Григор Угаров
По следите на заточеника (13)

I

След три дни пътниците навлязоха в саваната. Въздухът трептеше като запален. Духаше слаб западен вятър. Тревата, пожълтяла и суха като слама, се вълнуваше. Чуваше се неспирно тихо шумолене, като че ли милиони скакалци със здравите си челюсти прегризват стъблата. Пътеката се вряза в буйно израслата слонова трева^[1], която стърчеше над главите на пътниците. Групата вървеше като в дълбоко корито. Равнината бе прорязана тук-там с хълмисти възвишения. Сочната и свежа растителност, кадифените, морави, зелените блата, бистрите извори, развълнуваното море на тръстиките ги нямаше вече. Като изгорена от пожар жълтееше огромната шир, напръскана сякаш със зелени капки от купчинки свежи мимози. Тук-там се виждаха огромните корони на баобабите — стражите на саваната. Пътниците сега като че ли плуваха в дълбока вода. Над високите стръкове трева само сегиз-тогиз се мяркаше червено перо, пламваше на слънцето, заблестяваше слюдена люспа, мяркаше се над повърхността мургаво лице на негър с чудновата прическа и пак всичко изчезваше сякаш в развълнувано море. Някъде стърчаха самотни и осиротели палми дум. Около пътеката растяха тамаринди и дребни бодливи акации, пълзяха дългите месести листа на велвичиите^[2].

Над жълтеникавата трева с писък прелитаха свещените фигляри, по пътеката съскаха отровни змии. Чули приближаващи стъпки, те напускаха леговищата си и бягаха.

Нагорещената пепел пареше стъпалата.

Капоко, с най-бързите и издръжливи крака, все още вървеше напред. След него, като се клатушкаха лениво, пристъпваха останалите негри и дигаха прах след себе си, който вятърът разнасяше по равнината.

Павел вървеше с голям бананов лист на шапката, разгърден, целият плувнал в пот. Той замислено оглеждаше равната степ, застояваше се на голите хълмове, следеше с поглед полета на фиглярите и ястребите-секретари. И макар пред погледа му да се откриваше незабравима картина, която следеше с жив интерес, от съзнанието му не излизаше колибата и разкривените букви. Вече нямаше никакво съмнение, че белият човек, за когото говореха племената, не бе никой друг, а собственият му баща.

Какво бе станало с него? Как се е измъкнал от групата на алчните диамантотърсачи? Как е попаднал сред племето хаубау?… Всичко това беше толкова необяснимо, че не му даваше един миг спокойствие. Пресните следи по олющения стълб се изпречваха непрекъснато пред очите му. Вълнение и радост изпълваха душата му. Баща му е жив и той е попаднал на верни следи…

През тези три дни Нгвуно само веднъж се мярна и не го видяха повече. Но сега никой не се сещаше за него. Друго нещо, по-властно от отмъщението и ненавистта, караше туземците да се споглеждат, да се озъртат на всички страни — това бе гладът. Ако още един-два дни не откриеха някаква храна, никой не ще можеше да пристъпи крачка. А наблизо не бе отбелязано никакво селище.

В кожените торби имаше само десет кокосови ореха, които по заповед на географа никой нямаше право да докосне — това беше неприкосновен запас. В тулумите имаха вода още за половин ден.

Единствената надежда оставаше ловът. Затова Павел се застояваше с бинокъл в ръка и оглеждаше безкрайната шир на саваната. Далече се виждаха продълговатите зелени петна на блатата. Но никъде не се мяркаше тъмният космат гръб на носорог, проточената шия на щраус, не летеше с вдигната глава зебра, белогривест гну, не душеше подозрително въздуха антилопа. Не пресече пътеката нито един африкански заек. Безводието и палещите лъчи на слънцето отдавна бяха прогонили дивеча. Животните вървяха след дъждовете.

Гладът хвърляше все повече в тревога географа. Но той все още се овладяваше и се мъчеше да не издава настроението си. Понякога го обземаше за момент отчаяние, но той се отърсваше от мрачните мисли като от досадни мухи.

„Човек трябва да бъде смел и мъжествен и в най-трудните моменти! Никога да не пада духом!“ — разсъждаваше в себе си Павел.

