Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (21)

Двадесет и първа глава

— Колко време? — попита Чейс.

Седмината мъже със свирепи погледи стояха в полукръг пред тях, а Чейс ги гледаше втренчено и мигаше на парцали. Никой от тях не носеше друго оръжие освен нож в колана, един дори беше и без нож. Но зад тях имаше още цяла армия бойци. Едни стискаха лъкове, други копия, а трети и двете. Рейчъл се опитваше да се загърне още по-плътно в дебелата си вълнена кафява пелерина, пристъпваше от крак на крак, разтърквайки пръстите си, и си мечтаеше да е поне мъничко по-топло. Беше започнала да се вкочанява. Поглади големия кехлибар, който висеше на верижка на врата й. Беше й приятно да докосва гладката повърхност във формата на сълза. Чейс измърмори нещо, което тя не разбра. Той наметна отново тежката си черна пелерина и посочи с една пръчка двете фигури, нарисувани в прахта. Пристъпи напред с огромния си ботуш, в който можеха да се поберат и двата крака на всеки от другите мъже, и при движението всички кожени колани и ремъци, за които бяха окачени оръжията му, изскърцаха. След малко отново посочи с пръчката към земята, а после се обърна и вдигна ръка към тревистите полета.

— Колко време? — той отново посочи рисунката, а после и полето. — Колко време мина, откакто тръгнаха?

Мъжете бърбореха нещо, което Чейс и Рейчъл не разбираха. След малко онзи с дългата сребриста коса, ограждаща загорялото му лице, който не бе наметнал на раменете си кожа от койот, а бе облечен в обикновени дрехи от еленова кожа, нарисува още нещо в прахта. Този път Рейчъл веднага разбра рисунката му. Беше слънце. С някакви знаци отдолу. Мъжът се изправи.

Чейс се вгледа в прахта.

— Три седмици. — Той вдигна очи към мъжа с дългите сребристи коси. — Три седмици ли? — Посочи рисунката и вдигна трите пръста на ръката си пред очите му. — Тръгнали са преди три седмици, така ли?

Мъжът кимна и започна отново да говори на своя странен език.

Сидин й подаде още един резен плосък хляб с мед. Толкова беше вкусно! Опита се да яде бавно, но преди да усети, не остана и трохичка. Досега само веднъж беше яла мед. Беше още когато живееше в двореца на Кралица Милена като придворна на Принцесата. Принцесата никога не й даваше мед, казваше, че това не е храна за такива като нея, но веднъж една от готвачките й позволи да го опита. Стомахът й се сви при спомена за отношението на Принцесата. Никога повече нямаше да се върне в двореца. Сега, след като е дъщеря на Чейс, няма да се върне там. Всяка нощ, преди да заспи под топлото одеяло, тя се питаше какви ли са другите от новото й семейство.

Чейс й бе казал, че има братя и сестри. И истинска майка. Често й разказваше за майка й. Рейчъл вече дори си я представяше. Лесно беше да го направиш, когато някой те обича.

Чейс я обичаше. Никога не й го беше казвал, просто си личеше. Когато се страхуваше нощем от звуците на тъмнината, той слагаше огромната си ръка върху главицата й и рошеше косата й.

Сидин й се усмихна, облизвайки пръстите си от меда. Рейчъл се радваше, че го вижда отново. Щом пристигнаха тук, отначало тя си бе помислила, че ще имат неприятности. Още преди да навлязат в полето, ги пресрещнаха страховити мъже, изрисувани с кал и накичени с треви. Тя така й не разбра откъде дойдоха. Просто изведнъж изскочиха пред очите им. Рейчъл се изплаши, защото мъжете бяха насочили стрелите си към тях, а и гласовете им звучаха страшно и тя не можеше да разбере какво казват. Но Чейс само скочи от коня си и я взе на ръце, като не сваляше очи от тях. Не приготви лъка си за стрелба. Не изглеждаше изплашен.

Той беше най-смелият мъж, когото познаваше. Рейчъл и мъжете се гледаха взаимно, а Чейс я галеше по косата и й казваше да не се страхува. Мъжете свалиха лъковете и ги отведоха в селището.

Когато пристигнаха, тя видя Сидин. Детето познаваше Рейчъл и Чейс отпреди, откакто Калан го спаси от Кралица Милена. Зед, Калан, Чейс, Сидин и тя избягаха от двореца заедно с кутията. Рейчъл не говореше езика на Сидин, но той ги позна и каза на баща си кои са. След това всички станаха много мили с тях.

Чейс посочи с ръка рисунките една след друга, после събра пръстите и се обърна към хълмовете в далечината.

— Ричард и Калан са напуснали преди три седмици и са тръгнали на север? Към Ейдиндрил?

