Григор Угаров
По следите на заточеника (12)

II

Дърветата постепенно оредяха. Напред между стъблата просветна зелена поляна. Чу се далечно думкане на тъпан.

Павел избърза напред, повдигна сплетените лиани и пред погледа му се откри котловина, скътана между палмови гори и високи планински склонове.

Сред котловината растяха купчинка плачещи върби със сребристи листа. Короните им приличаха на зелени кълба, закрепени на тънки прътове.

От един ден страшна жажда измъчваше пътниците. В кожените торби все още се намираше някоя и друга питка печено таро, царевични зърна и няколко къса сушено месо, по в тулумите нямаше капка вода.

Затова негрите, като видяха плачещите върби, нададоха радостен крясък:

— Бама! Бама! (Вода! Вода!)

Нахвърляха безразборно багажа и като глутница хиени се втурнаха към извора. Домбо също остави багажа и затича, но Павел го дръпна за ръката и сърдито попита:

— Къде отивате?

— Бама, хамба! — отвърна негърчето, но като срещна погледа му, смутено наведе глава.

— Викни носачите да се върнат! — строго заповяда той. — Никой да не мърда от мястото си!

Домбо изтича и предаде заповедта. Туземците се спряха, засуетиха се, събраха се на група и високо закрещяха. Капоко пръв се отдели от групата. Другите се колебаеха. Очите им не се откъсваха от плачещите върби, където се намираше изворът. Някои дори пристъпиха напред. Но Павел не се шегуваше. Той изсвири с уста, прищрака затвора на пушката, дулото блесна на слънцето. Носачите се стъписаха, обърнаха глави и един след друг покорно тръгнаха обратно. Спряха се на няколко крачки от багажа и впиха сърдито очи в географа.

Капоко седна пръв. Останалите изръмжаха сърдито, свъсиха вежди.

— Сядайте на тревата! — повторно заповяда географът и посочи мястото край багажа.

Домбо преведе думите му. Туземците, които изгаряха от жажда, го пронизаха с убийствени погледи. Павел държеше в ръце пушката и изчакваше. Той гледаше упорито носачите и следеше всяко тяхно движение. След Капоко един чернокож момък, татуиран на ситни звездички по лицето, с плосък нос и бяла халка на лявото ухо, бавно тръгна към сянката на маслената палма и седна. След него се повлече втори, трети, четвърти…

Негрите не снемаха ненавистните си погледи от белия човек на рамо с винтовка, изправен, малко разкрачен със строго, но спокойно лице и очи, които издаваха сурова решителност.

Павел отиде при тях и също седна. Жажда изсушаваше гърлото му, слюнката му лепнеше като гъсто лепило. Негрите го посрещнаха със сърдито ръмжене. Всички бяха уморени от пътя. Лицата им лъщяха от пот. Гърдите им се издуваха. Дебелите им бърни бяха попукани. Само Капоко се усмихна добродушно. Някои се отместиха.

— Не се сърдете, приятели! — каза меко Балванов. — Който пие сега вода — ще умре!

Тревожен шепот премина от човек на човек.

— Отровна ли е? — попита Лия.

— Водата не е отровна! — отвърна Павел. — Но ние сме капнали от умора и всяка глътка е по-опасна от отровна стрела!

Негрите възбудено изръмжаха. В очите им светна враждебен пламък.

Един сухичък, малко свит туземец, с голяма халка на лявото ухо, ловко скочи назад. Беше Нгвуно. Павел трепна и крадешком го проследи, но изведнъж лицето му побледня. Негърът стоеше срещу него грозно озъбен. На изпънатия му лък трепереше отровна стрела. Ръката на географа бързо се плъзна назад и след миг блесна пистолетът… Внезапен трясък накара негрите да паднат по очи.

— Хамба! — простена някой.

Сухичкият туземец се строполи като подкосен. Домбо замръзна на мястото си. Минаха няколко мъчителни минути. Никой не се помръдваше. Най-сетне негрите един по един нерешително започнаха да се надигат. В очите им бе стаен смъртен страх. Всеки навеждаше глава напред, допираше земята с пръсти, хващаше копието и го вдигаше нагоре срещу слънцето. Павел ги следеше с присвити очи. По скулите му горяха морави кръгове. Една синя жилка пулсираше на челото му.

