Григор Угаров
По следите на заточеника (28)

II

Туземската пирога, тясна и дълга, с извит нос, украсена с изкусна дърворезба, стремително летеше напред, правеше бързи завои, отбягваше опасните течения и случайно надигнал глава хипопотам. Ястребовия нокът и Капоко майсторски управляваха. Павел и Домбо седяха един до друг на средната преградна дъска с оръжие в ръце. Останалите лодки плуваха след първата на еднакво разстояние една от друга.

Бързо прибягваха край тях огромните дървета, които растяха по бреговете. Реката се разливаше нашироко, ограждаше малки китни острови, над които разперваха корони грациозни палми с красиво извити перести листа и мек светлозелен цвят. Тук растяха сребристи кедри и ярко контрастираха на тъмните цветове на моцоурите. По ниските блатисти места се простираха обширни площи, гъсто обрасли с тръстика, а там, където нямаше мочурища, се откриваше брегът, изграден от гладки тъмнокафяви скали като шлифован мрамор.

Някъде реката се разливаше така нашироко, че наподобяваше голямо езеро с високи и стръмни брегове, покрити с гъсти гори. Там, където дърветата бяха по-рядко, между тях лъщяха базалтовите скали. Тук се въдеше мухата цеце, която между многото злини служеше и за защита на туземците от „базунго“ — белите завоеватели. Затова много рядко по тези места се мяркаше някой арабин-търговец.

Павел съжаляваше, че е принуден да бяга от потерята на колонизаторите, пък и наближаваше времето за срещата му с китобоя, та няма време да се спира. Всяка стъпка тук бе осеяна с богат материал за научна работа: растяха няколко вида фикуси, светлозелени акации, диво кафе, бананови растения с яркозелени листа, отровни колкуали като огромни кочани от цветно зеле, разкошни моцинцели и вечнозелени моцоури, които много приличаха на кипариси. Поройните дъждове, които валяха всяка нощ, бяха преобразили природата. Всяко стръкче и храст обличаше разкошна премяна.

Над реката кръжаха ята птици. По голите места и редките храсталаци пасяха стада разновидни антилопи, зебри, жирафи и биволи. Изненадани от появата на пирогите, антилопите се пръскаха като стрели, а зебрите любопитно следяха пътя на лодките, като тревожно пърхаха с ноздри. Късогледите носорози дълго се ослушваха, доловили миризмата на хора, и стояха нащрек. Много често над водата се показваше главата на водна костенурка, из храсталаците стърчеше застрашително хоботът на слон, из дупките по пясъчния бряг изхвърчаха пчелояди. Ревът на горилата посрещаше и изпращаше пътниците. В клоните на крайбрежните дървета играеха маймуни. При появяването на пирогите те крещяха пронизително и ловко се катереха по гладките стъбла на дърветата.

III

Туземските селища бяха разположени по високите открити места. Колибите, покрити с тръстика и папрат, приличаха на големи островърхи шапки. Само сините струйки дим, които се точеха в тихата утрин към небето, говореха на пътника, че това е туземско селище. Тук-там край малките заливчета, където водата стоеше почти неподвижна, плуваха разбити на трески туземски пироги.

Бреговете бяха пусти. Негрите от селищата близо до Замбези не се решаваха да идват на риболов по тези места, защото, както казваше Ястребовия нокът, тук върлували свирепите хипопотами-отшелници. По подобие на прогонените диви биволи и носорози те нападали пирогите, обръщали ги и ги разтрошавали със здравите си зъби. Разказът на Ястребовия нокът не учуди никого. Павел знаеше, че това животно е тревопасно, но не му липсват здрави като на хищник зъби. В своята ярост старите раздразнени хипопотами понякога стават толкова свирепи, че са истински страшилища в големите реки.

Затова Ястребовия нокът и Капоко зорко следяха всяко раздвижване на водата, всеки блестящ кръг, най-малък шум и появяването на всеки подозрителен предмет. Двамата лодкари изкусно и пъргаво маневрираха и туземската пирога се стрелкаше като същинска змиорка.