Мъжете поклатиха глави и отново започнаха да обясняват нещо. Бащата на Сидин вдигна ръце и направи знак да млъкнат. Той посочи себе си и останалите и вдигна три пръста. После посочи рисунката на земята, на която фигурката беше с рокля, произнесе името на Калан и посочи на север.

Чейс опря пръчката в нарисуваното слънце, после във фигурата на Калан и накрая вдигна три пръста към мъжете наоколо. След това посочи на север.

— Преди три седмици Калан и трима от вашите мъже са тръгнали на север към Ейдиндрил?

Мъжете закимаха и повториха „Калан“ и „Ейдиндрил“.

Чейс застана на колене до рисунката и потупа с пръст върху нея.

— Но Ричард също трябва да е тръгнал за Ейдиндрил? С Калан?

Всички мъже обърнаха главите си към мъжа с дългата сребриста коса. Той погледна Чейс и поклати глава. Костената фигурка на врата му се разлюля. Посочи на рисунката мъжа с меч, а после вдигна ръка в съвсем различна посока.

Чейс го изгледа продължително, след това се намръщи, за да покаже, че не е разбрал. Мъжът излезе напред и нарисува с пръчката си три фигурки с рокли. Погледна изпод вежди, за да се убеди, че Чейс следи движенията му, и след това зачерта две от фигурките. Очите му се вдигнаха отново към Чейс, който го гледаше с очакване.

— Какво означава това? Мъртви ли? Това ли искаш да ми кажеш, че са мъртви?

Мъжът го гледаше, без да помръдне. Чейс направи с пръст знак по врата си, като че ли реже с нож.

— Мъртви.

Мъжът със сребристата коса кимна и повтори „мъртви“. От устата му думата прозвуча странно, някак провлечено. Той отново посочи нарисуваното слънце, после фигурата на Калан, а накрая и посоката, в която тя бе тръгнала. След това отново слънцето, фигурата на Ричард, тази на жената, която не беше зачертана, и вдигна ръка в друга посока. Чейс се изправи. Гърдите му се повдигнаха, след това се чу как шумно изпусна въздух. Остана загледан в посоката, в която мъжът със сребристата коса каза, че е тръгнал Ричард.

— Изток. Това е още по-навътре в Дивото — прошепна той на себе си. — Но защо без Калан?! — Той се подпря на брада. Рейчъл си помисли, че погледът му е тревожен. Не беше изплашен. Нищо не можеше да изплаши Чейс.

„Скъпи духове, защо ще му е на Ричард да навлиза толкова надълбоко в Дивото? Какво ли я е прихванало Калан, та да го остави да тръгне натам? И с кого?“

Мъжете се спогледаха, учудени, че Чейс говори сам на себе си.

Той отново клекна, всички кожи по него изскърцаха и посочи рисунката на третата жена, след което се намръщи и сви рамене въпросително към мъжете. Посочи Ричард и жената и се извъртя на изток. Обърна нагоре дланите на ръцете си, за да им покаже, че не разбира.

Мъжът с дългата сребриста коса го погледна и въздъхна дълбоко. Посочи трите жени, после се обърна и взе едно въже от мъжете зад него. Гледаше намръщено Чейс и посочи с пръст рисунката на Ричард. Когато Чейс го погледна и очите им се срещнаха, той завърза въжето около ръцете си и посочи на изток. С пръчката си удари по фигурката на Калан и се престори, че плаче, после посочи север.

Чейс се изправи. Направо подскочи на мястото си. Лицето му беше бяло като платно.

— Тя го е вързала — прошепна той. — Тази жена е пленила Ричард и го е отвела на север към Дивото.

Рейчъл застана до него.

— Какво значи това, Чейс? Защо Калан не е тръгнала с него?

Той сведе поглед към нея. Лицето му бе придобило онова странно изражение, от което стомахът я свиваше.

— Тръгнала е да търси помощ. Отишла е в Ейдиндрил, за да намери Зед.

Настъпи пълна тишина. Чейс се извърна на изток и закачи пръсти в сребърната тока на колана си.

— Добри духове — прошепна той на себе си, — ако Ричард наистина е навлязъл в Дивото, насочете го на север. Не му позволявайте да тръгне на юг, където Зед не би могъл да му помогне!

Рейчъл притисна куклата до себе си.

— Какво е това Дивото?

— Много лошо място, детето ми. — Той гледаше потъмняващото небе, без да за мига. — Много лошо място.

Тръпки я побиха от спокойния и тих глас на Чейс.