Камбела държеше ръцете си на сърцето. Туземците отново седнаха мълчаливи и уплашени. Павел запали цигара, смукна и през мрежата на дима видя, че те поглеждаха под око към Нгвуно.

Минаха минута, две. Балванов стана и се приближи до падналия негър. Наведе се над него. Той цял трепереше. Когато го подръпна, Нгвуно виновно го погледна и изведнъж се раздруса от плач.

— Нгвуно не убит! — прошепна Домбо.

— Паднал е от страх — отвърна Павел. — Но той е лош бана! Лош!

Домбо кимна с глава и направи сърдита гримаса.

— Трябваше убиеш Нгвуно! — завика сърдито негърчето. — Той искаше прободе хамба! Бизон! Хумба-хумба!

Павел не отговори. Горкият човек! За капка вода извърши глупост! Но жаждата какво не прави!…

Негърът леко се надигна и седна. Все още трепереше и гледаше като втрещен. Очите му молеха за пощада. Но Павел не го погледна. Държеше часовника и броеше секундите. Носачите тихо си шепнеха и със зли очи поглеждаха към Нгвуно.

III

След един час Павел седеше бос и почистваше пистолета си под сянката на плачещите върби. Пред него между тръстиковите стъбла с тихо шумолене течеше водата. Домбо режеше стъбла от висока блатна трева. Камбела хъркаше под сянка. Носачите лежаха по корем. Само Нгвуно, прегърнал колене, седеше настрани и гледаше пред себе си с подозрително свити очи.

Никой вече не поглеждаше бистрите води на извора, в които се оглеждаше пепелявото небе. Жаждата бе утолена.

Оставаха още девет дни път и географът мислеше за скорошното пристигане при хаубау. Дървеният тъпан не се обаждаше вече. Наоколо не се виждаше никаква колиба, не се издигаше към небето никакъв дим. Живописната долина беше тиха и пуста.

Изведнъж Павел долови пращене на сухи клонки. Някой поклащаше шубраците. А не полъхваше никакъв ветрец. Листата на върбите сякаш бяха замрели. Той се вгледа. Няколко цветни пера се мярнаха над тръстиката. Три големи птичи глави надникнаха отгоре. Павел стоеше нащрек. „Триглава птица! Аз сигурно сънувам! — помисли той. — Какво виждам?“ И все пак между назъбените листа на зелената папрат сгърчеха цветни пера и три човки. Изведнъж се показа главата на един туземец, украсена с пера и три птичи човки. Лицето му бе набраздено с чертички и продълговати кръгли ивици, като че ли бе покрит с бананови листа. Ръката на Павел държеше вече пистолета.

Негърът пристъпи напред, вгледа се в белия човек с тъмните си присвити очи. „Разузнавач! — съобрази географът. — Той ни е видял отдавна! Сега ни разглежда, за да доложи на вожда!“

И не се излъга. Туземецът постоя няколко минути и хукна като стрела назад. След малко на същото място се появиха двама туземци. Павел топлеше вода на малкото спиртниче. Той забеляза негрите, но се престори, че не ги вижда. Носачите още спяха. Само Нгвуно клечеше все така с прегърнати колене, обърнат с гръб. Туземците страхливо пристъпваха и спряха на две крачки от географа. Те държаха лъкове, но стрелите им бяха в колчаните. Павел остави пистолета, стана и тръгна към тях. Показа им две червени костени гребенчета и с мимика ги покани да ги вземат. Отначало негрите се поколебаха, спогледаха се. Но решиха бързо — такива скъпи неща лесно не се оставят. Грабнаха ги и ги разгледаха с голямо любопитство, после с радостни крясъци побягнаха назад.

Дочул непознати викове, Домбо бързо изскочи из тръстиките и изтича към палатката.

— Какви са тези бамо! — попита географът.

— Аз не видял бамо! — сви рамене негърчето.

Павел посочи двамата туземци, които вече се скриваха в гората:

— Те искаха да ме убият! — за пръв път се пошегува той с негърчето.

— Да убият хамба? — разпери ръце Домбо и лицето му изведнъж се промени — веждите му се свъсиха, по челото му се кръстосаха бръчки.

В това време откъм гората се появи цяла тълпа чернокожи. Те пристъпваха бавно и тържествено. Чуваха се чести удари на дървен тъпан, звуци на флейта и маримба. Като наближиха бивака, отпред излязоха двамата познати негри, накичени с подарените им червени гребенчета. Другите вървяха след тях. Всички бяха втъкнали в косите си дълги цветни пера, а около прическата носеха кожени качулки с птичи глави. Всеки държеше в ръката си голям кокосов орех и тънко снопче захарна тръстика.

