Григор Угаров
По следите на заточеника (30)

II

Не бяха изминали много път и силен пристъп на треска раздруса Домбо.

— Хамба! — простена той с отпаднал глас.

Павел даде винчестерката на Капоко, наведе се, прихвана през кръста момчето, повдигна го и се взря в посърналото му лице.

— Домбо — заговори му той ласкаво. — Я ме погледни! Ти си храбро момче! Дръж се!

Негърчето едва отвори очи, потрепна с уста и отново се унесе. Павел чувстваше как тялото му потрепва, лицето му пламти и по скулите му играят червени кръгове.

— Вода! — обърна се той към Капоко.

Момъкът отскочи към задния нос, като се стремеше да пази равновесие, наля в канчето вода от тиквената бутилка и я подаде.

Павел ровеше нещо в пътната аптечка. Лицето му беше мрачно, разстроено, устните му бяха присвити.

— Хамба, вода! — простена Домбо.

— Отвори си устата, момчето ми! — покани го Павел.

Но Домбо нищо вече не чуваше, все повече се унасяше, пламтеше в огън, раздрусваше се от пристъпите на треската. Капоко, объркан, гледаше как бръчките около очите на Павел се сгъстяват, по дългите му, изрусели с цвят на прегоряла трева клепачи се нанизват и блещукат ситни капчици. Никога младият негър не бе виждал такъв белия човек, никога така тревожно не бе наблюдавал пътя на малката стреличка върху лъскавата вълшебна кутийка.

Капоко стоеше занемял с тиквената бутилка в ръка. При всяко поклащане на пирогата водата се разплискваше, лъскави струйки мокреха бедрата на момъка, но той не сваляше очи от географа.

— Хамба — най-сетне, като се приведе малко напред, попита той. — Ще умре ли Домбо?

Вместо отговор Павел само поклати глава.

III

Момчето умираше и Павел, обхванат от жестока мъка, хапеше устни, без да може да му помогне. Той вече едва долавяше ударите на сърцето му. Лицето на негърчето ставаше мъртвешки бледо. Сгърчено от болка, то се държеше за Павел като удавник.

„Какво ще правим, момчето ми? Как да ти помогна?“ — питаше се Балванов, като гледаше негърчето, което бе изпаднало в безсъзнание.

Лодката бързо се плъзгаше по жълтеникавата водна повърхност като някаква продълговата совалка, издълбана от стъблото на черно гуаво. Джума, застанал на мястото на Меко-ва, с ловкостта на акробат извиваше своето мускулесто тяло. Тук реката се разливаше нашироко. Тъмните гористи брегове едва се очертаваха. Тук-там се появяваха водни кръгове, които бързо се пръскаха на големи светли обръчи, а понякога някакво животно прорязваше блестящата водна повърхност и оставяше след себе си дълга светла пътечка.

Но Павел не забелязваше нищо наоколо. Очите му не се откъсваха от сгърченото тяло на Домбо. Трябваше по-скоро да спрат, за да го положат на меката трева и да превържат раната му. Затова Павел изчакваше да отминат разлива, да се приближат до тесния пролом, където имаше по-удобни пристани.

Но тъкмо в тоя миг се случи нещо, което наложи час по-скоро да спрат. Както ровеше в пътната си аптечка, Павел почувства, че нещо припари на ръката му, с която бе обхванал Домбо, и той я дръпна. Остър отвратителен дъх на гноясала рана го лъхна. По ръката му се стече жълтеникава течност.

— Ах, приятелю, какво те сполетя! — едва не проплака Павел с глас. Но потисна в себе си парещата скръб, бързо се овладя, изправи се в ръце с Домбо и извика:

— Бомай! (Спри!)

Разбрал, че става нещо много тревожно, Капоко изтърва тиквената бутилка, прескочи един вързоп, дръпна Джума за набедреника.

— Бомай! — повтори той и здраво прихвана бамбуковия прът.

Джума се препъна и едва не падна от лодката. Очите му се наляха с кръв, ушите му пламнаха. Той скочи като разярен носорог, но срещна погледа на Павел, видя прекършеното тяло на Домбо в ръцете му и изведнъж разбра какво се бе случило.

— Бомай! — също извика негърът и плътният му глас прогърмя надалече по реката.

— Бомай! — повториха туземците, които плуваха с пирогите доста раздалечени една от друга.

С няколко удара на бамбуковия прът Капоко отправи лодката към брега. Павел дигна бинокъла и огледа крайбрежието. Навсякъде се виждаха тръстики, а зад тях гъсти гори. Само на едно открито място тръстиките сякаш бяха окосени, водата лъщеше чак до базалтовите скали, които приличаха на тъмни застинали вълни. Цялата площ имаше форма на подкова. Нямаше съмнение, че на това място реката имаше каменисто дъно, а голият полегат бряг беше удобен за пристан.

Като свали бинокъла и избърса едрите капки пот, избили на челото му, Павел извика на Капоко:

— Бома-нама бо! (Карай по-скоро към брега!)

Наистина брегът, полегат, очистен от водорасли, тръстики и блатни коренища, с малка тераса, беше удобен за пристан. Щом пирогата заседна, Капоко скочи, издърпа я на плоската, малко вдлъбната като корито скала и я задържа, докато слезе Павел. Зад скалата се откриваше живописна поляна, сред която растяха вековни баобаби и палми с красиви зелени чадъри.

