Григор Угаров
По следите на заточеника (27)

II

Вървяха все успоредно на реката. Вляво започваше ска листо възвишение. Като някакви великани се възправяха чудно измоделирани, закръглени скали. Това бяха конгломерати, споени с тъмночервени песъчинки. Скалите бяха стръмни, почти недостъпни и заграждаха продълговата котловина. Ястребовия нокът беше уверен, че на това място се намира дивеч. Той бе идвал някога тук с вожда на племето. Тая земя принадлежеше на племето джинга. Войнствените джинги преди много луни бяха посрещали от скалите вражеските нападения на белите, но сега се бяха оттеглили в далечните плодородни полета на Южна Родезия. Ястребовия нокът се оплака, че десет луни не е валял дъжд, земята била суха, напукана и спечена. Нито маниоката, нито бататите могли да развият хранителните си коренища. Затова племето вече се прехранвало само от лов на дивеч…

Групата се влачеше едва-едва, хората с мъка отместваха краката си. Бяха съвсем изтощени, с очи, загубили блясъка си, с лица хлътнали, сивопепеляви, с остри скули и грозно изпъкнали адамови ябълки. Липсата на месо и мазнини, мъчителният път и опасността да попаднат под смъртоносните куршуми на португалците промениха туземците. Сам Павел Балванов, неизменно търпелив и волев, на вид също се измени: отслабна, около устата и очите му се образуваха дълбоки бръчки, лицето му, надупчено от хапливите мушици и комари, загоря и придоби цвят на баобабова кора. Но Павел проявяваше учудваща твърдост, търпение и душевна бодрост. Той не изпадна в малодушие нито един миг.

Но за себе си той не мислеше. Охканията, стоновете на изнемощелите негри, протритите им и ожулени места, които кървяха, гладът, който подкосяваше краката им и стопяваше мускулестите им тела, не му даваха покой.

И сега, като крачеше бавно, ослушвайки се в шепота на туземците, той жадно оглеждаше околността. Шаконда се влачеше последен. От носа му течеше кръв, левият му крак беше покрит с малки възпалени ранички. Павел чуваше гласа му, провлечен и отпаднал. Това го потискаше. Искаше му се да убие някоя птица, да го нахрани. Бананите, шушулките от някои горски растения, ядивни гъби и корени не можеха да му възвърнат силите. Павел се спря и накара Джума да му вземе багажа. Бедният негър изгледа с благодарност географа, устните му потрепнаха, той извърна лице и заплака, като мърмореше:

— Аз ще се поправя, бял човек! Ще те пазя до Голямата вода!

— Няма да те оставим! — отвърна му Павел. — Ще набавим месо! А щом ядеш два дни печено месо, ще се поправиш!

Изпитанията през тези дни дадоха възможност на Павел Балванов добре да изучи душата на негрите, привичките и характера им, да открие у тях ценни човешки добродетели…

Отзивчивите и неуморни хаубаувци съпровождаха географа по установените преходи, без да издадат нито звук на ропот, макар краката им да се подкосяваха и тропическата треска да ги раздрусваше.

А и природата като че ли се опълчи срещу пътниците. Всяка нощ валяха дъждове, земята подгизваше, потоци вода шуртяха през покривите. Влагата проникваше чак до костите. Макар температурата да не падаше ниско, все пак пътниците, и без това отслабнали, зъзнеха, спяха вкупчени един в друг като фламинги. Мъчно запалваха и огън, защото съчките бяха мокри.

Наистина, все още валяха малките дъждове, но и те бяха за хората цяла беда, защото се различаваха от големите дъждове само по това, че бяха краткотрайни и не толкова проливни.

Сутрин огряваше слънце. Въздухът, пропит от влага, спарен и задушлив, мъчно се поемаше. Под сянката на тропическия лес рядко проникваха слънчеви лъчи и пътниците едвам носеха натежалите мокри вързопи. От постоянната влага храната бързо плесенясваше, вещите хващаха мухъл, оръжието ръждясваше. Капоко и Домбо полагаха много грижи да запазят сухи патроните, затова ги увиваха в брезент или ги връзваха в кожените тулуми.

Всеки ден, преди да потеглят на път, туземците беряха банани, които на цели гроздове висяха над главите им. На всяка крачка руменееха едри вкусни гъби. Но това не стигаше. Случайно убитата птица негрите разкъсваха още недопечена. Но с това гладните гърла не се насищаха. Час по-скоро трябваше да убият едър дивеч.

Но тлъстите блатни птици прелитаха като стрели и бяха неуловими. От няколко дни не срещаха нито едно едро животно, освен самотна газела, която изчезна с бързината на мълния. Животните, слезли на юг през сухия период, и досега не бяха се придвижили насам.

Групата вървеше бавно, защото носеше на гръб пирогите. Всеки се оглеждаше и се мъчеше да долови и най-тихия предателски звук.

III

След смъртта на Муата Манго Ай зае неговото място и той раздаде талисмани за добър лов. Само Капоко отказа да вземе талисман, като посочи „огнените копия“ и своето оръжие. Той не вярваше вече, че кварцът ще направлява стрелата или копието, ще отнеме силата на животното или ще го докара на прицел…

Около реката, според Ястребовия нокът, можело да се открият водни козли, малки антилопи, биволи, носорози, зебри и жирафи. Зебрите били много предпазливи и пасели винаги по откритите места, за да подушват по-лесно опасността. Затова ловецът трябвало предпазливо да се приближава до тях. По тези места често се срещали скитащи диви биволи-отшелници, изгонени от стадото. Те били много свирепи и злонравни.

Може би разказът на Ястребовия нокът щеше да продължи още дълго, ако Ай не размаха копието. В окрайнината на гористата местност той бе забелязал стадо водни козли палла. Предпазливите, с остър слух животни, изглежда, бяха доловили стъпките на ловците, защото трепнаха изведнъж, надигнаха глави, застанаха като вкаменени и вятърът донесе само тревожното им пръхтене. После изведнъж полетяха като стрели и изчезнаха в гъсталака.

Да се преследват бързоногите животни, беше безсмислено, затова групата продължи пътя си.

