Григор Угаров
По следите на заточеника (26)

II

Напред групата бръмчеше като разбунен кошер. Павел чуваше неспокойните гласове на туземците, острите и отсечени свиркания, проточените им викове. Ай крещеше нещо неразбрано.

— Няма бял човек! — уплашено викаше някой.

— Куа нама ва! (Изчезна човекът!) — тюхкаше се друг.

— Той има огнено копие и хумба-ба може би не ще го нападне! — допълваше трети.

— Може да го е издебнал някой хумба-ба?

— Белият човек е силен и ще го срази!

Растящата тревога, нотките на отчаяние, които долавяше във всяка дума, дори вайканията на Ай говореха, че географът вече имаше сигурни спътници, които нямат намерение да го напуснат. Това неочаквано изпитание за него беше особено важно, защото предстоеше труден път, пълен с изненади и опасности.

Когато Павел заедно с двамата си приятели настигна групата, пръв го забеляза Джума. Джума затича насреща, му, издаде радостен крясък, дигна копието.

— Куа-ва вама! (Белият човек е жив!) — прогърмя плътният му бас.

Тези думи дълго ехтяха в крайбрежните гъсталаци. Дори Меко-ва — Ястребовия нокът, който носеше на гръб своята лодка, някак тържествено и гордо ги произнасяше.

Скоро около Павел Балванов се събра цялата група. Всеки гърлено крещеше: „Куа-ва вама! Куа-ва вама!“ и размахваше копието над главата си в изблик на радост.

Ай задъхан се приближи до географа, вгледа се в него с малките си кафени очи, докосна се до ръката му, попипа винчестерката, опита се нещо да му каже, но като че ли се забърка и гръмко се разсмя.

— О, хамба, ти си тук! — най-сетне съвсем ясно каза той. — Хубаво е, че си жив!

— Жив съм, както виждаш! — усмихна му се Павел и го потупа по рамото.

— Имаш ли рана от хумба-ба? — като оглеждаше ръцете му, го заразпитва съветникът.

— Каква рана? — повдигна рамене учудено географът.

— Зомба казва, че хумба-ба те нападнал, когато си вървял близо до реката!

През това време Капоко слушаше внимателно. Само Меко-ва — Ястребовия нокът, не вземаше участие. Клекнал на едно коляно недалече от пътеката, той разравяше земята. Като изкопа плитка ямичка, туземецът извади от кожената торбичка ръждивия пирон, който му бе подарил географът, и го зарови. След като притъпка пръстта, както правят негрите, когато садят луковици от маниока или батати, и забучи една пръчка от бамбук на същото място.

Ясно беше, че неукият човечец е взел тая странна вещ на белия човек за корен на растение и се бе заел да я посади, та когато се върне от път, да я намери вече поникнала. Павел го повика и му обясни предназначението на пирона, но той не повярва. От разговора стана ясно, че племето на туземеца лодкар живее навътре в планината и е твърде изостанало в своето развитие. Там все още не умеели да топят желязна руда и да изливат мотики и остриета за копия и стрели. Никой не бе виждал бял човек. Само се говорело за хората, слезли от луната, че имали бяла кожа и носели гърмящи копия.

III

Лодките отново летяха по течението на реката, Замбези сега пресичаше страната на мамбарите, но по крайбрежието все още не се мяркаха хора. Огромни гъсти дървета като великани растяха по двата бряга. Под тях широко се разстилаше изумруден растителен килим. Кокосовите палми като кръгли зелени ветрила издигаха разкошните си корони. По гладките им стъбла се катереха с бързината на катерици най-разновидни маймуни. С войнствени крясъци те изпращаха пътниците и стремително се спускаха надолу. Тук за пръв път географът можа да види цветето насекомоядец, с красив едър цвят, който отдалеч примамваше насекомите. Когато кацне насекомо, цветът се затваря и растението удушава нещастната животинка. По дърветата пълзяха ротангови палми-лиани, наричани още тръстикови палми, които се задържаха с бодливите си пипала-камшици. Те бяха окичени с големи жълти цветове. Наред с тях напълваха мустакатите лиани — представители на дивата лоза. Също като кобри те се извиваха на пръстени и пълзяха по дебелите стъбла или висяха надолу и се прехвърляха на съседните дървета.

През цялото време над лодките се виеха кафяви ястреби, бързо се спускаха и крилата им свистяха пронизително. Петнистата кукувица режеше тишината със своя остър крясък. Черната токачка, с червена шийка, блестеше с дългата си мантия от цветни пера. Жълтата стърчиопашка, която винаги зимува край Замбези, бе вече отлетяла. Отлетяла бе и малката синя птичка.

