Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (2)

Втора глава

Докато гледаше как ноктите раздират металната врата, Зед неволно докосна с пръсти камъка, скрит в тайния вътрешен джоб на робата му. Обърна се и видя как граничният надзирател отнася Рейчъл надолу по коридора. Чейс не беше направил и стотина крачки, когато едното крило изхвърча заедно с пантите от рамката на вратата, при което се чу ужасен трясък. Здравите метални панти се строшиха, все едно бяха направени от глина.

Зед отскочи миг преди обкованата със злато метална врата да полети през коридора, стоварвайки се върху една от здравите стени от полиран камък. Вдигна се облак прах, примесен с метални стружки. Зед се извърна на пети и хукна да бяга.

Съществото изскочи от Градината на живота и се втурна след него. Тялото му беше същински скелет, покрит със съсухрена обгоряла кожа. Приличаше на труп, изсушаван с години под слънчевите лъчи. Тук-там имаше разкъсвания, от които стърчеше по някоя и друга бяла кост. Това очевидно не го смущаваше ни най-малко; то беше същество от отвъдния свят и всички тези деликатности на земния живот му бяха чужди. По тялото му не се виждаше нито капка кръв.

Ако успееха да го разсекат на парчета, вероятно щяха да съумеят да го спрат. Но то беше ужасно бързо. А магията на Зед очевидно не представляваше особена заплаха за него. То бе създадено чрез Субстрактивна магия и Адитивната потъваше в тялото му като в гъба.

Може би Субстрактивната щеше да го победи, но Зед не я владееше. През последните няколко хилядолетия не се бе родил нито един магьосник с дарба за нея. Тук-там се срещаше по някой, който проявяваше желание да я овладее — Мрачният Рал бе пример за това. Но никой не се бе родил с дарбата за нея.

Не, магията на Зед нямаше да може да спре съществото. Или поне, помисли си магьосникът, не директно. Но може би все пак имаше някакъв начин?

Зед продължи да върви заднишком, докато съществото го наблюдаваше с мигащи, объркани очи.

„Сега е моментът, мислеше си той, докато не се движи.“

Зед се съсредоточи и започна да нагнетява около себе си въздух, превръщайки го в плътна маса. Толкова плътна, че да може да повдигне тежката метална врата. Беше изморен; всичко това му струваше доста усилия. Започна да избутва въздушната стена към вратата, която се повдигна и се стовари върху съществото. В коридора се вдигна облак прах. Повалено на земята, съществото нададе вой. Зед се запита дали вие от болка или от гняв.

Тежката метална врата се надигна, разхвърчаха се парчета дърво и метал. Съществото я държеше с една ръка във въздуха и се хилеше. Около врата му все още се виждаха разкъсаните стъбла на лианата, която го бе овързала отвън в градината.

— По дяволите! — промърмори Зед. — Нищо на тоя свят не се постига лесно.

Той продължи да върви заднишком. Съществото пусна вратата и тя се стовари на земята. Тръгна след тях. Явно беше започнало да схваща, че хората, които вървят, и онези, които тичат или стоят на едно място, са едни и същи. Този свят му беше непознат. Зед трябваше да измисли нещо, преди да е научило още за него. Само да не беше толкова изморен!

Чейс заслиза по едно широко мраморно стълбище. Зед го последва с бърза крачка. Ако беше сигурен, че съществото не преследва Чейс или Рейчъл, би тръгнал в друга посока, отклонявайки по този начин опасността далеч от тях. Но то можеше да си е избрало точно тях. А Зед не искаше да оставя Чейс сам срещу него.

По стълбището се зададоха мъж и жена в дълги бели роби. Чейс се опита да ги върне обратно, но те не го послушаха.

— Продължавайте да вървите! — изкрещя им Зед. — Не тичайте! Връщайте се обратно или сте мъртви!

Те го изгледаха с недоумение.

Съществото се приближаваше към стълбището, чуваше се потропването и стърженето на ноктите му по мраморния под. Учестеното му дишане и неизменният отвратителен, късащ нервите смях отекваха в ушите на Зед.

