Григор Угаров
По следите на заточеника (19)

I

Залезът над планинското възвишение Конджемба догаряше. В долината на антилопите галерийната гора потъваше в малинова здрачина. Удължените сенки на палмите вече започнаха да се сливат. В привечерния сумрак всеки лист бе замрял. Дори пеещата риба пила-пила, която доскоро пронизваше въздуха със своя металически глас, не се обаждаше. Короните на ветрилообразните палми, които растяха по високите полегати хълмове, окъпани в бакърена светлина, не се поклащаха. Папратите край реката не шумоляха. Огромните цъфнали баобаби с малки длановидни листа, обвити с тънките и гъвкави стъбла на лианите, сега приличаха на тъмнозелени кълбести облаци, накацали по земята.

Малката, още непресъхнала рекичка, единствена в долината, която се провираше между гъсти папрати, плачещи върби и бодливи акации, пълзеше с тайнствен шепот и присвяткаше тук-там като люспеста риба. Върховете на дивите смокини не трепкаха, не пращяха сухи клонки, не се чуваше зловещият рев на лъва, нито човекоподобният смях на хиените. Нищо не смущаваше покоя — ни крясък на маймуни, нито писък на уплашени птици.

Тишина!

 

 

Португалският отряд, проточил се по тясната туземска пътека, зави и се отправи към реката. Уморените войници, с продупчени платнени омбрели, къси конопени панталони, покрити с разноцветни кръпки, с винчестерки и кожени торби през рамо, едва тътреха краката си. Зад тях, на около сто ярда^[2], яздеше на дръглив африкански бик командирът на отряда — мургав офицер, с черна брадичка и пъпчиво лице. Захапал накриво лулата, той пушеше, а малките му изпъкнали очи се взираха по посока на Конджемба, където се виждаше, кацнал на скалите, силуетът на укрепения военен форт.

Отрядът бързаше да се добере до форта, преди да е настъпила тъмната и пълна с опасности африканска нощ. Пътник, който замръкне в галерийния лес, трябва да спре, да накладе огън и да стои нащрек, с оръжие в ръка, докато изгрее Нтанда — първородното небесно светило, както туземците наричат вечерницата. А от залез до изгрева на Манджика — Раждането на утрото или Зорницата — времето принадлежи на свирепите зверове. Затова всеки пътник, тръгнал на път, добре пресмята времето и бърза вечерта да се прибере под тръстиков покрив…

II

Не оставаха повече от двеста ярда до малката криволичеща рекичка, когато изведнъж старият бик се стъписа, изпръхтя, напери уши и с тревога започна да души въздуха. Животните имат остър слух и много чувствително обоняние. Затова те първи подушват опасността. Всичко това добре знаеше Алфонсо Висенте или Черната акула, както войниците наричаха командира на отряда, и не направи дори опит да подкара животното.

— Стой! — почти шепнешком заповяда той, но като видя, че не го чуват, пъхна два пръста в устата си и рязко изсвири.

Отрядът се закова на място. Заповедта дойде съвсем неочаквано и учуди войниците. Жозе, помощникът на Черната акула, нисичък набит човек, цял обрасъл в бозова четина, с миши щръкнали уши и сплескан от юмрук нос, се обърна назад и като смръщи сърдито вежди, извика:

— Алфонсо, луд ли си?

Дългогодишната служба на двамата военни в португалската колония Ангола, където не един провинен излежаваше наказанието си, ги бе сближила и те не се обръщаха един към друг, както изискваше кралският военен устав.

 

 

Алфонсо посочи към реката. Жозе втренчено се взря в посоченото място, но не забеляза нищо. По ниския полегат бряг на рекичката растяха ротангови палми, украсени с огромни жълти цветове, но нито една вейка не се поклащаше. Върховете на мимозите и чадъровидните акации бяха като вкаменени.

Не, нищо не говореше за близка опасност, а бикът все по-тревожно пръхтеше, переше уши и хълбоците му нервно потръпваха.