Капоко накъса папрат, разстла я, метна отгоре една щавена кожа. Павел сложи върху меката постеля негърчето, извади стъкълцето с хлороформ, капна няколко капки върху щипка памук, допря го до носа на болния и зачака. Туземците, които бързо наскачаха, мълчаливо се приближиха. В настъпилата тишина достигнаха отново удари на дървени тъпани. Ай подложи ухо на вятъра. Зомба тревожно се озърна и очите му плахо премигаха.

Но Павел остана равнодушен към тревожните сигнали. Той седеше до негърчето, разстроен и убит, и сякаш на ум броеше секундите. Минаха минута-две. Момчето започна да идва на себе си. Най-сетне промърмори нещо, отвори очи и попуканите му устни шавнаха.

— Хамба, добър хамба!

Павел трепна и се наведе над малкия си приятел. Лицето му се разведри като небе, очистено от сгъстени облаци.

— Кажи, Домбо?

— Искам да отида в „острова сред морето“!

Сърцето на Павел се късаше от мъка. Той бе дълбоко развълнуван от жаждата за живот на малкия туземец, но се мъчеше да не дава воля на чувствата си. Трябваше да бъде твърд и мъжествен пред своите тъмнокожи спътници.

— Кажи, хамба, нали няма да ме оставиш на хумба-ба? — като дълго събира сили, отново заговори Домбо.

— Няма! Няма, приятелю! Какво приказваш? — тихо отвърна Павел.

— О, добър хамба! — сякаш си отдъхна с облекчение Домбо, протегна треперещата си ръка и докосна лицето на географа. — О, хамба — повтори той, — аз нямам тамо-тамо, ти си моят тамо-тамо! Помогни ми, хамба! Дай ми бели хапове! Те имат лечебна сила! Аз не вярвам на мидените черупки! Само бели хапове ще ме излекуват! Не ме оставяй в страната на мамбарите! Те ще ме хвърлят на хумба-ба!

— Не се бой, приятелю! — помъчи се да го успокои Балванов. — Аз няма да те предам на мамбарите!

Но Домбо стискаше здраво ръката му, с парещ дъх обливаше лицето му и сякаш не го чуваше.

— Ти си добър бял, хамба! — повтаряше той. — По-добър си от всички бели! Ти си мъдър и знаеш много говорещи знаци! Аз също искам като тебе да приказвам с белите листове, да пиша говорещи знаци!…

Павел никога не бе чувал от устата на негърчето такива думи. Той не се решаваше да погледне разширените му, трескави очи, за да не се разплаче.

Всяка секунда бе решителна. Гнойната рана изискваше бързи мерки. Острият неприятен дъх не обещаваше нищо добро. Освен това момчето имаше силни пристъпи на треска, които може би не бяха предизвикани от раната. Изтощеният организъм е вече податлив и на други болести. А тук не се намираше лекар. Болница, и то само за бели хора, имаше чак в Мозамбик. А да се стигне до Мозамбик, изискваше продължително време и дълъг път. Домбо не ще може да издържи. Налагаше се с всички средства сега да му се помогне.

Нямаше място за колебание и мекушавост. Не — реши в себе си Балванов, сега при липсата на каквито и да било лекарства, — само народната туземска медицина може да спаси негърчето. Той накара хората си да се отдалечат, да напалят огън и да се приготвят за нощувка. Повика при себе си Капоко и Ай.

— Бана палуме намо! (Момчето е тежко болно!) — обърна се той към Ай. — Памо киту? (Знаеш ли лек?)

Туземецът попипа кожената торбичка, увиснала на тънка каишка за тъмношоколадовата му шия, и се замисли. После се почеса по брадата и след кратка пауза отвърна:

— Ние лекуваме раните с мангама!

И без да чака покана, Ай стана, под око проследи мрачното лице на географа и потъна в гъсталаците. Капоко стоеше ням и разстроен. Досега той не бе виждал белия човек така мрачен, строг и суров. Това го накара да се отдръпне. Но Павел забеляза смущението му и го потупа приятелски по рамото.

— Вземи бохобохо! (Вземи револвера!) — посочи той набедреника на Домбо. — Сега двамата трябва да пазим групата!

Капоко трепна, погледна географа, като искаше да се увери, че не се лъже, отпаса револвера, попипа дръжката му и го пъхна под кожения си набедреник.

В това време Ай се връщаше с някакъв голям разлистен храст, с красива корона и големи нарязани листа с дълги дръжки. По клонките му висяха едри плодове с лимоновожълт цвят. Това бе пъпешово дърво. Туземецът разряза един узрял плод, изцеди лепкавия сок в глинено блюдо, намаза раната на Домбо и после отгоре я наложи с листа. Освен това той даде на болния да изпие две пълни мидени черупки от същия сок, размесен с някакви черни зърна от лековита билка.

Но Ай, изглежда, не се задоволи с листата и сока от пъпешовия храст. Затова се отдалечи и дълго скита из поляната. Павел видя, че съветникът събира бели щурци. Той ги убиваше и ги пускаше в бамбукова бутилка. Когато бутилката се напълни, туземецът отново седна до леглото на Домбо, накъса крилата на щурците, стри ги на прах, смачка няколко семена от пъпешовото дърво и всичко забърка в гъста каша.

