Владимир Войнович
Москва 2042 (9)

Хавайските острови

— Здрасти бе — каза той дружелюбно и ми протегна ръка, която може би трябваше да пренебрегна. Но трябва да призная, че никога не ми е достигала принципност в тези церемониални движения.

Стиснах му ръката и го попитах какво прави в Мюнхен.

— Ами нищо — каза той със същата усмивка. — Дойдох да видя какво продават.

Изпълнен с желание да го уязвя, попитах не му ли стига онова, което продават в московския ГУМ.

— ГУМ, приятелче — ми каза той назидателно и цинично, — е за онези, които не си дояждат, обличат се лошо и дето ги бият в милицията. Освен това там има опашки, а аз не обичам опашките. Знаеш ли къде тука продават видеокасети?

Казах му, че не знам, и пак го попитах какво прави тук.

— О, нищо интересно — отвърна той. — Дребни интрижки.

— Нали се занимаваше с голямата политика — казах.

— Голямата политика — обясни ми той — всъщност се състои от дребни интрижки.

Помълчахме. После го попитах, като е такава важна клечка, не го ли е страх в тая навалица, в която може да има всякакви хора.

— Не, драги, не ме е страх. Тук, сред купувачите, има няколко души, които не ме изпускат от око и пазят живота ми повече, отколкото своя собствен.

— Имаш предвид, че тук има ваши хора? — попитах, като наблегнах на „ваши“.

— Ами да, наши и… — той се засмя. — И ваши също. Виж какво, бързаш ли занякъде?

— Не — казах. — Защо?

— Ами да идем да му ударим по една бира?

— Не те ли е страх да седнеш с мен? Нали хората ви те наблюдават.

— Приятелю — каза той с премерена гордост. — Уверявам те, че общуването с теб не може да ми навреди с нищо. Теб също не те заплашва с нищо впрочем.

— Бе де да знам — казах с цел да го обидя. — Кой те знае с каква задача си тук.

— Каквато и да е — каза той, без да се обиди, — можеш да си сигурен, че не се занимавам с убийства. За тях си има други хора, които впрочем не познавам.

Качихме се в колата ми и го откарах до бирарията в Английския двор, където бяхме пили с Руди.

Поръчахме си по един масс. Поръча Букашов. Забелязах, че макар и с акцент, говори немски перфектно. Келнерът беше с къси кожени баварски гащи с щипки под коленете. Щом изслуша Букашов, той викна „явол!“ и хукна да ни носи поръчката, а Букашов почна да ме разпитва за живота ми тук: как съм, що съм, с кого си общувам, научил ли съм немски. Казах му, че го говоря много по-лошо от него, но че с разговорите на битови теми все някак се справям. Все така с усмивка Букашов отбеляза, че немският наистина е труден и може би почти недостъпен за мен, но едва ли е по-труден от якутския, който съм щял да трябва да уча при друго завъртане на колелото на съдбата. Дори намекна, че в решаването на съдбата ми е взел участие и той и пак той бил против „якутския“ вариант.

— Другите „за“ ли бяха? — попитах.

— Не всички, но някои.

— А ти защо беше „против“?

— Имах си три причини, приятелю — отговори той невъзмутимо. — Първо, ако си спомняш, още от младеж бях готов да правя добро в границите на разумното. Второ, изпитвам все пак някакви сантиментални чувства към теб. И трето, честно, харесва ми как пишеш. Мисля, че въпреки всички глупости, които направи, щеше да е грехота да хабиш таланта си като секач.

И почна да ме убеждава (съвсем искрено, както ми се стори) да не си губя времето, а да пиша.

— Че за кого да пиша? — попитах. — Вие ме откъснахте от читателите ми.

— Е, не преувеличавай — каза той. — Отчасти те откъснахме, отчасти — не. Родината е голяма, границите са дълги, хората пътуват къде ли не, не можеш да разбереш кой какво вкарва. Аз например, да не те излъжа, обаче поне петдесет-шейсет от книгите ти вкарах лично. И сега ще взема някоя.

— Чудни хора сте това болшевиките — казах. — Хващате един писател значи, тормозите го, прогонвате го, а после пак вие му вкарвате книгите контрабандно. Е това не е ли идиотизъм, кажи ми?

— Идиотизъм е — съгласи се Букашов. — Абсолютен идиотизъм. Обаче няма как. Нали разбираш, самата система е идиотска.

Изгледах го с недоумение. И попитах:

— Значи и ти разбираш, че системата е идиотска?