Може би в саваната вече избуяваше младата слонова трева и се връщаха стадата от антилопи, които бяха слезли в южните райони, но в областта на средното и долно течение на Замбези освен изобилната влага не настъпиха особени промени. Мусонните дъждове, които продължаваха да се движат в южна посока от екватора, вече достигаха горното течение на голямата река. Затова на равни промеждутъци засега валяха все още краткотрайни и слаби дъждове. Въпреки това в гъстата тропическа гора човек можеше да види постоянен листопад и постоянно разлистване на разните видове дървета. Дори на едно и също дърво някои клони се разлистваха и цъфтяха, а същевременно други, пожълтели, сякаш покрити с медночервеникава ръжда, окапваха. И в галерийната гора Павел бе забелязал шест пъти листопад и шест пъти разлиствания в една и съща година. А не липсваха клонки, които си почиваха. Затова ивиците от буйна тропическа растителност, които се разширяваха и опасваха все по-големи площи, бяха винаги свежи и вечно зелени.

Само по оголените и открити брегове, които лъкатушеха като игриво начупени линии, природата трупаше своите пищни багри, окичваше ги с ярки цветя на големи цветни гроздове. На много места стърчаха като исполини, накацали по хълмистото крайбрежие, баобабите, цъфнали с бели цветове. През март, когато лятото си отиваше, от гигантските им клони ще провиснат продълговатите като огромни краставици зрели плодове — любимият маймунски хляб.

Духаше слаб ветрец, постоянен спътник на реката, и перестите листа на лофирите, събрани на големи кичури, шумоляха. Туземците често отчупваха клонки от това растение и търкаха зъбите си. Дървесината имаше аромат на мента, която приятно освежаваше устата. Във въздуха летяха милиарди пчели, жужаха весело и пърхаха с жълтите си крила. Облаци от пъстроцветни пеперуди, се дигаха над дърветата, над тревистите лиани и растенията душители — бодливите фикуси. Върху ниските части на дърветата отново оживяваха папратите и орхидеите.

Туземците пълнеха пирогите с корени от лотоси. Те ги наричаха „нийка“ и ги употребяваха за храна. Сварени или опечени, тези корени имаха вкус на кестени…

IV

Първите два-три дни от пътуването по Замбези с малката флотилия на Павел Балванов минаха без премеждия. Португалците не се появиха, не се чуваха гърмежи. Само от време на време вятърът донасяше тревожно думкане на тъпан. Преследването на групата по голямата река бе по-трудно, отколкото по сушата. Португалците дори да плуват с най-бързите пироги, мъчно биха ги настигнали. Ако ли пък ги наближат, крайбрежните гори са толкова гъсти и непроходими, че могат да се укрият, да ги дочакат на близко разстояние и да ги отблъснат само с обикновени копия и стрели. Може би затова Джума и старият лодкар Ястребовия нокът непрестанно изричаха войнствени закани, в които възхваляваха храбростта на племето си. Все пак всички бяха нащрек. Разговаряха тихо и Павел долавяше само откъслечни думи. Някои тъжаха за оставените жени, скърбяха за малките деца, които още не могат да държат копието и стрелата. Други ругаеха португалците и им отправяха закани.

V

Обикновено закачките и забавните игри ставаха вечер около накладения огън, когато спираха за нощуване. Само лодкарите, грохнали от умора, лягаха и бързо заспиваха. Изморяваше ги напрежението, макар дългите и тесни лодки с плоски дъна и бамбукови ребра да бяха леки, много подвижни и бързи, но твърде опасни за неопитни лодкари. Късно след вечеря, уморени, всички лягаха. Оставаха будни само часовоите. А сутрин, щом се покажеше слънцето и лъчите му огрееха върховете на палмирите, отново тръгваха на път. Замбези гъмжеше от хипопотами и крокодили. Макар никой през първите дни да не бе забелязал нито един представител от тези свирепи животни, всеки знаеше, че пирогите летят над тях и хищниците могат да ги нападнат всеки момент. Затова туземците държаха готови за бой асагеите, които при хвърляне имаха точен удар. Павел не изпускаше винчестерката, а Домбо, облегнат на лъскавия борд на пирогата, близо до лъвската глава, държеше готов за стрелба револвера си.

Въпреки всичко волните туземци оживено разговаряха, а някои пееха с пълно гърло, забравили за миг опасността:

Ние убихме хумба-хумба,

когато се появи водачът на нощта —

Нтанда!

От бивника на хумба

направихме красиви гривни

за нашите сану!

Нашите сану ни чакат

и гривните от хумба

им напомнят за нашата храброст,

за нашата сила.