Наближаваха някакъв пролом. Една тясна криволичеща пътечка водеше към него. Тук отдавна не бе стъпвал човешки крак и пътеката бе обрасла с гъста жилава трева.

Ястребовия нокът и Капоко вървяха на сто ярда от другите. Те се стремяха да се прикриват в сянката на дърветата, стъпваха предпазливо, малко приведени към земята, като държаха готови лъскавите си асагеи. След тях пристъпваха Павел и Домбо, а най-сетне Ай и Джума. Вятърът духаше насреща и всеки ловец се мъчеше да долови пръхтене на ноздри, звънки удари на рога.

— Белео кибо! — шепнешком извика Ястребовия нокът, престана да дъвче бетел, плю на земята и потърка асагея о голямата медна халка.

Това бе заклинание. С това заклинание туземецът търсеше помощ от добрия дух, за да се предпази от лошите очи на дивите животни, които пречат на точния удар на асагея и стрелата. Както всички туземци и Ястребовия нокът вярваше в различни божества. Едно такова божество винаги се загнездва в очните кухини и ловецът получава зачервяване, замрежване на очите. Всеки, който не е направил това заклинание, не може да има успешен лов, защото с премрежени от сълзи очи не може да нанесе точен и сигурен удар.

Всички произнесоха тайнствените думи „белео кибо“, откъснаха по един лист от дива смокиня и плюха на него. Само Капоко, който подражаваше на Павел, плю на дясната си длан и прихвана още по-здраво асагея.

Не бяха изминали и сто крачки, когато Ястребовия нокът се прикри зад един термитник. Последва го Капоко. Другите се провлякоха в храсталаците. Павел напълни пушката и дебнешком надникна през гъстия листак. Около дивите смокини пасеше стадо грациозни антилопи. Върху светлозеления фон на тревата животните се открояваха релефно и представляваха рядко красива картина. Антилопите, изглежда, бяха подушили вече подозрителни стъпки, та надигаха глави. По цялото стадо мина тревога. Животните не можеха да определят отде идва опасността, защото вятърът духаше по посока на ловците. Но силно развитото им чувство за предпазливост ги караше да се озъртат, да потрепват с косматите си уши. Павел се приготви да стреля, но Ястребовия нокът и Капоко, залегнали зад термитника, му пречеха.

Той забеляза, че Капоко бързо и ловко като рис се провлича в сянката на акацията, следван от Ястребовия нокът. В ръцете на двамата лъщяха готови късите асагеи с метални остриета. Без да сваля пушката от рамото си, Павел с лявата ръка дигна бинокъла и се вгледа в животните. Водач на стадото бе една едра и красива антилопа, с тънки като бамбукови пръчки крака, с големи очи, лъскав косъм и дълги сърповидни рога. Тя тревожно душеше въздуха и пърхаше, готова да полети като стрела. Върху антилопата падаше пъстрата, на светли петна сянка на дивата смокиня и косъмът й блестеше.

Ястребовия нокът и Капоко не я изпускаха от очи. Те се приближаваха с леки котешки стъпки, прикрити в сянката на мимозите. Когато бяха на около петдесет ярда, двамата чернокожи ловци изопнаха тъмните си мускулести тела, подскочиха почти едновременно и със силен замах хвърлиха късите копия, които блеснаха на слънцето и се загубиха. Само след миг Павел видя как антилопата се строполи на земята, без дори да издаде звук.

— Пана-ва! (Уби я) — извика някой.

Стадото, лишено от водача си, се засуети, вкупчи се на едно място и удари на бяг. Животните с бързината на вихрушка бягаха между ниските храсталаци, копитата им звънко кънтяха, лъскавите им рога проблясваха между зелените листа. Почти в същото време Меко-ва предпазливо се приближаваше към антилопата, а Капоко стоеше с готово за удар копие.

Павел не искаше да се бърка в работата на двамата ловци, но му се виждаше излишна предпазливостта, с която туземците пристъпват към убитото животно. Скоро той разбра, че туземците бяха много опитни ловци и нищо не правеха безцелно. Ястребовия нокът беше вече на две крачки от антилопата и внимателно се вглеждаше в кървавото петно, обагрило космите на задната й плешка. Като се движеше все така предпазливо, той искаше да я заобиколи и да провери дали няма и други рани, но един внезапен ритник със задния крак накара туземеца да подскочи, да се превие одве и да се строполи на земята. В същия миг Капоко със силен замах заби копието в животното, което потрепери, зарита и се отпусна, като обтегна крака. Антилопата беше мъртва. От ноздрите й бликна кръв. Ястребовия нокът се съвзе и като все още се държеше за корема, бавно се надигна, грабна копието и три пъти го заби в корема на животното, като крещеше:

— Белео кибо! Белео кибо!

Останалите хаубаувци, които едва се дотътриха до убитото животно, като нямаха сила да вдигат и забиват копията в земята, само произнасяха заклинанията.

— Пана-ва! Пана-ва!

В очите им заискри пламъкът на надеждата. През всичкото време Павел оглеждаше красивото животно. Ненапразно някои го наричаха грациозна антилопа. Ястребовия нокът, все така свит, пъшкаше и на два пъти плю кръв. От него географът научи, че антилопите са много страхливи животни и при преследване лесно се изморяват. А когато са в безизходно положение, влизат във водата и плуват като риби. Случвало се, уплашени от внезапно нападение, да падат мъртви, както пада мъртва и жирафата, преследвана продължително време. Но и падналата жирафа, и антилопата понякога при приближаване на ловеца може неочаквано да му нанесат толкова силен удар със задния си крак, че той може да се просне мъртъв.

IV

В момента, когато туземците с радостен крясък палеха огъня, а някои сечаха на части убитата антилопа, Капоко долови подозрителен шум, трепна, рязко се извърна и прихвана копието по-здраво. Цялата група се провлече зад близкия термитник. Очите на всички се взираха в една точка. Павел държеше готова за стрелба винчестерката. Острото като на ястреб чувствително ухо на Капоко не пропускаше нищо. Всеки издайнически шепот беше замлъкнал. Очите на туземците трескаво шареха наоколо. Скоро Капоко забеляза, прикрит в храстите, грамаден черен носорог. Сред ярките цветове и зелени листа тъмното тяло на носорога ясно се открояваше. По безкосмената му кожа подскачаше птицата кала — верният му страж.