— Че какво толкова? — попита той. — Какво те учудва? Системата е идиотска и аз й служа, но това не значи, че трябва да съм идиот. И другите не са идиоти. Всички всичко разбират, но не могат да направят нищо.

— Странно — казах. — След като всички разбирате всичко, защо не опитате да промените положението? Нали властта е във вашите ръце?

— Вярно, в нашите ръце е. Обаче как да я използваме? Представи си например, че ти я дадем на тебе тая власт. Какво ще направиш?

— Ууууу! — извих така, че един келнер, който минаваше покрай нас с пет-шест халби, се стресна и ме изгледа уплашено. — Ако я имах тая власт, за една седмица поне, първо щях да ликвидирам цялата ви партия.

— Ясно — каза Букашов, без изобщо да се възмути от кощунството ми. — Добре, ликвидираш я — и после какво?

— Не знам после какво — отговорих. — И не искам да знам. Обаче каквото и да стане, пак ще е по-добре от бездарната ви власт.

— Гледай го ти! — Той ме погледна през халбата. — Май си станал злостен антикомунист.

— Глупости! — възразих. — Никакъв не съм станал. Нищо против нямам по отношение на така наречените идеали на комунизма. Свобода, равенство, братство, никакви граници, отмиране на държавата, от всеки според способностите, всекиму според потребностите. Какво общо има обаче това с тая, дето я забъркахте?

— Прав си — каза той и обърса пяната от устата си. — Честно казано, много малко общо има. Обаче сме на власт по-малко от седемдесет години. За историята това е само миг. Вярно, много глупости направихме, понеже бързахме и се опитвахме да прескачаме стъпалата нагоре. А така не става.

— И не може да стане — казах. — Утопията си е утопия.

— Откъде знаеш дали е утопия, или не е? — Букашов си допи бирата и остави халбата на масата. — Ако тръгнеш с рогата напред, е утопия. А ако обмислиш нещата и тръгнеш планово…

— Виж какво — казах, — за чий ми дрънкаш тия глупости? В Москва можеш да си плещиш по телевизията каквото си щеш, тука също може да ментиш местните кретени, обаче не и мене. Да не би да искаш да ме убедиш, че вярваш в комунизма дори ей тоничко?

— Ох, драги, аз не вярвам в нищо — усмихна се той. — Аз не вярвам, а мисля. И ми се струва, че все още има някакви шансове.

— Шансове? — Чак се задъхвах от възмущение. — След всичко, което сговнихте? Какви шансове бе!

— Казах ти: някакви. Малки. Може би дори съвсем нищожни. Но ги има. Ей, момче! — Той хвана притичващия покрай нас келнер за кожените гащи. — Я дай още по една бира.

— Явол! — отвърна келнерът и затича още по-бързо да изпълни поръчката.

Погледнах смаяно след него, после се обърнах към Букашов.

— Льоша! — За пръв път този ден го нарекох по име. — Какво става? Ти му го каза на руски! Как те разбра?

— Така ли? — озадачи се той. — На руски? Е, значи е от нашите. Няма значение, да не те впечатлява. Просто не те засяга.

Келнерът донесе още два масса и ги сложи на масата.

— Закопчай си дюкяна! — насмешливо му каза Букашов.

Ръката на келнера неволно се плъзна надолу, но той веднага се усети и спря. И каза рязко:

— Их ферщее зи нихт.

И си тръгна.

— Е, как да работиш с такива кадри! — въздъхна Букашов. — Издънват се на всяка втора простотия. Виж какво ще ти кажа. Знаеш, че не съм идиот. И че не вярвам на никакви възвишени лозунги. Но и не искам да те лъжа. Няма смисъл. Щом ти говоря за шансове, значи съм мислил за тия неща. И не само аз. Знам, че мнението ти за нашето ръководство е много лошо, но повярвай ми, на много хора в ръководството им сече пипето.

Отидох да се изпикая.

— Знаеш ли — казах, като се върнах, — не знам дали ви сече пипето, или не ви сече, знам обаче, че това няма никакво значение. Системата е прогнила, закостеняла е и вие го знаете най-добре, но вече не сте способни на никакви положителни действия.

— Е, точно тук грешиш, приятелче! — неочаквано разгорещено възрази той. — Способни сме на някои неща. И ще ги направим!

— Какво ще направите? — Погледнах го в упор.

— Имаме някои идеи — каза той и ме гледаше в очите. — Но работата, разбираш, е сериозна. Комбинацията е с много ходове и не бива да сгрешим. Виж, ако можехме да надникнем в бъдещето, на петдесет-шейсет години напред, да речем, и да разберем какво ще излезе… — И ме погледна още по-внимателно и се засмя.