— Чудно! — махна с ръка Жозе. — Нищо не виждам!

— Инстинктът на животното не лъже! — отвърна Алфонсо, като премигваше и още по-напрегнато се взираше с воднистите си зеленикави очи. — Там се спотайва някакъв звяр! — посочи той с ръка.

— Не може да бъде! — замислено произнесе помощникът. — Само ягуар може да има такава смелост! Всяко друго животно ще избяга, преди още да е наближил отрядът. Животните не са глупави. А ягуари, слава богу, досега не са открити в Африка…

— Не дрънкай! — сърдито го прекъсна началникът. — Да се прогони!

Човекът със смачкания нос направи кисела гримаса, взе в ръка винчестерката, изтича напред и предаде заповедта. Алфонсо Висенте видя как войниците се пръснаха във верига, като всеки приклекна в някоя трапчинка или се прикри зад дънера на дърво. Офицерът свали посивялата платнена омбрела и избърса с нея изпотеното си лице. Едва сега над лявата му вежда се откри кръгла ямичка от отдавна зараснала рана.

Жозе вдигна ръка — всичко бе готово за откриване на огън. Оставаше само заповедта на Алфонсо. Той вече пъхаше двата пожълтели от тютюна пръста в устата си, но внезапно бикът отскочи назад, командирът се олюля, разпери ръце и едва се задържа, здраво притиснал колене в хълбоците и вкопчил ръце в дългата космата шия на животното.

В тоя миг, почти едновременно, всички съзряха нещо, което смрази кръвта им, разтрепери ръцете им така, че едва удържаха оръжието. Алфонсо пръв се окопити, ръката му мигновено се хлъзна назад, напипа грапавата дръжка на пистолета. В следващата секунда оръжието топлеше потните му пръсти.

III

Ставаше нещо тайнствено и странно край рекичката, което караше уморените войници, с подбити крака, да отстъпват, като пълзяха сред гъстата мека трева в объркан ред.

Всеки човек от отряда на Алфонсо бе преживял в колонията суров живот, изпълнен с много опасности. От деня на изгнанието му в тая каторга всеки бе участвал в много наказателни акции като тази, от която се връщаха. Отрядите непрестанно гонеха туземното население от плодородните полета, изтласкваха го във вътрешността на страната, сред гъстите гори и безплодни степи, за да заселят на тяхно място португалски фермери. Войниците често бяха срещали свирепи зверове като лъва, черната горила и леопарда, но никога досега не бяха изпитвали такъв ужас. Много пъти те бяха гледали смъртта в очите, особено през време на въстанията на племената, но картината, която виждаха сега, надминаваше всичко очаквано и преживяно в континента.

Дори Черната акула, този прочут по своята решителност и буен нрав офицер от кралския флот, осъден за грабеж на чуждестранен кораб и убийство на матрос, сега стоеше блед като мъртвец, изблещил очи, ръката му трепереше и едва удържаше пистолета. Една синя жилка нервно пулсираше на ниското му сбърчено чело, по кожата му пълзяха сякаш мравки и той усещаше как косите му се изправят и втвърдяват.

„Призрак ли е това?“ — смъртно изплашен се питаше Алфонсо, като човек, върху чиято съвест тежаха много престъпления.

Погледът му не се отместваше от пролуката между храсталаците на брега на реката. Там, където свършваше тясната туземска пътека, между двете мимози, се надигаше някакъв човешки скелет или по-скоро мъртвец, излязъл от гроба. Не, това бе човек, но от него не бе останало нищо друго освен кокалест висок скелет и дълга като повясмо брада. Странникът, цял овалян в тъмнокафява лепкава кал, с изподраскано, напръскано с кръв лице, трепереше, олюляваше се и на Алфонсо се стори, като че ли чува как скриптят и се търкат изпъкналите му сухи ребра, как го пронизва страшният му мъртвешки поглед, а необикновено дългите му тънки, възлести ръце с разперени пръсти с дълги черни нокти се дигат нагоре като крила на хищна птица.

