Владимир Войнович
Москва 2042 (87)

Цар Серафим

— Отпускам ти четири минути и половина — каза цар Серафим и включи таймера на ръчния си „Сейко“.

Седеше срещу мен на позлатен трон и стискаше между коленете си железен жезъл. Беше нахлупил шапката на Мономах — сигурно беше наредил да я вземат от Оръжейната палата. Беше горещо, изпод шапката се стичаше пот и царят току я бършеше със сърмения си ръкав.

— Премного благодаря, ваше величество — казах и се поклоних доземи.

— Мислех да те пратя на смърт, но се отказах.

— Премного благодаря — повторих, паднах на колене и целунах левия му ботуш.

— Е, не прекалявай — изсумтя той. — Стани!… Написал си много глупости. И за мене също много обидни неща. Но — усетих в гласа му топлина — научих, че много и си изстрадал и си отказал да ме задраскаш въпреки всичко, с което са те заплашвали ламтежниците. Браво!

— Шесстарая, ваше величество! — Скочих на крака. — Но трябва да призная, че нямам лична заслуга за това. Как така ще ви задраскам, ваше величество? Това е невъзможно! Само ламтежниците си мислят, че могат да вкарат в историята когото си щат и да махнат когото си искат. А аз знам, че това е невъзможно.

— Тъй, тъй — доволно каза царят. — Умът ти е колкото на патка, но поне за това си се сетил. И затова мисля да те пусна да си вървиш на воля. Вярно, забраних полетите на всички железни птици, но специално за тебе задържах хвъркалото на „Луфтханза“. И това ще е последният полет над нашата империя. Но ще те пусна само при едно… по-точно при две задължителни условия.

— Цял съм внимание, ваше величество — казах смирено.

— Първо, щом попаднеш в осемдесет и втора година, веднага ще опишеш подробно всичко, което си видял тук, и ще ми го пратиш с бърза поща в Отрадное.

— Слушам, ваше величество!

— И непременно напиши за оная кучка Степанида, и за нейния Том също, тогава ще знам навреме какво да ги правя. Второ, разкажи на всички плуралисти какво ги чака в светлото бъдеще.

— Непременно, ваше величество — обещах съвсем искрено.

Часовникът му почна да пиука, но той го спря и попита имам ли някакви молби.

Казах, че имам една. Не може ли да изляза през някой заден вход или поне през прозореца?

— Това пък защо? — Императорът се навъси.

— Не се гневете, ваше величество — казах, — но секретарката ви… Ние с нея такова, нали… и сега като се е лепнала за мен…

— Така значи! — Царят се намръщи още повече. — Ах ти, мръсник такъв! — Той тресна с жезъла по паркета. — Значи това си правил тук, а? Затова значи не си разпространявал „Голямата зона“!

Уплаших се и се свлякох на колене. Започнах да обяснявам, че ламтежниците комунисти са ми зачислили Искрина без никаква молба от моя страна, а просто като на почетен гост. И че съм живял с нея не за удоволствие, а просто за да им отвлека вниманието, да приспя бдителността им и да подпомогна с това пришествието на негово величество.

— А тя защо живееше с теб? — попита той и ме изгледа презрително и насмешливо.

Можех да му обясня, разбира се, че на света няма жени, които да не искат да живеят с мен. Но се уплаших да не го разсърдя и казах, че е живяла с мен по партийно поръчение.

— Що за разврат! — викна императорът. — И това моята секретарка! Лео! — кресна той някъде към пространството, макар че Лео стоеше до него. — Повелявам тази… тази никаквица… да се арестува, да се бие публично с пръчки, да се остриже до голо и после да се отъркаля в катран и пера.

— Ваше величество! — възкликнах все така коленичил. — Симич — чувствах, че мога да го нарека така. — Тя не е виновна. Ламтежниците са я принуждавали да съжителства с чужденци. Иначе тя е много богобоязлива и винаги е била предана симитка. Носеше портрета ти ето тук, на гърдите си.

Думите ми, изглежда, го умилостивиха и той каза, добре, нямало да я бият, но щял да я прати в манастир. Стана ми малко мъчно, но пък нали съм си ревнив, се зарадвах, че ще остане жива, без да може да ми изневерява.

— Е, добре — каза царят, свали шапката на Мономах и се обърса с нея. — Върви сега и запомни какво ти заръчах. Лео, изведи го.

Скочих, отупах си коленете и тръгнах с поклони към вратата — заднишком.

— Витя! — повика ме Сим Симич по име — за пръв път, откакто се познавахме.

Смаян, спрях и се вторачих в него.

— Слушам, ваше величество!

— Желая ти щастие, Витя! — каза царят и обърса една сълза с шапката на Мономах.

— И аз на теб, Симич — казах и гласът ми трепна.

После бутнах вратата със задник.