От туземците само Капоко не вземаше участие във веселбите край огъня, нито пееше в пирогата, макар че имаше млада и работна сану от племето хаубау. В такива часове скрити пламъчета горяха в потъмнелите му зеници. Може би мъката на Капоко разбираше само белият хамба, който познаваше Маванда, и неговите очи проникваха чак в сърцето му. Не се лъжеше белият човек. Още бяха пресни следите от птичата кост, с която Маванда му бе украсила челото с лъчите на звездата, която води дневното светило…

В такива часове Павел седеше обронил глава. Пламъците озаряваха замисленото му лице. Двете бръчки, появили се след смъртта на баща му, като че ли ставаха по-дълбоки, а около очите му растяха тъмните кръгове.

Домбо знаеше, че когато споменат нещо за стария тамо-тамо, неговият хамба се мръщеше, затова той никога не го питаше за него и отбягваше да споменава името му. Само веднъж, когато Ай спря пред палатката в ръка с красива торбичка от щавена кожа, украсена с тънки изкусни шарки, и поиска да влезе при Павел, Домбо го спря.

— Хамба рисува говорещи букви!

— Трябва да му предам това! — обясни Ай, като му показа издутата кожена торбичка. — Това е дар от Хахама на стария Балван. Но той е поразен от злия дух и подаръкът принадлежи на неговия син!

Домбо попипа торбичката, разтвори я и сякаш изплашен от диамантите, с които бе натъпкана, бързо я върна на Ай.

— Не му я давай сега! — настоя момчето. — Щом чуе името на своя тамо-тамо, хамба ще се натъжи. Затова я прибери. Почакай да мине още време и тогава му я донеси!

Ай смръщи вежди, леко побутна момчето и дигна капака на палатката, но Домбо го дръпна и сърдито изкрещя срещу съветника. Павел излезе веднага и едва не се сблъска с двамата негри. Щом го видяха, те смутено наведоха глави и засрамено се отдръпнаха. Павел ги накара да седнат на туземските столчета и ги разпита за спора им. Ай разказа за торбичката с диамантите, развърза я и я поднесе на географа.

— Вземи, бял човек — накрая заговори Ай, — сега подаръкът принадлежи по право на теб!

Павел знаеше обичаите на хаубаувци. Ако откаже, ще наскърби вожда. Затова се поколеба. Той никога не бе ламтял за богатство и сега гледаше на диамантите като на блестящи камъни, скъп спомен от страната на храбрите хаубау. Когато Ай се отдалечи, Павел предаде торбичката на Домбо. Момчето, което до преди малко седеше смутено и крадешком поглеждаше своя хамба, скочи развълнувано, взе торбичката и след като я прехвърли няколко пъти от едната в другата ръка, грижливо я завърза и я пъхна в джоба на кожения си набедреник.

След това Павел видя как то се приближи до Капоко, потупа го по рамото и с пръст му даде знак да го последва. Домбо, възгордян, изпъчен, като се клатеше важно, тръгна към хралупата на един огромен баобаб. Навярно той искаше да се похвали за голямата чест, с която бе удостоен от белия човек — да пази съкровището му.

VI

Минаваха дни, нощи… Туземските пироги, с малки поправки, бяха устойчиви, удобни и летяха като крилати птици. Нито една не се проби и не потъна, макар на няколко пъти да се докосваха до подводни скали. Може би гъстата лепкава смола, дебело намазана отвън, смекчаваше ударите.

Тътнежът на туземските тъпани все по-често огласяваше горите, по португалците все още не се вестяваха. Може би бяха останали много назад…

Плуваха близо до брега. По дърветата дремеха африкански бухали с големи, кръгли и безжизнени, но напълно отворени очи. Дигаха се с крясък хищни ястреби и грифове с бели нагръдници. Туземците често стреляха по черните ибиси, но нито една птица не улучиха. Привечер прелитаха над реката ята грамадни прилепи. Понякога някой разклащаше палмирите и узрелите им плодове се посипваха върху водата. След това се показваше като обло извито стъбло с набръчкана кора хоботът на слон. Но той изчезваше мигновено и туземците напразно се взираха в гъсталака.

Растителната храна и гъбите все повече изтощаваха хората. Силите им бързо ги напускаха, очите им губеха блясъка си. Красивото очертание на телата им, овалните и изпъкнали мускули загубваха формите си. Около устата и очите им се появиха дълбоки бръчки. Плуваха посърнали и мълчаливи. Измъчваше ги липсата на месна храна. Но те трябваше да бързат, да се отскубнат от жестоките преследвачи, да ги изпреварят и чак тогава да потърсят нещо за утоляване на глада. Освен това хапливите мушици и лъскавите черни мравки, които валяха като дъжд от дърветата, не им даваха нито миг покой. Те ги дупчеха безмилостно, кожата им се покриваше с малки ранички и подутини. Но сега никой не мислеше за това — трябваше търпеливо да понасят всичко, да бъдат нащрек и да се отдалечат колкото се може повече от португалците.