На много места водата вреше от хипопотами и само бързото движение близо до брега спасяваше пътниците от тяхното нападение.

Откъм завоя се появи група ловци на речни коне. Меко-ва спря пирогата. Другите пътници, които идваха в стройна колона, се приближиха към брега и също спряха под сянката на макарангите. Меко-ва и Капоко прекараха лодката под надвисналите клони на дърветата. Ловците бяха мамбари, племе, което зорко охраняваше долината на Замбези. Оръжието им се състоеше от къс железен харпун, поставен на отверстието на дълъг прът от твърдо дърво и прикрепен с жилава връв. Те безшумно прекарват лодката до спящия хипопотам. Лодкарят държи широки гребла. Щом се приближат, опират и в същия момент, когато леко дръпват лодката назад, ловецът хвърля харпуна, завързан за един мехур от антилопа.

Мамбарите бяха проследили хипопотамите. И сега, носени от течението, безшумно се приближаваха към тях, като едва докосваха водата с бамбуковите прътове. От време на време над повърхността се показваше огромната муцуна на един великан. В един момент, когато хипопотамът отново се показа, те забиха харпуна в тлъстото му тяло, той нададе зловещ рев, хвърли се напред, разплиска водата и обърна пирогата. Разяреното животно захапа лодката, схруска дървото между здравите си зъби и над водата заплуваха трески.

Ай се втурна със своята пирога да спаси мамбарите, но хипопотамът с бесен рев се хвърли срещу него, Павел стреля и, изглежда, го улучи, защото хищникът изведнъж потъна, а над повърхността изплуваха кървави мехури.

— Чама-чапа, куа-ва! — извикаха мамбарите.

— Чама-чапа, куа-ва!

Павел не разбра какво говорят. Но когато Ай ги докара до брега, мамбарите гледаха с изблещени очи новия модел винчестерка. На раздяла те дадоха на Павел черупка от мида, свалиха от ушите си костените халки и ги потъркаха о приклада на винчестерката. После изведнъж отскочиха назад, три пъти клекнаха на земята и извикаха:

— Бело нума но! (Да бъде сит белият човек!)

В същото време Домбо забеляза хипопотам с малко. То се държеше за шията на майка си. Но както женската, така и малкото хипопотамче имаха светлорозов цвят. Такива албиноси, макар и рядко, както белите слонове все още се срещат в Замбези. Капоко изпрати една стрела, но тя не улучи животните.

По-късно, когато лодката летеше край брега, под надвисналите клони на макарангите Павел откри един див бивол. Биволът стоеше на брега и душеше въздуха. Щом видя пирогите, той отскочи с рев и се скри в гъсталака.

IV

Без да се смята кратката нощна почивка, пътниците плуваха без прекъсване няколко дни. За това време според пресмятанията на географа те бяха се приближили до Индийския океан с около сто мили. Това значеше, че наближават прочутия водопад Виктория или „Мосиоа Туня“ по езика на местното племе, което в превод значи „Там гърми дим“. Старите племена са го наричали Чон-гуе — „Небесна дъга“. Приближаването на водопада, който за пръв път е видял и описал Ливингстон, бе свързано с много рискове и опасности, затова трябваше да стане твърде предпазливо. Само чрез умело маневриране можеше да се преодолее опасното течение. Защото в най-добрия случай, ако пирогата не попадне в бесния въртоп, ще се разбие в скалистия бряг…

Чу се глухо далечно боботене. Скоро пред очите на пътешествениците засия на залязващото слънце с всички багри на дъгата цветен фонтан от разбита на ситни капчици вода.

Бамбуковият прът бе замръзнал в ръцете на Ястребовия нокът. Капоко подозрително се ослушваше и втренчено се вглеждаше в дъгата. Домбо стоеше занемял. Негърчето вече не се притискаше до Павел и той не долавяше бързите удари на сърцето му, но все пак по плахия му поглед и посърнало лице разбираше, че Домбо е стреснат и уплашен.