— Смилете се над нещастника! — стигна до ушите на Алфонсо някакъв безсилен, хрипкав и измъчен глас.

Думите бяха произнесени на португалски и това още повече смути и обърка командира на отряда.

Войниците се посъвзеха от първоначалната уплаха и се надигнаха. Жозе пропълзя до командира, попита го с мимики какво да прави, но той не го и забеляза. Алфонсо гледаше странния човек, в ушите му като малки мушички се навираха думите, произнесени с акцент на човек, роден в провинцията Естремадура, дори на стар кореняк от Лисабон.

— Кой си ти? — с още треперещ глас попита командирът.

Странникът направи усилие да каже нещо, като остана с вдигнати ръце, но глас не се изтръгна от гърдите му. Той се закатери пълзешком, покачи се на самия бряг. Сега фигурата сякаш се източи още по-високо, силуетът му се открои по-рязко, по-внушително и той заприлича в полуздрача на някакво страшно видение. Но така стоя само един миг. Скоро тялото му сякаш се пречупи на две, ръцете му се свлякоха, той посегна да се хване за близкия клон, но не го достигна и се свлече на земята.

Жозе се затича към брега, но предупредителният сигнал на командира го застави да замръзне на мястото си.

— Не мърдай! — изкрещя повторно Черната акула.

Жозе приклекна. Войниците лукаво се спогледаха. Те разбираха какво значи тази заповед. Всяко движение — куршум. Такъв бе законът в португалската колония. А всички познаваха алчния, зъл и безмилостен командир. Често в своя гняв той бе пръснал не един череп на туземец, а в изблик на ярост не прощаваше и на белите. Благодарение на своя характер и ненаситната алчност той бе натрупал голямо богатство, придобито чрез грабеж и гнусни престъпления.

Червата акула вече пета година прекарваше в Ангола, като началник на конджембския военен форт, сред най-размирното туземско население, в най-опасния участък на колонията. В тези пет години от избухлив, жаден за авантюри офицер той се превърна на мародер, жесток тиранин и ненаситен сребролюбец.

Сега той очакваше с трепет деня на своето връщане в Португалия, с която го свързваше само някогашен разгулен живот, съд и каторга. Но все пак той очакваше тоя спасителен ден не за друго, а за да може да пренесе безпрепятствено ограбеното. Черната акула имаше стотици леопардови, лъвски и какви ли не скъпи кожи, слонова кост, диаманти, туземски изделия, задигнати от общите мъжки домове и богатите колиби на племенните вождове. Това бе негово право, дадено му по неписания закон на колонията. Към подчинените си Алфонсо бе строг и суров. Затова те изпълняваха всяка негова дума с робска покорност. За всяко провинение ги очакваше затвор, бой до смазване или куршум в черепа. След това те знаеха рапорта до щаба: „При опит за бягство — убит!“

IV

Алфонсо скочи от бика, откачи винчестерката, прибра в кобура пистолета си и като се озърташе, бавно закрачи към реката.

Да бъде предпазлив, недоверчив, да се оглежда във всеки храст, го бе научил животът в португалската колония. Отначало както мнозина и той смяташе туземците за диви и глупави, които човек може да подмами само с едно цветно парцалче или да подкупи с бутилка ром. Но това време, изглежда, отдавна бе минало или пък такива диваци съществуваха само в лековерните описания на някои пътешественици, които не са и припарвали в горещия материк. Алфонсо скоро се увери, че така твърдят само хора, които не познават туземците. Отначало и той бе жертва на подобни измислици. Но щом почнаха да бръмчат отровните стрели край ушите му или някое копие префучаваше над самата му глава, той измени мнението си за чернокожите. Много пъти в акциите само по чудо се бе отървавал жив. Единствен асагеят на стария вожд Бонга го бе улучил в челото. Острието само му нанесе дълбока рана, но той заслужаваше да плати с главата си за опожаряването на мирното туземско селище.