Домбо лежеше, загледан в гълъбовото небе, където прелитаха с крясък някакви непознати птици. Гъстият лепкав сок от мангама и листата облекчиха болките му и огънят премина. Отокът започна бързо да спада. Може би свежите пъпешови листа, както жиловляка, изсмукваха гнойта.

Привечер Ай набра цяла кошница бял и мек памук от разклонения памуков храст, изтегли няколко дълги и тънки като шнурове ленти от кората на палмата рафия и ги сложи до леглото. Повика Капоко и като поглеждаше към Домбо, му пошепна нещо.

След това двамата туземци откриха раната, почистиха я с някаква течност, наложиха я с приготвената кашица, отгоре сложиха пъпешови листа, обвиха раната с дебел пласт памук и всичко завързаха с жилавите червени ленти. През цялото време туземците работеха бързо и сръчно като същински хирурзи.

— Ще помогне ли анай-ма? (Лекарството?) — попита Павел, когато привършиха.

Негърът извади лулата и уверено каза:

— Анай-ма има вълшебна сила! Така се излекува и Хахама, когато бе ранен от базунго! Раната беше дълбока! Анай-ма ще прогони злия дух!

Павел нямаше желание да го разпитва повече, защото старият Ай дълбоко вярваше, че всички злини са причинени от злия дух. Още по-безсмислено бе да му доказва, че в природата не стават чудеса. Това туземецът няма да разбере. Не само Ай, но и всички туземци признаваха само злия и добрия дух като творци на доброто и злото. Те не можеха научно да си обяснят природните явления. Злият и добрият дух символизираха силата, пред която те се прекланяха. Затова правеха заклинания с черепи, носеха на шията си талисмани, за да прогонят злия дух и да помогнат на добрия дух. Но независимо от суеверието те познаваха добре лековитото свойство на билките и приготовляваха истински чудодейни лекарства.

IV

Сянката на баобабите се удължи, короните им като същински великани лягаха върху свежата нацъфтяла трева. От реката идваше хлад, раздухваше пламъка, диплеше синкавия дим. В пръстените делви клокочеше водата, парата като тюлена завеса процеждаше полегатите лъчи на слънцето. Наоколо се разнасяше мирис на печено месо. Беше необикновено тихо и в тишината сякаш се долавяше смътна тревога. Туземците, насядали около огъня, тайнствено си шушукаха, подозрително се озъртаха и с крайчеца на очите следяха всяко движение на белия човек. Ай, облегнат върху стъблото на една дива смокиня, жадно смучеше лютивия дим от тръстиковата лула и покашлюваше. Капоко мълчаливо обтягаше изпокъсаната палатка, раздраните места зашиваше с тънките жилави и обли шнурове, обелени от кората на някакво дърво.

Като привърши с кърпенето на палатката, младият туземец взе малката остра брадвичка, отсече няколко бамбукови колчета и започна да ги набива. Той придържаше с едната си ръка колчето, а с другата удряше точно така, както го бе учил Балванов. Ударите гръмко отекваха в гората, която покриваше цялото ниско крайбрежие.

Капоко от време на време оставяше брадвичката и попипваше дръжката на малкото огнено копие. А когато, кръстосал крака по туземски, сядаше, ръката му нито за миг не го изпускаше. С това пък напълно подражаваше на своя малък учител.

 

 

Вечерята беше приготвена. Туземците насядаха на кръг около пръстените съдове в ръце с черупки от кокосови орехи. Повикаха Ай. Шаконда стана и му пришепна нещо на ухото. След това стана Джума. Скочи и Зомба. Чу се остро спречкване, но бързо премина в шепот. Капоко остави брадвичката и впи сърдит поглед в групата.

Павел седеше надвесен над болния. Домбо спеше с полуотворени очи, вкопчил пръсти в дрехата на географа. Лековитата каша бързо бе оказала своето действие. Температурата бе спаднала. Тялото на негърчето не се раздрусваше от треска, а отокът на лявото бедро бе поспаднал.

Поканиха Павел да вечеря, като му поднесоха в глинено блюдо каша от брашно, приготвена от корените на маниоката, парче печено таро и батати, но той си остана все така наведен над болното момче. Това не убягна от погледа на туземците, които бяха нагребали първите черупки с чорба, но ги изсипаха обратно в глинените делви.

Като видя, че хората му не ядат, Павел повика Ай.

— Сити ли са всички? — попита го шепнешком, като поглеждаше Домбо.

Момчето не трепна.

— Не са сити, хамба! — отвърна Ай.

— Тогава защо не ядат?

— Чакат да изстине барум!

Мина цял час и Павел отново повика Ай.

— Кашата е изстинала!

— Вярно! — потвърди негърът.

— Тогава защо никой не яде?

Ай смутено наведе очи и загледа в краката си. Капоко, прегърнал колене, леко се поклащаше ту на една, ту на друга страна. Пръстените делви с кашата стояха недокоснати. Момъкът беше тъжен и загрижен. Ай като че ли бе забравил разговора и стоеше с наведена глава.

— Кажи, Ай? — повторно го попита Балванов. — Никой ли не обича барум?

— Няма по-вкусна храна от барум!

— А защо не ядат хората?

— Вато нама онай барум! (И твоят човек не яде!) — посочи негърът с тръстиковата лула блюдото на Капоко. Яденето беше вече залоено. Да, наистина Капоко не бе вкусил от кашата.