Затова веднъж, когато забелязаха край макарангите — дръвчета с черни плодове като големи сочни вишни — черен носорог с малко, никой не спря. Черният носорог бе голяма рядкост в тави част на Замбези. Носорогът пасеше трева. Щом чу плясъка на бамбуковите прътове, той трепна, втренчи малките си късогледи очи към реката, после направи няколко крачки назад, като пръхтеше и душеше въздуха, и със свиреп рев се втурна към гъсталака.

Шаконда и Джума гребяха на сто ярда пред пирогата на Павел Балванов. Те бяха успели да минат напред и плуваха успоредно на брега под клоните на стари дървета. Тук реката беше дълбока и имаше светлочервено дъно. Павел съгледа висящите по клоните гнезда на осите, които туземците наричаха морутоани, защото всяко ужилване предизвикваше сякаш нараняване от отровна стрела. Той не вярваше на това, но сега, когато се надигна, за да предупреди негрите, видя с очите си как Джума, ужилен от осата, изведнъж се строполи в лодката. Полежа малко и бавно се изправи. Капоко и Домбо, които седяха от двете страни на пирогата, извикаха, но никой не ги чу.

Туземецът рибар Меко-ва стоеше прав с дългия прът в ръка. Изведнъж тялото му се изви и наведе.

— Аиии! — чу се уплашеният му вик.

Павел се понадигна и погледна напред. Отначало видя как един хипопотам блъсна първата лодка с глава, повдигна я и вече я преобръщаше. От внезапното блъскане Джума падна във водата и бързо заплува към брега.

Павел стреля. Ястребовия нокът отклони пирогата и я задържа. Настъпи тревога. Лодката, която плуваше отзад, бързо се отправи към брега. Двама млади туземци, скочили от страх, заплуваха към лианите. Хипопотамът изчезна. На повърхността не се появи кърваво петно. Това говореше, че животното не бе улучено от куршумите. Шаконда се мъчеше да приближи лодката до макарангите. Няколко копия изсвистяха край географа, един сноп стрели прелетя и потъна във водата.

— Хамба! — викаше за помощ Джума. — Убий хумба-лама.

Павел упорито се вглеждаше в разбитата на пяна вода и очакваше отново да се появи хипопотамът. Но минаха няколко секунди и той не се показа. Павел помисли, че е избягал и заповяда да отравят пирогата към брега, където стояха изплашени няколко туземци. Джума вече се държеше за лианите и се мъчеше да стъпи на здрава почва.

Тъкмо когато спасените негри посрещнаха с дружен вик лодката на географа, Домбо скочи уплашен, като сочеше с ръка реката.

— Хамба, хумба-лама! (Хипопотам!)

Всички се обърнаха. Хипопотамът бавно изплува над повърхността на водата на двеста ярда от брега, сякаш искаше да провери има ли потопени пироги и удавени гребци. Отново стрелите зажужаха като пчели, два гърмежа отекнаха в смълчаните лесове. Хипопотамът нададе свиреп вой, хвърли се напред, но смъртоносният куршум го улучи и той потъна.

Срещата с този пръв хипопотам говореше, че групата навлизаше в опасен район и това изискваше да бъдат предпазливи. Освен това Павел забеляза отъпкани пътечки по брега от множество водни коне. А скоро се появиха и хипопотами с малки. Навярно тук имаше добри пасбища. Един стар хипопотам-отшелник се изкачваше по една пътека. Отиваше да пасе. Обикновено животните тръгваха на паша нощем, но на това пусто място около реката, далече от туземските селища, те излизаха и през деня. Грамадните бърни на хипопотама работеха като жетварки. За Павел бе ясно вече как туземците откриваха местата, където са пасли животните — поляните бяха напълно оголени. Ястребовия нокът често говореше за тези животни, които имат зъби на хищници, макар да са тревопасни. Зъбите им служели само за защита. На два пъти групата се натъква на капани, поставени от местните жители. Капаните се състояха от дълги дървета, на края с острие от копие или изострен дървен клин, намазан с отрова. Гредата бе прикрепена е тънки въжета от палмова кора за чаталест клон, а на пътечката бе пусната примка. Щом животното стъпи в запънката, гредата се стоварва върху него. Хипопотамите са твърде предпазливи животни, но те не предполагат, че тая нищожна пръчица може да им причини такава беда.