Двамата познати негри спряха на няколко крачки от географа и оставиха кокосовите орехи и тръстиката. Изглежда, според обичая на племето, не искаха да вземат безплатно подаръците на белия човек, но не познаваха парите. Единствено разменно средство за тях си оставаха плодовете, тръстиковите рогозки и кожите. След като оставиха орехите и захарната тръстика, те мълчаливо насядаха на тревата. Останалите негри също се приближиха и се разположиха около палатката. Едва сега Павел разгледа странната им украса. Кожените качулки, намазани с гъста течност от пчелен мед и счукани дървени въглища, скоро изпълниха въздуха с ароматен дъх на горски билки, медоносни цветове и мирис на недогорели главни.

Туземците навярно за пръв път виждаха бял човек и с особено любопитство разглеждаха всяка негова вещ. Алуминиевата лъжичка, канчето, ножът, пистолетът, ботушите бяха за тях странни неща. Затова им се щеше да ги попипат, но нито един не посмя да се докосне до тях. Най-силно впечатление на непознатите направи пушката на Павел. Те дълго я сочеха с ръце и говореха на непознат език. Домбо направи опит да влезе в разговор с тях, но нито един не разбираше езика на бигите и мопите. Само един бе научил няколко думи. Той повтаряше непрекъснато: „Мулонго алго“ — „Замък в скалите“, и сочеше към далечината, Домбо не разбра какво искаше да каже негърът. Той носеше каменна брадва. Накрая Павел раздаде на всеки по един пирон. Цял час те разглеждаха пироните. След това решиха да затвърдят добрите връзки с белия човек. Всеки отскубна по един косъм от черната си коса, събраха космите на кичур и го подариха на Павел. В замяна на това той също отскубна няколко косъма от бялата си коса. Но това не бе така лесно. От очите му потекоха сълзи от болка, но трябваше да търпи от учтивост. Туземците бързо си разделиха космите, но накрая за двама не останаха. Колкото и да бе болезнено, Павел отскубна от главата си още няколко косъма. Сега се оказа, че космите са повече и стана остър спор. Спорът се разреши бързо — пет косъма повече получи водачът на групата.

Така завърши срещата с туземците от непознатото племе. Те си тръгнаха, като крещяха високо и радостно…

Скоро кожените тулуми бяха напълнени с вода, в кошниците бяха прибрани донесените плодове. Носачите разпределиха багажа помежду си. Само Нгвуно седеше смутен, чужд и отчаян на десет крачки от палатката. Капоко раздели багажа му между останалите носачи. Павел заповяда да му върнат нещата, но Капоко отказа. Само прониза с враждебен поглед провинения момък, озъби му се и забърза напред. Нгвуно седеше като пропъдено куче и не знаеше какво да прави, къде да върви. Когато групата отмина, той се повлече като пребит след нея…

IV

След два часа експедицията се озова в подножието на висока червеникава скала с кръгла кула по средата като крепост. Изглежда, външните й стени бяха от твърд камък, а вътре е имало варовик, който постепенно се е разтворил и се е образувала огромна скална кухина като вулканичен кратер. Дъждовете бяха я напълнили с вода и сега от скалата се изливаха шумящи потоци, в които слънчевите лъчи се пречупваха и ослепително блестяха. Осветените от слънцето водни струи приличаха на големи цветни дъги. Над скалата трептеше красиво розово сияние. Скоро до групата достигни глух бумтеж. Разбитата на пръски вода пламтеше на слънцето с ярки цветове и приличаше на някакъв вълшебен облак.

Павел чак сега разбра: туземецът с брадвата е наричал „Мулонго алго“ тази скала. Наистина имаше нещо приказно красиво в нея. И туземците сполучливо са я нарекли „Замък в скалите“. Сиянието на вълшебните фонтани, което преливаше във всички цветове на слънчевия спектър, като магнит привлече вниманието на географа. Той пропусна групата напред, седна на един пън и дълго се любува на прелестната картина. След това извади бележника си, с уредите определи точно мястото, където се издигаше скалата, и направи подробно описание. Всяка такава забележителност Павел нанасяше на картата и описваше в бележника си. Тя представляваше интерес не само за него като географ, не само за учените от цял свят, но и за всички любители на природните красоти.