Мъжът и жената забелязаха тъмното нещо и се вцепениха, сините им очи се ококориха. Зед ги настигна и ги накара да се върнат обратно. Двамата едновременно хукнаха надолу през глава, прескачайки през три стъпала. Зад тях се развяха русите коси и белите им роби.

— Не тичайте! — изкрещяха едновременно Зед и Чейс.

Съществото, привлечено от внезапното движение, се изправи на задните си крака. Изкиска се зловещо и се спусна към стълбището. Магьосникът се опита да го спре с въздушна топка, която го уцели в гърдите и го накара да отскочи крачка назад. Но това го забави само за миг и изобщо не го впечатли. То надзърна между перилата от дялан камък в горния край и забеляза тичащите надолу хора.

Без да престава да се кикоти, прескочи перилата и се озова на пет-шест метра от бягащите бели фигури. Чейс светкавично притисна главата на Рейчъл към рамото си и тръгна обратно нагоре. Беше наясно какво ще последва, но не можеше да направи нищо.

Зед ги чакаше горе.

— Побързай, докато вниманието му е насочено другаде!

Последва кратка схватка и също толкова кратки писъци. Из стълбището отекна ужасният смях. По белия мрамор плисна кръв, която едва не опръска бягащия нагоре Чейс. Рейчъл бе заровила лице в рамото му и го стискаше здраво за врата, но не издаде нито звук.

Зед беше силно впечатлен от нея. Той никога не беше виждал толкова малко момиченце, което така добре да използва мозъка си. Тя беше умна. Умна и смела. Сега вече разбираше защо Гилер я беше използвал, за да скрие последната кутия на Орден от Мрачния Рал. Ето така постъпват магьосниците, помисли си Зед, използват хората, за да си свършат работата.

Тримата се затичаха по коридора, но щом съществото се появи на площадката в горния край на стълбището, забавиха крачка и отново тръгнаха заднишком. То се ухили и пред тях се показаха два реда окървавени зъби; в безсмъртните му черни очи за миг попадна лъч слънчева светлина, прокраднал се през високия тесен прозорец на тавана, и те проблеснаха в златисто. Съществото примигна срещу светлината, облиза кръвта от ноктите си и се спусна след тях. Те забързаха надолу по следващото стълбище. То ги последва, като от време на време се спираше и се оглеждаше объркано, очевидно разколебано дали преследва точно тях.

С едната си ръка Чейс носеше Рейчъл, а в другата стискаше меча си. Зед гледаше да върви между тях и съществото, което се катереше по стените, дращейки с нокти по гладките камъни, раздираше окачените по тях пана и не преставаше да ги следва.

В коридора имаше богато орнаментирани трикраки масички от орехово дърво. Съществото се блъскаше в тях, захвърляше ги накъдето му видят очите и се хилеше, когато някоя ваза, оставена върху тях, се разбиваше с трясък в пода. По килимите плисна вода, разхвърчаха се цветя. Съществото се приближи на подскоци към един изключително скъп синьо-жълт танимурански килим и го раздра с нокти, като се заливаше от смях. Миг след това се изкатери с невероятна скорост по стената, чак до самия таван. Пълзеше като паяк с увиснала надолу глава и не ги изпускаше от очи.

— Направо невероятно! — прошепна Чейс.

Зед само поклати глава. Тримата се озоваха в огромния централен коридор на Народния дворец. Таванът тук беше висок повече от петнадесет метра, с много сводове, поддържани от високи колони. Изведнъж съществото скочи от тавана на коридора, по който вървяха преди малко, и се спусна към тях.

Докато то летеше напред, Зед прати по него светкавица. Не улучи. Огънят се блъсна в каменната стена и след миг угасна, оставяйки след себе си петно от черни сажди.

Чейс най-после успя да го уцели. Мечът се стовари със страхотна сила върху ръката на съществото. За пръв път то зави от болка. Строполи се на пода и се скри зад една колона от сив мрамор на зелени ивици. Отсечената ръка остана на пода и се замята в гърчове, опитвайки се да докопа нещо.

