде силна, за да мога да премина. — Тя го стисна още по-здраво за ръкава и го дръпна към себе си. — Ако аз не успея, ти ще трябва да продължиш сам, ще трябва да опиташ да се справиш сам.

— Какво! Та аз не знам как да го направя! Не усещам никакви заклинания около нас.

— Няма смисъл да спорим! Нали усети светкавицата. Поне толкова усещаш. Който не притежава дарбата, не би я усетил, докато не стане твърде късно. Трябва да опиташ!

— Сестро, всичко ще се оправи. Ти ще намериш пътя!

— Но ако аз не успея, ще трябва да опиташ сам. Не обръщай внимание на нищо, което се изпречва пред очите ти. Ричард, ако аз умра, трябва да направиш всичко възможно да преминеш отвъд и да стигнеш сам до Двореца на пророците.

— Ако нещо се случи с теб, ще направя всичко възможно да се върна в Средната земя. Доста по-близо е!

Тя го дръпна рязко за ръкава.

— Не! Нима винаги трябва да се заяждаш с мен! — Сестра Вирна го погледна строго, лицето й стана като каменна маска. — Ричард, ако не отидеш при някоя Сестра, която да те научи да управляваш дарбата си, ще умреш! Яката не е достатъчна, за да се спасиш. За да ти бъде тя от полза, ти е необходима и Сестра. Без Сестра е все едно да имаш дробове, но в тях да няма въздух. Ние сме въздухът за теб! Някои от нас вече пожертваха своя живот, за да ти помогнат. Не прави така, че смъртта им да е била за нищо!

Ричард отдели ръката й от ризата си и леко я стисна.

— Ще го направиш. Обещавам ти, че ще успееш. Ако има нещо, което мога да направя, за да ти помогна, ще опитам. Не се страхувай, не обръщай внимание на това, което виждаш, нали така каза?

Сестра Вирна въздъхна отчаяно и дръпна ръката си.

— Нямаш представа какво виждам. — Тя му хвърли поглед през рамо. — Престани да ме пробваш, Ричард, не съм в настроение. Прави каквото ти се казва.

Сестра Вирна ги поведе бързо напред и в същия миг Ричард чу приближаване на конски копита. Около тях бушуваше мракът. Небето внезапно бе прорязано от ослепителна светкавица. Ричард не можеше да си обясни пълното спокойствие на конете. Нима наистина виждаше това около себе си единствено благодарение на дарбата си?

Отляво стената от прах се вдигна. Появи се светлина. Ричард не откъсваше очи от гледката. Но това е Еленовата гора, която толкова добре познава. Само една крачка и ще се озове сред дърветата, където бе прекарал детството си. Бяха толкова близо до него! От тях лъхаше спокойствие. Помисли си, че само сянката на Еленовата гора ще го спаси.

Знаеше, че това е илюзия, че заклинанието за копнеж се опитва да го хване здраво в капана си и да го примами сред дърветата за вечни времена. Но какво лошо има в това? Та нали обича Еленовата гора, нали там е бил щастлив? Нима можеше да изпитва лоши чувства към гората, в която е прекарал детството си? Ричард отново чу някой да го вика и се огледа. Изведнъж разбра, че е гласът на Чейс.

— Не обръщай внимание, Ричард! — подвикна му Сестрата. — Не говори с никого!

На Ричард му бе мъчно за стария му приятел толкова, колкото и за Еленовата гора. Обърна се назад и се огледа. Чейс яздеше в галоп, черната му пелерина се развяваше зад гърба му, мечът просвяткаше на лъчите на безмилостното слънце. Но зад него на седлото имаше още някой. Ричард разтърка очи. Рейчъл! Разбира се, че е Рейчъл! Тя също е с Чейс. Ето защо беше чул още един глас. Не можеше да откъсне очи от лицата им. Нещо в Рейчъл прикова вниманието му. По някакъв начин нещо в нея му напомни за Зед. Очите му се спряха върху големия кехлибар, окачен на златна верижка около врата й. Камъкът! Ето какво му напомня за Зед.

— Ричард! — извика Чейс — Не отивай там! Не отивай! Зед има нужда от теб. Воалът между двата свята е разкъсан. Ричард! — Чейс спря коня си, а Ричард направи няколко крачки към него, без да откъсва очи от привидението. Чейс му изглеждаше напълно спокоен, а само преди миг бе крещял. Сега слезе от коня си, прегърнал Рейчъл. Но Ричард вече не виждаше своя стар приятел, защото между тях отново премина прашният облак. Чейс остави Рейчъл на земята и я хвана за ръка. Двамата се обърнаха и се загледаха в нищото. Ричард си помисли, че го карат да види онова, което виждат те. Сестра Вирна го извика и той се обърна към нея.