И отново дигаше бинокъла…

Когато слънцето се дигна на една длан над хоризонта, той забеляза в далечината купчинка зелени дървета. Негрите размахаха ръце и нададоха радостни крясъци. След два часа те седяха вече около малък извор с бистра зеленикава вода, заграден от тръстики, плачещи върби с провиснали надолу клони и няколко диви смокини с месести листа и червени сочни плодове. До тях разперваха чадъри две самотии палми. Един истински благодатен оазис! Някога византийските императори изпращали на заточение в оазисите осъдените, за да загинат по-скоро. За високопоставените царедворци животът в оазиса е бил може би суров като в мрачна каторга, но за пътниците, които изгаряха за капка вода и хладина, бе мечтан спасителен кът.

През време на почивката Павел нарочно предупреди Домбо:

— Няма да пипате кокосовите орехи! Сега трябва да търсим дивеч или плодове!

Домбо не отговори. Премести се и седна до кожената торба с орехите. Страхуваше се изгладнелите туземци да не ги раздърпат. В същото време негрите, насядали под сянката на плачещите върби, нещо спореха. Някои поглеждаха към торбата, други седяха с клюмнали глави, умърлушени.

Капоко предложи да отидат на лов. Но Хама мислеше, че по-лесно ще се намери „маймунски хляб“ — плодове от баобаб. Лия възрази на това. Според него плодовете са вече презрели и са се скапали. През всичкото време Камбела седеше подпрян на един дънер, бавно смучеше дим от лулата си и обмисляше нещо. Лицето му се бе удължило, очите — потънали в дълбоки тъмни ями. Само черните точици на зениците живо блещукаха. Като допуши лулата, той се обърна към Домбо и му прошепна нещо на ухото.

Негърчето мълчаливо го изслуша, после изведнъж скочи и извика на Павел:

— Тамо-тамо предлага да изровим корени от зама!

— Зама? — вдигна рамене Павел. — Грудките са отровни!

— Не, хамба, те се ядат печени! Само суровите са отровни!

— Къде има зама?

— Ще потърсим! По такива места се намират!

Изглежда, предложението на Камбела не вдъхна големи надежди на географа, защото лицето му си остана все така загрижено. Той не отговори веднага. Само притегли винтовката, пъхна една пачка патрони в магазина и продуха цевта. После с бавни отмерени крачки тръгна към тръстиките и цял час обикаля наоколо. Изкачи се на голия хълм и застана с очи, вперени в далечината. Над саваната яростно пищеше сухият вятър и плискаше в очите му горещи вълни. Павел постоя малко и се върна при негрите. Очите на Капоко блестяха от възбуда. Навярно отново бе умирявал някой непокорен свой другар.

— Да тръгнем на лов! — предложи географът. — Камбела ще остане при багажа! Ще се разделим на три групи!

Капоко го слушаше внимателно, обмисляше всяка дума, като гризеше с белите си блестящи зъби тънко стъбло от захарна тръстика.

— Съгласен ли си? — обърна се към него Павел.

— Добре! — прие той.

Групите се пръснаха на три страни. Павел, Домбо, Хама, Капоко и един кривокрак, набит и много черен младеж се отправиха в източна посока, срещу вятъра. Негрите носеха копия и лъкове. Само Капоко държеше в ръката си освен копието и асагей на края с харпуна, приспособен за лов на слонове.

На две версти^[3] от бивака стигнаха пресъхнала река. Дъното на речното корито бе покрито с гъста лепкава тиня. Капоко не мина реката, а се отдели и тръгна по течението. Не беше извървял и сто крачки, изведнъж се спря и от брега се спусна надолу. Очите му, острите птичи очи, не се бяха излъгали. В гъстата тиня бяха отпечатани два чифта стъпки с раздвоени копита. По бодлите на крайбрежните храсталаци се развяваха кичури бели дълги косми. Той събра няколко пашкулчета, разнищи ги и затича към групата. Замаха с копието да се върнат. Павел и негрите се спряха.

— Хамба — като се задъхваше, извика Капоко, — гну! Белогривест гну! Ади гну минали скоро!

— Гну? — загледа го въпросително Павел.

— Белогривест гну, хамба! — обясни негърът и показа отскубнатите косми. — Такива бели косми имат само белогривестите гну!

Павел бързо се провлече между храсталаците, скри се в сянката на акацията, намести бинокъла на очите си и потърси животните. Докъдето поглед стигаше, прегорялата трева, полъхвана от вятъра, се движеше като жива. Вълна след вълна се надигаше. Слънцето сипеше жар, вятърът пърлеше лицето. Саваната стенеше, шумеше неспирно. Неподвижни стояха само облите корони на баобабите, пръснати тук-там из обширната равнина. Павел не снемаше бинокъла.

В съседния храст, наврял глава в листата, упорито впиваше очи в далечината Капоко.