Капоко знаеше, че носорогът е късоглед, но затова пък има силно развит слух. Той може би е изгонен от стадото и затова е станал свиреп и зъл, скита самотен и е много опасен за ловеца; загубил е чувството за предпазливост и влиза винаги в бой с всеки, който му се изпречи насреща. Затова негърът сега се мъчеше да разбере дали животното го е забелязало. Вятърът продължаваше да духа насреща. Носорогът стоеше, ослушваше се и само ноздрите му тревожно помръдваха. Към Капоко безшумно се приближи и Ястребовия нокът. Туземецът реши сам да провери животното. Взе шепа прах и го подхвърли насреща му. Вятърът го разнесе над храстите. Хвърли втора шепа. Той правеше това, за да разбере дали присъствието на ловците го е накарало да се прикрие в храстите.

Носорогът не се помръдна. Ушите му бяха наперени. Главата вдигната. От време на време по кожата му преминаваха нервни тръпки.

— Ще ни нападне ли? — попита Павел, като лекичко подръпна за ръката туземеца.

— Да, хамба — вместо Ястребовия нокът отвърна Капоко. — Той е много опасен и ще ни настигне!

— Тогава как ще се защитим? — погледна го Павел озадачено. — Тук копието и стрелата не ще помогнат?

— Прав е хамба! — съгласи се Капоко. — Само огненото копие може да го порази веднага!

Павел се намести по-добре, опря лакти в коленете и се прицели в левия хълбок на носорога. Чу се силен трясък и почти в същия миг ухото на географа долови тънкото режещо свирене на куршума.

„Рикошира!“ — с тревога помисли той, но нямаше време да напълни пушката отново, защото разяреното животно раздра тишината с бесен рев, изскочи от храстите и стремително полетя към групата.

— Кома нума! (Пръскайте се!) — извика Капоко, като отскочи към близкия баобаб.

Носорогът държеше главата си малко наведена. За опитното око на ловеца това значеше, че е едноок.

— Пазете се! — уплашено предупреди Ястребовия нокът и с бързината на пантера полетя към близката дива смокиня. — Той е сляп с едното око!

Като подхвърляше задница и ревеше зловещо, озвереното животно препускаше напред. Стъпките му кънтяха, под краката му хвърчаха клонки и сухи листа. Всичко ставаше така бързо, че времето можеше да се мери само с ударите на сърцето. От храстите до термитника нямаше повече от двеста ярда. С единственото си късогледо око носорогът все още не забелязваше човешките фигури, но той се носеше към мястото, откъдето бе чул изстрела.

Като бягаше на скокове към групата мимози, без да изпуска от погледа си носорога, Павел едва не се сблъска с Домбо. Момчето сега не бе както някога объркано и уплашено, не се суетеше, а предпазливо отстъпваше със зареден револвер в ръка.

— Бягай, Домбо! — извика географът. — Ще те стъпче звярът!

Домбо забърза, като се провираше между храстите.

Още не бяха се прикрили зад гъстите мимози и Павел за последен път погледна носачите. Ако животното се втурне сред тях — ще ги изпотъпче. Трябваше да им се помогне. Той стреля в него, но безуспешно. В тоя момент Капоко изскочи откъм големия баобаб и извика продължително. Носорогът, помамен от виковете, се отправи към него, но Капоко се скри зад дървото. Сега между носорога и безстрашния момък се изпречваше дебелото дърво. Носорогът летеше, сумтеше раздразнено. Във въздуха се носеше сърдитото му фучене, гръмкият тропот на копитата му. Земята се тресеше под стъпките му. Ястребовия нокът, скрит в храсталака, надничаше крадешком. Черното му лице лъщеше.

Когато разяреният носорог беше само на два ярда от баобаба и ясно се открояваше ъгловатата му глава, Ястребовия нокът продължително изсвири. Свирепото животно нададе още по-зловещ рев, спря се и тревожно задуши. Доловило наблизо миризмата на човек, то се хвърли вляво от баобаба, но Капоко, лек, пъргав и бърз като котка, вече се намираше на отсрещната страна…

Павел следеше със затаен дъх борбата между разяреното животно и човека. Ръката му притискаше заредената винчестерка. Той на няколко пъти я дига, прицелва се, но всичко ставаше така бързо, че тъкмо когато показалецът допираше спусъка, вместо носорога пред дулото на пушката, изскачаше Капоко.

Тая пълна с напрежение гонитба не трая дълго. Само човек със здрави нерви, безумно смел и съобразителен, можеше да запази присъствие на духа при такава смъртна опасност. Никой друг от групата освен Капоко не можеше да се похвали с такива качества.

Така се случи, че след няколко обиколки Капоко изведнъж се намери на една стъпка зад черния носорог. Тъкмо тоя момент той като че ли бе очаквал. Павел видя как смъртоносният асагей, хвърлен със силен замах, се заби в хълбока на носорога и срещу слънцето плисна като фонтан силна струя кръв.

— Пана-ва, хамба! (Уби го!) — облекчено въздъхна Домбо.

— Пана-ва! — повтори Павел, без да отпуска винчестерката.

Носорогът нададе пронизителен рев и като се олюляваше, направи само една обиколка. През това време Ястребовия нокът с един замах заби дългото си копие в корема му. Плисна нова струя кръв. Животното, загубило сили, разтърси долината с хрипкавия си рев, който постепенно се превърна в безпомощно хъркане, и рухна на земята.

Павел отпусна пушката, взе я в дясната ръка и бавно се надигна.

— Пана-ва, хамба! — извика Капоко.

В гласа на храбрия туземец се долавяше нотка на радост от победата. Но той не се бе възгордял. Само откритите му очи блестяха, леко извърнатите му бърни трепкаха.

Ястребовия нокът дигна копието, потърка го о талисмана на силата, заговори нещо неразбрано, обиколи баобаба, стъпи върху главата на едноокия носорог и зае тържествена поза, като че ли не Капоко, а той бе убил опасния звяр.