„Може би на друг не ще се отдаде случай скоро да мине по този труден път — разсъждаваше географът, — затова този природен паметник трябва да намери място в картата! Задачата на всеки учен-пътешественик е да попълва картата до най-малки подробности, да обогатява географската наука! В този континент и досега остават още много «бели полета»!“

Групата се беше отдалечила и чак след един час Павел с бърз ход успя да я настигне.

Може би бяха минали три часа път. „Мулонго алго“ остана някъде зад гористия хребет, когато групата се натъкна на друга приказна картина — малка продълговата поляна с гъсто нацъфтели треви и цветя. Моравата сякаш беше покрита с меко вишненочервено кадифе. Камбела заби копието си в земята. Слънцето беше на зенита. Павел не обърна внимание на това. Камбела и друг път бе правил различни гадания. Но този път негърът с втренчени очи ту поглеждаше появяването на сянката, ту моравата. Минаха няколко минути. Павел вече губеше търпение, когато се взря в цветята и остана поразен. Постепенно червеният цвят започна да прелива в розово, светложълто, светлозелено и най-сетне като че ли пламъкът, който трептеше в цветовете, угасна и напред се просна само равната тъмнозелена трева. Цветята бяха клюмнали и затворили чашки. Павел нагази в тревата, откъсна няколко стръка от този чудноват часовник и ги сложи в сбирката си…

Носачите вървяха напред по пътеката в права колона. Те бяха весели, крещяха високо, някои пееха гърлено, свиреха с тръстикови флейти. Неприятната случка с Нгвуно беше почти забравена. Но неочаквано изпъденият негър отново се показа между храсталаците и щом съзря групата, бързо се скри. След малко пак се мярна. Най-после излезе на откритата поляна, спря се, проточено извика, но младежите не се обърнаха. Само Камбела извърна глава, направи сянка с ръка и продължително се загледа в момъка. Нгвуно още няколко пъти извика. Капоко нададе ухо, но продължи да върви. Другарите на нещастния момък не можеха да му простят, че е посегнал на белия човек — спасителя на племето. Те смятаха, че отровната стрела, пусната срещу географа, ще се върне обратно и поред ще промуши всеки човек от племето. Затова сега го презираха.

— Маба Капокооо! — викаше Нгвуно.

По треперещия слаб гласец, олюляването, по разперените ръце и вдигнатото копие личеше, че младият безразсъден негър бе изпаднал в отчаяние и само милостта на Капоко можеше да го спаси. Но водачът на носачите не бе склопен на отстъпки. При всеки вик лицето на Капоко потъмняваше, устните му се присвиваха, веждите се сключваха над горящите от гняв очи.

Нгвуно знаеше суровите нрави на своите съплеменници. И макар понякога да вървеше близо до групата, нито веднаж не посмя да я настигне, да се присъедини към своите другари. Затова гласът му ставаше все по-отчаян.

За Нгвуно, изглежда, нямаше милост. Може би той знаеше това още в бивака.

Павел бе наблюдавал как, прегърнал голите си колене, негърът стоеше с впит в земята поглед. За да не дразни носачите, той не го повика, макар да разбираше, че жаждата го бе подтикнала към една безразсъдна постъпка. Павел бе решил да забрави случилото се, да му прости, но негрите не мислеха като него.

„Какво ще стане с този нещастен човек? — питаше се сега той. — Какво ще прави сам? Може би ще се върне при племето!“

С малки почивки групата пътува до вечерта. Зад нея като черна точица сред зелените вече вехнещи долини се движеше Нгвуно.

На един гол хълм негрите извърнаха глави и щом го съгледаха, нададоха заканителни викове:

— Куна мупту! (Презрян човек!)

Павел видя как двама от тях стовариха багажа и седнаха на земята. Тая почивка му се видя твърде подозрителна. Единият от младежите, който седеше с гръб, беше Капоко.

— Защо спряхте? — попита географът, когато ги настигна.

Негрите мълчаха.

— Чакат Нгвуно, хамба! — отговори вместо тях Домбо.

В тъмните зеници на младежите пламтеше гняв. Свъсените им вежди не предвещаваха нищо добро.

— Тръгвайте напред! — подкани ги строго Павел. — Аз съм водач на групата! Само аз мога да наказвам!