— Открих ги! — радостно възкликна Павел и като че ли замръзна на мястото си. Само очите му нервно премигваха — Домбо!

Негърчето притича.

— Какво казва, хамба? — попита то.

— Лъжливите коне се движат насам!

Домбо преведе думите на негрите. Капоко също бе забелязал в показаната посока животните.

— Търсят вода! — извика той. — Ще ги причакаме при скалата! — И той бързо, по задница, се свлече и затича по течението. След него се втурнаха останалите туземци.

Жълтеникавата, проядена от времето скала се възправяше като паметник на самия бряг. В подножието й наистина имаше голяма локва със зеленясала вода. По брега растяха купчинка палми. Над локвата привеждаха клони плачещи върби. Негърът сигурно ги бе забелязал, затова бе уверен, че при скалата има вода и животните отиват на водопой.

Капоко, лек и пъргав като котка, изкачи стръмния бряг, навря се в шумака и със знаци показа и на останалите негри да заемат позиция.

Павел измери разстоянието на око, притисна винчестерката в раменната трапчинка и нетърпеливо зачака приближаването на лъжливите коне.

Животните пристъпваха предпазливо, спираха се, заставаха нащрек, дигаха глави и подозрително душеха въздуха. Само опашките им, с едри кичури бели косми на края, постоянно се движеха.

На петстотин крачки от скалата двете гну пак се спряха. Сега ясно можеше да се разгледат. Едното беше по-едро, сигурно мъжкар, а другото по-дребно, с недоразвити рога и къса бяла грива. По-голямото излезе напред, като рязко извръщаше глава ту насам, ту натам, вдигаше муцуна нагоре и с разширени ноздри душеше въздуха.

Ловците вече не трепваха. Лъковете бяха изопнати до скъсване. Павел стискаше пушката в изпотените си ръце, леко притворил едното си око, а с другото следеше животното през рамката на мерника. То беше вече на двеста крачки. Павел затаи дъх, натисна спусъка… Изтрещя един изстрел, след него втори. Лъжливият кон, както го наричат, се спря за миг, издаде свиреп рев, бясно подскочи и се затъркаля като космата топка в тревата. Другото животно препусна в галоп и се изправи до убития си другар. Пръхтейки яростно, то пристъпи, подуши кръвта, отскочи и бясно зарева. Започна да рови пръстта, да хвърля с копитата нагоре прахоляк и стръкове суха трева.

Негрите лежаха замрели в шумака. Те знаеха, че няма по-опасен звяр в саваната от разярения гну. Особено свиреп става той, когато е ранен или когато подуши кръв.

Павел не трепваше. Прикладът все повече се впиваше в рамото му. Капоко още повече се сниши и обтегна лъка. Сега вече всеки куршум и всяка стрела трябваше да удари в целта. Не биваше да се пропуска нито един удобен момент.

Изведнъж озвереният лъжлив кон с див рев се хвърли напред. Въздухът се изпълни с яростно фучене и тропот на копита.

Павел със затаен дъх следеше животното, което се носеше като вихър. Гривата му, бяла като коприна, се развяваше и блестеше на слънцето, сключените му пред челото рога лъщяха като полирани. Земята кънтеше под ударите на копитата… Три изстрела, три куршума при точен мерник го посрещнаха отдалеч, но то дори не залитна. Павел, запазил самообладание, бързо пълнеше пушката… Обезумялото животно беше вече на по-малко от петдесет крачки от ловците. Нов изстрел! Куршумът, изглежда, го улучи, та политна на една страна, но се задържа и се готвеше да се хвърли напред. В тоя миг Капоко подскочи като изхвърлен от мощна пружина и се совна напред, държейки здраво асагея в дясната си ръка. Разяреното животно се спусна към него, но негърът ловко отскочи встрани, изви тялото си като лиана, металическото острие блесна на слънцето и със страшна сила потъна в корема на животното. С нов рев то огласи саваната, последва задавено хъркане и ловците видяха как тежко се строполи на земята.

Минаха няколко секунди в мъчително напрежение. Очите на туземците не се откъсваха от ранения гну, който лежеше в тревата. Никой не се помръдваше от мястото си. Най-сетне Капоко се надигна и пропълзя до животното.

— Гну убит! — радостно изкрещя негърът.

Всички скочиха едновременно.

— Гну коми! (Гну убит!) — завика Хама.

— Гърмящото копие уби гну! — крещеше Лия.

Павел си отдъхна, отпусна пушката. Отри потта от челото си. Седна на брега и доволен запуши.