Капоко, без тържествени крясъци, скромно посрещна географа. Само силното нервно напрежение, което бе изпитал, бе попукало устните му. Момъкът поемаше въздух с пълни гърди, в очите му гаснеше, тъмният пламък. Той се съвземаше, по все пак още не можеше да каже нито дума. До преди минута смъртта като мрачна сянка бе вървяла по петите му и само благодарение на самообладанието, ловкостта и голямата си съобразителност той съумя смъртно да нарани разярения носорог. Никой от групата не бе наблюдавал такава храброст. Но Капоко остана все така тих и скромен, какъвто си беше през цялото време.

След като разгледа убития носорог-отшелник, Павел Балванов се приближи до момъка, потупа го по рамото и го похвали:

— Ти си добър ловец, Капоко!

И като показа животното, добави:

— Кау-ту е много силен и опасен!

Капоко неодобрително поклати глава, пое въздух и като се усмихваше, отвърна:

— Не, хамба! Хумба-хумба е по-опасен:

V

Домбо донесе вода в черупка от кокосов орех и я подаде на уморения си другар. Капоко жадно я изпи.

През това време Павел мислеше върху отговора на умния момък.

— А кой друг може да убие кау-ту? — попита той, като с това искаше да разбере мислите му.

— О, хамба — отвърна Капоко. — Всеки добър ловец може да излъже кау-ту! А в нашето племе има много ловци! Всички мъже са добри ловци на хумба-хумба и кау-ту! А най-добър ловец е Бенгас! След Бенгас са родовите старейшини! Те са безстрашни и добре си служат с копието и лъка!

Простите, но откровени и смислени думи на младия моп прозвучаха като пламенна защита на племето. В тях звучеше гордост. Капоко не злословеше срещу отделни родове и старейшини. Той упрекна само малодушните туземци, крадци и похитители на общия хамбар, които също влизаха в състава на племето. Павел знаеше добре това. Чувството на гордост и уважение към своето племе не позволяваше на разсъдливия момък едни да клевети, а да изтъква качествата на други.

„Цял мъдрец!“ — помисли географът.

— А има ли страхливци в племето на Бенгас? — след кратка пауза попита той.

— О, хамба — малко обидено и с укор го погледна негърът, — ние нямаме страхливи мъже! Всички мъже са храбри, затова нашата страна не се предаде на лошите бели!

Капоко накъса снопче трева и внимателно изтри копието и асагея си. Домбо, който стоеше мълчаливо край носорога, приближи до своя другар, потупа го ласкаво по рамото и тихо го похвали:

— Капоко, ти си хумба-хумба!

Капоко се засмя, около очите му се събраха ситни бръчици като лъчи, зъбите му лъснаха. Макар да беше по природа скромен, той все пак беше моп и за него нямаше по-хубаво нещо от това да го сравнят с могъщия слон. Слонът притежава огромна сила, пред която туземецът изпитва страх и почит.

 

 

След един час около накладения огън седяха всички. Апетитна миризма на печено месо изпълваше въздуха.

Негрите, макар да бяха изяли с вълчи апетит една цяла антилопа, не дочакваха да се изпекат набодените на дървени шишове късове месо от носорога, нахвърляха се и ги унищожаваха още недопечени. Зъбите на Шаконда като че ли бяха отвикнали да дъвчат и той с голяма мъка отхапваше по парченце, премяташе го из устата си и с усилие го гълташе.

Павел и Капоко бяха на пост. Не се чуваха гърмежи, нито се виждаха силуетите на тъмните туземски пироги, но португалците можеха да ги изненадат всеки момент и затова бивакът се охраняваше зорко. Отпаднали, измършавели и измъчени от продължителния път, туземските стрелци мъчно биха отблъснали добре въоръжените преследвачи. Заприличали на живи скелети, те трябваше да се съвземат. Но това не можеше да стане за ден-два. Сега имаше достатъчно опушено месо от носорога. Павел увеличи дажбите, но трябваше да мине поне една седмица, за да се възстановят напълно силите им. Затова, с риск да пропусне португалците, като скрие групата в гъстия лес, той реши да удължи почивката.

Павел сам страдаше от глад. Сега апетитната миризма гъделичкаше ноздрите му, но си наложи да търпи. Подпрян на винчестерката, той наблюдаваше хиените, които разпределяха помежду си главата и кокалите на носорога. Тишината постепенно се изпълни с хрипкав вой. Животните се давеха, ръмжаха и боричкаха. Скоро на мястото, дето бе убит носорогът, се търкаляха само оглозгани кокали.

 

 

Рано сутринта на другия ден пътниците потеглиха ободрени, нахранени и отпочинали. През нощта бе валял слаб дъжд. Росните капки по листата на мимозите, дивото кафе и бодливите храсти блестяха. Вятърът леко поклащаше перестите листа на палмирите. Безчет насекоми пълзяха по пътеката. Отново се чуваха предупредителните викове: „Яма! Червени мравки! Вдясно бодливи храсти!“

Ястребовия нокът вървеше последен с тежък товар на плещите си — той сам носеше своята красива лодка. Пътеката криволичеше сред гниещи растения, под сянката на смокини и дървовидни папрати. Тънките пълзящи лиани се оплитаха като скъсани телеграфни жици около дърветата. Излизаха вече в окрайнината на гората. Наблизо се показа стадо антилопи. Те бяха доловили стъпките на ловците и Павел забеляза между храстите отметнатите им глави, окичени със сърповидни рога. Тъмночервената им козина лъщеше на слънцето. Щом усетиха, че из гората вървят хора, антилопите се хвърлиха в надпревара напред. Ловки и бързи, като се догонваха едно друго, животните скоро потънаха в далечните храсталаци. Скоро отново настъпи тишина. Не се чуваше вече тропотът на копитата им, които отчетливо и звънко кънтяха като чукчета по твърдата земя. Обаждаше се само кресливият, малко пресипнал глас на Ястребовия нокът, но и той изведнъж замлъкна. Павел се обърна и го потърси с очи. Туземецът някак тайнствено изчезна, като че ли потъна в дън земя. Къде се бе дянал? Тъкмо сега трябваше да бързат, да не губят нито минута, за да се отдалечат колкото е възможно повече, тъй като носачите са сити и отморени. Но съвсем внезапно се загуби лодкарят-отшелник. Къде може да е пропаднал? Павел се ослуша.