Капоко присви очи и недоволно процеди през зъби:

— Нгвуно идва! Ние не го искаме! Той е басуто! — После втренчено загледа назад и лицето му се сгърчи в злобна гримаса.

Нгвуно вече се приближаваше. Проточил шия напред, размахал отчаяно копието, малко наведен, той премяташе крак след крак.

Ръцете на негрите трепереха, очите им горяха от люта мъст.

— Тръгвайте! — извика им сърдито Павел.

Неговата едра фигура се надвеси над тях, бялата му коса заблестя като сняг на слънцето. Капоко видя как ръката му напипа дръжката на пистолета и кимна на другаря си. Стана и бързо закрачи напред. Нгвуно се приближи още повече и от гърлото му се изтръгна сърцераздирателен вой. Затича напред и падна по очи. Копието отскочи, щраусовите пера се пръснаха. Но туземците сякаш не чуваха нищо, те крачеха, мълчаливи и настръхнали.

Отчаяният вопъл на Нгвуно докосна сърцето на Павел.

— Домбо? — повика той негърчето. — Да вземем Нгвуно! Той ще стане добър човек!

— Какво говори хамба? — зачуди се Домбо.

Павел изпрати негърчето да поговори с Капоко и Хама. Домбо използва първата почивка и дълго шепна с негрите. Те слушаха и само от време на време сърдито изсумтяваха. Домбо се върна и седна при географа.

— Не искат Нгвуно! — каза той. — Щом научи Бенгас какво е направил, ще убие всички! Нгвуно лама — враг, той искал да убие добър бял!

Капоко и Хама дъвчеха пръчки от захарна тръстика и слушаха начумерени разговора.

Свечеряваше се. Удължените сенки на храстите кръстосаха пътеката. Павел вече търсеше удобно място за нощувка.

V

Продълговатата долина, опасана с ниски планински склонове и слюдести сипеи, изровени от буйни потоци, потъваше в синя здрачина. По средата минаваше корито на река. Водата беше пресъхнала. Само на дъното имаше миризлива тиня. Тревата стърчеше суха, изгоряла. Листата на дърветата жълтееха. Върбите се намираха зад сухото корито на реката. Но още нестигнали брега, Домбо извика:

— Либата, хамба!

— Либата? — повтори изненадан Павел и се озърна.

— Погледни между слюдените скали. Това е либата! — посочи Домбо.

Географът дигна бинокъла. Наистина между блестящите като елмаз сипеи от слюда видя туземски колиби. На картата тук не бе отбелязано селище. Но очите не го лъжеха. Капоко и Хама отидоха да разузнаят и след един час се върнаха. Селището било изоставено. Жив човек нямало в него. Всичко било потънало в буренак. Само отровни змии и гущери пълзели из колибите. Имало и една квадратна колиба с пречупен покрив. Тя не била туземска. Хама надникнал вътре. По всичко изглеждало, че там е живял бял човек. Дъската с коловете стояла. Отвътре била измазана с бяла глина.

Павел слушаше със затаен дъх. „Колиба с отсечен покрив — мислеше той. — Измазана отвътре, с дъска, това е маса, врата от тръстика!? Да, всичко това е интересно!“ Той поднесе лупата над табакерата. С милиметрова линийка измери разстоянието до котловината. Страната на хаубау отстоеше на пет дни път от това място. „Тук сигурно са идвали португалци! Къде не кръстосват те? — мислеше географът. — Една колиба е по-добра за нощуване, отколкото гола поляна!“

Туземското селище наистина беше изоставено. Колибите се губеха в гъсти шумаци, бодливи храсталаци, папрат и прегоряла трева. Общият дом бе изгорен. До него надничаше малка четвъртита сграда с широка стряха. Входът бе затворен с плет. За панти на вратата служеха жилави корени. Павел отвори вратата, надникна и бързо се дръпна. Отвътре го удари тежък мирис на мухъл, спарена кожа и развалена храна. Масата, закована на два кола, бе хванала зелена плесен.

Стъмваше се бързо. Из гъстия шумак на папратите се провличаха змии, беше опасно да се влиза, затова Павел реши на светло да я разгледа по-добре.

Негрите бяха напалили огън пред по-голяма и здрава колиба, навярно на жреца или вожда на племето, в окрайнината на селището.