— Защо не си ял, приятелю? — обърна се географът към него.

— Хамба също не е ял! — отвърна Капоко. — А барумът не е вкусен, щом хамба не яде!

Думите на младия туземец бяха казани така искрено, че дълбоко затрогнаха Павел. Той завъртя глава, тъжно се усмихна и се обърна към Ай:

— А защо хаубаувци не вечерят?

— Чакат белия човек! — не скри този път Ай.

Тая постъпка ясно говореше, че Павел Балванов бе спечелил вече сърцата на хората и те нямаше да го напуснат, каквото и да се случеше по пътя. И това скоро се потвърди.

V

Домбо се събуди малко преди залез-слънце. Над хоризонта се разливаше чудна златиста светлина, къпеше горите, блестеше в зелените ветрила на палмите, леко полюлявани от свежия полъх на вечерника. Вятърът носеше упоителен аромат от миризливи треви. Пухкавите облаци бяха леко обагрели от залеза. Горите цели пламтяха. Замбези лъщеше на залязващото слънце. Върху водната повърхност трептяха отблясъци.

Домбо премига, подигна се на лакът, загледа се в залеза и се усмихна. Очите му бяха по-бистри, лицето му, доскоро посърнало, беше по-бодро.

— Хамба — извика той.

— Тук съм, приятелю! — обади му се Павел, прибра тетрадката и се наведе над момчето.

— Хамба, нищо вече не ме боли! Колко ми е леко и хубаво! Аз вече мога да вървя! Нали ще отидем в „острова сред морето“ с огнената пирога?

Павел го слушаше развълнуван. Наистина негърчето беше по-добре. Но дали не ще дигне пак температура? Ако температурата се дължи само на гноясалата рана, нямаше опасност. Вече нямаше съмнение, че мангама наистина има лековита сила. Може би трябваше да се направи нова превръзка, но това можеше да стане късно вечерта или пък сутринта преди тръгване.

Сега в зениците на Домбо отново искреше живот, чувстваше се как кръвта се възвръща в посърналото му лице. Туземците стояха в полукръг, втренчено гледаха, сякаш не можеха да повярват на очите си, че момчето, което очакваха да издъхне, е оживяло. Първите му думи те посрещнаха с облекчителна въздишка.

През всичкото време Капоко, клекнал на едно коляно, изстискваше сок от дървовиден пъпеш в орехова черупка и го поднасяше на Домбо. Момчето жадно поглъщаше всяка капка. То изгаряше за вода, но освен сок от дървовиден пъпеш Ай не му позволяваше да пие никаква друга течност.

Лицето на Капоко сияеше от радост. Широката му усмивка, събрала като лъчи ситни бръчици около очите, говореше за доброто му, човечно сърце.

— Хамба, много ми се яде! — по едно време извика Домбо.

Мъчеше го глад.

— Не — махна с ръка Павел, — още не трябва да ядеш! Потърпи! Сега трябва да пиеш само сок от мангама!

— Сок! — възрази негърчето. — А аз така съм гладен, че бих изял цял носорог!

Въпреки това Домбо се примири. Щом белият човек е казал, че не трябва да яде, ще потърпи. А гладът напираше, червата му къркореха и той гледаше лакомо как хаубаувци хрускат таро и с вълчи апетит разкъсват печеното месо. Павел бавно сдъвка къс месо и бутна блюдото. Не му се ядеше, като гледаше как гладното момче брои залъците му.

VI

Павел се прибираше в палатката, когато едно рязко изсвирване го накара да подскочи. Той сграбчи винчестерката и гологлав излезе навън. Изправи се пред палатката и тревожно се заозърта. Чуха се почти едновременно три нови изсвирвания от три различни страни. Странните звуци затихваха и се усилваха заедно с поривите на нощния вятър.

Хаубаувци спяха край загасващия огън. При дивата смокиня се мярна силует на човек. Звуците, които прорязваха нощната тишина, се повтаряха на равни интервали. Те идеха откъм дивите смокини и трите баобаба, чиито тъмни силуети като три купола се изрязваха в полуздрача.

— Банга вам-а? (Кой е там?) — като впиваше очи в тъмната фигура, която стоеше при дивата смокиня, попита Павел.

— Вато-ма! (Свой!) — отвърна непознатият и с няколко скока се намери пред огъня.

Беше Капоко.

— Какво правиш? — попита го географът.

— Пазя!

— Кой свири?

— Не знам!

Павел повика събудилия се Ай, който седеше чорлав и полусънен на тревата и разтъркваше очи срещу светлината на огъня.

— Какво, хамба? — най-сетне попита той.

— Чуват се подозрителни сигнали! — посочи с ръка Балванов. — Да не сме обградени?

Негърът неспокойно се заозърта.

— Видя ли хора? — попита Павел.

— Не — отвърна момъкът.

— А някой да е видял?

Капоко кимна с глава:

— Не, но чух техните свирки!

В това време нов порив на вятъра огъна храстите, зашумоля в листата на дивите смокини и странните звуци отново се чуха. Ай отпусна колието.

— О, хамба, свири анай!

— Какво е анай? — попита озадачен географът.

Вместо отговор Ай изтича към баобабите и след няколко минути се върна в ръце с едно дълго бамбуково стъбло. Павел го взе и го разгледа на огъня. То беше дълго един метър, с премахнати външни прегради, а на различно разстояние бяха направени надлъжни процепи. Някои бяха широки, други тесни.