— Къде се загуби Меко-ва? — попита той Домбо, който вървеше след него.

— Може би събира мед! — отвърна негърчето.

— Той има достатъчно мед! — допълни Капоко, като се връщаше обратно, протягаше шия и се вглеждаше между храстите.

Останалите туземци бавно се източваха напред. Джума подкрепяше Шаконда. Бедният хаубаувец едва се влачеше. Раните му бяха подлютени и го сърбяха. Той стенеше тихо. И тъкмо в това време се случи нещо, което прекъсна разговора между Павел и двамата младежи. Почти едновременно те чуха трясък от счупени клони, пръхтене на ноздри и тропот на копита. Капоко трепна и наостри уши.

— Ма-бама! (Бивол!) — озъртайки се, извика той.

Павел загледа между храстите. Негърът не се бе излъгал. Наистина, сумтейки високо, един разярен бивол препускаше бясно насреща. В такива случаи хората нямаха нужда от заповед, за да знаят какво да правят. С няколко скока и тримата се намериха зад една стара смокиня. Раздразненото животно дишаше шумно и пръскаше бели парцали пяна. С котешка ловкост прекоси пътеката един златист чакал. С тревожен крясък изхвърча над акациите един ястреб. С бързината на вихрушка прекоси пътеката малка красива антилопа. В това време откъм дънера на смокинята се насочваше дулото на винчестерката. Домбо държеше готов за стрелба револвер. Капоко стоеше цял изпънат, здраво прихванал асагея.

Разстоянието от бивола до мястото, където дебнеха хората, нямаше повече от триста ярда. Разяреното животно го премина за по-малко от половин минута. В последния миг Павел чу тежкия тропот, едно черно петно се мярна между храстите, изведнъж въздухът се изпълни с тревожен шум и трясък. Биволът прелетя като ураган на десет ярда от смокиновото дърво и отмина. Никой не стреля. Без да си кажат нито дума, Павел и Капоко се разбраха с очи. По-добре бе да го пропуснат, отколкото да стрелят в него и да издадат присъствието си. Биволът в тоя момент не застрашаваше живота на никого.

Но тъкмо сега се случи още нещо, което съвсем изненада географа. Уплашени за живота на Ястребовия нокът, който бе останал назад в гората, Павел и Капоко със затаен дъх очакваха сърцераздирателния му писък. Вместо това съвсем неочаквано и странно — разяреният бивол, който прелетя със зловещ рев край тях, не измина повече от сто ярда и също внезапно изчезна. След миг-два се чу глух рев, слаб и хрипкав, който излизаше сякаш изпод земята.

Домбо и Капоко се спогледаха многозначително. Павел въздъхна и присви очи. Не можеше да се предполага, че Ястребовия нокът е посрещнал бивола, нанесъл му е дълбока рана и той е грохнал безпомощен на земята. Не, никой туземец не би се решил на такава безумна постъпка, колкото и добре да владее лъка и копието. Всяко разярено животно, което така стремително напада, трябва да се примами към някакво дърво, да се издебне и тогава да му се нанесе смъртоносен удар.

Очевидно тук бе станало нещо съвсем друго. Но какво? Върху това напрягаха ума си и тримата пътници. Освирепялото животно не се обаждаше вече. От заглъхващия рев се разбираше, че то е смъртно ранено. Но къде се губи Ястребовия нокът?…

VI

Тръгнаха по следите на бивола. Гъстите храсталаци, мимозите и дървовидните папрати бяха прекършени и стъпкани, като че ли тук бе минал ураган. Личаха дълбоки стъпки. Още висяха незасъхнали по буренаците парцали от бяла лепкава пяна. Тук-там по бодливите храсти се развяваха кичури косми. Тежките му копита бяха изрязали като с нож змийската трева.

— Меко-ва? — проточено извика Капоко.

Ослуша се. Никой не се обади. След това той изсвири по туземски с палец в устата. Никакъв отговор! Домбо мълчаливо наблюдаваше белия човек. Двамата приятели се разбираха само с едно смигване на окото, един мълчалив жест или повдигане на рамене.

Ястребовия нокът бе изкусен лодкар. Той добре познаваше околностите на Замбези и дълбочините на самата река, затова успешно изпълняваше службата главен лодкар. Той караше предпазливо, отбягваше опасните места, въртопите и местата, които гъмжат от свирепи водни хищници. Загадъчното му изчезване бе голяма загуба за групата…

Стигнаха до едно място, където следите се губеха. А на пет крачки зееше отвор на яма, покрита с изпочупена тръстика. Тримата предпазливо се приближиха. Тук се криеше загадката около смъртта на бивола. Биволът бе попаднал в туземска клопка. Това бе яма, дълбока два човешки ръста, прикрита отгоре със стъбла от тръстики, акациеви клонки и папрат. За пръв път Павел бе очевидец на такава грозна картина. Животното бе налетяло на ямата внезапно и под тежестта на собственото си тяло с падането се бе набучило на острия кол, забит на дъното.

Такива туземски ями за лов на едър дивеч се срещаха по всички пътеки, където минаваха слонове, биволи, носорози или хипопотами. Затова, когато тръгне на път керван от чернокожи, за водач избират най-опитния човек. Той често се спира, подозрително оглежда скършените вършини на акациите и храстовидните мимози, натрупаните купчинки от изсъхнали клони и бурени. Преди да направи решителна стъпка в такива съмнителни места, водачът изпробва всяка стъпка с копието. Досега за водач на групата служеше Ай. Само при лов той отстъпваше на Капоко.

— Няма го Меко-ва! — като на себе си промълви Павел, без да поглежда двамата си приятели.

След това замислено огледа околността и добави:

— Може би е ухапан от змия?