„Този път не трябва да се бърза“ — реши в себе си Балванов. Засега португалците бяха останали назад. Групата бе изминала доста дълъг път без особени загуби и повреди, ако не се смяташе счупеният нос на Ай. Но това стана по непредпазливост. Пирогата минаваше под наведените клони на група дървета. Ай не забеляза един изпречил се на пътя им пречупен клон, но се наведе както другите, удари се и падна в дъното на пирогата. Меко-ва на два пъти плю кръв, по псе още държеше, здраво бамбуковия прът и умело управляваше своята красива пирога. Въпреки нощните почивки всички бяха изтощени. Само до преди един-два дни дървените тъпани не преставаха да гърмят, но сега, колкото и да се вслушваха, вятърът не донесе далечно думкане, нито из горите се носеше ехото на пушечни изстрели.

V

Скоро слънцето щеше да се скрие и до изгрева на луната ще настъпи непрогледна африканска нощ. А плуването по Замбези със запалени факли е свързано с много опасности. Хипопотамите през нощта ставаха по-решителни. Обикновено животните нощем излизаха на паша, като използваха познатите пътечки и при най-малкия шум се втурваха към реката. Крокодилите също не се шегуваха, когато подушеха плячка. Но опасността не идваше само от свирепите животни.

Тъмнината заличаваше очертанията на подводните скали, които някъде съвсем се скриваха, а другаде се подаваха като глави на акули. В мрачината лодките можеха да налетят внезапно на подводна канара и да се разбият, а можеше да попаднат на опасен въртоп, да се оплетат в лианите или в острови от плаващи водорасли, които заграждаха лодката изведнъж като в клопка.

Освен това Павел не искаше да се приближи до прочутия водопад през нощта, та дори и при най-светла южна нощ, защото нямаше пълнолуние, а само при пълна луна и високо ниво на водата започва фантастична игра на светлини и сенки и над водопада засиява с всички цветове на спектъра лунната дъга. Тя се губи с единия си край сред живописните силуети на палмите, а другият сякаш се запалва и гори в разноцветни светлини в разбитата на прах вода.

А сега нямаше нито пълна луна, нито вследствие проливни дъждове нивото на Замбези бе високо. Затова Павел не беше щастлив да наблюдава като малцина пътешественици лунната дъга — едно от чудесата на природата.

VI

Животът в бивака протичаше по строг неписан закон. Най-напред се поставяше стража на изходните места, напалваха огън, донасяха вода, печаха месо на дървени шишове или правеха каша. Капоко и Домбо обтягаха палатката, кърпеха платнищата, както ги бе учил географът. Докато се печеше месото, негрите се пръскаха из гората да събират плодове и жасминови кори, които мелеха на брашно. Някои отиваха за мед. Други оставаха да поддържат огъня. Но и те не седяха със скръстени ръце — подменяха счупените копия и стрели, плетяха рогозки от листата на палмата рафия, като ги украсяваха с шарки от цветна дървесна кора.

Много време отнемаше на туземците носенето на дърва и поддържането на огъня. Но те извършваха това без принуда и подканяне. Едва късно през нощта всеки шум замираше. В тишината се чуваше само равномерното дишане на заспалите хора, тихият шепот на стражата край огнището, тъжният писък на някоя птица, смехът на хиената, подушила примамлива миризма…

 

 

Тая вечер по нищо не се различаваше от другите. Павел подреждаше сбирките си, надписваше минералите, препарираните птици и насекоми, попълваше дневника и чертаеше диаграмата на измерените температури. Ай плетеше рогозка. Капоко и Домбо копаеха трапчинка за огнище.

Домбо взе делвата и тръгна към реката. Капоко го настигна и двамата слязоха по пътеката.

Не бяха изминали и пет минути, когато един нечовешки писък накара географа да подскочи.