— Ричард, ела или ще те оставя тук! Не спирай! — Тя непрекъснато се оглеждаше, докато вървяха напред. — Този проход може да се затвори всеки миг, бързай, преди да сме попаднали в капан!

Ричард извърна глава. Привидението избледняваше в мрака. Чейс и Рейчъл вървяха устремени нанякъде. Пред очите му изникна нов облак, който напълно закри приятелите му. Опита се да настигне Сестра Вирна. Какво искаше да му каже това видение? Защо магията беше извикала пред очите му точно Чейс и Рейчъл? Изглеждаха толкова истински! Сякаш трябваше само да протегне ръка и да ги докосне. Може би магията се опитваше да го съблазни, като му показваше най-близките му хора. Бяха толкова истински! И Чейс изглеждаше толкова отчаян!

Ричард реши повече да не обръща внимание на привиденията. Разбира се, че ще му изглеждат като истински, та нали това беше целта на магията — да прави нещата да изглеждат като истински, за да го подлуди, да го увлече след себе си. Ако не изглеждаха като истински, нямаше да има никакъв ефект. Ричард се изравни с Джесъп и го потупа по врата. Конят наведе глава и отново загриза някаква въображаема трева. Поводите му се влачеха по земята. Ричард се вцепени.

Сестра Вирна я нямаше.

Изведнъж всичко блесна в безброй светкавици, след което въздухът се изпълни с оглушителни гръмотевици. Една падна досами краката му. Трябваше да отскочи встрани, за да я избегне. При удара косата му щръкна нагоре. Почувства изгарящата жега. Пред очите му затанцуваха синкави отблясъци. Закрещя името на Сестра Вирна. Вдигна от земята поводите на Джесъп и се огледа наоколо като обезумял. Светкавиците очевидно се целеха в него. Врязваха се в земята с невъобразима сила, точно там, където само преди секунда беше стоял той. Във въздуха се възпламеняваха огнени кълба, само за да се разбият миг по-късно с ужасяващ тътен. Сякаш всичко наоколо гореше. Огънят бе погълнал всеки милиметър въздух и земя. Ричард се опитваше да се мушне в малките процепи, появяващи се тук-там между пламъците, вдигнал ръка пред главата си, макар да бе напълно убеден, че ако магията го застигне, ръката няма да го спаси. Хаосът бе пълен. Човек направо можеше да полудее. Черните облаци прах препречваха цялата гледка. Ако изобщо имаше нещо за гледане. Продължи да бяга напред, без път и посока. Единствената му мисъл бе да избегне светкавиците и жълтите пламъци. Внезапно пред него изникна полирана мраморна стена. Ричард се спря и вдигна нагоре очи. Краят й се губеше в черния облак. Светкавиците отново го подгониха и той дръпна другите два коня след себе си. По средата на стената видя сводеста арка. Зави зад някакъв ъгъл и установи, че и на следващата стена има същата. Продължи да тича, като броеше стените. Бяха пет, всяка от които дълга по трийсетина крачки. В средата на всяка имаше по една арка, широка около шест крачки и толкова висока. Ричард спря пред една от тях, за да си поеме дъх. Конструкцията беше куха отвътре и от мястото си той можеше да види останалите четири арки. Удари нова светкавица. Във въздуха се вдигна облак прах. Той инстинктивно вдигна ръце пред лицето си. Ударната вълна се насочи към него, гръмотевицата изтрещя в ушите му. Нямаше накъде да бяга. Пусна конете и се метна в отвора на арката, като се изтърколи на песъчливата земя от вътрешната й страна. Когато се изправи, подпирайки се на ръце, бе настъпила пълна тишина. Вътре беше съвсем пусто. Въздухът не беше толкова задушен, дори се усещаше лек хлад. Ухаеше на прясно окосена трева. През сводестия отвор все още се виждаха врящите черни облаци, движещи се ниско над земята. Наоколо продължаваха да падат светкавици, но шумът не беше така ужасен. Конете продължаваха кротко да пасат въображаемата си трева.