* * *

Зед усети напрежението в мускулите на коня под себе си, когато се наведе напред, за да мине под един клон, и дръпна юздите. Предпочиташе да язди без седло. Когато му се наложеше да го прави, се опитваше да остави на животното колкото се може по-голяма свобода. Струваше му се, че така е по-честно. Повечето от конете очевидно оценяваха жеста му. Този тук особено. Всъщност беше кобила, която препускаше със скорост, каквато не би постигнала със седло. А той оползотворяваше всичко, което получаваше от нея. Беше оставил седлото и всичко останало на човек на име Хаф. Той имаше най-големите уши, които Зед някога беше виждал. Как е успял мъж с такива големи уши да си намери жена, за него бе истинска загадка. Но Хаф си имаше и жена, и четири деца, и се нуждаеше от седлото и принадлежностите за оседлаване повече от Зед. Не за да язди, разбира се, а за да ги продаде. Цялата му реколта и хранителните припаси бяха плячкосани от войниците от армията на Д’Хара.

Това беше най-малкото, което Зед можеше да направи. Та нали в крайна сметка Рейчъл беше мокра до кости, а Хаф им предложи покрив над главата, па макар и само порутен малък обор. Жена му пък ги гости с топла зелева чорба. И за двете не им взеха нито грош. Струваше си човек да даде цяло седло, само и само да види погледа на Чейс, когато Зед каза, че не е гладен.

Едрият мъжага лапаше за трима, макар че би трябвало да се позамисли малко. Тази зима щеше да бъде гладна. Седлото и другите неща едва ли щяха да си вземат цената в тия времена. Гладът надвисваше все по-ниско над всички, като тъмен облак пред буря. Но все щеше да донесе някой грош. Може би достатъчно, за да посмекчи най-острите зъби на гладната зима. Зед видя как Чейс, мислейки си, че никой не го вижда, пуска по една монета в джобовете на четирите деца, докато им говореше да не поглеждат в джобовете си, преди той да си е заминал, с глас, от който всеки възрастен би замръзнал на място и който, незнайно защо, само развеселяваше децата. Магьосникът поне се надяваше монетите да не са златни. Граничният надзирател можеше да надуши от тук в съседния град как някой крадец се кани да отвори нечий прозорец, можеше дори да ти каже името на крадеца, но когато край него имаше деца — отпиши го. Хаф, разяждан от подозрения, през цялото време настояваше да му кажат какво трябва да направи в замяна на седлото. Накрая Зед го накара да се закълне във вечна вярност към Майката Изповедник и новия владетел Рал на Д’Хара. Мъжът ги изгледа продължително, големите му уши щръкнаха комично встрани под смешния му каскет с помпон и наушници от двете страни, които само привличаха вниманието където не трябва, и каза:

— Съгласен съм!

„Добре като за начало, помисли си Зед, един верен поданик срещу едно седло.“ Де да беше толкова лесно и занапред! Но оттогава бяха минали седмици. Сега Зед бе вече сам.

През дърветата дойде сладката миризма на запален огън и конят задуши въздуха, като стъпваше внимателно по тясната пътека. В спокойствието на настъпващия мрак сенките се удължаваха все повече. Още преди да види малката къщичка, Зед дочу врява — преобръщане на мебели, трошене на паници, проклятия. Ушите на кобилата се изправиха тревожно напред и Зед я потупа успокоително по носа.

Малката дървена къщичка, потъмняла от времето, беше обърната с гръб към високите дървета, сгушена сред дънерите им във вечерния здрач. Зед слезе от гърба на кобилата и се озова сред кафява мъртва папрат, поникнала около къщата вместо градинка. Животното го проследи с поглед и той мина напред, за да го погали по врата.

— Бъди добро момиче и си намери сама нещо за ядене. — Той пъхна ръката си под муцуната и повдигна главата й. — Но не се отдалечавай!

Кобилата поклати глава, Зед я погали по мекия сив нос и се усмихна.

— Добро момиче!

Откъм къщата се чу ръмжене, примесено със сърдито щракане. Нещо тежко падна на земята и веднага след това се чу тлъста псувня, произнесена на чужд език.

— Веднага излизай оттам, гадно животно!

Зед се ухили до ушите при звука на познатия дрезгав глас. Погледна кобилата, която започна да пасе от туфите изсъхнала трева наоколо, повдигайки глава, без да престава да дъвче, при всеки по-рязък звук.

Зед тръгна към къщата. На няколко пъти спира, за да се полюбува на красотата на околната гора. А тя наистина беше великолепна — тиха и спокойна. Макар през нея да минаваше едно от най-опасните неща на света — границата. Всъщност граница вече нямаше. Сега гората се бе превърнала в гостоприемен подслон, изпълнен с почти осезаемо спокойствие. Зед знаеше обаче, че то е само привидно. Точно в този миг отново се чуха звучните ругатни, от които би се изчервил дори най-смелият и кален в битки войник.

Зед бе срещал веднъж един такъв, който си бе позволил да напсува по подобен начин Кралицата, при което тя направо се бе строполила на земята. Това, разбира се, му бе спечелило въжето. Та този приятел казал туй-онуй и на палача си, който не бутнал столчето веднага, а му оставил възможността за една последна изящна, макар и вулгарна, псувня. Другите войници останали явно удовлетворени от сделката.

