Тери Гудкайнд
Камъкът на сълзите (15)

Петнадесета глава

Ричард тръгна след нея, без да възразява. Двамата напуснаха селото мълчаливо и се отправиха на север през полетата. Звуците на болдите, барабаните и хората постепенно затихваха. Имаше доста време до пълнолуние, но пътеката между високите до кръста треви се виждаше добре. В същото време Калан се надяваше, че е достатъчно тъмно, за да не се превърнат в лесни мишени.

Ричард я погледна.

— Калан, съжалявам!

— За какво?

— За това, че все забравям коя си. Че ти си Майката Изповедник и това е твоя работа. Просто се тревожа за теб.

Извиненията му я изненадаха.

— И аз съжалявам, задето ти повиших тон. Нямам навика да го правя, но не мога да стоя със скръстени ръце в селото и да се страхувам. Мое задължение е да предпазвам всички в Средната земя от войни. Винаги когато видя как горят от желание да се избиват едни други. Ричард, не искам повече да виждам трупове. Мислех, че всичко вече е свършило. Не мога да го понеса. Наистина не мога.

Той я прегърна през раменете.

— Знам. Аз също. Но Майката Изповедник ще сложи край на всичко това. — Той се огледа наоколо. В тъмнината тя не можа да види дали лицето му е намръщено, или само така й се е сторило. — С моя помощ.

Калан се засмя.

— С твоя помощ. — Тя го прегърна. — Сега и завинаги, само с твоя помощ!

Бяха се отдалечили доста от селото и наоколо не се виждаше нищо друго освен черната земя и осеяното със звезди небе. Ричард спираше от време на време и оглеждаше внимателно околността, като междувременно пъхваше по някое и друго листо от онези, които Нисел му бе дала. Малко след полунощ стигнаха до една падина. Ричард огледа местността и реши, че е по-добре да изчакат тук. Така нападателите щяха да се натъкнат на тях, а не обратното.

Ричард утъпка малко трева и двамата седнаха да чакат. Редуваха се да дремват по малко, докато будният внимателно гледаше на север. Поставила ръка върху неговата, тя го гледаше как спи, като същевременно не изпускаше от поглед хоризонта. Припомни си стотиците пъти, когато се бяха редували така — единият застанал на пост, докато другият открадне малко сън. Тя мечтаеше за деня, в който просто ще могат да спят. И двамата. Без да се налага единият да стои на пост. И това ще стане, каза си тя. Съвсем скоро. Ричард непременно ще намери начин да възстанови разкъсания воал и тогава всичко ще свърши. Най-накрая ще заживеят в мир.

Дойде ред и на Калан да почине и тя се сгуши до него, увита плътно в пелерината си. Топлината на тялото му я унасяше. Вече започваше да се пита дали Ричард не е сгрешил, че Бантак ще ги нападнат от север. Ако дойдеха от изток, щеше да има много убити. Чандален нямаше да прояви нито капка милост. Тя не искаше Калните хора да пострадат, но не искаше и на народа Бантак да се случи нещо лошо. Те също й бяха мили. Унесе се в неспокоен сън. Последното, за което си мислеше, преди да заспи, беше Ричард.

Той я събуди, притискайки я силно до себе си и с ръка на устата й.

Небето тъкмо бе започнало да изсветлява отдясно, откъм изток. Ивици пурпурночервени облаци изплуваха на хоризонта, сякаш опитвайки се да закрият слънчевия диск. Ричард се бе втренчил на север. Калан беше по-ниска от него и все още не виждаше нищо, но по напрежението на мускулите му разбра, че някой приближава към тях.

Останаха така, прилепени към земята, застинали в очакване. Лек ветрец раздвижи изсъхналата трева около тях.

Калан много бавно и тихо смъкна пелерината от раменете си. Искаше да бъде напълно ясно на всички коя е. Бантак трябваше да я познаят още по дългата й коса, но тя държеше да видят и бялата й рокля. Не искаше да има никакво съмнение коя е и че е тук именно като Майка Изповедник. И Ричард свали пелерината от раменете си. В тревата около тях се плъзнаха сенки.

Когато наоколо се изпълни с мъже, двамата се изправиха. Онези, които се намираха най-близо до тях, подскочиха от изненада и нададоха изумени викове. Бантак се бяха подредили в редица и въоръжени с копия и лъкове, напредваха към селото на Калните.

Чуха се възбудени викове. Неколцина бойци изскочиха напред и ги заобиколиха. Калан стоеше изправена, отпуснала ръце край тялото си. На лицето й бе изписано изражението на Изповедник — хладно спокойствие, което не издава нищо. Точно както я бе учила майка й. Ричард стоеше плътно до нея с ръка върху дръжката на меча си. Повечето от мъжете вдигнаха оръжията си към тях. На двамата това очевидно не им хареса.

— Нима се осмелявате да заплашвате Майката Изповедник? — извика Калан високо и ясно. — Свалете оръжията. Веднага!