„Домбо!“ — едва не извика той, грабна пушката и затича към реката.

Сърцераздирателният писък се повтори. Тоя глас сякаш тласна Павел напред. Той прескочи ловната яма за хипопотами и удари напреко. Виковете като че ли го пронизваха, бучеха в главата му, караха сърцето му да бие до пръсване. Явно бе, че с Домбо се е случило някакво нещастие.

На сто ярда от брега Павел видя нещо, което го потресе.

Един млад крокодил отвличаше Домбо. Той го бе захапал за набедреника и го дърпаше навътре, но негърчето се държеше за една лиана, която се бе проточила като дълго възлесто въже.

— Домбо, приятелю! — не се сдържа и извика той.

Но това беше само за миг. Като не изпускаше негърчето от погледа си, Павел се хвърли от брега на пясъка, дигна винчестерката, но не натисна спусъка, защото в същия момент някакъв туземец скочи във водата. Плувецът стремително полетя към мястото, откъдето долиташе гласът на пострадалото момче.

Из храстите притичаха няколко носачи, закрещяха тревожно, засуетиха се. Всички погледи бяха впити в една точка. Павел, обезумял от мъка, тичаше нагоре-надолу край водата, стреля два пъти, за да сплаши хищника, но той държеше здраво момчето. Капоко плуваше към него в ръка с асагей. Джума и Шаконда също се хвърлиха на помощ, заплуваха бързо като стрели, за да преградят пътя на крокодила. Павел стреля трети път.

Туземците от брега крещяха заканително, хвърляха камъни, които цамбурнаха във водата.

— Дръж здраво лианата! — насърчаваше другаря си Капоко, който вече беше на пет ярда от него.

Изглежда, и третият куршум бе отишъл напразно.

— Хамба, хамба! — чу Павел като насън отчаяния вик за помощ на своя приятел.

Този глас като предсмъртен вопъл го прониза. Нещо властно го притегли към мястото, където се разиграваше страшната драма. Павел скочи в реката, а когато водата го заля до раменете, вдигна винчестерката във въздуха и заплува…

Туземците, занемели и объркани, следяха всяко негово движение от брега.

Изтрещя още един изстрел, чу се вик, една опашка припляска и над водата се показа кървава пяна. Павел бе стрелял с една ръка, така, както плуваше. В това време той видя как мускулестото тяло на Капоко се хлъзна под водата и като размахваше ръце и крака, момъкът заплува право към негърчето. В същия миг Павел стъпи на подводен камък и застана прав. Винчестерката прищрака в ръцете му, погледът му светкавично кръстоса водата пред него. Не се виждаше нито крокодилът, нито телата на двамата младежи. Сигурно борбата се бе пренесла под мътната червена вода…

Изведнъж над повърхността се показаха две глави.

— Куа-вама! (Не бой се!) — в един глас извикаха туземците от брега.

— Куа-вама! — повториха възгласа Джума и Шаконда, които още по-бързо и стремително полетяха към двамата си другари.

Павел цял трепереше и не отделяше поглед от двете глави, които ту се мяркаха на повърхността, ту отново потъваха.

— Домбо, момчето ми! — като на себе си тихо прошепна той.

В същия миг Джума и Шаконда уловиха Домбо, дигнаха го над водата и като го държаха така, се отправиха към брега. След тях заплува и Капоко. Ай тъпчеше нетърпеливо по пясъка, навеждаше се и правеше някакви заклинания. Останалите туземци тържествено вдигаха копията и издаваха войнствени крясъци.

Само Зомба, мълчаливият, сдържан хаубаувец, следеше нещо. Той се бе подпрял на копието, впиваше очи в една точка и не трепваше.

Когато Джума и Шаконда, които държаха над водата негърчето, минаха край подводния камък, където бе географът, Зомба изтърва копието и с отчаян вик се хвърли от брега и бухна в дълбоката вода.

— Капоко се дави! — чуха всички думите му.