В просторния коридор се втурнаха войници с мечове в ръце. Тракането на ризниците и оръжията им закънтяха под високия сводест таван, стъпките им отекнаха по плочките около езерото за отдавания, което те наобиколиха. Войниците на Д’Хара бяха жестоки и безмилостни, а когато ставаше въпрос за враг на Двореца, ставаха неудържими.

Зед ги погледна и през главата му премина странна мисъл. Ако само преди няколко дни го бяха открили в някой от коридорите на Двореца, те незабавно щяха да го отведат при предишния Господар Рал, за да бъде убит; днес те бяха верни поданици на новия Господар Рал, на внука на Зед, Ричард.

При вида на войниците магьосникът изведнъж се сети, че Дворецът е пълен с народ. Следобедното отдаване бе свършило току-що. Макар и без една ръка, съществото можеше да удави в кръв всичко наоколо. Можеше да убие няколко десетки хора, преди още да разберат какво става. А когато пък се осъзнаеха и хукнеха да се спасяват, щеше да унищожи много повече. Трябваше да изведат навън всички.

Войниците се скупчиха около магьосника и го погледнаха със строгите си очи — очи вечно търсещи, нащрек, готови да направят всичко, за да отстранят причината за безредиците в Двореца. Зед се обърна към командира — мускулест мъж в кожени дрехи с излъскан нагръдник, върху който се четеше буквата „Р“. Това беше символът на Дома Рал. На ръкавите му бе отбелязан военният му чин. Под лъскавия шлем гледаха две напрегнати сини очи.

— Какво става тук? — попита командирът. — Проблем ли има?

— Изведете всички навън. Грози ги голяма опасност.

Лицето на командира почервеня.

— Аз съм войник, а не овчар.

Зед стисна зъби.

— Първото задължение на войника е да защитава хората. Ако ти не изведеш всички оттук, командире, ще се погрижа наистина да станеш овчар.

Юмрукът на командира се удари в гърдите му за поздрав, а гласът му изведнъж стана благ — беше осъзнал кому бе дръзнал да възрази.

— На вашите заповеди, магьоснико Зорандер! — Гневът му се изля върху войниците. — Изкарайте всички навън! Веднага! Разпръснете се! Да не остане нито един човек!

Войниците се заеха незабавно да изпълняват заповедта и започнаха да изтласкват изплашените хора към вратите. Зед се надяваше, че ще имат достатъчно време, за да изкарат всички, а след това заедно да хванат съществото и да го насекат на парчета.

Докато магьосникът обмисляше следващия си ход, то изскочи иззад колоната, където се беше спотаило, и като стрела премина през залата. Връхлетя върху изплашената тълпа, която войниците се опитваха отчаяно да изтикат навън, и повали мнозина на земята. В миг настана суматоха, чуваха се викове и стенания, над които се извисяваше отвратителният смях на съществото.

Част от войниците атакуваха, но то ги отблъсна и те отстъпиха назад, облени в кръв. Това се повтори и със следващите, които се притекоха на помощ на другарите си. Сред гъстата тълпа от паникьосани хора войниците не можеха да размахват мечовете и брадвите си и съществото продължи да проправя кървава пътека през телата. За него тежко въоръжените войници не представляваха по-голяма заплаха от останалите хора. То с лекота разкъсваше всичко живо по пътя си.

— По дяволите! — изруга Зед и се обърна към Чейс. — Стой близо до мен! Трябва да го изведем оттук. — Той се огледа. — Ей там. Езерото за отдавания!

Те се спуснаха към квадратното езеро, разположено под един отвор във високия покрив, през който влизаше светлина. По колоната в единия ъгъл на езерото танцуваха слънчеви отблясъци. Върху голям тъмен камък посред водата имаше звънец. Около него в плиткото, далеч от хаоса навън, спокойно плуваше портокалова рибка.

В главата на Зед започна да се оформя идея. Съществото, както стана ясно, не се боеше от огън; пламъците можеха само да го поопърлят и тялото му да задими. Магьосникът се абстрахира от виковете на ранените и умиращите и протегна ръце над водата, за да отнеме топлината й и да я подготви за онова, което смяташе да направи с нея. Над повърхността се образуваха проблясващи вълнички горещ въздух. Магьосникът ги задържа там, увеличавайки температурата, като гледаше да я държи малко под точката на възпламеняване.