Павел бързаше да върви напред, докато хората съвсем не са паднали от изтощение, и понякога използваше лунните нощи за пътуване. Тогава често наблюдаваше хипопотамите, които се излежаваха на брега, преживяха, а зъбите им излъчваха особена фосфорна светлина. Уплашени от внезапното появяване на пирогите, те изскачаха от тръстиките и се хвърляха шумно във водата, като я разбиваха на пяна. Дълго време след това по водната повърхност пробягваха кръгове…

VII

Туземците мълчаливо гребяха. На едно място Ястребовия нокът посочи на пясъка следи, оставени от грамадните животни, които са излизали през нощта на паша. Понякога от шумоленето на дъжда хипопотамите се забърквали, защото те разчитали само на обонянието си, а при дъжд не можели да определят посоката и да намерят реката, затова дълго се лутали.

Разказът на рибаря скоро се потвърди. Когато пирогите заплуваха по средата на реката, Павел забеляза цяло стадо от хипопотами и предупреди гребците да бъдат предпазливи, а храбрите хаубаувци да стоят нащрек. Човек трудно можеше да преброи животните, защото се намираха под водата. Но те имаха нужда от въздух и от време на време надигаха глави. Навярно дремеха, защото се чуваше грухтенето на мъжките. Беше тихо и Ястребовия нокът различи хрипкаво хъркане.

В това опасно свърталище на свирепите водни зверове хората стояха със затаен дъх и зорко се вглеждаха в спокойната на пръв поглед вода. Наоколо беше тихо. Само по някоя птица със зловещ крясък излиташе, минаваше ниско над лодките и потъваше в гъсталаците на крайбрежния лес.

Павел седеше близо до кърмата, здраво притиснал винчестерката с две ръце. Все по-често го обземаше потиснатост. Всеки ден по някой туземец лягаше болен от тропическа треска или изстиваше от влага, пъшкаше и болезнените стонове караха лодкарите да се озъртат. Затова очите на географа се взираха назад в далечината, където се губеше тъмното сребро на реката. Сега ги спасяваше само едно — да плуват, без да губят секунда. По едно време усети, че някой се докосна до рамото му.

— Хамба, нама-ну ма! (Самка с малко!) — чу той гласа на Домбо.

Ръката на негърчето сочеше вляво. Балванов свали пушката, обърна глава.

— Нама-ну ма! — повтори и Капоко.

— Нама-ну ма! — чуха се гласове от съседната пирога.

Най-сетне Павел забеляза малкото, вкопчено за шията на самката. Женската от време на време се надигаше над водата и с това даваше възможност на малкото хипопотамче да подиша чист въздух. Чудно бе, че тези животни в Замбези не бяха така предпазливи, както в река Кубангу, където опасността ги бе направила твърде съобразителни. Луандските речни коне никога не излизаха над водата, а само държаха ноздрите си отвън, и то в гъстата тръстика, така че ловците ги откриваха само по оставените следи на брега.

VIII

Може би пътниците още дълго щяха да следят самката и малкото хипопотамче, ако внезапно не се раздаде пронизителен вик откъм последната пирога. Ястребовия нокът заби бамбуковия прът и се помъчи да спре лодката, но тя направи рязък завой. Всички се обърнаха назад.

В първия миг Павел, след като чу уплашения писък, трепна, хвана още по-здраво пушката и извърна глава. Лодката, в която пътуваха Ай, Муата Манго и двамата гребци, се възправяше нагоре, а предният нос се забиваше във водата. Скоро се показа огромна глава на хипопотам, а след това се раздаде яростен рев. В това време продълговатата пирога се намери във въздуха и се крепеше само върху муцуната на животното. Ай и Муата Манго безпомощно кършеха ръце, единият гребец със силен замах заби копието в шията на свирепия звяр. Павел се мереше в главата на животното, но се страхуваше да не би куршумът да рикошира и да убие някой негър, затова изчакваше.

— Ай, хамба! — цепеше въздуха Муата Манго.

В това време хипопотамът като че ли разтърси глава, подхвърли лодката във въздуха, тя се обърна и негрите нападаха във водата с разперени ръце. Лодката, в която беше географът, вече се отправяше към мястото на произшествието. Водата сякаш кипеше. Празната пирога на два пъти се обърна, но не потъна. Последваха няколко изстрела. Корабокрушенците заплуваха към брега. Останалите лодки се отправяха към тях, но течението бързо отнасяше надолу Ай и Муата Манго. Другите двама туземци бяха добри плувци, преодоляха бързея и скоро се добраха до храсталаците.