Това трябва да е една от Кулите на вечната смърт, за които Сестра Вирна му бе споменала. Отвътре стените бяха почернели от магьосническия огън на живота. Ричард докосна с пръст черната стена и близна върха на пръста си. Изтръпна от горчивия вкус. Магьосникът, който беше умрял, за да даде живота си за този огън, явно не го бе направил на драго сърце. Искало му се е да живее, да се спаси от мъчението, което е знаел, че го очаква. По земята се виждаше искрящ бял пясък, събран в ъглите. Приличаше на сняг. Ричард си спомни, че и преди е виждал такъв сняг. В Народния дворец, в Градината на живота, точно в средата на голямата зала. Мрачният Рал беше рисувал заклинания върху точно такъв искрящ пясък, когато се опита да отвори кутията на Орден. Ричард обиколи вътрешността на Кулата. Какво да прави? Тук беше в безопасност, но за колко време? Сигурно рано или късно магията щеше да го открие. Може би привидното спокойствие на това място е капан, чрез който магията се опитва да го хване и да го задържи завинаги в клопката си, благодарение на страха от външния свят. Не можеше да остане! Трябваше да намери Сестра Вирна. Тя сигурно се нуждае от помощта му. Сигурно се страхува. Той й бе казал, че ще се опита да помогне с каквото може, за да преминат отвъд. Но защо да й помага? Та нали е неин затворник. Ако я изостави тук, ще бъде свободен. Но какво означава свободен в този случай? Ако тя не му помогне да овладее дарбата си, той щеше да умре. Или поне така му бе казала!

Ричард чу някакъв странен звук зад себе си и се обърна. От тъмнината изникна Калан и застана в отвора на арката. Дългата й коса не се развяваше по раменете, а беше сплетена на плитка. Вместо с бялата рокля на Майката Изповедник, бе облечена в червената кожена туника на Морещица. Ричард стоеше, притаил дъх, гърдите му се издуваха от вълнение.

— Калан, не искам да те виждам облечена така. Дори да е само илюзия, плод на въображението ми!

Тя повдигна вежди.

— Но нали от това се страхуваш най-много?

— Съблечи тези дрехи или се махай!

Червената туника се превърна в бялата рокля, която той толкова добре познаваше. Плитката се плъзна тежко по рамото й и се разплете.

— Така по-добре ли е, любов моя? Страхувам се, че това няма да ти помогне особено. Умри с чест! Защитавай се!

Ричард изтегли Меча на истината. В Кулата отекна характерният метален звън. Магията го изпълни с гняв. С хладна тъга той прие желанието да убива, докато бе вперил поглед в единствения човек на тоя свят, за когото си струваше да живее. Хвана още по-здраво дръжката, върху която с релефни букви бе изписана думата „Истина“. Стисна зъби, мускулите на лицето му потръпнаха. Започваше да разбира как магьосниците можеха да възпламенят огъня на живота си и да са готови да се хвърлят в него, вместо да приемат онова, което може да им бъде сторено. Имаше неща, по-ужасни от смъртта.

Ричард заби меча в земята точно пред краката на Калан.

— Не мога да го направя дори с илюзорния ти образ, Калан. По-скоро бих умрял!

Зелените й очи се бяха вторачили в него с тъжен, вечен, съчувствен поглед.

— По-добре да умреш, любов моя, отколкото да видиш онова, което ще ти покажа! То ще ти причини повече болка, отколкото смъртта.

Очите й се затвориха и тя падна на колене. Наведе се напред в дълбок поклон. През цялото време, докато се накланяше все повече и повече, косата й ставаше все по-къса. Когато главата й докосна искрящия бял пясък на пода, от нея не бе останало нищо.

— Това трябва да стане или Пазителят ще избяга! Опиташ ли се да му попречиш, всъщност ще му помогнеш да завладее всички. Ако трябва, изречи думите, но не казвай какво си видял. — Без да вдигне очи, тя започна да говори с далечен глас: „Сред всички само един, роден с дарбата да носи Истината, ще остане жив, след като се вдигне заплахата на сянката. Тогава ще дойде още по-непрогледната тъмнина на мъртвите. За да остане поне искрица надежда за живот, родената в бяло трябва да бъде принесена в жертва на народа си, за да го дари с радост и щастие.“

Докато стоеше, загледан в тила й, Ричард видя как около врата й започва да избива обръч кръв. Дъхът му спря. Сякаш посечена, главата на Калан се търкулна в пясъка. Тялото й се отпусна на една страна, от врата й бликаше кръв и се събираше в локва под нея. Белият пясък и роклята й станаха червени.

Ричард едва успя да си поеме дъх.

— Нееееее!