Наоколо се стрелнаха бързи погледи, целещи да установят дали двамата са сами. Мъжете сякаш се разколебаха в готовността си да държат оръжия срещу Майката Изповедник; вършеха нещо нечувано и го знаеха. В движенията им пролича нерешителност. Сякаш не знаеха какво да правят — да продължат да стоят с оръжия, насочени напред, да ги свалят или да паднат на колене. Неколцина леко отпуснаха лъковете си.

Калан направи заплашителна крачка напред.

— Веднага!

Мъжете трепнаха и се отдръпнаха леко назад. Върховете на оръжията им се плъзнаха от нея към Ричард. Вероятно това им се стори разумен компромис. Но не това очакваше от тях Калан. Тя застана пред Ричард и върховете на всички копия и стрели отново се оказаха насочени към нея.

— Какво си мислиш, че правиш? — прошепна той във врата й.

— Стой спокойно, остави ме да опитам. Нямаме никакъв шанс, ако не ги накараме да свалят оръжията си и да поговорим.

— Защо го правят? Мислех, че всички се страхуват от Майката Изповедник?

— Страхуват се, но са свикнали с мен винаги да има магьосник. Сега са по-храбри вероятно защото не го виждат до мен. Странно, не би трябвало да го правят.

Тя направи още една крачка напред.

— Кой ще говори от името на Бантак? Кой ще поеме отговорността за това, че народът Бантак заплашва Майката Изповедник?

Без да свалят оръжията си, мъжете изведнъж станаха по-неуверени и отклониха върховете на копията и стрелите от Калан и Ричард. Това беше нещо. Накрая един старец се приближи, проправяйки си път между хората, и застана пред нея. Беше облечен в простички дрехи като всички останали, но на врата си носеше златен медальон със символите на народа Бантак. Калан го познаваше. Казваше се Ма Бан Грид, духовният водач на Бантак. Намръщеното му лице правеше бръчките му да изглеждат още по-дълбоки отвсякога. Освен това Калан не си спомняше да го е виждала толкова намръщен. Беше запомнила най-вече безгрижната му усмивка.

— Аз ще говоря от името на Бантак — каза Ма Бан Грид. — В устата му имаше само два зъба и той с мъка произнасяше думите на своя роден език. Погледна Ричард. — Кой е този?

Калан се намръщи.

— Нима Ма Бан Грид ще задава въпроси на Майката Изповедник, преди да я е поздравил?

Мъжете неловко запристъпваха от крак на крак. Духовният водач не помръдна. Погледът му остана непоколебим.

— Няма време за размяна на любезности. Не сме на наша територия. И не сме дошли да посрещаме гости. Идваме да унищожим народа на Калните.

— Защо?

Ма Бан Грид я погледна крадешком.

— Те поискаха война, както ни предупреди духовният ни брат. Те го доказаха, като убиха един от синовете ми. Ние трябва да ги унищожим, преди те да са го направили.

— Народът на Калните не иска война! Те не искат да убиват! Аз съм Майката Изповедник и няма да допусна това. Бантак ще си изпатят от моята ръка, ако не ме послушат.

Мъжете зашепнаха нещо помежду си и направиха крачка назад. Духовният водач не помръдна.

— Духовният брат ми каза също, че Майката Изповедник вече не стои начело на народите в Средната земя. Като доказателство на това посочи факта, че тя е лишена от магьосник. — Той я погледна изкосо. — Не виждам магьосник с теб. Както винаги, духовете казват истината на Ма Бан Грид.

Калан не можеше да повярва на ушите си. Ричард се наведе към нея.

— Какво казват?

Калан му предаде думите на духовния водач.

— Искам да говоря с тях, ще ми превеждаш ли? — попита я Ричард и тя кимна.

— Питат кой си. Още не съм им казала.

Очите на Ричард гледаха заплашително и хладно.

— Аз ще им кажа. — Гласът му беше също толкова хладен. — И това никак няма да им се хареса! — Той отвърна очите си от стареца и тя видя в тях гнева, бликнал от магията на меча. Ричард я бе призовал, без да изтегля меча от ножницата.

— Вие, мъже, сте тръгнали след един стар глупак, който се нарича Ма Бан Грид и който не е достатъчно проницателен, за да разпознае истинските духове от лъжливите.

Мъжете ахнаха, чувайки тази тежка обида. Ричард насочи пронизващите си очи към стария духовен водач.

— Истина ли е, стари глупако?

Ма Бан Грид заекна от яд, преди да успее да каже нещо.

— Кой си ти, та да ме заплашваш и унижаваш по този начин?

Ричард не сваляше очи от него.

— Твоите лъжливи духове са ти казали, че Калните хора са убили един от твоите синове. Лъжливите духове са те излъгали, а ти в своята глупост си им повярвал!

— Лъжеш! Ние намерихме главата му! Калните хора са го убили! Те искат война с нас. Ще ги избием до крак! До последния човек! Те убиха мой син!

— Ужасно е изморително да се говори с глупак като теб, старче. Бантак сигурно са обезумели, щом допускат ти да говориш с духовния брат.

— Ричард, какво правиш? — прошепна Калан.

— Превеждай!

Докато слушаше думите й, лицето на Ма Бан Грид ставаше все по-червено с всяка следваща дума. Сякаш всеки момент щеше да избухне в пламъци. Ричард се наведе към него.