Една лодка се спусна и посрещна Ай. Павел позна гребците — бяха Джума и Шаконда. Те хвърлиха лианово въже на съветника и той се хвана за него. Повлякоха го към крайбрежието. В това време Муата Манго, който се бе добрал до крайбрежните храсти, се мъчеше да се задържи и се покачи на брега, но лианата, за която се държеше, се откъсна. Врачът бе опитен плувец и преди да стигне бързея, зави, наближи брега и отново сграби някакъв пълзящ храст. Ястребовия нокът вече летеше с лодката си към него.

В този момент стана най-страшното. Всички бяха забравили, че освен хипопотами в Замбези се въдят едни от най-свирепите крокодили и жителите по крайбрежието често се бяха оплаквали, че хищниците им отнасяли децата. Павел сам не вярваше на това, макар да бе чел в книгите на братята Ливингстон много неща за кръвожадните хищници. Все пак той мислеше, че в разказите има много преувеличени неща. А сега сам беше свидетел на такова нападение.

Крокодилът сигурно се беше спотайвал някъде наблизо и бе проследил жертвата си. И тъкмо когато врачът се мъчеше да стъпи с единия крак на брега, като се държеше здраво за стъблото на някакъв пълзящ храст, той го нападна, като му нанесе силен удар с опашката. Разнесе се сърцераздирателен рев, Ястребовия нокът тласна лодката напред. Павел стреля, но, изглежда, не улучи хищника.

— Захапа го за бедрото! — цял настръхнал, промърмори Капоко. Малкото копие с назъбено острие трепереше в ръката му.

Балванов стреля втори път, но пак безуспешно. В този момент дори не помисли, че може да улучи нещастника вместо крокодила.

— Хамба, не стреля! — предупреди го Капоко.

Цял настръхнал, момъкът следеше борбата между човека и хищника.

От пирогата на Капоко до мястото, където нещастният туземец се мъчеше да отблъсне кръвожадния хищник, нямаше повече от петдесет ярда. По едно време лодката се наклони наляво и едно тяло цамбурна във водата. Павел трепна и погледна назад. Вътре беше останал само Домбо с двамата гребци.

— Капоко? — извика разтревожен географът.

— Капоко скочи, хамба! — с отчаян глас отвърна негърчето.

Отговорът беше излишен, защото, като погледна отново напред, Балванов видя младия туземец, който се отправяше по посока на Муата Манго. Той пореше водата като змиорка, като правеше бързи движения с краката. Държеше главата си наполовина над водата. Копието с ръбестото острие стискаше в дясната си ръка.

— Ще загине Капоко, хамба! — уплашено изпика Домбо.

Павел не се обърна. Той настръхнал следеше ту схватката между хищника и човека, ту приближаващия се безумно смел младеж.

— Ще го изяде хумба-ба! — със свито сърце повтаряше негърчето.

Но географът мълчеше, не трепкаше дори, лицето му бе станало бледо и бръчките около очите още по-ясно се открояваха. Домбо знаеше какво преживява неговият хамба. Тъкмо когато трябваше да печелят време и да оставят далече назад шайката на португалците, се случи нещастието с Муата Манго. Освен това той ценеше Капоко повече от всички в групата и чувствата си към него подчертаваше дори при ядене. Откак се присъедини към групата, Павел винаги го викаше и тримата ядяха от едно блюдо. Затова сега със замряло сърце следеше какво ще стане.

Капоко пристигна тъкмо когато врачът губеше сили и едвам се държеше за стъблото. Крокодилът, който беше млад и недостатъчно силен, вкопал острите си зъби в бедрото му, се мъчеше да го откъсне и повлече във водата. Капоко с един замах прободе хищника. Сгърчен от болка, той пусна туземеца, обърна се по корем и потъна.

Беше ранен смъртоносно.

— Капоко е юнак! — радостно изкрещя Домбо.

Павел въздъхна. Пирогата беше вече на две крачки от него. Цял окървавен, свит на топка, раненият туземец пъшкаше. Той кършеше пръсти и късаше набедреника си. Изнесоха го на брега.

Скоро около него се насъбраха всички. Павел проми раната, превърза я, но измъчван от болки, Муата Манго се мяташе и виеше с висок глас. Не помагаха нито заклинанията на Ай, нито клечиците, които събираха туземците и редяха около ранения.

Крокодилът не се бе шегувал с жертвата си. Само благодарение на Капоко неговата хищна уста се бе разтворила и освободила негъра.