От своя страна Кралицата така могла да се възстанови напълно от преживения шок. След този случай започнала да се изчервява всеки път, когато видела някой от войниците си, и трябвало придворните й да й бият шамари, за да не припадне. Тя сигурно би ги обесила всички до един, но все пак те бяха спасявали трона й, да не говорим за царствената й шия, много повече от веднъж. Но това се бе случило много отдавна, в друга една война.

Зед скръсти ръце на гърба си и въздъхна дълбоко, наслаждавайки се на чистия свеж въздух. Наведе се и откъсна изсъхнала дива роза, която с помощта на мъничко магия изведнъж разцъфна. Жълтите цветчета се разтвориха и от тях заискри нов живот. Затворил очи, той вдъхна дълбоко от аромата на цветето, след което го скри прилежно в робата си, близо до сърцето. Не бързаше.

Не би било особено мъдро да прекъсне една вилнееща разгневена чародейка.

През отворената врата долетяха още по-сериозни ругатни и обектът на гнева й най-накрая си намери майстора. Чу се тъп удар и съществото излетя през вратата не по собствено желание. В краката на Зед тупна малко бронирано животинче. То се опитваше да се обърне, като в същото време щракаше с щипките си, размахваше крака и ръмжеше. Ударът с дръжката на брадвата и скоростното му приземяване пред вратата очевидно не го бяха впечатлили особено.

Гаден хващач. Преди много години подобно зверче се бе закачило за глезена на Ейди. Попаднеш ли веднъж в щипките на хващач, е практически невъзможно да се отскубнеш от него. То се впива със зъби и нокти в плътта ти, чак до кокала и започва да изсмуква кръвта ти. До последната капка. Бронята им не позволява да ги хванеш отникъде.

Тогава Ейди беше отсякла с брадва собствения си крак, в който се бе впило това гадно същество. Пожертвала крака си, за да спаси живота си. При тази мисъл стомахът му се сви. За миг той погледа гадината в краката си, после я ритна достатъчно силно, за да е на подходящо разстояние от тях. След новия полет зверчето се заби между дърветата в очакване на по-лесна плячка.

Зед погледна треперещата от гняв фигура, която се появи на входа, стрелкайки го с напълно белите си очи. Гърдите й все още се повдигаха от гняв. Беше облечена в роба, която на цвят бе като тази на Зед, но за разлика от неговата бе декорирана около врата с жълти и червени мъниста, извезващи древните символи на нейната професия. Тя сложи юмруци на хълбоците си. По лицето й все още личеше някогашната й красота.

Продължаваше да стиска брадвата в ръката си. Ако се върнеше, хващачът определено щеше да си има неприятности.

Зед се усмихна.

— Наистина не бива да си играеш с тези зверчета, Ейди. Нима вече забрави, че така загуби крака си веднъж? — Той измъкна жълтата роза от робата си. Нежните листенца докоснаха бузата му, а усмивката грейна на лицето му.

— Да ти се намира нещо за ядене? Умирам от глад!

Тя го изгледа за миг, без да каже нищо и без да помръдне, после скри брадвата зад вратата на къщата.

— Какво правиш тук, магьоснико?

Зед пристъпи напред и с театрален поклон й поднесе цветето.

— Просто не можех дълго време да стоя далеч от твоята нежна прегръдка, скъпа госпожо. — Той се усмихна с най-неустоимата си усмивка.

Ейди продължи да го разглежда с белите си очи.

— Това бъде лъжа.

Зед прочисти гърло и приближи цветето още по-близо до нея. Помисли си, че би било добре да поупражнява усмивката си.

— Това вълшебно ухание от яхния ли е?

Без да свали очите си от него, тя прие цветето и го втъкна в правата си прошарена коса, която стигаше до над раменете й. Наистина беше красива.

— Бъде яхния! — Тънките й меки ръце хванаха неговите. На изящното й набръчкано лице се прокрадна усмивка. Главата й леко се наклони. — Бъде добре да те видя отново, Зед. По едно време се притесних, че изобщо няма. Много нощи прекарах обляна в пот, знаех какво ще стане, ако се провалиш. Когато дойде зимата и магията на Орден не погълна земята, разбрах, че си успял.

Зед се успокои, че най-хубавата му усмивка не беше отишла на вятъра, но реши да внимава с отговорите си.

— Мрачният Рал е победен.

— А Ричард и Калан? Те добре ли са?

Зед се изпъчи гордо.

— Да. Всъщност Ричард победи Мрачния Рал!

Тя отново кимна.

— Мисля, че бъде още от тази история.

Зед сви рамене, опитвайки се да изкара нещата по-маловажни, отколкото бяха всъщност.