Капоко и Домбо се спогледаха, но нищо не отвърнаха. Имаше такава опасност. Много често пътеките пресичаха разновидни отровни змии. Някои имаха тъмен цвят и мек меден оттенък. Други бяха ярко оцветени, много пъстри. Срещаха се кобри и слепи сребристи змии, не по-дълги от земен червей. Ухапването от някои действаше смъртоносно. Затова не бе изключено главният лодкар да се гърчи някъде, заровил глава в гъстия буренак.

Беше тихо, чуваше се само жуженето на дивите оси, тънкото свирене на комарите и малките мушици. Капоко оглеждаше разсеяно наоколо. Ако се съдеше по бръчките на челото му, ясно бе, че мисълта му трескаво работи.

— Хамба — досетил се нещо, изведнъж извика младият негър. — Тук някъде има и друга яма!

Не стана нужда опитният ловец да я търси дълго, защото до изострения му слух достигна някакъв звук. И както правеше обикновено в такива случаи, той се понаведе, заби асагея в земята, прилепи ухото си до него, по-добре да чуе, и лицето му се оживи:

— Хамба, чувам глас! — извика той.

Наистина някъде наблизо се носеше едва доловимо, глухо стенание.

— Вярно! — възкликна географът, като едва прикриваше вълнението си.

— Той е, хамба! — скочи и Домбо.

Няколко минути и тримата слушаха със замряло сърце тайнствения стон. Той се носеше тих, проточен, трептеше като плач, изтръгнат сякаш от сърцето.

— Тук е Меко-ва! — каза Капоко. — Наблизо е! Но това място е опасно! Чакайте!

Павел слушаше думите на младия негър, но нищо не разбираше и само повдигаше рамене. Какво искаше да каже? Ястребовия нокът е наблизо, някъде тук? В същото време се чу нов стон. Това като че ли бе достатъчно за Капоко. Той скочи през пътеката, съгледал нещо, разпръсна натрупаните клони, клекна на колене и надникна.

— Меко-ва! — обхванат от буйна радост, извика той. — Ой, Меко-ва! Как попадна тук?

Павел не се сдържа, притича и надникна в раззиналата яма. На дъното лежеше свит на топка човек и болезнено стенеше. Капоко наряза дълги стъбла от жилави лиани, изплете ги на дебело въже, завърза се за кръста и подаде единия край на географа.

— Аз извадя Меко-ва!

Павел и Домбо хванаха изплетените лиани, запънаха здраво крака за дебелия дънер на едно дърво и започнаха бавно да пропускат въжето. Ямата бе дълбока два човешки ръста, в средата стърчеше кол, забит с острието нагоре. Все пак туземецът-лодкар се бе отървал леко. Той можеше да сподели участта на дивия бивол, ако се бе натъкнал на кола. Но това не бе станало по една щастлива случайност.

Извадиха нещастника. Лицето му бе цяло ожулено. От израненото му чело течеше кръв. Само тук-там имаше подутини. Изглежда, при падането се бе натъртил, но не се виждаше сериозна рана. Макар да стенеше от болка, нямаше опасност за живота му. Павел както винаги носеше на гръб малката си пътна аптечка. Той развърза набедреника на туземеца, обърна го по гръб. Искаше да провери да не би да е контузен в коремната област, но нямаше нищо.

Ястребовия нокът полежа така няколко минути и бавно се надигна. Щом отвори очи и погледна наоколо, извика:

— О, сану ма! (Спасен съм!)

После плахо се озърна, съгледа ямата, където лежеше убитият бивол, надникна вътре и се дръпна отвратен. Свали от ухото си голямата кръгла халка и я отърка о коляното. След това се помъчи да се усмихне, но лицето му се сгърчи в тъжна гримаса. Той погледна Павел, после Капоко и заплака, като повтаряше:

— О, куа-нама! (Колко сте добри мъже!)

След това потърси копието си, но то бе разтрошено на дребни тресчици от копитата на бивола. Стрелите бяха пръснати сред тревата, а бамбуковият му лък, кой знае как останал цял, се люлееше на едно мимозово клонче.

Ястребовия нокът закопча набедреника си, пристегна го добре, взе лъка и стрелите, попипа кожената торбичка.

— Как падна в ямата? — попита Павел, като си тръгваха.

— О, хамба — дигна уплашено очи туземецът. — Аз късах лечебни билки за Шаконда. Биволът връхлетя като мълния. Отскочих встрани, за да му направя път, и хлътнах в ямата! Помислих, че там ще си умра. Но куа-нама ме спаси!…

 

 

Като бързаха да настигнат групата, те прогониха от банановата горичка грамаден африкански бананояд и ято сиви гълъби. Домбо забеляза някакво гнездо и притича да надникне в него, но се дръпна като ужилен и удари на бяг. Между клоните лениво се провличаше като черна лента, украсена със светложълти петънца, двуметров питон. На пръв поглед той се сливаше с околната природа, но сега пълзеше и не можеше да остане незабележим. Животното не беше от най-едрите, които в Америка поглъщат цели антилопи, но в издутата му шия навярно се намираше цялото младо поколение на двойката сиви гълъби. Питонът се свря в гъстата змийска трева. Почти в същото време пред самите крака на пътниците се провлече и една африканска змия от семейството на аспидите. Това отровно влечуго, сродно с индийската кобра, беше дълго около петнадесет стъпки и никак не бе безопасно.

Но сега не бе време да изследват влечугите, макар да представляваха за Павел огромен интерес. Имаше нещо по-важно. Някъде назад, сред мълчаливата и тайнствена тропическа растителност или в сянката на надвисналите над реката дървета, като рисове, безпощадни и свирепи, ги дебнеше шайката португалци. Никой не знаеше кога и откъде ще изскочат. Освен това суровата африканска природа очакваше пътниците с нови изненади.

VII

Бързото течение помагаше на лодкарите, без да хабят сили, да плуват безспирно с десетки мили. Ако все още португалците ги преследваха, дори да използваха туземски пирови, можеха да ги настигнат едва след един ден. Засега пътниците бяха загубили само един ден и в случай че не ги забавеше нещо, щяха да стигнат делтата на Замбези навреме.