Последните му думи ме накараха да застана нащрек, разбира се. Случайно ли ги беше казал, или това беше намек? Ако беше намек, какво искаше от мен Букашов?

Очаквах да доразвие темата, но той все едно забрави за нея и пак почна да ме пита как живея, като покрай това разправяше как живее и той.

После ме попита какво мисля да правя през лятото и така и не разбрах този въпрос с някаква задна мисъл ли беше зададен, или просто от любопитство.

За да не се издам, казах, че по принцип мисля да отида на почивка и може би дори скоро ще ида някъде… Къде…(и изтърсих) — на Хонолулу.

— Ех, Хонолулу! Хавайските острови! — замечтано каза Букашов. — Знаеш ли, навсякъде съм бил, обаче на Хаваите не съм. Сигурно е много хубаво. Палми, слънце, море и хавайки с хавайски китари. Бе ти мойта бивша любов виждал ли си я?

— Много отдавна — казах.

— Чух, че била станала много религиозна.

— Е, хората се променят — отвърнах уклончиво.

— Глупости! — възрази той. — Не се променят, просто сменят обекта на преклонението си. И си остават същите. Ей, ама как ме разгемби с тоя сифилитик, а? Мислех си, че няма да се отърва. Е, радвам се, че се видяхме, приятелю. Сериозно, не се майтапя. Да предам ли нещо на някого в Москва?

Много имаше за предаване в Москва, разбира се, но не и чрез него.

— Абе — казах, — разправят, че си бил майор от КГБ. Вярно ли е?

— Наполовина — доволно каза той. — Генерал-майор съм. Ама на тебе к’во ти пука? Да не си мислиш, че дойдох, та да те клепя? Не, братче, други игри играя аз, на едро играя.

Повика келнера и въпреки протестите ми плати сметката.

Докато карах, видях в огледалото, че ни следва зелен фолксваген, изобщо без да се крие, само че не беше с франкфуртски номер, а с кьолнски. Казах на Букашов, но той само махна с ръка.

— Наши хора. Не се притеснявай. Мен бройкат, не тебе.

Каза ми да го оставя пред „Фир Ярес Цайтен“, най-луксозния мюнхенски хотел.

И докато стъпваше на тротоара, ме попита може ли да ми се обади в близките дни.

— Къде ще ми се обадиш, нали заминавам? — казах.

— А, да бе — каза той. — В Хонолулу. Забравих. Но няма да киснеш там цял живот я! — И ме погледна втренчено. — Все някога ще се върнеш и може би дори ще ми разкажеш как я карат хонолулците. Значи ще ти се обадя. Знам ти номера.

Май знаеше за мене повече, отколкото си мислех. Впрочем това не ме вълнуваше кой знае колко.

Докато потеглях, видях спрелия на ъгъла зелен фолксваген. После, докато карах към къщи, току поглеждах в огледалото и дори направих няколко умишлени маневри, като влизах в задънени и еднопосочни улици. Фолксвагенът го нямаше, нямаше и други признаци за следене.

Включих радиото — то винаги ми е настроено на първа програма на съветското радио. Предаваха поздравителен концерт — за моряците на далечно плаване. Отначало някакъв неизвестен диктородекламатор чете откъси от „Медния конник“, после оркестърът на Болшой театър изпълни танца на лебедчетата от балета на Чайковски.

— А сега — обяви говорителката сладко — народната артистка на Съветския съюз… ще изпълни украинската народна песен…

— „Гандзя“! — казах високо — и познах.

Откакто се помня, на всички концерти, демонстриращи небивалия разцвет на многонационалното изкуство на родината ми, винаги пеят едни и същи песни. Ако ще са руски, непременно ще са „Среди долины ровныя“ или „Вдоль по Питерской“, а украинските са или откъс от „Наталка-полтавка“, или гореспоменатата „Гандзя“.

Як на мэнэ Гандзя глянэ,

В мэнэ зразу сэрце въянэ.

Ой, скажитс ж, добри люды,

Що зи мною тепер будэ…

Не знам защо, но на всички тържествени концерти, посветени на партийните конгреси, на Деня на милицията и така нататък винаги се пее „Гандзя“, като изпълнителката винаги и всякога е май една и съща: висока дебела лелка с дълга черна кадифена рокля с огромно деколте. И тя си слага ръцете на деколтето като на поднос, кърши пръсти, примижава кокетно и квичи с инфантилно мецосопрано:

Гандзя — рыбка,

Гандзя — птычка,

Гандзя — цяця, молодычка…

Боже мой, мислех си, нима в тази страна наистина никога нищо няма да се промени?