И наистина мъжественият Зомба, вестоносецът на групата, пратеник на вожда, който носеше тайнствените главатарски знаци, не бе се взирал напразно. Той пръв бе забелязал, че движенията на Капоко стават все по-бавни и отпуснати, докато момъкът бе направил последен опит да продължи, силите го бяха напуснали и той бе потънал.

Сега Зомба плуваше и всички гледаха бързите движения във водата. Крясъците бяха стихнали. Туземците стояха в права редица на брега и следяха изкусния плувец.

Но тъкмо когато Зомба наближаваше момъка, Капоко, който, изглежда, си бе почивал, бързо изскочи на повърхността, усмихна се на Зомба и като риба заплува към брега…

Тоя ден групата преживя тежки минути. Домбо бе отнет от хищната уста на крокодила, а смелият момък отново се показа като незаменим другар…

VII

Когато Павел се надвеси над юношата, туземците се приближиха в полукръг. Капоко следеше всеки жест на белия човек. Павел прегледа лявото бедро на Домбо. Там крокодилът бе оставил дупчици като зъбци от железен гребен. Освен това на много места по тялото му личаха подутини и синини. Домбо лежеше в полусъзнание и само потрепваше. Раните, макар и при пипане да бяха болезнени, не бяха дълбоки, нито смъртоносни. Тъкмо това искаше да провери Балванов. След първия преглед ръцете му започнаха да пипат по-сигурно.

— Дево нама, хамба? (Ще умре ли, хамба?) — с болка в гласа попита Капоко.

— Апай-на! (Не, няма!) — въздъхна с облекчение Павел.

Той мълчаливо промиваше раната и я налагаше с някакви стрити на прах лековити треви, събрани от Ястребовия нокът. Туземците познаваха много лековити билки и сокове от семена, които наистина притежаваха големи лечебни свойства. И тези семена, събрани и добре смачкани от замбезийския рибар, Павел употребяваше с пълна вяра, че ще облекчат болките на негърчето.

Когато свърши с превръзката на раната, Домбо отвори очи, вгледа се в загриженото му лице и промълви с шепнещ глас:

— О, мой тамо-тамо! (О, мой баща!)

Протегна трепереща ръка и попипа лицето на географа.

— Хамба — с тих глас попита той, — няма ли да умра?

— Няма, приятелю! — отвърна му Павел и се помъчи да се усмихне.

— Ти си добър, хамба! — промълви негърчето.

Павел се опита да се пошегува с доброто момче, но устните му потрепнаха, усети, че нещо припари на клепките му. Една сълза опари посърналото лице на негърчето. Павел напразно се помъчи да му заговори нещо, да го успокои, но сам той беше още дълбоко развълнуван от случилото се и при вида на ранения си малък приятел едва се удържа да не заплаче.

Той се наведе, погали го по лицето, преглътна веднъж-дваж и като направи усилие над себе си, отвърна спокойно и уверено:

— Няма да умреш! Раната е лека! Дори няма кръв! Крокодилът само е натъртил мускула ти! Ще мине и ти пак ще тичаш! Вярваш ли на твоя хамба? — като отместваше ръката си, попита той.

— Хамба не лъже!

— Много ли те боли?

— Боли много, хамба!

В това време туземците мълчаливо стояха край двамата приятели и се споглеждаха. През цялото време Капоко не се помръдна от мястото си. Той седеше мрачен, впил очи във водата. Така бе стоял и през онази нощ, когато старият Кабанга му бе съобщил за смъртта на Маванда…

 

 

Павел пренесе ранения юноша в палатката, сложи го на мека постелка от папрат, която сам бе направил. Джума остана да го пази.

Скоро настъпи непрогледен мрак. Буйният огън пращеше, извиваше червени пламъци като огромни змийски езици, озаряваше лицата на туземците. Павел седеше замислен край палатката. Меко-ва стоеше на стража близо до реката. Наоколо беше тихо. Само по върховете на смокините и палмирите леко шумолеше нощният ветрец.