Все пак предстоеше още много път. Наистина, пълноводната река им помагаше да се движат най-малко десет пъти по-бързо, отколкото ако вървят по сухо, но пътуването по вода тук не беше съвсем сигурно и безопасно. Освен водните ями с бесни въртопи, речните прагове, огромни изкоренени дървета, коварните бързеи и подводни скали, те трябваше да се предпазват от свирепите водни хищници. А тази опасност можеше да се избегне само ако лодкарите са на мястото си и си служат добре с греблата. Туземците, които придружаваха Павел, и особено Ястребовият нокът, бяха акробати в управляването на пирогите.

И сега те стояха на кърмата и очите им непрестанно се оглеждаха напред. Още не се чуваха далечните глухи и тревожни удари на туземските тъпани.

Последният печен къс месо бе изчезнал в гладните гърла на негрите. Но те сега не бяха изтощени както преди и можеха известно време да утоляват глада си с плодове, луковици от мокури, банани и захарна тръстика…

Реката все повече се стесняваше, притисната от скалистите възвишения. Отново се появиха опасни прагове и групата бе принудена да продължи по пътеките на гръб с лодките…

VIII

Ястребовия нокът сега вървеше до Павел, трескаво въртеше малките си бляскави очички като ягуар, спираше от време на време, ослушваше се, тършуваше с копието из храстите. Лицето му, черно като смола и много подвижно, беше покрито с гъсти бръчки. Щом заговореше, освен дебелите му обърнати бърни всяка бръчица трепкаше, та дори малките му миши уши помръдваха. Този човек, приличен на шимпанзе, с жилести и сухи ръце и крака, състарен без време, никога не говореше за своята жена и деца, за племето и селището…

Вървяха успоредно на реката. Тук според Ястребовия нокът се срещали най-много антилопи. Слънцето сипеше жар и в такова време, говореше той, водният козел лежи в гъстата крайбрежна тръстика и допуска ловеца на десет ярда до себе си. В последния момент скача, издава предупредителен рев и цялото стадо се втурва в бяг.

Туземецът назоваваше различните видове антилопи на своя племенен език. Черния козел той наричаше куал-та, храстовия козел — наконг. В блатистите места Ястребовия нокът бил виждал водните козли лечуе и поку и красивия петнист козел памбала. Животното обикновено сутрин и вечер се движело из храстовите горички, издавало тревожен лай вместо познатия кози рев. При опасност се хвърляло в реката или блатото, прикривало се между тръстиките и там притихвало. Ястребовия нокът познавал местата, обитавани от антилопите куду, палла, черния козел или куал-та, кама, гну еланд и каменистия козел. Той описваше така подробно и с дълбоко познаване всеки представител от голямото семейство на антилопите, че въпреки богатите си познания географът се смая.

Скоро животните сами започнаха да се представят. Тръстиковият козел потвърди думите на Ястребовия нокът. Негрите едва не го настъпиха, когато изведнъж скочи с предупредителен рев, който не приличаше на блеене. Павел стреля, но напразно. Животното като вихрушка профуча през ниските храсталаци и потъна в блатната тръстика. Острият пронизителен рев като че ли бе тревожен сигнал за всички останали животни и птици.

Ястребовия нокът и Капоко с див крясък се втурнаха след бързоногия козел. Изсвистяха няколко стрели. Един асагей блесна срещу слънцето и се заби в земята. Капоко отмина напред, а Ястребовия нокът се наведе да си вземе асагея.

Едва сега Павел съгледа, че туземецът носеше на бедрото, прикрита от набедреника, дълбока рана, отдавна зараснала, но на мястото й бе останала продълговата сбръчкана вдлъбнатина. Белегът бе грижливо прикрит с ресните на набедреника. Той се учуди, че не бе я забелязал, когато го извадиха от ямата.

Павел затича след двамата ловци. Домбо бе останал назад. Чуваше се тропот на копита. Стадото тръстикови козли бягаше в галоп.

Изтрещя изстрел. Павел изненадан се спря и се върна няколко крачки назад. Озърна се. Над храстите се дигаше синкав дим.

— Кой стреля? — попита той.

— Аз, хамба!

Негърчето следеше нещо с очи, Павел притича и едва сега разбра, че изстрелът не бе даден напразно. Върху змийската трева лежаха два петнисти питона, сплетени един в друг. Куршумът бе пронизал едновременно и двете влечуги. Търбухът на единия питон бе издут като гайда. Изглежда, бе нагълтал някакво животно. Географът за втори път виждаше петнист питон, един от най-честите обитатели на крайбрежията. Веднъж Бенгас му предложи месо от питон, но то бе жилаво и имаше дъх на мърша.

Двата питона, които все още не бяха издъхнали, бяха дълги около два метра. Сега, като ги наблюдаваше, Павел си спомни преданието, което говори, че питонът е митически змей, убит от Аполон. А всъщност той не е отровно влечуго. Не напада човек, макар да притежава голяма сила и жилавата му опашка, с която убива жертвите си, да прилича на дебел каучуков бич. Обикновено той се храни със зелени жаби и дребни блатни птици, а много често се задоволява и с насекоми. За разлика от питоните в Централна Америка, които имат огромни размери и понякога гълтат цели антилопи, петнистият питон, покрит с пъстра тъмнокафява кожа, е по-къс и не така злонравен…

IX

Павел и Домбо вече настигнаха двамата туземци. Ястребовия нокът още крещеше с пискливия си глас, за да изплаши и обърка стадото, та както става често, някоя антилопа да се откъсне от него и да дойде на прицел. Но освен кресливия глас на Ястребовия нокът чуваха се и други викове. Явно бе, че към Ястребовия нокът са се присъединили и другите туземци.

В това време неочаквано се разнесе свиреп рев. Чу се трясък на счупени клони, уплашен вик се смеси с крясъка на няколко гърла. Павел на два скока се намери на откритата зелена полянка, спря се и приготви пушката. Впери очи в ниските бодливи храсти и за пръв път стана свидетел на силата и яростта на най-опасния звяр в джунглата — горилата.