IX

Нещастията идваха едно след друго. Неочакваното нападение на хипопотамите и раняването на Муата Манто от крокодила разстройваха все повече плановете на Павел Балванов. Тропическата малария тръшкаше поред хората. А на всичко отгоре дойде и тая неприятна случка. Трябваше да спрат. Муата Манго носеше дълбока рана, налагаше се да лежи неподвижно най-малко половин ден, докато претръпнат болките. Храната също беше привършена. Освен това брашното от маниока, от което правеха всеки ден каша, беше вече плесенясало от влагата. Павел заповяда да спрат, макар тоя престой да носеше много рискове.

Поляната, покрита с млада мека трева, предлагаше добра почивка. Оттук до реката имаше около триста ярда, минаваше се по тясна-тясна пътечка, отъпкана от краката на хипопотамите. Наоколо растеше гъста гора. Между дърветата се виеха къдрави диви лози, лиани и цъфнали орхидеи. Лианата лонхокарпус като огромна боа пълзеше от дърво на дърво, преплиташе се с тревистата лиана глориоза, окичена с грамадни червени цветове. Тук Павел откри отново едно родствено на банана растение, което много приличаше на добре известното „дърво на пътешественика“, в корона, която приличаше на разперена опашка на паун. Между плътно прилепените дръжки на листата му се събираше понякога цял литър чиста и свежа вода. Пътниците, които са пресичали Мадагаскар или Южна Америка, изгарящи за капчица вода, са намирали единствено спасение само в един храст, наречен ревенала.

Рояци мушици, оси и комари се виеха във въздуха. В тръстиките и сред буйните блатни цветя даваха концерти пеещи раци. Пъстри папагали огласяха гората с крясъци, отвръщаха им маймуните. А привечер се обади с мощния си ужасяващ глас и горилата.

— Мо-конга! — вслушвайки се в тоя зловещ рев, мрачно промърмори Ай.

— Мо-конга! — потвърди Ястребовия нокът.

Маларията измъчваше мнозина. Муата Манго се мяташе и издаваше хрипкави стонове. Някои мажеха ожулената си и протрита кожа с мехлеми от лековити билки. Щом чуха гласа на Ай, негрите се спогледаха и бързо се събраха на купчина. По лицата им бе изписан страх и тревога. Само Джума, все още здрав и жизнерадостен, си тананикаше нещо, повлякъл сухи клони за огъня. Капоко и Домбо опъваха палатката, а Павел, загрижен за живота на хората, непрестанно обхождаше болните, даваше им бели прахове и лековити билки и сядаше пред палатката мрачен. Той също се заслуша в рева на горилата.

Още не бе залязло слънцето и туземците успяха да запалят огън. Муата Манго се гърчеше от болки, стенеше и хапеше до кръв дебелите си бърни. Главата му леко се тресеше, цялото му тяло нервно потръпваше. Скоро пъшканията му заглъхнаха.

Туземците, насядали край огъня, разговаряха за преживяното този ден. Ай споменаваше често името на Капоко. Навярно изтъкваше голямата му решителност. Но Капоко скромно и грижливо продължаваше своята работа. И сега той не се перчеше с това, което бе направил, все едно, че нищо особено не бе се случило. А това държане много допадаше на географа, който сам не бе славолюбив и не се стремеше да подчертава своя ум и знания. Въпреки това както Павел, така и Капоко печелеха сред негрите все по-голямо уважение…

X

Вечеряха печени питки от таро, каша от тапиока и плодове от храстовиден пъпеш. Още не бяха привършили вечерята, когато Ястребовия нокът посочи няколко водни козела из тръстиките. Може би щяха да започнат дълги и невероятни разкази за тези животни, за хипопотамите и крокодилите, ако Ай не скочи. Всички обърнаха глава и проследиха туземеца. Той се приближи до Муата Манго, подложи ухо на гърдите му, ослуша се миг-два, попипа ръцете му, извади парче стъкло и го сложи под носа му. След това взе плоското стъкълце и втренчено се взря в него.

Туземците със затаен дъх следяха всяко движение на Ай. Съветникът потърка стъклото о халката на силата, прибра го в кожената си торбичка и пак се наведе.

— Мау-ва! — изведнъж се дръпна назад и извика Ай, дигна три пъти копието и го заби с все сила в земята. — Мау-ва! — повтори той.

Този вик като вихрушка дигна цялата група, струпа я на едно място. От гърдите на негрите се изтръгна болезнен вопъл. После всеки един от тях вдигна копието и произнесе „мау-ва“. Най-сетне церемонията завърши и негрите запристъпваха предпазливо към Муата Манго. Врачът лежеше върху двойна бизонова кожа, напълнена с мека трева. Туземците с разширени от страх очи се навеждаха, подлагаха ухо на гърдите му и отминаваха.