Павел седна на едно съборено от буря дърво. Домбо разпределяше храната. Младите негри държаха в ръцете си по два батата, питка печено таро, пет царевични зърна в бананов лист и лъжичка сол. Негърчето даде на географа определената дажба, седна срещу него и започна лакомо да дъвче. Само Камбела поред надничаше в кошниците, в кожените торби, подигаше тулумите. Сигурно търсеше нещо. Най-сетне, като се увери, че няма нищо друго освен храната в ръцете на носачите и белия човек, той седна, започна да се върти неспокойно и нещо замърмори под носа си. Туземците престанаха да дъвчат, загледаха го. Някои се озъбиха сърдито, други отпуснаха ръце и зачакаха. Павел си вареше чай на жарта и с крайчеца на окото ги следеше.

Когато чаят кипна и го изля в черупка от кокосов орех, той видя, че изведнъж Камбела скочи, грабна една малка тръстикова кошничка и от всеки туземец взе по един печен батат, късче таро и по две царевични зърна.

След като изреди всички, старецът отчупи половин от своята питка таро, пусна в кошницата двата батата и царевичните зърна. „Може би отделят храна за Нгвуно! — помисли географът. — Най-сетне са се съжалили над бедния негър!“ Нгвуно отдавна не се мяркаше след групата, не се чуваше отчаяният му вик, но другарите му може да са го забелязали. В това време Камбела прескочи през огъня и сложи кошницата пред географа.

— Защо събра храната на носачите? — строго го попита Павел. — За кого е тая кошница?

Камбела се смути и започна да обяснява нещо с жестове. Негрите следяха разговора и бавно премятаха залъците в устата си.

— Защо Камбела взе храната на носачите? — обърна се Павел към Домбо.

Негърчето не отговори изведнъж. То се усмихна, премига няколко пъти и погледна под око баща си.

— Кажи, Домбо! — настоя Павел.

— Хамба гладен — отвърна той и посочи устата си. — Хамба няма батати! Хамба няма да бъде сит! А не трябва да гладува! Може да гладува тамо-тамо, Капоко, Онда, Домбо!

— Кой измисли това? — възмути се Павел.

— Тамо-тамо! — обясни Домбо. — Плантатори правели така. Най-напред ядат те, после жълтите кучета, а ако остане храна, дават на черни хора. Това казва тамо-тамо! Той малко яде, малко пие вода! Капоко също малко яде! Онда също малко яде! Трябва да има за белия човек!

Павел дълбоко бе трогнат от благородната проява към него, но накара Камбела да върне храната на носачите и бавно заговори:

— Аз не съм плантатор! Те са лоши бели! Аз не съм португалец! Всички хора тук трябва да бъдат сити! А когато няма храма, всички ще гладуваме! Храната и водата трябва да се делят поравно!

Докато той говореше, негрите слушаха внимателно. Само сегиз-тогиз си прошепваха по нещо и пак втренчваха очи в него. Освен думите на географа Домбо сигурно им наказа още куп други неща, та накрая туземците скочиха, извикаха нещо в един глас, дигнаха копията и ги допряха до челата си.

— Хамба добър! Хамба добър! — Крещяха те. — Добър бял! Добър бял!

След това насядаха. Само за няколко минути всичката храна бе опустошена с вълчи апетит.

VI

Още не беше съмнало добре, когато Павел се събуди. Носачите спяха, натъркаляни върху дървените нарове. Капоко стоеше на пост пред колибата. Огнището беше загаснало. Камбела бе заспал край него седнал, стиснал между кътниците си тръстиковата лула. Домбо спеше с полуотворена уста и по навик ръката му притискаше кобура на пистолета.

Павел стана и полека се измъкна из колибата. Даде знак на Капоко и той го последва. Бързо се разсъмваше. Над хоризонта се разгаряше пожарът на изгрева. По листата светеше утринна роса. Миришеше на гнили листа, плесен и зеленина. Пътеката между пустите колиби бе обрасла с жилави растения и сплетени коренища.