— Щом се покаже — каза той на Чейс, — ще го хвърлим във водата.

Чейс кимна. Зед се радваше, че граничният надзирател бе човек, на когото не трябваше да се обяснява надълго и нашироко. Той умееше да си запълва времето по-пълноценно, вместо да задава излишни въпроси. Чейс пусна Рейчъл на пода.

— Стой зад мен! — каза й той.

Тя също не задаваше излишни въпроси. Кимна и стисна здраво куклата си. Зед видя, че още стиска в ръчичка огнената пръчка. Наистина беше смело момиченце. Магьосникът се обърна към тътнещият коридор, вдигна ръка и изпрати към вилнеещата тъмна фигура огнени стрели. Войниците отскочиха назад.

Съществото се изправи и завъртайки се, изплю една откъсната ръка на пода. Огънят докосна тялото му. Блъвна дим. То се изкикоти срещу магьосника, който, облян в слънчева светлина, стоеше неподвижен край езерото.

Войниците продължаваха да изтласкват хората навън, макар те вече да нямаха нужда от окуражаване. Зед изпращаше към съществото огнени кълба, като ги търкаляше по пода. То ги отстраняваше от пътя си и те угасваха. Магьосникът беше наясно, че огънят не е заплаха за съществото, но искаше да отклони вниманието му. Така и стана.

— Не забравяй! — каза той на Чейс. — Във водата!

— Няма да имаш нищо против, ако умре, след като падне вътре, нали?

— Ни най-малко.

Дращейки с лапи по каменния под, съществото се носеше към тях. Ноктите му оставяха дири, зад гърба му се вдигаше пушилка, примесена с каменни отломки. От време на време Зед го замерваше с шепи концентриран въздух, които го поваляха на земята. Така задържаше вниманието му върху себе си, като в същото време се опитваше да го забави, за да могат да го хванат. То всеки път се изправяше на крака и яростно се втурваше напред през глава. Чейс приклекна, леко наведен напред, в готовност. В ръката си вместо меч стискаше боздуган с шест остриета.

Съществото направи невероятен скок във въздуха, насочвайки се към магьосника, и се приземи с вой пред него, преди той да успее да отреагира. Повален на земята, Зед се опита да изгради пред себе си плътна въздушна стена, за да се спаси от хищните нокти. Острите зъби яростно се стрелваха към гърлото му.

Човек и звяр се вкопчиха един в друг и се претърколиха. Когато съществото излезе отгоре, Чейс замахна с боздугана и го удари по главата с все сила. То се извъртя към него и граничният надзирател го цапардоса втори път в гърдите, като по този начин го принуди да пусне Зед. При удара се чу изпукване на кости. Но съществото не се впечатли ни най-малко от това.

То извъртя единствената си ръка и сграбчи Чейс за краката, след което го дръпна силно към себе си. Граничният надзирател се строполи по гърди на пода и простена глухо. Зед се опитваше да дойде на себе си. Рейчъл заби огнената пръчка в гърба на съществото и то изведнъж пламна. Зед го заля със силна въздушна струя, опитвайки се да го блъсне във водата, но то се бе вкопчило здраво в Чейс. През пламъците проблясваха свирепи черни очи. Устните се разтегнаха в грозна усмивка.

Чейс издигна с две ръце боздугана си и го стовари право в гърба на силното същество, което най-после се строполи в езерото. От допира на пламък и вода се чу съскащ звук.

В същия миг Зед възпламени въздуха над водата, като използва предварително събраната топлина за да подхранва горенето. Магьосническият огън изсмука цялата топлина от езерото, което след броени секунди се превърна в блок лед. Когато топлината повече не можеше да подклажда горенето, огънят загасна. Изведнъж настъпи тишина. Чуваха се единствено стенанията на ранените.

Рейчъл падна върху Чейс, гласът й трепереше:

— Чейс, Чейс, добре ли си?

Той я прегърна и се повдигна, опитвайки се да седне.