— Това е част от историята.

Усмивката още грееше върху лицето й, но белите й очи го изгледаха изпитателно.

— Мисля бъде причина ти бъдеш тук. Причина, която се страхувам, няма да харесам.

Той измъкна ръка от нейните и отметна назад дълъг бял кичур коса, като същевременно смръщи лице.

— По дяволите, жено, ще ме нахраниш ли с тази яхния или не?

Ейди най-после свали очи от него и се обърна, за да влезе в къщата.

— Мисля бъде достатъчно ядене, дори и за теб. Влез и затвори след себе си. Не желая да виждам повече онези гадни хващачи тази вечер.

Покани го. Е, нещата като че ли тръгнаха по-гладко. Чудеше се какво да й разкаже. Не всичко, разбира се. Това е работата на магьосниците: да използват хората. Най-лошо от всичко беше, когато трябваше да използват хора, които харесват. Особено хора, които много харесват.

Зед й помогна да подредят столовете около масата и вдигна от земята нахвърляните паници, а после започна да й разказва събитията, които се бяха случили, откакто се разделиха последния път. Започна с костената фигурка, която тя му бе подарила, за да го предпазва от зверовете от отвъдното. Зед все още я носеше на врата си, закачена на верижка, но реши да не прави допълнителни отклонения.

Тя слушаше, без да го прекъсва, не извърна лице към него дори когато й разказваше за пленяването на Ричард от Морещиците, но Зед видя как мускулите на раменете й за миг се напрегнаха. Влагайки необходимия апломб, той продължи да разказва как Мрачният Рал взе от Ричард нощния камък. Същия камък, който Ейди му бе дала, за да премине с него просеката в безопасност.

Той се намръщи зад гърба й, докато тя се бе навела да вдигне една паница от пода.

— Този камък едва не ме уби. Мрачният Рал го използва, за да ме хване в капана на отвъдния свят. Спасих се на косъм. Не биваше да даваш камъка на Ричард.

— Не се прави на твърдоглав глупак — скастри го тя. — Ти бъдеш достатъчно умен, за да се спасиш сам. Ако не бях дала нощния камък на Ричард, той щеше да загине в просеката и тогава Мрачният Рал щеше да победи и точно в тоя миг без съмнение щеше да те измъчва. Съвсем скоро щеше да умреш. С камъка, който дадох на Ричард, аз спасих и твоя живот.

Той размаха някакъв кокал над главата си.

— Това нещо е опасно. Не бива да раздаваш наляво и надясно такива опасни неща, като че ли са захарни пръчки. Не и без да предупредиш хората.

Зед имаше право да негодува. Та нали именно той бе всмукан в отвъдния свят заради тоя камък. Жената можеше поне да се престори, че се разкайва.

Магьосникът продължи с историята за това как Ричард избяга, макар и с мрежа около себе си, скриваща истинската му същност, и как четворките нападнаха Чейс, Калан и самия Зед. С усилие овладя гласа си, докато разказваше какво не се случи без малко с Калан, как тя призова Кон Дар и унищожи нападателите си. Завърши с това как Ричард успя да изиграе Мрачния Рал да отвори погрешна кутия. И как магията на Орден наказа Рал за допуснатата грешка. Зед се усмихна на себе си, когато стигна до края на историята, разказвайки на Ейди как Ричард успя да се промъкне покрай силата на Калан и как двамата вече могат да се обичат — нямаше намерение да се впуска в повече подробности, не беше нужно всеки да знае — и сега са щастливи заедно.

Радваше се, че можа да разкаже историята, без да се спира върху някои особено болезнени детайли. Не искаше да си припомня най-лошото. Ейди не му задаваше въпроси, но се доближи, сложи ръка на рамото му и каза, че е била сигурна, че всички ще оживеят и ще победят.

След разказа си Зед млъкна. Това беше достатъчно. Помогна на Ейди да натрупат костите там, където тя каза, че им било мястото. Така, както бяха разхвърляни из стаята, хващачът сигурно щеше да потърси убежище сред тях. И това щеше да му бъде грешката.

В това, че хората наричаха Ейди „царицата на костите“, нямаше нищо чудно — в къщата й имаше малко други неща освен кости. Животът й като че ли беше посветен на тях. А съчетанието между чародейка и кости беше обезпокоително. Зед откриваше мънички доказателства като отвари, прахчета и други обичайни чародейства — нормалните неща, които би трябвало да се очакват от жена с нейните способности. Знаеше с какво се занимава, но не и защо го прави.

Чародейките обикновено посвещаваха заниманията на живи същества. А тя се бе заровила все в мрачни и опасни неща. В мъртви неща. За нещастие той правеше същото. Ако искаш да научиш нещо за огъня, трябва да го изследваш, смяташе той. Разбира се, това е и най-лесният начин да се опариш. В момента, в който му хрумна тази мисъл, той знаеше, че тя не му се нрави особено.