Стигнаха до колибата. Павел бутна вратата с приклада на пушката. Вътре беше влажно и тъмно, затова запалиха свещ. Една змия лениво пропълзя и мина между краката му. Капоко с един удар й смаза главата. Павел влезе вътре. Миришеше на плесен. Дигна свещта и огледа тавана, стените, пода, закачалката и масата. Нямаше никаква следа от обитатели. Само масата беше издраскана с нож. Павел вече се канеше да излезе и заобиколи средния стълб с олющена кора, но съгледа нещо, втренчи очи и свещта потрепери в ръката му. Върху неодялания стълб имаше някакви букви. Буквите бяха нечетливи. Той поднесе по-близо свещта и изтръпна, сърцето му силно заби, задиша бързо, сякаш нещо притискаше гърлото му. Да вярва ли на очите си? Премига и пак се взря в буквите.

„Славянски букви! — едва не извика от радост. — Как е възможно това?“

Пламъкът на свещта се наклони. Едва не угасна. Но очите на Павел не мигаха. На олющената кора ясно личаха буквите: „В“, „Б“, „Д“. По-горе стълбът бе остърган. Но тези три букви добре се четяха. Те бяха дълбани с острието на нож.

„Славянин във вътрешността на Африка! — с въздишка помисли Павел. — Кой може да бъде?“

В паметта му бързо преминаха имената на руските пътешественици Шокалски и Юнкер. Но Шокалски бе проучвал басейна на река Конго, а Юнкер е стигал до Танганайка, езерото Виктория и по река Замбези се е отправил към Занзибар. Записките на руския поданик той познаваше добре. Не, той не с пътувал по тези места!

„Може пък някой друг, неизвестен пътник да е скитал с чужда експедиция!“ — помисли Павел. Но в тоя миг жълтеникавото пламъче освети горния ъгъл на напречната греда. Няколко едри разкривени букви привлякоха като магнит погледа му и Павел едва не извика от вълнение. Съвсем ясно бяха издълбани в гредата буквите „Балв“. Нямаше никакво съмнение, че в тая колиба е живял старият Балван. Другите знаци бяха заличени от времето.

— Това е неговият почерк! — извика Павел и задиша бързо. — Ето, той така изкълчва главно „Б“!

Протегна ръка и като нещо мило, скъпо и любимо погали с треперещи пръсти оцелелите букви. В очите му се появи влага. Под пръстите му се изрониха жълтеникави стърготини, защото дървото бе изгнило. „Защо е запустяло селището? — питаше се Павел. — Къде са избягали хората?“

В това време в колибата влезе Домбо и като видя разстроеното лице на Павел, се изплаши и извика:

— Какво има, хамба? Змия ли ухапала?

Павел поклати отрицателно глава.

— Не, приятелю! — едва можа да каже той. Гласът му трепереше от вълнение. — Открих нещо! Много скъпо нещо! Тук е живял моят тамо-тамо! Неговата ръка е писала това!…

Негърчето се вгледа в надписа и сви рамене — нищо не разбираше. Погледна географа и остана един миг с полуотворена уста. Срещу него добрият хамба дишаше бързо и развълнувано, устните му потреперваха, очите му плуваха във влага, лицето му озаряваше щастлива усмивка.

— Да, всичко излиза вярно! — говореше като на себе си Павел. — Няма никаква измислица! Аз и досега не вярвах на Гонсалви! Но ето че открихме първите следи! Баща ми наистина е живял тук!…

Той махна с ръка нетърпеливо, посочи към входа:

— Сега да вървим! Гонсалви не е излъгал!

Павел изскочи през вратата, спря се и замислено разгледа колибата. Потънала в дивия шумак на високата папрат, пожълтяла от сушата, покрита с избелели бананови листа, с напукана мазилка, колибата сега му се струваше като скъпа родна къща. Та нали в нея бе живял баща му — старият заточеник!…

Той се приближи, попипа посивелите греди, сухите бананови листа, напечени от слънцето, тихо притвори бамбуковата врата, изплетена от тръстика, и се отдалечи на пръсти! Стана му светло, мило и хубаво. Скъпа запустяла старина!…

Колоната се точеше край слюдените сипеи. Слънцето жареше. Ослепително искряха лъскавите плочки, като че ли каменистият склон бе посипан със скреж. На завоя Павел отново се обърна. Селището глъхнеше в пустота. Между натежалите от плод банани и високите папрати се гушеха изоставените колиби. Под палмата, която пазеше сянка с широкия си чадър, надничаше бащината колиба. Павел въздъхна и забърза напред. Пак се спря и като че ли някаква точица се мярна пред очите му. Дигна бинокъла. В двете стъклени кръгчета се очерта умърлушеното отслабнало лице на Нгвуно. Негърът ги следваше неотстъпно.