Убитото животно беше женско, от вида на кукуните. Ноздрите му бяха покрити с космати капачета. Три куршума го бяха ранили, а асагеят на Капоко всъщност бе нанесъл дълбока смъртоносна рана в корема, от която шуртеше черна гъста кръв. Две стрели стърчаха от шията му. Другото животно бе по-едро, добре охранено, с големи криви рога, с нарези и красива сребриста грива. И неговите ноздри бяха затворени с космати капаци, но като всеки мъжкар той беше по-добре развит. Черепът му бе раздробен от няколко куршума…

След един час на туземската скара край извора се печаха вече едри късове месо. Негрите нетърпеливо обикаляха около огъня и пееха: „Имаме месо! Ще бъдем сити пет дни!“ Експедицията бе спасена от гладна смърт. Най-добре изпечените пържоли, увити в бананови листа, Камбела пъхаше в кожените торби, а останалите раздаваше на негрите.

Отдавна пътниците не бяха сядали пред такава богата трапеза.

 

 

Два дни по-късно групата замръкна отново при извор.

Върху чистото небе блестяха бледи южни звезди. Тръстиките тихо шумоляха, подухвани от вятъра. Саваната глъхнеше в сънен полумрак. Около палатката спяха, изтъркаляни безредно, негрите. Само край огнището стоеше Домбо, подпрян на заредената винчестерка. Сънят тегнеше на клепките му, но за да не заспи, негърчето от време на време лекичко докосваше ръката си с нагорещена клечка, ослушваше се и се взираше в сумрака. Най-сетне дрямката го обори. Но тъкмо клюмна глава, някакъв подозрителен шум, идещ откъм тръстиките, го накара да подскочи. Силно изостреният му слух долови пращене на клонки и дебнещи стъпки. Домбо стоеше нащрек. Отново се чу шум, нещо изпращя, тръстиките се разклатиха и зашумоляха. Очите на негърчето се разшириха. Ясно беше, че покрай извора, обрасъл е папрат и тръстика, се провлачваше неканен гост.

Домбо се приближи до палатката на пръсти, наведе се и подръпна географа.

— Хамба, ставай! — шепнешком го повика той, но Павел само се обърна.

Негърчето пропълзя по-навътре и го задърпа силно, като извика в ухото му:

— Хамба, събуди! Нещо има в тръстиките!

Павел се размърда. Отначало помисли, че сънува, но като видя срещу фенера силуета на негърчето, скочи и потърси пушката.

— Какво нещо? — попита той. — Видя ли го?

— Не видял — сви рамене Домбо. — Чул стъпки.

Павел бързо изскочи навън, залегна зад стъблото на близката върба и впи поглед в тръстиките. Луната се издигаше над далечните възвишения и нейната мъглява светлина озаряваше саваната. Домбо лежеше край палатката с насочен пистолет. Минаха няколко секунди и отново затрепкаха листата на високата папрат, тръстиките се разклатиха, чу се леко шумолене, като че ли някой пълзешком се промъква.

На две крачки от върбата спеше, прострян по гръб, Капоко и насън мляскаше с уста. Павел леко го побутна. Момъкът трепна, ококори очи, но като видя „гърмящото копие“, разбра, че ги застрашава опасност, стисна здраво копието в ръка и запълзя между дърветата. Изведнъж между вадата и гъстата папрат се появи една космата глава. Срещу луната пламнаха с фосфорен блясък две хищни очи.

— Лъв! — прошепна географът.

— Кумба! — със снишен глас повтори Капоко и смени копието с асагей.

Косматата глава се скри. Минаха няколко секунди. Изведнъж Капоко видя звяра между тъмните ресни на плачещата върба. Но това бе само миг. Негърът не успя дори да замахне с асагея и звярът беше вече изчезнал. Печените плешки, окачени на хлад по клоните, изпълваха въздуха със сладка миризма. Те бяха примамили нощния гост. Капоко отпусна асагея, прилепи ухо до земята и се вслуша. Тъкмо в това време незабелязано лъвът с котешка ловкост прескочи вадата и мина в гръб на стрелците. Напразно четири чифта очи бяха впити в тръстиките. Вятърът бе затихнал и нито един стрък не потрепваше. Хищникът сега дебнеше, скрит зад дънера на една върба. Тялото му бе свито на жълтеникава топка. Очите му горяха.