Ай обясни повече с мимики, че той сам е вързал анай, за да предпази спящите хора от нощни гости. Щом духне вятър, пронизва процепите и произвежда особени пискливи звуци, които наподобяват свирене с уста. Така според туземеца болният може да спи спокойно, а белият човек ще бъде по-сигурен. Хаубаувците бяха пропуснали да кажат за това на Капоко, който още при първото тихо изсвирване, без да събужда географа, бе скочил и отишъл да провери.

Ай се засмя доволен и пак откри изпилените си зъби срещу светлината на луната, която се подаваше над тъмната черта на гората.

В тоя момент никой не подозираше какво очаква групата рано на другия ден, когато музиката на анай бавно ще затихне заедно с шумоленето на дивите смокини…

VII

Утрото беше светло, въздухът свеж, очистен от всяка прашинка. Сега неизцедените капки по листата на дивите смокини и чашките на цъфналите цветове блещукаха като разноцветни искри. Над реката се стелеше тъпка прозрачна пелена. Стълбове от изпарения се дигаха над горите. Птичите хорове отново заливаха горите със звънливите си песни. Първите диви пчели жужаха във въздуха.

Сигналният рог отдавна бе вдигнал цялата група на крак. Огънят загасваше. Негрите, сънени още, тичаха, суетяха се, скътваха багажа, опаковаха го и товареха лодките. Зомба отвързваше бамбуковите свирки, Капоко прибираше палатката, а Павел и Ай превързваха негърчето.

Домбо бе спал добре цяла нощ и се чувствуваше бодър. Лечебните листа на пъпешовия храст и кашата от бели щурци много му помогнаха. Все пак лекуването трябваше да продължи. По раната бяха полепнали парченца памук. Върху тях Павел изцеждаше сок да омекнат. Отлепването на памука причиняваше силни болки на Домбо и той изохкваше от време на време и си дърпаше крака.

— Какъв си амбо-ва! (Мъж!) — престорено сърдито му викаше географът. — Ти си безстрашен амбо-ва, а защо хленчиш?

— Защо чоплиш раната? — не разбираше Домбо.

— Трябва да махнем памука!

— Не го махай!

— Той ще предизвика нов оток!

— Добре, хамба — отвръщаше негърчето, стискаше зъби от болка и затваряше очи.

Най-сетне превързаха раната. Ай се отправи към реката. Капоко и Павел се готвеха вече да вземат на ръце своя малък другар, за да го пренесат в лодката…

Утрото беше спокойно и слънчево. Долината глъхнеше в утринен покой. Син димец като дълго бамбуково стъбло се точеше над загасващия огън. Негрите вече чакаха при пирогите.

Съвсем неочаквано изтрещя пушечен залп. Куршумите ниско изсвириха. Ай, който беше наближил брега, се олюля, политна и вързопът падна на земята. Негърът не охна, а само презрително изсумтя. От лявата му буза плисна кръв и обагри цялото му тяло.

VIII

Внезапното нападение обърка всички.

Павел на два скока се намери зад баобаба, обрасъл с жълтеникави лишеи, изпразни винчестерката по посока на малкия залив, откъдето идеха изстрелите. Туземците, изплашени, се пръскаха с вик и всеки търсеше място за прикритие. Докато пълнеше отново пушката, Павел видя как Капоко стремително бяга на рамо с болното момче. Над него като сърдити оси изсвистяха няколко куршума. Той се наведе ниско и остави Домбо в една трапчинка.

Павел се страхуваше да не настъпи сред групата паника. Затова не трябваше да губи нито секунда.

— Куа-нама ома-вато! (Приятели, не се плашете!) извика той. — Ние ще ги бием!

И той пропълзя напред. Посрещна го пушечен залп. Павел с потъмнели зеници търсеше бандитите. При базалтовата скала близо до пристана се мярна широкопола тръстикова шапка. Един куршум повали португалеца и шапката му заплува по жълтеникавата вода. Туземците се окопитиха и цял сноп стрели полетяха към брега.

Сражението пламна.

— Какво търсите тук, хумба-ба! (Крокодили!) — попита Зомба язвително португалците. — Вие няма да се върнете назад!

Градушка от стрели заблестяха на слънцето. Нов трясък проехтя, куршумите изсъскаха и от дърветата попадаха обрулени листа. Павел издебна паузата и прибяга напред. Стана ясно вече, че португалците бяха изоставили африканските бикове и преследваха групата с туземски пироги, задигнати от някое племе. Ай лежеше в локва кръв. Останалите негри, прикрити добре, пълзяха напред, търсеха подстъпи и обстрелваха брега с нови стрели. Тръстиките шумяха, трещяха изстрели, които с грохот отекваха в гората, но все пак Павел дочу откъслечни разговори.

— Жив да се хване! — боботеше пресипнал глас. Така заповяда Алфонсо!

— Жив? Трудно! — отвръщаше друг.

— Глупак! — изруга първият. — А какво е лесно?

Настъпи остро спречкване.

— Свиня!

— Ще ти пръсна черепа, шебек! — крещеше басът. — А защо си тръгнал с нас? Искаш диаманти! Страхливец! Ако не го хванем жив, отде ще ги вземеш? Той може да ги скрие! А щом е жив, ще му набием клечки под ноктите и сам ще ни ги поднесе!