Всичко стана така бързо, че едва когато горилата, с грамаден ръст, широки рамене и отвратителна космата глава, лежеше мъртва пред краката му, той можа да си даде сметка за грозящата го опасност…

 

 

Отначало той видя животното да лети срещу него, като цепеше въздуха със своя мощен и свиреп рев. Като бягаше, разярената горила трошеше с гърдите си клоните, тялото й подскачаше като повдигнато от пружина.

— Бягай, Меко-ва! — бе извикал някой.

В този момент с бързината на нападащ носорог Ястребовия нокът й прекоси пътя, тя направи огромен скок и той едва не се промуши под огромното й космато тяло.

— О, еее! — ревяха туземците.

— О, еее!

Може би с викове искаха да сплашат горилата, но тя не се стресна, а още по-стремително се спусна срещу хората. Отдалеч тя приличаше на някакво чудовище. Щом се изправи на огряната от слънцето поляна, на задната й плешка светна ярко кърваво петно. Павел се прилепи към земята. Той съобрази — горилата е ранена. А щом е ранена, обхваната от дива ярост, тя напада решително и бързо.

— Хамба, дум-дум! — нетърпеливо извика Капоко.

Почти в същия миг изтрещя първият изстрел, но куршумът не повали горилата. Павел напълни пушката и отново се прицели. Но сега не можеше да стреля. Косматият звяр направи огромен скок и в този момент тъмното му космато тяло като че ли увисна във въздуха. Гората потрепери от нов гърлен рев. В следващия момент животното разпери грамадните си лапи, сграбчи мъничкото телце на Меко-ва и го подхвърли като топка във въздуха. Градушка от стрели се посипаха върху нея, но заслепена от ярост, тя не се изплаши. Хвърли се напред и като размахваше дългите си предни крайници, които наподобяваха яките космати ръце на великан, за по-малко от пет удара на сърцето изпотръшка до един туземците.

В това време Меко-ва се надигна, бързо замахна, но не успя да хвърли копието, защото горилата чевръсто отскочи, озъби се насреща му, зловещо изрева и отново човекът и звярът се сборичкаха. Но и това не трая дълго. Когато туземецът се строполи на земята, а горилата стоеше изправена, Павел стреля. От дулото на пушката още струеше дим, когато косматият великан подскочи два пъти, нададе отчаян рев, падна, сгърчи се и обтегна крака.

— Вей-ха ва, куа-нама! (Белият човек уби горилата!) — развикаха се зарадвани туземците.

Само Ястребовия нокът лежеше тежко контузен. Нещастният негър за втори път пострада. От челото на Капоко, се стичаше тъпка струйка кръв. Макар Павел да видя кръвта на Капоко, той притича при Меко-ва, обърна го по гръб. По тялото му личаха десетки синини, обелена кожа, дълбоки драскотини от нокти и само малка рана в лявото рамо. Ястребовия нокът стенеше и се гърчеше от силни болки. Ай накъса някаква лековита трева, стри я между два камъка и с пяната, която изби от стъблата, намаза ожулените и натъртени места. Не мина много време и туземецът се съвзе, бавно повдигна глава и се огледа наоколо. Павел стана, потърси с очи Капоко. Домбо, седнал до другаря си, бършеше кръвта му с някаква смачкана папрат. Така бе правил много пъти белият човек. Макар че бе контузен, момъкът беше бодър и усмихнат, като че ли нищо не бе се случило.

 

 

Докато печаха месото, Павел реши да направи отново някои наблюдения. Той бе установил, че след всеки дъжд температурата рязко пада. Така сутринта при изгрев-слънце бе измерил доста ниска температура, в два часа следобед температурата се повиши значително и термометърът показваше 37° С. Не можеше да се диша. Непоносима жар се сипеше от небето. В таблицата, съставена от географа за температурата и валежите, такава рязка промяна бе отбелязана само веднъж, и то пак по същото време преди една година. Червеното кръстче в диаграмата напомняше този ден, който мъчно се забравя — деня на страшната буря.

Затова Павел набързо прибра термометъра и дигна под тревога негрите.

— Идва буря! — предупреди ги той, но това беше излишно, защото изведнъж притъмня и земята се разтресе от страшна гръмотевица.

Трябваше бързо да се прибере багажът, да се опъне палатката, да се направят здрави туземски колиби с непропускливи покриви, за да се подслонят хората. Но беше късно — бурята връхлетя още докато опъваха палатката и само една колиба бе набързо сглобена. Сякаш залп от хиляди оръдия разтърси околността, блесна ослепителна светкавица и наблизо пламна като факла баобаб. С бесен рев вятърът лудуваше в гората. Кършеше и чупеше дърветата, които се събаряха с трясък. Дъждът плющеше, като че ли някъде бе отприщен огромен бент…

Цял час вилня бурята и когато отмина, всичко плуваше във вода. Храсталаците и тревата бяха премачкани, сякаш над тях бе минал огромен слон, дърветата стърчаха с изпочупени клони и стъбла. Палатката бе раздрана и вещите в нея намокрени. Ураганът както внезапно връхлетя, така и отмина. Небето се проясни. Над окъпаната долина отново грейна слънце. Туземците побързаха да проснат на тревата багажа да се суши. А Павел разтвори диаграмата и отбеляза още едно червено кръстче.

 

 

До вечерта туземците убиха две антилопи куду, най-едрите представители на това семейство. Те ги одраха, нарязаха ги на пържоли и ги опекоха на огъня. След вечеря напълниха с печено месо три кожени тулума за път. Ястребовия нокът не се отказа от вкусното месо, макар все още да стенеше и да се оплакваше от силни болки.

Сутринта рано, преди изгрев-слънце, когато над голямата река пълзеше тънка прозрачна мъгла, всички бяха вече в пирогите.

Ястребовия нокът отново заби бамбуковия прът в речното дъно, но го прищракаха болки, той изпъшка, после бързо скочи и бутна лодката. Някъде наблизо приплеска с криле някаква птица. Перата й чудно блестяха върху бистрата вода. Лодките се проточиха една след друга, а когато бяха вече в талвега^[1], полетяха като тъмни лъскави щуки и оставиха след себе си дълги сребристи опашки.

Не бяха изминали много път и вятърът донесе далечни глухи удари на туземски тъпан…