Гърдите му бясно се повдигаха и отпускаха. Усети как ноктите му се забиват в дланите. Пръстите на краката му се сгърчиха в ботушите. Това е само илюзия, опита се да убеди сам себе си той. Само илюзия. Нищо повече. Илюзия, създадена, за да го измъчва. Калан го гледаше с мъртвите си зелени очи. Макар да знаеше, че не е истина, гледката му въздействаше безотказно. Краката му се парализираха от ужас. Обхвана го нечовешки страх. Видението се разлюля и изчезна, а на негово място внезапно се появи Сестра Вирна.

— Ричард! — изкрещя тя. — Какво правиш тук? Нали ти казах да стоиш плътно до мен. Толкова ли не можеш да изпълниш нещо съвсем простичко? Трябва ли винаги да се държиш като дете?

Тя направи две крачки към него, лицето й беше червено от гняв.

Сърцето му все още биеше бясно след преживяното преди миг. Той стрелна с очи Сестрата. Не му се занимаваше с нейните настроения.

— Ти си тръгна. Не можах да те намеря. Търсих те, но…

— Не ми отговаряй! — крещеше тя. — Не издържам повече. Нямам нерви за това! Търпението ми свърши, Ричард!

Той отвори уста да каже нещо, но яката го дръпна силно назад, краката му се отделиха от земята. Сякаш някакво въже го бе изтеглило нагоре за врата. Силен удар го прилепи до стената. Въздухът излезе от дробовете му, главата му не чувстваше нищо. Той остана да виси така, с крака на няколко сантиметра над земята, прикован към стената с Рада’Хан. Яката го задушаваше. Опита се да фокусира погледа си, но всичко пред очите му се размиваше в неясна мъгла.

— Време е за урока, който отдавна трябваше да ти дам — каза ядно Сестрата и закрачи нервно около него. — Дойде ми до гуша от твоето вироглавство. Повече нямам намерение да търпя всичко това.

Ричард не можеше да диша. Всеки път, когато се опитваше да си поеме въздух, нещо стягаше гърлото му.

— Сестро… недей… — Болката накъсваше думите му. Сякаш в гърдите му бе запален огън. Ръцете му трепереха. Искаше да изкрещи, но не можеше да диша.

— Писна ми от твоите приказки. Не искам да слушам нито дума повече. Никакви извинения, съображения и оценки. Отсега нататък ще правиш каквото ти кажа и когато ти кажа. Край на твоето безочие. — Тя направи още една крачка към него. Погледна го заплашително. — Знаех си, че ще се разберем с теб.

В дробовете му влезе малко въздух.

— Сестро Вирна… предупредих те… не прави това!

— Предупредил си ме? Ти си ме предупредил?

Остра, пареща болка прониза гърдите му. С всяко вдишване ставаше все по-жестока. Опита се да изкрещи, но от гърлото му не излезе звук. Най-ужасните му страхове бяха оживели. Яката отново му причиняваше непоносима болка. Ето какво искаха да му причинят Сестрите. Ето какво щеше да го сполети. Ако им позволи!

Ричард призова магията на меча си и тя премина през хладното острие, изпълвайки въздуха с ярост. Позволи на гнева си да се слее с гнева на меча. Набъбналото чувство се завъртя като вихър около него. Гневът погълна болката и я превърна в сила.

— Не ме предизвиквай на двубой или ще те накарам да съжаляваш, че си се родила.

Танцуващите пламъци на агонията избухнаха отново. Ричард ги привличаше с яростта си. Той дори не беше докоснал меча, нямаше нужда от това. Беше се превърнал в едно цяло с магията и сега цялата сила произтичаше от него.

— Престани — изръмжа Ричард през стиснатите си зъби — или ще го направя!

Сестра Вирна се приближи към него, поставила юмруци на кръста си.

— Как си позволяваш? Казах ти как трябва да се държиш с мен. Това беше последната ти грешка.

Почти ослепя от болката, която Вирна възпламени в него. Въпреки всичко успя да види, че Мечът на истината лежи в пясъка близо до Сестрата. Търсачът се съсредоточи върху магията на меча си. С яростен вик се откъсна от веригата и се претърколи върху пясъка. Ръцете му сами намериха оръжието. Сестра Вирна тръгна към него. Той вдигна меча, жаждата за кръв изгаряше душата му. Всичко останало вече беше без значение.

Онзи, който носи смърт.

Не се опита да насочи острието, просто се остави на необходимостта да убива, концентрира се върху силата на удара. Острието разсече въздуха.

Онзи, който носи смърт.