Чу се шум, щракане на затвор.

— Хвани го ти, храбрец!

В това време един друг глас, който идеше откъм гъсталака, вляво от оголеното скалисто място, проточено викаше:

— Ей, Симоне Алварц, насаам!

„Насааам!“ — отвръщаше ехото.

Думите сякаш ужилиха Павел и той трепна. Отново чуваше името на Симоне Алварц — коварния убиец. Историята с пръстените куршумчета отново изплава в съзнанието му. За втори път се явяваше злодеят. Но сега вече стана съвсем ясно, че португалците наистина са тръгнали за грабеж, помамени от Алварц. Кой знае какво им бе обещал тоя престъпник! Диаманти! Предположението на Павел се потвърди — те търсеха диаманти.

— Алваарц, насаам! — крещеше същият глас.

„Насааам!“ — някак злокобно повтаряше ехото.

В тоя момент Павел Балванов изпита особено чувство на отвращение и дива ненавист. Лицето му се сгърчи от погнуса и той плю.

Тук-там пропукваха пушки, глъчката се усилваше, но все още не се показваше човек освен този, който се мярна с тръстиковата шапка и се отърколи във водата. Сигурно търсеха по-добри подстъпи или крояха коварни планове за обграждане на групата.

А може би те смятаха, че сред хората е настъпил смут и лесно ще ги обезоръжат. Това се потвърждаваше и от глъчката, която идеше откъм брега.

Павел пропълзя още малко напред. Сега отдалече виждаше лодките им, продълговати и тъмни, като че обгорени отвън, вързани с лиани. Те се удряха една о друга, скърцаха и леко се полюшваха. Прикрити в гъсталаците край брега, сякаш не хора, а глутница хищни чакали, водеха спор за плячка. Алчни и свирепи, те си разменяха най-груби ругатни. Жаждата за лесна печалба и грабеж беше ги превърнала в истински бандити. Животът на човека за тях не струваше колкото стрък захарна тръстика. Дори един към друг те бяха подли и зли, жестоки и отмъстителни.

Какво бяха те в сравнение с хора като Кабанга и Камбела, бащата на Домбо, умния Капоко, Бенгас или добрата Маванда? Нищо друго освен стадо хищни зверове…

Изведнъж проточен глас проряза настъпилата тишина:

— Алфонсо иде!

Сега вече Павел разбра защо се суетяха португалците. Главатарят на бандата едва сега пристигаше. Сигурно те са го чакали. Щом чуха името на Акулата, португалците започнаха да се подават като плъхове между стъблата на дърветата и в шубраците около брега. Сражението щеше да избухне всеки миг. В това нямаше никакво съмнение и Павел, скрит зад дънера на едно дърво, беше заел добра позиция.

Откъм реката се чуха строги отсечени команди, присъщи на строеви офицер от португалската армия.

— Огън! — последва заповед.

Личеше, че това бе гласът на Алфонсо Висенте. Защракаха затвори на пушки. Неколцина португалци се мярнаха между дърветата. Павел ги забеляза, но чакаше да дойдат на прицел. Всеки от тях бе въоръжен с къса винчестерка и носеше по две паласки с патрони. Мисълта на Павел работеше трескаво. Как да постъпи? Единствено само с бързо и неочаквано нападение можеше да отблъсне португалците. Така можеха да хванат някого в плен и групата да се снабди с още една винчестерка и няколко пачки със скъпоценни патрони.

Моментът бе решителен. Павел, залепил лице върху приклада на пушката, зорко оглеждаше крайбрежието. Не трябваше да се пропуска нито миг. Туземците, с изопнати лъкове, притиснали до гърдите си копията и асагеите, приклекнали зад дебелите дънери, чакаха знак от белия човек да полетят напред.

От време на време пропукваха изстрели, но Павел разбираше, че Черната акула, като опитен офицер, цели с това да смути негрите, но истинският бой ще почне с ожесточен огън и бързо настъпление.

— Алварц, тук! — чу се вик.

Бързо, с котешки стъпки, малко приведен, отново се мярна авантюристът. Павел стреля, но не го улучи. Пребяга друг, но парнат от куршума, изохка, разпери нагоре ръце, сякаш се предава, и падна в реката.

Алварц отново надникна и за миг се скри. Куршумът пак не го улучи. Близо до него все така крадешком се показа и се скри черно брадато лице, чорлаво, цяло обрасло в гъст буренак от косми. Павел се досети — Алфонсо Висенте. Сноп стрели тънко изсвириха като мушици във въздуха и блеснаха на слънцето. Не последва охкане, ни ругатня. Сигурно бандитът не бе засегнат…

 

 

Над брега, между дънерите на дърветата и тъмната базалтова скала, която се подаваше от водата като скелет на кораб, все по-често се замяркаха хора. Сигурно португалците вече се катереха по гористия бряг и всеки заемаше позиция. Но все още може би разузнаваха за разположението на групата. Сега вече не трябваше да се пропуска удобният момент, за да не стане късно. За стотен път Павел пресметна всичко. Беше време за бърз и неочакван удар.

— Манай-на, куа-нама! (Напред, добри хора!) — извика той и гласът му прогърмя в тишината. Трясъкът на винчестерката се смеси със застрашителния вик на туземците. Негрите се втурнаха напред.