— Калните хора не са убили вашия човек. Аз го убих!

Ричард продължаваше да гледа Ма Бан Грид в очите, докато тихо прошепна на Калан:

— Нещо е изплашило до смърт тези хора, за да тръгнат срещу нас. Те ще ни убият, а после ще убият и много от Калните, ако аз не ги уплаша още повече. Превеждай!

Тя въздъхна и преведе думите му. Оръжията отново се прицелиха в тях.

— Ти? Ти си убил един от нашите?

Ричард сви рамене.

— Аз. — Той докосна челото си. — Забих стрелата си точно тук. Една стрела! Точно тук! В челото му. Защото той се канеше да хвърли копието си в гръб към един от нашите мъже. Мъж, към когото Бантак не изпитват омраза. Убих го така, както бих убил всеки койот, който се промъква тихомълком, за да открадне някое от агнетата ми, който иска да отнеме живот с малодушие и подлост. Такъв човек заслужава да умре! Човек, който слуша лъжливи духове и изпраща един от своите хора, за да правят такива неща, не заслужава да бъде водач на своя народ!

— Ще те убием!

— Така ли? Може би ще се опитате, но няма да успеете. — Ричард се обърна с гръб към стареца и се отдалечи на около двадесетина крачки. Мъжете се отдръпнаха, за да му направят път. Той се обърна. — Убих вашия човек с една моя стрела. Опитайте да ме убиете с една стрела и ще видите кого защитават добрите духове! Нека опита който иска от вас! Нека опита да направи с мен онова, което аз направих с вашия човек. Нека стреля по мен само с една стрела. — Той заби пръст в челото си и ги изгледа сърдито. — Точно тук, където аз улучих страхливеца, който умря заради лъжливите духове.

— Ричард, да не си полудял? Няма да им кажа да стрелят по теб!

— Калан, мога да си го позволя! Чувствам го!

— Ти успя веднъж, но ако сега не стане? Няма да стоя настрани и да оставя да те убият!

— Калан, ако не спрем тези хора, те ще убият нас двамата, а след това Пазителят ще избяга от отвъдния свят. Тази вечер е Съвещанието и това е най-важното! Ще използвам Първото правило на магьосника, според което, за да повярваш в нещо, е необходимо да искаш да вярваш, че то е истина, или да се страхуваш, че може да е така. Досега те са вярвали в нещо, защото са го искали. Ще ги накарам да се страхуват, че това, което им казвам, е истина.

— Какво ще им кажеш?

— Побързай! Превеждай, преди да са загубили интерес и да са решили да ни убият, защото след това ще тръгнат срещу Калните.

Тя се обърна към Ма Бан Грид и много внимателно му предаде думите на Ричард. Всички изявиха желание да се прицелят в челото му. Ма Бан Грид ги следеше с поглед, докато крещяха и размахваха оръжията си. След малко се усмихна.

— Всички вие можете да унищожите злото, което уби един от моите хора! Всички! Стреляйте!

Лъковете се вдигнаха. Ричард ги гледаше.

— Страхливци! Виждате ли колко е оглупял този старец? Той слуша лъжливи духове. Иска и вие да сте като него. Той знае, че сега, когато ви предизвиквам, добрите духове ме пазят! Страхува се, че ще разберете колко е глупав! Постъпката му обаче го доказва!

Брадата на Ма Бан Грид затрепери. Той вдигна ръка към своите хора, за да ги спре. После грабна лъка от ръцете на един от мъжете до него.

— Ще докажа на всички ви, че духовете, в които се вслушвам, са истински! Ти ще умреш, защото уби един от моите синове! И защото наричаш нашите духовни братя лъжливи духове.

Той издърпа тетивата и една отровна стрела полетя към Ричард. Сред мъжете се чуха одобрителни викове. Калан замръзна от ужас. Ричард вдигна ръка и хвана стрелата, както летеше във въздуха. До лицето му оставаха само няколко сантиметра. Мъжете ахнаха и след миг над полето настъпи мъртвешка тишина. Ричард тръгна към духовния водач със стрелата в ръка. От очите му струеше гняв. Той спря пред Ма Бан Грид и доближи стрелата до лицето му. Около него се чу боязлив шепот.

Гласът на Ричард прозвуча глухо:

— Добрите духове ме пазят, стари глупако! Ти слушаш лъжливи духове!

— Кой си ти? — прошепна Ма Бан Грид с разширени от ужас очи.

Ричард бавно изтегли Меча на истината. Металният звън проряза тишината. Той опря върха му в гърлото на стареца.

— Аз съм Ричард Търсачът, другар на Майката Изповедник.

В студения въздух се чу тревожен шепот.

— Освен това съм магьосник. Нейният магьосник!

Всички мъже изненадано ококориха очи. Мнозина затрепераха. Лицето на Ма Бан Грид се удължи.

— Магьосник ли? Ти?

— Магьосник! — Ричард гледаше гневно. — Магьосник! Аз управлявам магията. Дарбата. Както виждаш, стари глупако, твоите фалшиви духове са те излъгали. Те са ти казали, че Майката Изповедник няма магьосник. Те са те накарали да изпратиш един от синовете си, за да започне война, която народът на Калните не желае. Използвали са те в своите собствени планове. Може би един мъдър дух-водач би могъл да го разбере, но не и стар глупак като теб.