Оттогава Алфонсо се озлоби към черните, макар да стана по-предпазлив и да не вярваше на приказките, че негрите са наивни като деца, че не са привързани към своята земя и не бранят своята племенна чест.

 

 

„Що за чудак е тоя човек!“ — питаше се той, като се приближаваше предпазливо, с опрян показалец върху спусъка на винчестерката.

През паметта му минаха много случки с лисабонски фермери и търговци, които пристигаха в Ангола и се връщаха забогатели. Най-алчни бяха диамантотърсачите. Мнозина от тях оставяха костите си в непознатия материк. Освен тропическата треска и сънната болест, които не се шегуваха с неканените гости, туземските стрели, намазани със силна отрова, бяха много точни и винаги смъртоносни. Диамантотърсачите, подушили богатствата на Ангола и Родезия, навлизаха дълбоко във вътрешността и най-често никога не се връщаха към брега. Треската ги изтощаваше така, че те, макар и спасени от стрелите, не успяваха да се доберат до Атлантическия или Индийския океан. Ако ли пък успяваха все пак да се отърват и се върнат обратно, суровата природа оставяше дълбок отпечатък върху лицето и тялото им. Влагата, насекомите и тропическата треска изцеждаха силите им и те грохваха без време. Може би и този беше един от тях. От Долината на антилопите до крайбрежието имаше дълъг и мъчителен път…

 

 

Алфонсо се спря и се ослуша. Чу му се задавено хъркане на човек в предсмъртна агония.

— Ей, човече, кой си ти? — пак попита офицерът.

Самотникът не му отговори. Той лежеше, свит на кална топка на три крачки от него. Лицето му обезобразено, оваляно в тинята, с изпъкнали страшни очи, с полуотворена уста, от която стърчеше само един гнил зъб, накара Алфонсо да се отдръпне. Човекът, който се яви като някакъв призрак, беше още жив. Той се гърчеше, безпомощно размахваше ръце, задавяше се, устните му шаваха, но от устата му излизаше само тих, неразбран шепот.

Алфонсо внимателно се вгледа в дрехите, пребърка джобовете му, но те бяха скъсани. Само в подплатата под левия ревер на горната парцалива дреха, грижливо зашити, намери няколко истински бисера. Между бисерите имаше с розов оттенък, със сребрист блясък, големи колкото лешници, с правилна форма, което повишаваше стойността им.

Алфонсо се озърна подозрително и с бързината на истински скъперник мушна във вътрешния си джоб скъпоценните зрънца. Съблазнен от бисерите, задъхан, с жадни мигащи очи, той претършува всяка кръвчица на странния човек, който лежеше по гръб. Офицерът клекна и надникна под него. Може би имаше заден джоб или кожена торба, привързана с растителна връв. Затова той провря винчестерката под него, дигна го и го захлупи по очи. Нямаше заден джоб. Не носеше никаква торба или чанта.

„Може би е закопал багажа! — съобрази Алфонсо. — А в него сигурно има нещо ценно, което заслужава да се прибере!“

Жаждата за плячка, която изпълваше целия живот на командира, му подсказа какво да прави.

Той се обърна да повика санитаря, но забеляза някакъв цветен парцал, смачкан и захвърлен. Навярно той бе служил за шапка на странника. Около него съзря разхвърляни непотребни неща: кокалена лула с горени шарки, гилзи от патрони, оловни куршумчета от пистолет, стара запалка, кожена торбичка, каквито носеха черните, и някаква снимка на мургава жена. Алфонсо прибра вещите и ги пъхна в джоба на панталона си. Накрая погледна снимката с мургавата жена. Лицето й му се стори познато. На гърба забеляза нечетлив подпис на португалски. Сложи снимката в кобура на пистолета и изсвири три пъти…

Заповедта беше кратка — да се занесе непознатият въз форта, да му се даде първа помощ, а ако дойде в съзнание, да бъде доведен на разпит в стаята на командира.