Мечът се изви към Сестрата, издигайки се на нивото на рамото й. В студения въздух бликнаха пръски гореща кръв, чиято миризма изпълни ноздрите му. Главата и част от рамото й изхвърчаха във въздуха. По стените се разхвърчаха кръв и кости. Горната част на тялото й се загърчи на земята. На белия пясък се образува локва кръв. Главата и рамото й отхвръкнаха на няколко метра разстояние и се пльоснаха в белия пясък, вдигайки облак прах. Кръвта не преставаше да блика от тялото.

Ричард се свлече на колене. Болката най-после спря. Беше се зарекъл никога повече да не позволява това да се случва с него. Никога!

Сякаш извикал далечен спомен, той се сви от болка при мисълта за онова, което направи току-що. Всичко стана светкавично бързо. Нямаше време дори да помисли. Беше използвал магията на меча, за да отнеме човешки живот и магията бе поискала своето. Нищо обаче не можеше да се сравнява с болката, която Вирна му причини. Която искаше да му причини. Болката изчезна.

А сега какво щеше да прави сам? Сестрите му бяха необходими, за да го научат как да управлява дарбата си, за да не бъде убит от нея. Без помощта на Сестра Вирна го очакваше сигурна смърт. Как щеше сега да стигне до другите Сестри и да ги моли за помощ. Нима току-що не бе произнесъл сам собствената си смъртна присъда?

Но той повече нямаше да им позволява да му причиняват болка. Нямаше.

Падна на колене, за да събере душа. Отпусна се на пети и се опита да осмисли ситуацията. Пред него, близо до мъртвото тяло на Сестрата, видя малката книжка, която тя носеше втъкната в колана си и която непрекъснато четеше. Ричард я взе и прелисти страниците. Бяха съвсем чисти! Не, не всички. Някъде към края имаше две изписани страници.

„Аз съм Сестра на светлината, натоварена с грижите за това момче. Тази задача е извън всякакъв разум, ако не напълно неизпълнима. Настоявам да ми бъдат разтълкувани указанията. Настоявам да ми бъде обяснено от коя инстанция идват те.

Ваша в служба на светлината, Сестра Вирна Совънтрийн“

Ричард си помисли, че характерът на Сестра Вирна си личеше дори в начина й на писане. Отгърна следващата страница. Написаното беше с друг почерк.

„Ще правиш онова, което ти е заповядано. В противен случай ще понесеш последствията от действията си. Никога повече не си позволявай да искаш обяснение за заповедите на Двореца.

Собственоръчно: Прелатът“

Изглежда, Сестра Вирна беше предизвикала не само неговия гняв. Ричард хвърли отново книгата на земята до нея. Отпусна се на пясъка, загледан в тялото й. Какво направи? Какво щеше да прави оттук нататък?

Чу въздишка и вдигна глава. В единия от отворите стоеше Калан, облечена в бялата си изповедническа рокля. Лицето й беше тъжно. Тя бавно поклати глава.

— А се питаше защо те отпратих.

— Калан, ти не разбираш. Не знаеш какво щеше…

Тих смях привлече вниманието му към другата страна на помещението. В отвора на една от арките стоеше Мрачният Рал. Бялата му роба блестеше на светлината.

Ричард усети белега, оставен от бащината ръка върху гърдите му.

— Пазителят те приветства в царството си, Ричард. — Усмивката му стана още по-широка. — Гордея се с теб, сине.

Ричард изкрещя и се втурна по пясъка. Гневът отново се разпали в него. Той летеше към Мрачния Рал с насочен напред меч. Когато се хвърли през отвора, видението бе изчезнало. Чу се смях, който бързо затихна. След миг настъпи тишина. Навън светкавиците не спираха. Към него едновременно се спуснаха три ослепителни мълнии. Той инстинктивно вдигна меча над главата си, за да се предпази. Светкавицата се блъсна в стоманеното острие и изсъска зловещо. Последвалата почти веднага гръмотевица се блъсна в земята точно пред краката му. Ричард примигна срещу ослепителната светлина. Стисна зъби и насочи меча надолу, отвеждайки с него огнените езици. Щом докоснаха земята, те изсъскаха, замятаха се диво и накрая се стопиха.

— До гуша ми дойде от видения!

Той гневно пъхна меча в ножницата и извика конете, които продължаваха да пасат наоколо. Нямаше представа накъде ще тръгне, но искаше час по-скоро да се махне от Кулата, от мъртвата Сестра. От онова, което беше извършил.