Град от стрели полетяха към неприятеля. Десетки копия и асагеи профучаха във въздуха. Разнесе се пушечен залп, който глухо отекна далече над Замбези.

— Манай-на! — понесе се мощният възглас на младите хаубаувци.

— Нума-на, куа-нама! (Не се бойте, добри хора!) — извика Павел, който с точни удари посрещна първите португалци, които бяха накацали по брега.

Групата на Павел здраво се счепка с португалците.

Сражението пламна. Отначало туземците, посрещнати от пушечните залпове, се стъписаха, някои дори се разколебаха, но познатият твърд и решителен глас им вля сили и кураж, тласна ги напред. В бързината Павел успя само да забележи как Зомба с изкривено от гняв лице се спусна срещу един кривокрак португалец, който от страх изтърва винчестерката, изрева като ранен звяр и се свлече на земята. Зомба сърдито извика нещо и с всички сили замахна с асагея. В това време изскочи друг португалец и почти в упор се премери в него, но един куршум сякаш претроши ръката му и го накара с див вик да потъне в храсталака.

Изстрел след изстрел ехтеше в гората, копия и стрели се преплитаха, във въздуха се носеха диви крясъци и сърдити закани. В неприятелските редици изведнъж настъпи объркване и смут, чуха се насърчителни команди. Павел усети, че гърлото му засъхва от напрежение, цевта на пушката пареше, дулото димеше. Един куршум звънко отекна, рикошира и с писък прелетя край самото му ухо. Из гъстата папрат, зъл и настръхнал, изскочи Капоко и пребяга през откритата поляна.

— Лягай, куа-нама! — извика след него Павел.

Но бе късно. Иззад един храст, с ловкостта на маймуна, изскочи висок човек с дълга като повясмо брада, с едри мечешки лапи. Този човек, който повече приличаше на скелет, се яви неочаквано, тъкмо когато Капоко от десет крачки със силен замах хвърли копието и то се заби в гърба на друг бандит. Павел трепна, поразен от страшна догадка.

— Алварц! — цял разтреперан от ярост, възкликна той.

Разбойникът държеше в косматата си ръка блеснал на слънцето стоманен нож.

Павел се хвърли напред, но ножът на кръвожадния бандит потъна до дръжката в сърцето на Капоко.

— Изверг! — почти изплака географът.

В тоя миг той почувства как го овладя бесен гняв. Сега беше време да се разплати със злодея. Но не успя. Ловко отбягвайки удара на приклада, Симоне Алварц с пъргав скок бухна във водата. Нагорещената и раздута цев на винчестерката вече изхвърляше куршумите под краката на Павел и той потърси револвера, но беше вече късно. Нов залп го накара да се прилепи до земята. В това време туземците, които бяха видели смъртта на храбрия Капоко, яростно нападнаха със стрели и копия португалците. Сражението се пренесе на самия бряг. Павел бързо пропълзя напред, но познат, умоляващ глас като стрела се заби в сърцето му.

— Хамба, добър хамба! — с предсмъртен глас стенеше раненият Капоко. — Белите базунго са жестоки! Аз няма да видя огнената пирога!

Както никога досега в тоя момент Павел усети как в душата му се разгоря непозната жажда за мъст. Той се наведе над своя предан спътник, прегърна го и с глух глас му се закле:

— Аз ще отмъстя за теб!

Но негърът, облян в кръв, не се помръдна. Само безжизнените му очи продължаваха да го гледат. Павел усети как по бузите му се стичат сълзи, задушаваше го скръб и едва си поемаше дъх. Добрият, умен и храбър момък, неразделният му другар, вече нямаше никога да проговори…

 

 

Крясък и проточен вик, изстрели и пронизителни свирки, пищене на куршуми и зловещо свистене на отровни стрели, всичко се сливаше в един невъобразим шум.

— Монга-ма! (Дръжте пи!) — гърмеше плътният глас на Зомба.

На самия бряг кипеше ожесточено сражение. Отново изтрещя изстрел, ниско пропищя куршум и Павел, който все още стоеше потресен, скочи, совна се напред, залегна и стреля.

— Манай-на! — високо извика той.

Заканителен крясък съпроводи думите на географа. Нов сноп от стрели светна на слънцето, затракаха копия и асагеи. Португалците объркани тичаха насам-натам. Чуваха се неразбрани команди. Павел с трескави очи търсеше кокалестата фигура на Симоне Алварц. В това време в пролуките между дърветата една туземска пирога бавно се отдалечи срещу течението.

Павел се взря в пътниците. Над всички стърчеше една глава, размахваха се дълги ръце.

— Избяга бандитът! — с презрение произнесе той. Под сключените вежди очите му горяха, ноздрите му се издуваха от гняв.

 

 

Стрелбата бързо оредя. Отрядът отстъпи в паника, като остави трима убити, но обезоръжени от самите португалци. Скоро откъм сенчестите крайбрежни дървена изскочиха една след друга вражеските пироги, които бързо се отправяха срещу течението, като се мъчеха да настигнат главатарите на бандата.

Няколко туземци от охраната, начело със Зомба, ги проследиха, но португалците, изглежда, ги бяха забелязали и не спряха наблизо. Но Зомба, като всеки опитен негър, сметна, че те може да издебнат групата през нощта и като използуват крайбрежната пътека, да нападнат лагера. Затова постави на пост, скрити в гората, двама млади войни, а той заедно с останалите се върна.