Трима души под командата на Жозе набързо изплетоха носилка, сложиха непознатия в нея и бързо заминаха за форта. Алфонсо се качи отново на бика и поведе отряда. Вече се смрачаваше. Над палмовите гори, които приличаха на тъмни драпирани завеси, обтегнати по възвишенията, пламтеше розово сияние. Чуваше се думкане на туземски тъпан. Ударите глухо отекваха в тишината.

Колкото се отдалечаваха войниците, сиянието ставаше все по-бледорозово, а ударите бавно заглъхваха.

Алфонсо на няколко пъти се обръща назад и се ослушва. Той знаеше какво става там, отвъд тъмната черта на палмовите гори — догаряше опожареното от отряда селище от тръстикови колиби, а тревожният сигнал на дървения тъпан подканяше туземците да тръгнат на път и да търсят по-безопасно място и плодородна почва, но далеч от военните фортове.

V

Слънцето изгря над банановата горичка, голямо и кръгло, с цвят на узрял портокал. Над дърветата струеше бяла прозрачна пара и отдалеч короните на дърветата изглеждаха като покрити с тънък воал. Лъчите горяха по капките, изплитаха цветни мрежи между въжените примки на лианите и искряха като нажежени жички. Откъм реката се обаждаше някаква креслива птица. В шубраците, по лианите, окичени с красивите цветове на орхидеите, подхвърчаха ранобудни папагали и огласяха горите с крясъците си.

Алфонсо Висенте, покрит с леопардова кожа, в полусън слушаше далечния рев на горилата.

На вратата се почука.

Офицерът отметна леопардовата кожа и примижа срещу ослепителната светлина на слънцето. Кой смее да смущава командира? Никой нямаше право да тревожи началника на военния форт. Това можеше да се допусне само в три случая: при туземско нападение на форта, при избухване въстание или когато войниците при претърсване някоя област открият голяма плячка.

Но сега нямаше причина за такова нещо. Туземците отдавна бяха прогонени от плодородните полета в джунглата. Негрите от последното селище, останало отвъд възвишението, също са изтласкани. Въстанието, вдигнато преди три луни, беше потушено, селищата опожарени и хиляди негри избити, а не се очакваше и скорошно нападение. Бонга, най-безстрашният и хитър вожд, който нарани Алфонсо, нямаше намерение скоро да напада. А за някакво несметно съкровище и дума не можеше да става. Всяка стъпка в областта беше най-грижливо претърсена.

— Влез! — след дълга пауза сърдито извика командирът.

Вратата скръцна. Показа се Жозе.

— Съвзе се! — като се задъхваше, тайнствено съобщи той.

Алфонсо скочи, обу късите си панталони, целите изпоцапани от палмово вино и машинна смазка.

— Кой се съвзе?

— Призракът! — опита се да се пошегува помощникът.

Началникът на форта, уморен и разстроен, измъчван от кошмарни сънища, за миг бе забравил непознатия. Сега изведнъж цялата картина от снощната среща изплува в паметта му.

— Как ти се видя? — попита той и изгледа Жозе.

— Надежден! — лукаво се усмихна човекът със смачкания нос и присви мъничките си мечи очички.

Черната акула трепна, скри усмивката си с шепа, повдигна едната вежда нагоре, плю на пода, бързо нахлузи плетените пантофи, украсени с цветни ширити от влакната на палмата рафия, тресна вратата след себе си и забърза към навеса. Пред него, малко прегърбен и свит, подтичваше нисичкият помощник. Цял обрасъл в буйна тъмна четина, с невчесана, къдрава и посивяла коса. Жозе отдалеч приличаше на старо проскубано шимпанзе, прогонено от стадото.