Сред мъжете се надигнаха викове на недоволство.

— Ако продължаваш да настояваш на своето и не се подчиниш на Майката Изповедник, ще ви унищожа с магия. Ще използвам ужасна магия, за да изпепеля земите ви, те ще се превърнат в пустиня. Всеки, принадлежащ към народа на Бантак, ще умре в ужасни мъки, причинени от магията ми. Ще ви избия до един. — Студените сиви очи се спряха на Ма Бан Грид. — Но ще започна от най-стария!

— Магия! — прошепна Ма Бан Грид. — Ще ни унищожиш с магия!

Ричард се приближи.

— Ако не се подчините на Майката Изповедник, ще ви избия до крак с помощта на ужасна магия, каквато изобщо не можете да си представите.

Мъжете слушаха думите й, които изреждаха какво ще направи с тях Ричард. Повечето от тези ужаси Зед беше говорил на тълпата, която се бе събрала около къщата му, наричайки го „вещица“. Сега Ричард се опитваше да изплаши по същия начин мъжете от Бантак. С всяка негова дума отношението им се променяше. Погледът на Ма Бан Грид се премести от меча към лицето на Ричард. Той вече не изглеждаше толкова уверен в себе си, но все още не беше готов да го признае.

— Духовете ми казаха, че Майката Изповедник е останала без магьосник! Защо трябва да ти вярвам, че си такъв?

Гневът изчезна от лицето на Ричард. Тя никога не го бе виждала да държи меча и да не прелива от гняв. В погледа му определено имаше нещо, но то не беше омраза или ярост. Той беше спокоен. По някакъв начин това изражение бе още по-страшно от гневното. В него се четеше спокойствието на човек, достигнал до правилното решение. На фона на просветляващия ден мечът на Ричард постепенно започна да се променя. Заискри с бяла светлина. Нажежи се до бяло от магията. Постепенно всички впериха очи в искрящата бяла светлина.

Ричард използваше единствената магия, която познаваше и на която можеше да разчита — магията на меча. Това се оказа достатъчно. Тълпата беше скована от ужас. Мъжете започнаха да падат на колене, хвърляйки един след друг оръжията си, да се молят за прошка, призовавайки духовете да ги пазят. Някои стояха като вцепенени и не знаеха какво да правят.

— Прости ми, старче — прошепна Ричард, — но ще трябва да те убия, за да спася живота на много други хора. Знай, че ти прощавам и съжалявам за това, което трябва да направя.

Калан го спря с ръка.

— Ричард, почакай, дай ми една възможност!

Той бавно кимна.

— Една възможност. Провалиш ли се, той е мъртъв!

Калан знаеше, че той се опитва да изплаши мъжете, да развали заклинанието, под чието влияние очевидно бяха изпаднали. Но въпреки това поведението му изплаши и нея. Той владееше нещо повече от гнева на меча. Нещо далеч по-ужасно. Тя се обърна към духовния водач.

— Ма Бан Грид, Ричард ще те убие. Той не се шегува. Помолих го да изчака, за да ти дам прошка, при положение че виждаш истината в думите му. Мога да го помоля да не те убива и той ще го направи. Но само веднъж. След това няма да имам власт над него. Ако не си бил искрен в промяната на чувствата си, ще последват много смърт и страдание. Ричард държи на думата си. Той ти обеща нещо и ако се опиташ да го измамиш с отговора си, ще изпълни обещанието си. Давам ти тази единствена възможност да чуеш истината. Все още не е твърде късно! Майката Изповедник не желае ничия смърт. Всеки живот в Средната земя ми е много скъп. Но понякога трябва да се примирявам със смъртта на неколцина, за да спася живота на хиляди. Очаквам отговора ти!

Всички стояха като онемели и слушаха. Имаха вид на хора, които отдавна са чакали да чуят точно тези думи. Бантак бяха миролюбив народ. Те не желаеха това нападение и дори изглеждаха притеснени. Ричард ги бе накарал да почувстват страх, какъвто не познаваха до този миг.

Вятърът разлюля сухата трева и развя един кичур коса пред лицето й. Калан посегна и го отметна зад ухото си.

Ма Бан Грид я гледаше с напълно безизразни очи. Заклинанието беше развалено. Гласът му прозвуча меко и дори сърдечно.

— Чух духовете да говорят и повярвах, че казват истината! Така беше, както ви го казах! Аз наистина съм един стар глупак! — Той огледа притихналите мъже. — Бантак никога не са искали ничия смърт. Няма да го направят и сега! — Наведе глава и извади през дългата си сива коса златния медальон. Хвана го с две ръце и го поднесе на Калан. — Моля те, Майко Изповедник, дай този медальон на Калните хора. Давам ти го в името на мира. Ние няма да се бием с тях. — Той погледна към Ричард, който прибра меча в ножницата, след това отново спря очи върху Калан. — Благодаря ти, че ни възпря, че възпря мен, защото бяхме тръгнали да изпълняваме волята на лъжливи духове и щяхме да извършим ужасни неща.