Подреди и последната кост в купчината и вдигна поглед.

— Ако не искаш да имаш хващачи в къщата си, Ейди, ще трябва да държиш вратата затворена. — Тъй като тя не се обърна и не прекъсна работата си край огнището, Зед реши, че е безсмислено да си докарва сърдитата физиономия на лицето.

— Вратата бъде затворена и залостена — каза Ейди дрезгаво. — Това бъде трети път. — Тя взе един кокал, скрит между подпалките в огнището, изправи се и се приближи към Зед. — По-рано хващачите не приближаваха до къщата ми. — Тя сниши глас, сякаш да се страхуваше нечии невидими уши да не я чуят. — Грижех се стриктно за това. — Тя му подаде дебелата бяла кост, а той я подреди върху купчината. — Сега, откакто дойде зимата, те започнаха да се приближават. Костите явно вече не им влияят. Защо — това бъде загадка за мен.

Ейди живееше в просеката от доста време. Нямаше човек, който по-добре от нея да познава нейните опасности, чудатости и капризи. Нямаше човек, който по-добре от нея да знае какво означава да си осигуриш някаква сигурност на това място, да живееш на границата между света на живите и света на мъртвите, на ръба на отвъдния свят. Разбира се, границата вече я нямаше. Тук би трябвало да е по-сигурно.

Зед се запита какво ли още се е случило тук, което тя не му казва; чародейките никога не казваха всичко, което знаят. Какво правеше тя още тук, въпреки опасните неща, които се случваха около нея. Непреклонни жени са това чародейките!

Ейди закуцука през осветената само от огъня стая.

— Ще запалиш ли лампата?

Зед я последва и вдигна ръка към лампата върху масата. Тя се запали сама и светлината й се сля с тази на огъня. Лампата и огнището осветиха стените на малката стаичка. Всяка стена бе отрупана с бели кости. На една от стените имаше етажерки, буквално преливащи от черепи на различни опасни зверове. Много от костите бяха превърнати в ритуални предмети, някои бяха увесени на кожени ремъци и украсени с пера и мъниста, други бяха инкрустирани с древни символи. На стената зад определени кости се виждаха изписани заклинания. Това беше най-странната колекция, която той някога бе виждал.

Магьосникът заби кокалестия си пръст надолу към стъпалото й.

— Защо куцаш?

Ейди го изгледа косо, после седна до огнището.

— Новият крак, който ти ми направи, бъде по-къс.

Зед се вгледа в крака й. Не бе забелязал, че не е достатъчно дълъг, когато го направи, а после трябваше много бързо да замине.

— Може би ще успея да издължа малко глезена ти — зачуди се той. Отмести ръката си изпод брадичката и я размаха във въздуха. — Ще ги изравня.

Ейди го погледна през рамо и продължи да бърка яхнията на огнището.

— Не, благодаря!

Зед повдигна вежда.

— Няма ли да ти хареса да имаш два еднакви крака?

— Достатъчно ми харесва, че изобщо ми върна крака. Животът бъде доста по-лесен с два крака. Дори не осъзнавах колко мразя тези патерици. Но кракът ми си бъде добре и така. — Тя продължи да бърка яхнията си с дългата дървена лъжица.

— Струва ми се, че ще ти бъде още по-добре, ако са еднакви.

— Казах, не. — Тя опита гозбата.

— По дяволите, жено, защо не?

Ейди изми лъжицата в големия бакър и я окачи на мястото й. След това взе едно бурканче от лавицата над камината и отвъртя капака. Гласът й прозвуча тихо, дрезгавите нотки в него бяха омекнали.

— Не искам отново да понеса тази болка. Ако тогава знаех колко боли, сигурно щях да предпочета да живея до края на дните си без един крак. — Тя бръкна в бурканчето, извади малко от съдържанието му с три пръста и пусна подправката във врящата яхния.

Зед не можеше да повярва на ушите си. Може би тя беше права. Докато той се мъчеше да възстанови крака й, едва не я уби. Не можеше да предположи как ще й се отрази толкова много магия. Все пак имаше успех и се постара да изтрие голяма част от спомените й. Споменът за болката обаче бе останал здраво запечатан в главата й.

Трябваше да вземе под внимание Второто правило на магьосника, но толкова много искаше да направи нещо добро за нея. Така се получаваше с Второто правило; трудно бе да се каже кога човек го нарушава.

— Ти знаеш цената на магията, Ейди, почти толкова добре, колкото и един магьосник. А освен това то си зависеше от теб. Болката, имам предвид. — Той знаеше, че за да удължи глезена й, няма да се наложи да използва толкова много магия, колкото при възстановяването на цял крак. Но след всичко, което бе изстрадала, съпротивата й беше обяснима. — Може би си права. Може би това е напълно достатъчно.