VI

Странникът лежеше върху прокъсана тръстикова рогозка, покрит с оръфано бозово одеяло. Щом видя офицера, той трепна, лицето му се оживи, помъчи се да стане, като се подпираше на лакти, но сигурно се увери, че силите не му достигат, та само извърна глава към него. Сега, срещу блесналото утринно слънце, Алфонсо можеше добре да разгледа непознатия. Лицето му, поизбърсано от кръвта, никак не бе се променило — същите дълбоко потънали в орбитите, тъмни и страшни очи, дълга жилава шия, силно изпъкнали скули, тънки възлести ръце, с дълги като тръстикови клечки пръсти, с черни орлови нокти. Гърдите му се издуваха при всяко вдишване и гръдният му кош грозно изпъкваше. Човекът премляскваше с уста и при всяко преглъщане адамовата му ябълка, остра като шип, отскачаше нагоре и надолу. На шията му, под лявото ухо, кървеше рана.

Алфонсо седна на бамбуково трикрако столче и кимна на Жозе да се отдръпне. Човекът със смачкания нос бързо потъна в сянката на баобаба. Странникът, като се озърна и видя, че са останали само двамата, се опита да се усмихне, но устните му, моравосини и тънки като листата на мимозата, потрепнаха, на очите му се показаха сълзи.

— Не се вълнувай, човече! — с престорено спокоен глас му заговори Алфонсо, а в същото време гореше от нетърпение час по-скоро да научи нещо.

— Аз, аз! — хлипаше и повтаряше непознатият.

— Е, стига! — загуби търпение и му се озъби офицерът.

Човекът бавно избърса сълзите, погледът му отново стана студен и проницателен, страшните му очи се присвиха и изведнъж сякаш потънаха в дълбоките очни кухини.

— Аз, клетникът! — най-после каза той.

— Нищо, нищо! Сега си жив!

— Ах, слава богу! — въздъхна непознатият.

Алфонсо разбра, че е време за разпит, дръпна столчето още по-близо, наведе се и без да забележи Жозе, който се спотайваше, цял обърнат на слух, зад баобаба, шепнешком попита:

— Какъв си ти? Португалец?

— Португалец! — потвърди той.

— Името?

Самотникът преглътна слюнката си, помляска по навик е език, озърна се и натъртено провлече:

— Си-мо-не Ал-варц!

— Алварц! — едва не падна от столчето Алфонсо.

Думите „Симоне Алварц“ като камшик го шибнаха по лицето. Той се отдръпна изненадан и видимо учуден, присви очи и продължително се взря в татуираната му ръка.

— Симоне Алварц! — бавно, разчленено повтори Акулата.

— Гонгора! — добави странникът. — Познат!

Алфонсо се усмихна и въздъхна облекчено, като човек, който си спомня нещо много далечно и забравено отдавна. Набързо сви цигара и му я подаде. Сам той запали лула, смукна жадно дим и пак се вгледа в ръката, където като тънка бродерия прозираха линиите на някаква карта. Сега лицето на Акулата бе добило друг цвят — очите му блестяха, по скулите му се разливаше розовина, всяко мускулче потрепваше. По всичко изглеждаше, че началникът на форта се вълнуваше, радваше се от нещо скрито, след като се бе уверил, че намереният човек не беше никой друг, а неговият стар познат — Симоне Алварц.

Алфонсо извърна глава и замислено се загледа в короната на близкия баобаб. Но той не гледаше в него, а мислено се връщаше назад в нещо отдавна преживяно. И може би дълго би стоял така, вдълбочен и замислен, ако Алварц не го подръпна, не притегли главата му с дългите си жилести ръце и не започна да му говори с глухия си, пресипнал глас, оживен, в трескава възбуда, нещо, което накара Акулата да наостри уши, за да не пропусне нито една дума от устата му.

Нито Черната акула, нито Симоне Алварц забелязваха в тоя момент дребната фигура на Жозе, неговото напрегнато лице, малките му миши ушички, прилепени до баобаба, полуотворената му уста, из която се показваха жълтите му ситни зъби.