Калан обърна главата си към стареца.

— Благодарна съм, че можах да пристигна навреме и да спра ненужното кръвопролитие.

Ричард я погледна.

— Попитай го как духовете са успели да го убедят да направи нещо, което е срещу природата на неговия народ.

— Ма Бан Грид, как успяха духовете да ти внушат желанието за война с Калните хора? Желанието да убиваш невинни?

Той я погледна объркан.

— Техният шепот дойде до моите уши през нощта. Накара ме да почувствам, че е необходимо. В гърдите ми се надигна желание да убивам, и то с такава сила, че не можех по никакъв начин да го овладея.

— Воалът, който разделя двата свята, е разкъсан.

Когато Калан преведе думите на Ричард, от гърдите на мнозина се изтръгнаха уплашени въздишки.

— Лъжливите духове могат да се опитат отново да говорят с теб. Разбирам, че са те измамили, и не ти се сърдя за това. Но очаквам от теб да бъдеш по-внимателен, след като вече научи истината и си предупреден.

— Благодаря ти, магьоснико — кимна Ма Бан Грид, — ще стане така, както ти искаш.

— Казаха ли ти още нещо гласовете на духовете?

Старецът се намръщи.

— Не си спомням да са ми казвали какво точно ще се случи. Внушаваха ми, че трябва да направя определени неща. Моят син — той вдигна очи, — който… умря, беше с мен и също чу. Имах чувството, че духовете говорят по друг начин с него. Очите му светеха от ярост, повече отколкото моите. Той отиде при Калните почти веднага след посещението на духовете. — Старецът заби поглед в земята. Ричард дълго гледа духовния водач на Бантак. И когато заговори, гласът му беше по-мек.

— Съжалявам, Ма Бан Грид, че трябваше да убия сина ти. Нараних сърцето ти. Но искам да знаеш, че нямах друг избор. В противен случай не бих го направил.

Старецът кимна, но не каза нищо. Изглеждаше засрамен.

— Не знам какво правим тук — въздъхна той. — Това е противно на нашите обичаи.

— Това е заради лъжливите духове. Щастлив съм, че успях да ти помогна да видиш истината — каза Ричард.

Старецът кимна, обърна се към хората си и всички бавно поеха към родната си земя. Калан въздъхна тежко. Ричард наблюдаваше мъжете, които с тежка стъпка се отдалечаваха към изгрева, влачейки копията зад себе си.

— Какъв извод си направи от всичко това? — попита тя, когато Ричард я погледна.

Ръката му бе отпусната върху дръжката на меча. Извърна глава и изпрати с поглед мъжете, които се изгубиха сред тревите.

— Пазителят започва да ни изпреварва. — Той я погледна в очите. — Опита се да ни лиши от доверието на хората. Да лиши от доверие Майката Изповедник. Това е капан. Той има планове, за които аз нямам ни най-малка представа.

— Какво ще правим?

— Каквото вече сме решили. Тази вечер е Съвещанието, утре ще се оженим и тръгваме за Ейдиндрил.

Тя го гледаше внимателно.

— Ти наистина си магьосник — каза му. — Ти използва магия, за да разрушиш заклинанието на Пазителя.

Изражението му не се промени.

— Не, не съм. Това беше само малка хитрост, на която ме е научил Зед. Той ми каза веднъж, че хората се страхуват да не умрат от магия повече от всичко друго, което би могло да причини смъртта им. Използвах този страх и Първото правило на магьосника, за да ги накарам да повярват. Това беше най-силният страх, който духовете някога са им изпращали.

— А как се нажежи Мечът на истината?

Той дълго време не свали очи от лицето й.

— Помниш ли, когато Зед ни показа как действа Мечът на истината? Как той никога не може да нарани невинен човек.

Тя кимна.

— Да, но той не беше прав. Когато мечът е нажежен и свети с бяла светлина, можеш да убиеш когото пожелаеш. Всеки. Дори онзи, за когото си напълно сигурен, че е невинен. Дори онзи, когото обичаш! — Очите му станаха сурови. — Мразя магията!

— Ричард, твоята дарба ти помогна да спасиш живота на толкова много хора!

— Но на каква цена! — въздъхна той. — Всеки път, когато правя така, че острието да побелее, си спомням, че веднъж вече го насочих срещу теб, че за малко не те убих с него.

— Но не го направи!

— Но това не намалява болката. Знам, че мога да убивам с бялата магия, знам на какво съм способен. Всичко това ме кара да се чувствам като истински Рал. — Той въздъхна тежко и смени темата на разговора. — Тази вечер на Съвещанието трябва да бъдем много внимателни!

— Ричард… това променя нещата. На два пъти бяхме предупредени за опасността от разговори с духовете. Не би ли могъл да премислиш отново нещата?

Той извърна поглед.

— Имам ли избор? Пазителят вече ни е изпреварил. Събитията се развиват много бързо. Колкото повече се замисляме, толкова повече разбираме, че не знаем нищо. Трябва най-после да преценим възможностите си.

— Но ако духовете на предците не могат да ни помогнат?