— Добре съм, мъничката ми!

От един поглед Зед се убеди, че не е съвсем така.

— Чейс, вземи Рейчъл и идете да седнете на ей онази пейка. Аз ще трябва да помогна на хората, а гледката няма да е подходяща за детски очи.

Той знаеше, че обоснована по този начин, молбата му ще свърши повече работа, отколкото, ако кажеше на Чейс, че не иска да му се мотае насам-натам с всичките си рани, за които в момента не можеше да се погрижи. Все пак Зед се изненада, когато Чейс се съгласи без никакви възражения.

Командирът и осем от неговите хора се приближиха забързано към Зед. Неколцина от тях бяха оцапани с кръв; по металния нагръдник на единия се виждаха следи от свирепи нокти. Всички скришом гледаха към замръзналото в езерото същество.

— Добре се справихте, магьоснико Зорандер! — Командирът се усмихна почтително и кимна. — Има още живи. Дали няма да можете да направите нещо за тях?

— Ще се заема. Командире, накарай хората си да насекат на парчета това нещо тук, преди да е измислило начин да разтопи леда.

Командирът ококори очи.

— Искате да кажете, че е още живо?

Зед измърмори нещо в смисъл, че наистина е живо.

— Колкото по-скоро се заемете с тази работа, толкова по-добре, командире.

Войниците вече бяха извадили брадвите си в очакване на заповед за действие. Командирът кимна с глава и те се хвърлиха към езерото.

Той сниши глас:

— Магьоснико Зорандер, какво е това нещо?

Зед хвърли бърз поглед към Чейс, който бе напрегнал слух. Задържа погледа му в своя.

— Смехавец.

Чейс не реагира по никакъв начин; всъщност граничният надзирател рядко показваше чувствата си. Зед се обърна към командира.

Сините очи на едрия мъжага бяха широко отворени.

— Смехавците са на свобода? — прошепна той. — Не… вие сигурно се шегувате, магьоснико Зорандер.

Зед се вгледа в лицето на мъжа. По него видя белези, на които не бе обърнал внимание до момента, белези, придобити в опасни битки. Войниците на Д’Хара рядко участваха в друг вид битки. Това беше мъж, научен да скрива страха си. Дори пред лицето на смъртта.

Зед въздъхна. Не беше спал от много дни. След като се бяха появили четворките, преследващи Калан, и тя си бе помислила, че Ричард е мъртъв, тя бе влязла в Кон Дар, Кървавата ярост, и бе убила нападателите си. Тя, Чейс и Зед бяха вървели три дни и три нощи, за да стигнат до Двореца, за да може Калан да получи отмъщение. Нямаше начин да бъде спрян Изповедник, попаднал в Кон Дар, тази древна сплав от много магии. След това тримата бяха заловени и не след дълго намериха Ричард жив. Всичко се бе случило едва вчера, но на Зед му се струваше, че е било преди векове.

Мрачният Рал се беше мъчил цяла нощ да пусне в действие магията на Орден, а те, безпомощни, го бяха наблюдавали. Той загина едва тази сутрин, като отвори погрешната кутия. Уби го Първото правило на магьосника, приложено от Ричард. Всъщност това доказваше, че Ричард притежава дарбата, въпреки че той самият не вярваше в това. Единствено човек, който притежава дарбата, можеше да приложи Първото правило на магьосника срещу магьосник с таланта на Мрачния Рал.

Зед хвърли поглед към езерото, където войниците продължаваха да секат на парчета тялото на съществото.

— Как се казваш, командире?

Мъжът застана мирно, горд от проявеното към него внимание.

— Главен командир Тримак. Първи отряд на Дворцовата стража.

— Първи отряд ли? Какъв е този отряд?

Мъжът се изпъчи още повече.

— Ние сме стоманеният обръч около самия Господар Рал, магьоснико Зорандер. Две хиляди силни мъже. Унищожаваме всеки, дръзнал да погледне с лошо око Господаря Рал.

Зед кимна.

— Главен командир Тримак, човек с твоя ранг знае, че едно от задълженията му е да пази в тайна онова, което вижда и чува.