Белите й очи отново се вгледаха в него.

— Защо бъдеш тук, магьоснико?

Той й хвърли дяволита усмивка.

— Исках да те видя. Ти си жена, която не се забравя лесно. А и исках да ти разкажа за Мрачния Рал, да чуеш как Ричард го победи. Как ние го победихме. — Той се намръщи. — Как си обясняваш това, че хващачите са започнали да влизат в къщата ти?

Ейди поклати глава.

— Говориш като истински пияница — за какво ли не, но не къде бъде главното. — Тя му направи знак с ръка, в смисъл че иска да й донесе паниците от масата. — И без друго вече знаех, че сме победили. Първият ден на зимата дойде и отмина. Ако Рал беше спечелил, нещата нямаше да са тъй спокойни. Макар че бъде щастлива да видя отново старите ти кокали. — Тя сниши глас и каза дрезгаво: — Защо бъдеш тук, магьоснико?

Той се запъти към масата, доволен, че му се удава възможност да избегне този поглед.

— Не ми отговори на въпроса. Как си обясняваш това, че хващачите са започнали да влизат в къщата ти?

Гласът й се превърна в дълбок дрезгав шепот, беше на ръба да избухне от гняв.

— Мисля, че хващачите бъдат тук по същата причина, поради която ти бъде тук: да причинят неприятности на старата жена.

Зед се върна край огнището с паниците в ръка, ухилен широко.

— Очите ми не виждат наоколо никаква стара жена. Виждат само една красива жена.

Тя изгледа ухиленото му лице и поклати безпомощно глава.

— Страхувам се твоят език бъде по-опасен от хващач.

Зед й подаде едната паница.

— Хващачите идвали ли са в къщата ти преди?

— Не. — Тя се обърна и напълни едната паница с яхния. — Когато границата бъде все още на мястото си, хващачите си стояха в просеката заедно с другите зверове. След като границата падна, за известно време се изгубиха, но с идването на зимата дойдоха и те. Това не бъде добре. Мисля, че нещо бъде не наред.

Зед й подаде празната паница и пое пълната, която доближи до носа си, за да вдъхне аромата й.

— Може би когато границата е паднала окончателно, вече е нямало какво да ги задържа там и те просто са преминали от тази страна.

— Може би. Когато границата падна, повечето от зверовете изчезнаха заедно с нея, върнаха се в отвъдния свят. Други успяха да избягат и навлязоха в земите наоколо. Преди да дойде зимата, наоколо нямаше никакви хващачи. Допреди месец. Страхувам се, че още нещо се е случило, за да бъдат те тук.

Зед знаеше прекрасно какво се е случило, но не й каза. Вместо това й зададе още един въпрос:

— Ейди, защо не напуснеш това място? Ела с мен. В Ейдиндрил. Ще бъде…

— Не! — Тя затвори здраво устата си. Като че се стресна от собствения си глас. Приглади робата си с ръка, оставяйки гнева си да поутихне, после отново взе черпака и допълни паницата с яхния. — Не. Това бъде моят дом.

Зед я гледаше мълчаливо, докато тя се суетеше около огъня. Когато свърши, занесе паницата си на масата и се върна да вземе самун хляб от една полица, скрита зад синьо-бялото перде. Показа с хляба към другия празен стол. Зед остави паницата си на масата и седна, повдигайки робата си, за да седне с подвити под тялото си крака. Ейди се настани срещу него, отряза парче хляб, набоде го на върха на ножа и му го подаде през масата. След това вдигна очи и потърси неговите.

— Зед, моля те, не ме карай да напускам дома си.

— Само се тревожа за теб, Ейди.

Тя натопи залък хляб в яхнията си.

— Това бъде лъжа!

Той я изгледа изпод вежди и отчупи парче хляб.

— Не е лъжа.

Ейди започна да яде и каза, без да вдига глава от масата.

— „Само“ бъде лъжа.

Зед се съсредоточи върху паницата си и залапа лакомо.

— Хм! Тофа пеше прекрашно — изфъфли той, дъвчейки горещо парче месо.

Ейди кимна, за да му благодари. Той продължи да яде, докато паницата му лъсна. После отиде до огнището и си сипа още.

Докато се връщаше с пълната паница към масата, той се огледа наоколо и посочи с лъжицата в неопределена посока.

— Имаш прекрасен дом, Ейди. Наистина прекрасен. — Седна и взе комата хляб, който тя му подаде. Опря лакти в масата и ръкавите му се вдигнаха нагоре, докато разчупваше комата на две. — Но не мисля, че е добре да живееш тук съвсем сама. Не и с всички тези хващачи и не знам още какви зверове. — Той посочи с хляба на север. — Защо не дойдеш с мен в Ейдиндрил? Там е чудесно. Ще ти хареса. Има много място. Калан ще се погрижи да имаш избор и да си харесаш дом, в който ще се чувстваш добре. Да не говорим, че би могла, ако искаш, да останеш в Магьосническата кула.