— Все ще научим нещо. Не бива да прескачаме тази възможност, опасността е прекалено голяма! Трябва да опитаме. — Той докосна ръката й. — Калан, не мога да се примиря с мисълта, че отговорността за онова, което ще се случи оттук нататък, ще лежи върху мен.

Тя изчака той да я погледне.

— Защо? Защото Рал е твой баща ли? Нима мислиш, че си отговорен само защото си Рал?

— Може би. Но Рал или не, не искам да бъда отговорен за това, че Пазителят ще погълне този свят. Че ще погълне теб. Трябва да намеря начин да го спра. Мрачният Рал ме преследва от гроба си. По някакъв начин аз съм виновен за това. Не знам как, но грешката е моя. Трябва да направя всичко възможно, за да го спра или всички ще страдат. Ако Пазителят ни завладее, ще е завинаги. Това ме плаши повече от всичко. Някакъв кошмар! Не мога да намеря начин да му попреча да те отвлече. Не искам да пропусна нито една възможност, независимо от опасността. Съвещанието ще се проведе. — Той впи очите си в нейните. — Дори да се окаже капан, трябва да опитам!

— Капан?… Мислиш, че може да е капан?

— Възможно е. Вече ни предупредиха. Трябва да бъдем нащрек. — Той вдигна очи. — Няма да мога да нося със себе си меча по време на Съвещанието. Но ако се наложи, ти би ли могла отново да предизвикаш светкавици?

Калан поклати глава.

— Не знам, Ричард, нямам представа как го направих. То просто се случи. Не знам как да ги овладея.

Той кимна, галейки я с пръсти по дланта.

— Е, може пък да не се наложи. Може би духовете на предците ще ни помогнат. И преди са ни помагали. — Ричард посегна към врата си и стисна Агиел в юмрука си. В сивите му очи се отразяваше силната му болка. Той седна на земята и стисна главата си с ръце. — Имам нужда от малко почивка, преди да тръгнем обратно. Това главоболие ме убива!

Калан знаеше, че е така, че то наистина можеше да го убие. Тя с нетърпение очакваше утрешния ден, когато може би щяха да успеят да стигнат до Зед, до помощта.

* * *

Върнаха се в селото късно следобед. Главата на Ричард беше малко по-добре, но в очите му се отразяваше болезнено страдание. Щом се доближиха до навеса на старейшините, Пилето избърза да ги посрещне.

— Какво стана с Бантак? Видяхте ли ги? От Чандален още няма никакво известие.

Калан извади златния медальон и го сложи в ръката му.

— Дойдоха от север, както Ричард ти каза. Ма Бан Грид ти изпраща този медальон като подарък, в знак на това, че Бантак не желаят война с народа на Калните. Те са объркани и съжаляват. Ние ги убедихме, че вие не им желаете злото. Чандален сгреши.

Пилето кимна тържествено и се обърна към стоящите наблизо ловци. Нареди им да потърсят Чандален и хората му. Калан си помисли, че Пилето не изглежда толкова доволен, колкото би трябвало да бъде.

— Почитаеми старейшино, нещо не е наред ли?

Очите му изглеждаха изморени под сключените вежди. Той погледна Ричард и се обърна към Калан.

— Две от Сестрите на светлината са се върнали. Чакат в къщата на духовете!

Сърцето на Калан подскочи. Тя се надяваше, че няма да се появят толкова скоро. Как са успели само за няколко дни? Тя се обърна към Ричард.

— Сестрите на светлината са се върнали и те чакат в къщата на духовете.

Ричард въздъхна.

— Нищо на този свят не се постига лесно! — Той се обърна към Пилето. — Довечера е Съвещанието. Ще бъдете ли готови?

— Довечера духовете ще бъдат с нас. Ще бъдем готови!

— Бъди внимателен! Не приемай нищо на доверие. Животът на всички ни зависи от това. — Той хвана Калан за ръката. — Да видим дали ще можем да ги накараме да ни оставят на мира.

Те тръгнаха през поляната, покрай съскащите огньове. Хората все още бяха тук, похапваха, танцуваха и пееха. Някои от децата вече бяха заспали, но други още танцуваха и пееха заедно с възрастните.

— Три дни — промърмори той.

— Какво?

— Само преди три дни бяха тук. Ще ги отпратя и утре ще сме вече далеч. Ще им трябват нови три дни, за да се върнат отново, а на нас са ни нужни два, за да стигнем до Ейдиндрил.

Калан гледаше напред.

— Така ще е, ако те спазят досегашната си програма. Но кой може да каже дали няма да се върнат след един ден или след един час. Имаш само три възможности, Ричард. Страх ме е за теб. Страхувам се от главоболията ти.

Този път тя не се огледа, но го направи Ричард.

— Не искам да нося яка. За нищо на света и заради никого!

— Знам — прошепна Калан.

Той отвори вратата и влезе в къщата на духовете с твърда стъпка. Очите му се спряха върху двете жени, изправени в средата на стаята. Качулките им бяха отметнати назад, лицата им излъчваха спокойствие. Ричард спря срещу тях.

— Имам един въпрос към вас и искам отговор.