— Тъй вярно!

— В случая се изисква точно това. Поне засега не бива да казваш на никого, че знаеш нещо за съществото.

Тримак въздъхна тежко.

— Разбирам!

Той погледна към хората, нападали по пода.

— А какво ще правим с ранените, магьоснико Зорандер?

Зед уважаваше войници, които изпитваха загриженост към невинно пострадали в битка. По време на боя командирът не им бе обърнал никакво внимание, защото това се изискваше от поста му, а не защото бе коравосърдечен. Той трябваше да бъде в първите редици.

Зед се запъти към хората, Тримак не се отделяше от него.

— Знаеш ли, че Мрачният Рал е мъртъв?

— Да, видях новия Господар Рал, преди да отлети с червения дракон.

— Всички ли ще служат на Ричард така, както са служили досега на Господаря си?

— Той е Рал, нали?

— Рал е!

— И притежава дарбата?

— Притежава я!

Тримак кимна.

— Ще му служат, до последния човек. Ничие лошо око няма да попадне върху него!

Зед го погледна.

— Той не е господар, комуто се служи лесно. Твърдоглав е.

— Той е Рал, което значи точно това.

Зед се усмихна, въпреки че искаше да остане сериозен.

— Освен това ми е внук, но още не го знае. Всъщност той дори не знае, че е Рал. Още по-малко, че е Господарят Рал. Най-вероятно няма да му хареса особено постът, който ще трябва да заеме. Но един ден ще има нужда от вас. Ще го приема за лична услуга, главен командир Тримак, ако проявиш към него повече разбиране.

Очите на Тримак внимателно оглеждаха залата, нащрек за нова опасност.

— Бих жертвал живота си за него!

— Мисля, че на първо време проявеното разбиране ще свърши по-добра работа. Ричард смята себе си за горски водач. Всъщност той по рождение, по кръв е водач, но не горски. Но не иска да го разбере. Не желае да има нищо общо с тези неща, но така или иначе, вече се е сблъскал с тях.

Най-после на устните на Тримак се появи усмивка.

— Не се тревожете! — Той спря и се обърна към магьосника. — Аз съм войник от армията на Д’Хара. Служа на Господаря Рал. Но Господарят Рал също трябва да ни служи. Аз съм стомана срещу стомана. Той трябва да е магия срещу магия. Без стоманата Господарят може и да оцелее, но без магията ние със сигурност няма. А сега бихте ли ми казал какво прави смехавецът тук, как е излязъл от отвъдния свят?

Зед въздъхна и след малко кимна с глава.

— Вашият предишен Господар Рал се занимаваше с опасна магия. С магия от отвъдния свят. Той разкъса воала между двата свята.

— Проклет глупак! Трябваше да се грижи за нас, а не да ни отваря пътя към света на вечния мрак. Някой трябваше да го убие.

— Този някой вече се появи и уби Мрачния Рал. Ричард!

Тримак изръмжа.

— Тогава значи Господарят Рал вече е започнал да ни служи.

— Преди няколко дни твоите думи щяха да прозвучат като предателство.

— Нима има по-голямо предателство от това да искаш да отведеш живите при мъртвите?

— Вчера щеше да си готов да убиеш Ричард, за да предпазиш Мрачния Рал от него.

— Вчера и Ричард щеше да е готов да ме убие, само и само да се добере до врага си. Но сега ние ще служим един на друг. Само луд може да обърне гръб на бъдещето.

Зед кимна и го удостои с малка, но сърдечна усмивка, знак на уважение. Но само след миг магьосникът присви очи и се наведе към събеседника си:

— Ако воалът е разкъсан, командире, и Пазителят се разхожда на свобода, всички ни ще сполети еднаква съдба. Не само Д’Хара, но и целият свят ще бъде унищожен. От пророчествата разбрах, че Ричард най-вероятно е единственият, който може да възстанови воала. Запомни това, нито един лош поглед не бива да го застига!

Очите на Тримак бяха леденостудени.

— Стомана срещу стомана! За да бъде той магия срещу магия!

— Добре. Значи правилно си ме разбрал.