Капоко беше опитен ловец и познаваше нрава на кумба. Той се обърна и с поглед проследи всяка стъпка на отсрещната страна. И не се излъга. Големият кумба, снишен, потрепващ, се готвеше за нападение… Със силен замах туземецът хвърли асагея към него. Чу се тихо свистене, острието проблесна на светлината и яростен рев прониза нощната тишина. Павел се прицели със затаен дъх, но срещу себе си видя грозно озъбени челюсти, едра космата глава и пламтящи хищни очи… Силен пушечен изстрел прокънтя в нощта…

След това всичко стана светкавично бързо — срещу звяра полетяха от всички страни копия и стрели, чу се дивашки крясък. Географът отново стреля почти от упор. Домбо също стреля, после хукна назад, но се препъна и падна с димящ пистолет в ръка. Капоко се намери почти в краката на ранения лъв и изведнъж отскочи като черна топка, стремително се впусна напред и дългото му копие до половина потъна в раззинатата уста на хищника. Той се затъркаля, ръмжейки бясно, и дигна пушилка пепел, после проскимтя и полека-лека притихна…

Павел отри потта от челото си, приглади кичура коса, който бе паднал над очите му. От дулото на пушката още струеше дим. Лъвът лежеше неподвижно и от ноздрите му се стичаше кръв. На две крачки от животното се гърчеше някакъв човек. Павел приклекна до него, обърна го по очи, драсна клечка кибрит. Приближи клечката до лицето на туземеца и едва не извика — това бе Камбела. Негърът притискаше с ръце корема си, но между пръстите му бликаше кръв, стичаше се по кожата му и блестеше с малинов цвят на лунната светлина. Павел попипа пулса, прилепи ухо до гърдите му — беше жив.

— Капоко, унда-ба! (Капоко, ела тука!) — високо извика той.

Туземецът притича, като се чистеше от полепнали листа и кичури бодли. Щом видя ранения, той се наведе. Павел го накара да притисне раната с ръка, а той доближи запаления фенер. Светлината озари мъртвобледото лице на Камбела. То беше изкривено от болка. Зъбите на лъва здраво се бяха вкопали в коремната му област и бяха откъснали парче месо.

— Домбо, донеси походната аптека! — с тревога в гласа повика негърчето географът.

Домбо се мушна в палатката, бързо притича и подаде чантата. Павел му махна с ръка да стои настрана. След това извади памук, бинт и марля, почисти раната, но спиртът започна силно да щипе раната и Камбела изрева от болка. Домбо разбра по гласа, че раненият не е никой друг, а неговият баща, втурна се към него, вгледа се в лицето му и изпищя.

— Мой тамо-тамо! — задавен от сълзи, викаше той и се премяташе в тревата. — Тамо-тамо умрял! Домбо няма вече тамо-тамо!

Туземците стояха в полукръг и уплашено се взираха в Камбела.

Павел сякаш нищо не чуваше. Той гледаше превръзката, която бързо се напояваше с кръв, и говореше на стареца с разтреперан глас:

— Камбела, приятелю, не се бой! Раната е плитка! Ще мине! Кумба е убит!

Негърът се ослуша, размърда дебелите си бърни, но не можа да издаде нито един звук, после отново запъшка, гърдите му захриптяха, устните му се присвиха болезнено. Домбо се привлече, потърка с опакото на ръката коляното на баща си, загледа се в гърдите му, които бързо се издуваха и спадаха. Той сякаш се увери, че тамо-тамо не е умрял, та отри сълзите си. В това време негрите се бяха приближили. Всеки държеше по една счупена клечка и малко пръст в шепата си. Те навярно искаха да правят заклинания. Само Хама се прикриваше в сянката на плачещите върби и нещо дебнеше. Никой не видя как тялото му се изви, острието на асагея блесна като сребро, изсвистя, описа правилна дъга и ударът звънко отекна в земята. Чу се глухо ръмжене. Мярна се някаква сянка, едно продълговато тяло се провлече, дигна се и с един скок се намери в гъстата папрат.

— Кумба наба! (Лъвицата!) — изкрещя негърът, спусна се към палатката, грабна едно копие и го хвърли напред.

Едва сега останалите туземци разбраха, че докато те бяха обикаляли Камбела — лъвицата се е прикривала в сянката. С викове се втурнаха след Хама. Стрелите забръмчаха като мушици в тишината. Засвяткаха копия. Павел стреля два пъти в папратите, но оттам не се чу никакъв рев. Лъвицата сякаш беше потънала в земята. След малко негрите насядаха около огнището. В сянката болезнено стенеше Камбела. Домбо се бе свил до него.