— Радваме се, че си толкова добре, Ричард — каза Сестра Вирна, — че все още си жив.

— Защо Сестра Грейс се самоуби? Защо го допуснахте?

Сестра Елизабет застана пред Сестра Вирна. Тя държеше в ръцете си отворената яка.

— Казахме ти още първия път, че това не подлежи на обсъждане. Такива са правилата.

— И аз имам свои правила — Ричард гледаше двете жени, застанал с юмруци на хълбоците. — Първото ми правило е, че днес никой няма да се самоубива.

Те не му обърнаха внимание.

— Ти ще ме чуеш. Аз, Сестрата на светлината Елизабет Мърик, изтъквам втората причина за носене на Рада’Хан, давам ти втора възможност да получиш помощ. Първата беше, че с помощта на яката ще можеш да контролираш главоболието си и съзнанието ти ще се отвори за уроците, които ще ти дадем, за да се научиш да управляваш дарбата си. Ти отказа първата възможност да ти бъде помогнато. Ще ти дам втора възможност и предложение. — Тя го погледна, за да се убеди, че я слуша с цялото си внимание. — Втората причина за носенето на Рада’Хан е, че чрез яката ние ще можем да те контролираме.

Ричард я изгледа.

— Да ме контролирате ли? Какво значи да ме контролирате?

— Означава точно това, което казах!

— Няма да сложа яката около врата си, за да ме контролирате. — Той се доближи до нея. — Нито поради каквато и да е друга причина.

Сестра Елизабет протегна напред яката.

— Както вече ти казахме, много по-трудно за теб е да приемеш второто предложение. Моля те, повярвай ни, ти си в голяма опасност, Времето ти изтича. Моля те, Ричард, приеми второто предложение. С третото ще ти бъде още по-трудно.

В очите му се появи нещо, което Калан беше виждала само веднъж преди — когато му подадоха яката предишния път. Нещо диво, нещо стряскащо. Чак тръпки я побиха. По ръцете й преминаха ледени иглички. В гласа му вече нямаше гняв.

— Казах ви вече — прошепна той. — Няма да нося яка. Заради никого! По никаква причина. Ако искаш да ме научиш да използвам дарбата си, да я контролирам, можем да си поговорим за това. Има неща, които вече се случват, за които вие не знаете нищо. Важни неща! Опасни! Аз, като Търсач, нося отговорност. Не съм дете, както вие се обръщате към мен! Голям мъж съм. Можем да поговорим!

Сестра Елизабет го гледаше свирепо. Ричард отстъпи назад, затвори очи и леко поклати глава. Когато отново ги отвори и погледна към нея, нещо се беше случило! Калан не можа да определи какво точно. Силата в очите на Елизабет бе избледняла. Тя стискаше яката, но гласът й премина в боязлив шепот.

— Приемаш ли предложението и Рада’Хан?

Ричард я погледна. Гласът му бе силен.

— Отказвам!

Сестра Елизабет пребледня и погледна към Сестра Вирна.

— Прости ми, Сестро, задето не успях да се справя — гласът й прозвуча като въздишка. — Сега всичко зависи от теб.

Сестра Вирна я целуна по бузите.

— Светлината ще ти прости, Сестро!

Сестра Елизабет се обърна към Ричард, лицето й се вкамени.

— Дано Светлината ти помага винаги! Дано един ден намериш верния път!

Ричард стоеше с юмруци на хълбоците. Тя вдигна брадичката си. Точно както Сестра Грейс беше направила, тя вдигна ръката си напред и с едно бързо движение на китката измъкна сребърния нож. Ричард продължаваше да я гледа, а Калан не вярваше на очите си. Сестрата се готвеше да се самоубие! В къщата цареше мъртвешка тишина. От вълнение никой не смееше да помръдне.

В мига, когато ножът започна да се движи, Ричард се хвърли напред със светкавична бързина. Преди сестра Елизабет да разбере какво става, той сграбчи китката й. С другата си ръка се опитваше да разтвори пръстите й, за да вземе ножа. Тя не беше много силна.

— Казах ти моето правило. Днес никой няма да се самоубива!

Лицето й се сгърчи от усилие.

— Моля нека… — Тялото й трепереше. Главата й рязко се килна назад. От очите й бликнаха ярки светкавици. Сестра Елизабет се строполи на земята. Сестра Вирна измъкна ножа си от гърба на жената. Очите й се вдигнаха от мъртвото тяло към очите на Ричард.

— Трябва да погребеш тялото й сам. Ако накараш някой да го направи заради теб, ще сънуваш кошмари през целия си живот. Ще бъдат причинени от магия. А за това няма лек.

— Ти я уби! Ти я уби! Какво ти става? Как можа да я убиеш?

Тя скри ножа в ръкава си и го погледна, а после посегна, взе ножа на другата сестра от ръката му и го прибра в пелерината си.

— Ти я уби! — прошепна сестра Вирна.

— По ръцете ти още тече нейната кръв!

— Това е само брадвата на палача! Той не действа сам!

Ричард се нахвърли върху нея. Тя не помръдна, просто стоеше и продължаваше да го гледа. Ръцете му спряха безсилни още преди да я е докоснал. Блъсна се в невидима стена, докато Сестрата продължаваше да го гледа.