Очите й не се вдигнаха от храната.

— Не.

— Защо не? Ще си прекарваме добре там. Чародейките са винаги добре дошли в Кулата. Там има книги…

— Казах не!

Зед дръпна ръкавите си надолу и започна да се храни. Но не издържа дълго в мълчание. Остави паницата и лъжицата си и я погледна под сключените си вежди.

— Ейди, историята е много по-дълга от това, което ти разказах.

Тя повдигна вежда.

— Надявам се не очакваш от мен да се правя на изненадана. Не бъда особено добра в преструвките. — Тя продължи да се храни.

— Ейди, воалът е разкъсан.

Ръката й се вкамени на половината път към устата й. Не вдигна очи към него.

— Глупости! Какво знаеш ти за воала. Нямаш представа какво говориш! — Лъжицата стигна до устата й.

— Знам със сигурност, че е разкъсан.

Ейди лапна последното парченце картоф.

— Говориш за невъзможни неща, магьоснико. Воалът не бъде разкъсан. — Тя се изправи с празната паница в ръце. — Спокойно, старче, ако воалът бъде разкъсан, щяхме да си имаме много по-големи проблеми от тези с хващачите. Но ги нямаме.

Зед се обърна и сложи ръце върху облегалката на стола, гледайки я как куцука към огнището.

— Камъкът на сълзите се появи — каза той тихо.

Ейди спря. Паницата й полетя надолу и след миг изтрака в мъртвешката тишина, след което се изтърколи нанякъде. Ръцете й останаха протегнати напред, сякаш паницата бе все още в тях. Гърбът й се вдърви.

— Никога не казвай такива неща на глас — прошепна тя. — Докато не си напълно сигурен. Докато не си толкова сигурен, че си готов да се закълнеш в честта си на Главен магьосник. Освен ако не желаеш да продадеш душата си на Пазителя, в случай че лъжеш.

Свирепите, гневни очи се впиха в гърба й.

— Нека душата ми бъде в плен на Пазителя, ако те лъжа. Нека бъда негов още в същия този миг. Камъкът на сълзите се появи в нашия свят. Видях го с очите си.

— Добри духове, пазете ни — прошепна тя едва. Все още не можеше да помръдне. — Разкажи ми що за каша си забъркал, магьоснико?

— Ейди, ела и седни. Първо искам да ми кажеш защо е необходимо да живееш тук, в просеката, или ако предпочиташ, що за място е била просеката. Какво си правила тук, на ръба на отвъдния свят и защо не искаш да напуснеш?

Тя седна срещу него и приглади полите на робата си.

— Това бъде моя работа.

Все още с облегалката на стола в ръце, Зед скочи на крака.

— Ейди, трябва да знам. Това е много важно. Трябва да знам какво си правила, за да мога да преценя дали то би могло да ни е от помощ. Познавам прекрасно болката, с която живееш. Нали я видях, не помниш ли? Не знам какво я е причинило, но знам колко е дълбока. Искам да ми разкажеш историята си. Моля те, довери ми се като на приятел. Моля те, не ме карай да ти нареждам като Главен магьосник.

Щом той млъкна, очите й потърсиха неговите. Гневните светкавици в тях избледняха и тя кимна.

— Добре. Може съм таила това в себе си твърде дълго. Може би ще ми олекне, ако го разкажа на някой… приятел. Може би след като чуеш всичко, няма да искаш помощта ми. Ако обаче все още я искаш, ще те помоля да ми разкажеш всичко, което се е случило. — Тя го посочи с пръсти. — Всичко.

Зед й се усмихна окуражително.

— Разбира се.

Тя се отпусна на стола си. В същия миг най-големият от всички черепи по рафтовете се плъзна и изтрополи на пода. Двамата обърнаха очи натам. Зед се приближи до него и го вдигна с две ръце. Тънките му пръсти се плъзнаха по острите извити зъби. Черепът беше плосък в долната си част; изобщо не би трябвало да може сам да се изтърколи от полицата. Той го върна на мястото му. Ейди го гледаше.

— Напоследък — започна тя дрезгаво — костите като че ли искат да са на земята. Непрекъснато падат.

Зед се върна на мястото си, хвърляйки последен смръщен поглед към черепа.

— Разкажи ми за костите, защо ги държиш тук, какво правиш с тях; всичко. Започни от самото начало.

— Всичко. — Тя скръсти ръце в скута си.

За миг му се стори, че е готова всеки миг да се спусне към вратата и да избяга.

— Историята е наистина мъчителна за разказване.

— Нито дума от нея няма да излезе през устата ми, Ейди!