Павел се досети какво се бе случило с врача, макар че думата „мау-ва“ му бе непозната. Никога хаубаувци не бяха я произнасяли в негово присъствие. Двамата неразделни другари Капоко и Домбо лъскаха и смазваха оръжието. Капоко вече не трепереше, когато пипаше винчестерката, той знаеше, че само когато в цевта има обло й продълговато металическо парче, голямо колкото малкия пръст на ръката му, и някой натисне лъскавата дъгичка с езичето, огненото копие ще изтрещи. А сега в цевта нямаше металическо кръгло парче със сива запушалка и огненото копие не беше опасно. Но както Капоко, така и Домбо, които доскоро тихо разговаряха, изведнъж бяха дигнали глави и ръцете им не помръдваха.

— Какво говори Ай? — попита Павел.

— Мау-ва, хамба? — тъжно отвърна Капоко.

— Муата Манго умрял! — обясни на португалски Домбо.

Павел тъжно оброни глава.

Капоко и Домбо с голямо учудване се вгледаха в лицето на белия човек. И много се изненадаха, че то помръкна и от гърдите му се откърти тежка въздишка. Те не можеха да си обяснят, че вече губеха още един човек от групата, който познаваше стотици лековити треви, необходими на болните при пътуването.

С бавни крачки Павел се приближи до Муата Манго, извади огледалце и го постави в полуотворената му уста. По гладката му повърхност не се появи влажен дъх. Муата Манго беше загубил много кръв и смъртта бе настъпила вследствие кръвоизлив. Хаубаувците, с вдигнати копия във въздуха, бяха обградили умрелия. Само когато се приближи географът, те се отдръпнаха, но щом си отиде, отново затвориха живия кръг.

Ястребовия нокът не вземаше участие в погребалната церемония. Той стоеше на пост. Капоко и Домбо също останаха пред палатката. Те бяха от три различни племена и не биваше да се бъркат в обичаите на хаубаувци.

Сам Ай избра мястото, където трябваше да бъде погребан умрелият. Изкопаха трап под дивите смокини, сложиха врача седнал, с копието, лъка, стрелите и всички талисмани. Според туземците талисманите след смъртта бяха изгубили вълшебната си сила. Приготвиха „базимо“, лекарство, което живите пият, за да успокоят злонравия зъл дух. Те вярват, че „базимо“ има особена лечебна сила: прогонва злия дух, който преследва човека, укротява гръмотевиците, привлича дъждовните облаци, предпазва корените на маниоката от изсъхване, а хората от болести, усмирява кръвожадните крокодили и отровните влечуги.

Когато всичко привърши, групата на пръсти се отдалечи от гроба. Всеки туземец откъсна лист от дива смокиня, намаза го с отрова от стрелата и започна да гледа в една точка. Това трая няколко минути. После нализаха листата на гердан, вързаха гердана за една дива смокиня и окачиха полиран рог от гну. Това бе идолът на племето.

XI

Прибраха се късно край огъня. Домбо си бе легнал, а Ястребовия нокът украсяваше копието си с горени шарки. На негово място Зомба бе поставен да следи за появяването на португалците. Като че ли нищо не бе се случило. Ай запуши с пръстената си луличка. Останалите продължиха сякаш за малко прекъснат разговор. Павел не се учуди. Той познаваше вече обичаите на туземците. Ако не беше умрял, ухапаният от крокодил през нощта трябваше да бъде хвърлен в Замбези. Всеки наранен от крокодил туземец се смяташе недостоен да живее, или вождът го изпъждаше, или съплеменниците го удавяха в някоя река. Затова понякога по крайбрежието групата срещаше самотни скитници, които живееха в кухите дънери на баобабите и водеха жалко съществувание. Може би опитните жреци и вождове смятаха, че ухапаният от звяр негър носи опасна зараза за другите и за да предпазят племето от епидемии, бяха наложили тези жестоки обичаи.

Освен тези самотници из девствените лесове и в просторната савана се срещаха и други отшелници — грохнали старци. Те пък имаха дори по-тежка съдба. През време на продължителна суша, наводнения или опустошителен ураган, настъпваше глад. За да не подяждат племето, което и без това изнемогваше, пестеше всяко зърно, всяка щипка брашно, старците сами се оттегляха в пущинаците и там загиваха от гладна смърт.

През време на разговорите край буйния огън Ай и Зомба говореха за бедствията, сполетели някога хаубау, за прогонените съплеменници, поразени от дивите зверове и водните хищници. Но никой от тях не подозираше, че и в групата имаше такъв „бама-ба“, който вместо да донесе нещастия, направи неоценими услуги на пътниците…