В този миг Калан разбра кои са тези Сестри.

Ричард освободи напрежението от сблъсъка в невидимата стена. Леко отдръпна ръце назад. Видимо се отпусна. Лицето му придоби спокойно изражение. Той протегна ръка към Сестра Вирна. Пръстите му се впиха в гърлото й. Очите й се вторачиха в него с изненада.

— Ричард — прошепна гневно тя, — махни ръцете си от мен.

— Ти самата ми каза, това не е игра! Защо я уби?

Краката му се отделиха от земята. Той се понесе на няколко сантиметра от пода. Вкопчи се още по-силно в гърлото й. Когато тя видя, че няма да я пусне, около двамата се извиха огнени кълба.

— Казах ти да ме пуснеш.

Още един миг и огънят щеше да погълне Ричард. Преди да осъзнае какво става, Калан беше насочила юмрука си към Сестрата. От китката и дланта й се стрелна синя светлина. Докато тя се опитваше да обуздае силата си, изхвръкнаха искри синя светлина. Изсъскаха и се стрелнаха напред, обиколиха цялото помещение, изкачиха се по стените и тавана, навсякъде, без двете фигури, вкопчили се една в друга. Калан потръпна от напрежението, което се изискваше, за да задържи силата си.

— Спрете!

Искрите синя светлина угасиха огъня помежду им.

— Стига убийства днес!

Синята светлина угасна. В къщата настъпи тишина. Сестра Вирна погледна към Калан. В очите й блестеше ярост. Ричард усети земя под краката си и свали ръцете си от гърлото на жената.

— Нямаше да го нараня. Исках само да го изплаша, за да ме пусне. — Тя обърна огнения си поглед към Ричард: — Кой те научи да разкъсваш мрежа?

— Никой. Сам се научих. Защо уби Сестра Елизабет?

— Научил си се сам! — подигра му се тя. — Вече ти казах — това не е игра. Правилата трябва да се спазват — гласът й загуби остротата си. — Познавам я от много години. Ако някога успееш да направиш така, че този меч да се нажежи до бяло, ще разбереш какво означаваше за мен да я убия.

Ричард не й каза, че вече е успял да накара острието да побелее.

— И ти очакваш от мен да поверя живота си в ръцете ти, след като видях на какво си способна?

— Времето ти изтича, Ричард. След това, което видях днес, ще остана силно изненадана, ако главоболията не те убият скоро. Струва ми се направо невероятно, че болката не те е повалила още. Нещо те пази повече, отколкото трябва. Знам, че мразиш смъртта, но повярвай ми, това, което стана, беше само за да ти помогнем. — Тя се обърна към Калан. — Много внимавай със силата си, Майко Изповедник, съмнявам се, че имаш и най-малка представа колко е опасна.

Сестра Вирна спусна качулката над челото си, а кафявите й очи потърсиха Ричард.

— Ти получи и второто предложение и отказа. Аз ще се върна. Остава ти само още една възможност. Ако пак откажеш, ще умреш. Помисли си, Ричард. — Сестра Вирна затвори зад себе си вратата, а Ричард се доближи до мъртвата жена на пода.

— Тя ми направи нещо. Магия! Усетих го.

— Какво почувства?

Ричард поклати глава.

— Първия път, когато бяха тук, усещах, че нещо влияе върху волята ми, за да приема предложението. Но аз толкова много се страхувам от яката, че дори не му обърнах внимание! Този път беше по-силно! Беше магия. Магиите се опитват да ме принудят да се съглася, да приема предложението на Сестрите. Точно помислих за яката, когато тази сила си отиде изведнъж и аз успях да откажа. — Той я погледна. — Знаеш ли какво всъщност стана? Какво ми направи тя? Защо Сестра Вирна използва огъня и всичко друго?

Ръцете на Калан още тръпнеха от сините светкавици.

— Да, Сестрите са един вид магьосници.

Ричард се изправи.

— Магьосници ли?

Той дълго се взира в очите й.

— Но защо се самоубиват?

— Мисля, че за да премине силата им в следващата Сестра, която да стане още по-силна, когато опитат пак с предложенията си.

Той погледна към мъртвото тяло.

— Но защо за тях това е толкова важно, защо се налага да се самоубиват, за да ме принудят?

— Може би е така, както казват — за да ти помогнат!

Той я погледна разсеяно.

— Те милеят за живота на някой, напълно чужд за тях, докато вече две от техните Сестри умряха, за да ме накарат да приема помощта им. Каква е тази помощ?

— Не знам, Ричард, но съм изплашена до смърт. Страхувам се, че може би говорят истината, че нямаме много време и главоболията ще те убият. Страхувам се, че скоро съвсем няма да можеш да ги контролираш. — Гласът й беше тревожен. — Не искам да те загубя!

Ричард я прегърна.

— Ще се справя! Ще я погреба. След два часа е Съвещанието. Утре ще бъдем в Ейдиндрил и всичко ще е наред. Зед сигурно знае какво трябва да направим.

Тя само склони глава на рамото му.