През това време останалите туземци излязоха от своите прикрития в гората и се събраха около географа. Павел леко бе одраскан по лицето и с носната си кърпичка притискаше бликналата кръв. Щом се появи Зомба, той поведе групата към лагера. Но още неизлезли на откритата поляна, до самия бряг, всички спряха ужасени. На едно дърво висеше човек, обесен с главата надолу. Всички познаха в лицето на обесения познавача на звездите Минге. Яростен вик процепи тишината. Негрите, настръхнали и зли, размахаха във въздуха дългите си копия. Павел остана поразен от зверската постъпка на португалците. Той потърси с очи Зомба, но забеляза една хартийка, забодена на лявото ухо на обесения. Бързо се наведе и зачете написаните с разкривени букви редове на португалски:

Такава участ ви очаква, ако не оставите диамантите на това дърво. Утре ще пратим човек да ги вземе. Не сторите ли това, няма да се отървете живи!

Алфонсо Висенте — Черната акула

Павел с погнуса смачка листчето и го стъпка с крака, като отправи към Акулата куп ругатни. Изведнъж нечовешки вик проряза настъпилата тишина. Викът идеше откъм папратите. Всички наостриха уши. Не се мина много и из гъстите дървовидни папрати изскочи Меко-ва — Ястребовия нокът, нарамил на гръб един португалец с вързани отзад ръце.

— Меко-ва! — извика Павел от изненада и се спусна към туземеца.

Ястребовия нокът, цял изподраскан, плувнал в пот, стовари пленения португалец на тревата. Това бе дребно човече с изпъкнали зелени очички и сипаничаво лице, с редки мустачки и червен месест нос. Уродливото човече, което приличаше на шимпанзе, объркано въртеше глава, преструваше се на мъченик, пъшкаше, четеше гласно някаква молитва, стенеше с треперещ глас.

— Помогни ми, господи! Воля твоя!…

Всички знаеха, че португалците не ще се опитат да освободят хванатия в плен войник. За загубата на един човек те не ще се разтревожат много, нито ще се бият да го освободят. И не се излъгаха. Павел бързо се приближи към дребничкия португалец. Той беше така възбуден, че едва сдържаше гнева си.

Сега Павел гореше от желание да научи нещо по-сигурно за опасния авантюрист Симоне Алварц. Затова, като впи очи в пленника, който все още хленчеше, попита:

— Симоне Алварц ли ви доведе?

— О, сър, той ни хвърли опасна въдица! Носили сте два тулума с диаманти!

Португалецът отговори на чист английски език и това озадачи Павел.

— Какъв си ти? Англичанин или португалец?

— О, сър, португалски поданик, но по произход шотландец!

Павел махна с ръка.

— Къде намерихте Алварц?

Човечето сви рамене.

— Не знам! По-добре да е в гроба тоя негодник! Той ни измами, сър! Ние се връщахме от наказателна акция и го открихме до една рекичка! Черната акула заповяда да го пренесем във форта. Оттогава започна и нашето нещастие!

— Нещастие! — изсумтя Павел и презрително го изгледа. — Какво нещастие?

Шотландецът въздъхна, заплака, от воднистите му котешки очи потекоха едри сълзи. Павел забеляза, че през всичкото време държеше дясната си ръка пъхната в задния джоб.

— Нещастие, сър! — повтори натъртено шотландецът. — Ние се подмамихме и загубихме вече пет души. Алварц е влязъл под кожата на Алфонсо. Знаете го, нали? Каквото му каже, Акулата изпълнява! Ах, сър, как горко оплакваме тая авантюра! Жозе падна убит. Напълно заслужено. Той беше скот, но ние!…

— Кой ви води? — прекъсна го географът.

— О, сър, винаги се намират гадове като Акулата!

Павел помълча и попита:

— Ранен ли беше Алварц, когато го намерихте?

Шотландецът помисли и отвърна:

— Имаше дребна раничка и няколко драскотини по лицето!…

Далеч някъде глухо отекна изстрел. Туземците наскачаха, чуха се подсвирквания. Ястребовия нокът се сниши. Павел дори не трепна. Плененото човече наостри мишите си уши, в зелените му очички заиграха злобни пламъчета. Минаха няколко секунди. Изведнъж Ястребовия нокът скочи като рис и гърлено изкрещя:

— Хамба, онай-ну! (Пази се!)

Но Павел не се изненада. Той бе забелязал ръката на грозното човече и когато се показа ножът, Павел ловко измъкна револвера и с един куршум му разби черепа.

Павел още стоеше с димящ револвер в ръка, когато изневиделица изсвистя куршум, нещо го парна в левия крак, остра болка го прониза, всичко се завъртя пред очите му като вихрушка, ушите му забучаха.

Отначало той изпита особено чувство. Някой сякаш трошеше кокалчетата му на дребни парченца, после постепенно усети, че отмалява и пропада в дълбока яма. Тъмнината се сгъстяваше, чуваше се бучене, изстрели и викове, а сред общия трясък и шум шептеше познат глас: „Хамба, добър хамба!“ Гласът се отдалечаваше, заглъхваше и отново се обаждаше като плач: „О, хамба, басуто са разбити! Няма ги вече хумба-ба!“

Най-сетне гласът съвсем замря. Настъпи тишина и непрогледен мрак…